Ромен Гари
Големият дрешник (9)

IX

Слава богу, съществуваше киното, което ми помагаше да забравя миналото. Ходехме на кино всяка вечер. Жозет отиваше от два след обяд, но често идваше и от единайсет. Излизахме опиянени, с одрезгавели гласове и се опитвахме с жестове и думи да удължим с още няколко секунди чудния живот, в който временно бяхме участвали. Красотата на жените, силата на мъжете, жестокостта на сраженията — в сравнение с всичко това реалността, чакаща ни на изхода, носеше белега на непоносима баналност. Тази реалност приличаше на декор, лошо изрисувано платно, което трябваше само да разкъсаме, за да открием отзад истинския живот, този от филмите. Колекционирахме киноафиши и аз още си спомням един от тях, любимият ми, който изобразяваше Буч Робинсън в „Убиецът“. Спомням си първия път, когато видях този афиш. Беше на булевард „Монмартр“, към седем вечерта. Стоях пред една будка за вестници и гледах афиша със смирено възхищение. С револвер в ръка, с очи скрити в мрака, стиснал челюсти, прочутият гангстер имаше отчаян вид, но изглеждаше все така уверен в себе си. След като се озърнах крадешком да видя дали някой не ме гледа, аз стиснах челюсти, захапах цигарата, присвих злобно очи, опитвайки се да имитирам, доколкото е възможно, мъжествения израз на лицето пред мен. Достатъчно бе да зърнеш този човек, за да разбереш, че нищо не може да го спре. Той минаваше като торнадо през света, оставяйки зад гърба си зейнала яма, в която враговете падаха сгърчени, с ръце на корема и където смешни полицаи умираха със свирки в уста; впрочем, какво по-смешно от човек, който с последния си дъх надува свирката? Някой ден щях да бъда като него — мислех си и мечтаех. Виждах се на волана на мощен буик, а Буч Робинсън седеше зад мен с автомат в ръце, присвил очи, прицелил се през страничното стъкло в колата на федералната полиция, която ни преследваше.

— Буч…

— Yeah?

— Цигара…

Въпреки драматичната ситуация Буч Робинсън се усмихна и показа златните си зъби. Биваше си го, помощникът му Лъки Мартен — да иска цигара в такъв момент! Имаше право младият французин, дебаркирал наскоро от Европа, но вече много силен: по-добре да умреш гордо и със сто и двайсет в час, отколкото да живееш заедно с другите раци в общия кош. Той спря да кара и завря цигара между зъбите ми.

— Yep.

Един остър завой за малко да ни прати в храстите.

— Огън — изкрещях аз.

Следващият автоматен откос изтръгна цигарата от устните ми, а предното стъкло на автомобила се разлетя на парчета. Буч продължи да стреля още няколко секунди, после се обърна и ми завря друга цигара в устата. После го чух как тихо изпсува.

— Уцелиха ли те? — извиках.

— Спри, Лъки, запалката ми изхвръкна навън!

— Ти луд ли си?

— Спри ти казвам! Тая запалка е всичко, което ми остана от нея…

Стиснах зъби и заковах колата. Скочихме на пътя.

— Ето, намерих я…

Изстрел, един-единствен… Буч залитна, за миг увисна във въздуха като паяк на паяжината си… Завлякох го до насипа. Великият гангстер умираше, но върху златните му зъби още блестеше усмивка.

— Цигара?

Пъхнах цигара в устата му.

— Запалката.

Приближих пламъка до побелелите му устни. Буч едва забележимо се усмихна на малкото, потрепващо пламъче. Дръпна си веднъж, втори път… беше на края на силите си.

— Вземи цигарата.

Взех я.

— Занеси я на Жозет… Кажи й, че последният ми дъх е в нея… последният дъх на обществен враг номер едно… Нека я допуши и после нека я хвърли, нека ме забрави… Ожени се за нея. Сбогом.

О, очите ми бяха пълни със сълзи, беше непоносимо. Вземах Жозет в прегръдката си и я целувах дълго, докато музиката свиреше нещо си там, докато публиката ставаше на крака и завесата се спускаше над нас… тогава се събуждах пред афиша, стрясках се, вдигах яката на палтото си и бавно се отдалечавах, заедно с Роксана, която тъжно се влачеше подире ми. Още не бях решил дали да стана велик актьор или прочут гангстер, но бе очевидно, че най-напред трябваше да отида в Америка. Имаше впрочем и други филми, все така чудесни.

— Гледал ли си „Големият сън“? — попитах Леонс.

— Естествено, как мислиш? Страхотен филм. Има една сцена, дето наистина трябва да се види! Хъмфри Богарт се бие с един тип, но той не е въоръжен, а Хъмфри има Colt в ръката. И какво мислиш, че прави той?

— Изпразва го в стомаха му — опитах се да отгатна аз.

— Съвсем не — тържествува Леонс. — Хвърля заредения револвер между оня тип и себе си. Оня, както можеш да си представиш, скача напред и се навежда да го вземе, а Хъмфри какво мислиш, че прави?

Аз мълчах с широко отворени очи. Съвсем не знаех какво бе направил Хъмфри. Никаква представа нямах.

— Отпраща страхотен ритник в мутрата на оня. Ама наистина невероятен, кълна се, това си струва да се види. Право в зъбите. Оня тип стои проснат по гръб, с разкашкани устни, не е нужно дори да го убиваш, стига ти само да се изплюеш отгоре му. Ето това, старче, е изкуство! Не, кълна се, това трябва да се види, наистина е смешно…

Гледах. Гледах по две, три прожекции и запомнях до най-дребните детайли ритникът на този велик артист; на тръгване погледът ми ставаше зъл, вървях като човек, който халюцинира и от време на време спирах за някой страхотен ритник в нечия въображаема мутра. Роксана ме гледаше тревожно, аз увесвах нос, загръщах се в шлифера си като в черупка и се повличах по улиците с тъжна, увиснала на устните угарка… Опитвах се да изградя цялата си личност около една цигара, стисната здраво между устните, поради което присвивах едното си око и издавах долната си устна напред и всичко това трябваше да придаде на лицето ми особено мъжествен вид, зад който да се скрие и да остане незабелязано онова разтревожено и преследвано животинче — аз. В крайна сметка цигарата стана част от лицето ми, като носа, устата и очите. Без нея се чувствах обезобразен, почти гол, сведен до собствените си размери; така един фас се превръщаше в огледало на емоциите и на душевното ми състояние, изразяваше радостта, тъгата, гнева ми. Външният ми вид ме занимаваше сериозно. Купих си великолепно палто от камилска вълна, мека бежова шапка и копринен шал. Вземах големия Mauser на Леонс и се разхождах в Krédit Lyonnais на Булевар-дез-Италиен със смъкната ниско над очите шапка, стиснал оръжието с потната си ръка. Краката ми омекваха, коленете ми трепереха, в гърлото ми засядаше нещо, което напразно се опитвах да преглътна. „Хъмфри Богарт, спаси ме — молех се трескаво. — Хъмфри Богарт, спаси ме! Не ме изоставяй, не и точно сега!“ Въртях се в кръг с неподвижни, изцъклени очи в голямата зала, сред стотиците хора, намиращи се там, които дори представа нямаха какво ги заплашва. И днес се питам как странното ми поведение и погледът ми на сомнамбул не са привлекли вниманието на персонала на банката: за мое щастие те очевидно не ходеха често на кино. Бях готов да ида в Америка и да изиграя там всички главни роли. Най-напред щях да пратя Роксана. На няколко пъти американски войници ми предложиха да я купят — щом видеха дете с куче те веднага го заговаряха. Винаги отказвах. Знаех много добре, че тя ще бъде по-щастлива в Америка, но все пак — казвах им — човек не си продава приятелите. Това те разбираха добре. Страстта им по кучетата стигаше далеч; понеже им забраняваха да ги транспортират с тях в Америка, близо до Хавър те бяха организирали истински транзитен лагер за всички европейски кучета, към които се бяха привързали. После, със съучастничеството на всички, тайно натоварваха и тях. Но един особено хитър американски войник ми даде идея, която ми се стори гениална. Ставаше дума за един много лесен начин да стигна до Америка. Достатъчно беше да изпратя Роксана с американските войници, а после да напиша писмо до президента на САЩ или до списание Life, или до Time, и да им разкажа историята си, като им предам с вълнуващи фрази желанието си отново да бъда с моето куче. Около историята ми щеше да се вдигне шум, както около всички подобни случаи; при журналистите това е стара традиция — обясни ми той. Щели да публикуват две големи снимки — на едната аз в Париж, на другата — Роксана в Америка, а над тях щяло да пише: „Съберете ги отново“. Нямаше как да не успея — уверяваше ме той — подобен тип истории са им в кръвта, златен случай за всички заинтересовани; той си предложи услугите да ми напише писмото… Първата част от операцията се извърши в едно бистро на Булевар-дез-Италиен. Американците бяха двама. Бях ги избрал грижливо измежду мнозината кандидати. Идваха от Холивуд и правеха пропагандни филми за армията. Единият бе полковник, другият — още ефрейтор.

— Ще видиш, Лъки, тя ще стане голяма холивудска звезда — каза полковникът като взе каишката.

— Много е стара, за да стане кинозвезда — отбележи ефрейтор Лустгербирг. — Вярно е, че в Холивуд кучките са забележително издръжливи.

Роксана ме погледна, после с всички сили задърпа каишката си.

— Come on, Рокси, come on — каза полковникът.

— Със сигурност щях да се развълнувам, ако не бях снимал поне двайсет и пет сцени като тая — каза ефрейтор Лустгербирг.

— Единственото куче в Холивуд, което е участвало в Съпротивата — каза полковникът. — Ще се прочуя с това. Между другото, ще му сменя името, ще го нарека Маки. Come on, Маки!

Втората част от операцията обаче така и не се състоя. Не можах да пиша нито до Life, нито до Time. Вандерпуте, до който се допитах, се разкрещя и ме попита дали вече не съм сторил нещо непоправимо; след отрицателния ми отговор вдигна признателни очи към небето и с ръка на сърцето се строполи на един фотьойл; като се успокои той ми обясни, че вестниците са писали за моето изчезване и че полицията ме търси, че социалните грижи са по петите ми. Бях в нелегалност, трябваше да избягвам всякаква публичност и изцяло да се посветя на работата си, да се опитам да стана някой. Нещата се развиваха добре, въпреки заминаването на американците и слуховете за акции срещу черния пазар. Но тези пораженски слухове не ни безпокояха. Както казваше Вандерпуте: когато дойде време, ще му мислим; а за момента нещата изобщо не стояха толкова зле. Страната имаше нужда от всичко. Хората купуваха каквото и да е, на каквато и да е цена. Вандерпуте, който беше голям експерт по фармацевтичните продукти — бе участвал в предишната война като ефрейтор фармацевт — ни съобщи с гордост новината за откриването на чудодейно лекарство, стрептомицин, което лекувало туберкулозата „от раз“, както се изрази старият. Това откритие — добави той, правело чест на човешкия гений, карало ни да се гордеем, че сме хора — каза, като си потри ръцете. Чудотворният продукт все още не бил на пазара, но Вандерпуте случайно бе чул една вечер по радио Андора оферти за продажби от самия фармацевт — откривател на лекарството. Той прекара една безсънна нощ в разходки из апартамента и в търсене на най-добрия начин да „удари келепира“ и на другия ден отиде в Екс-ле-Терм, където успя да намери един сериозен контрабандист. Човекът го снабди от Андора с пет килограма стрептомицин, който старият препродаде за пет хиляди франка грамът: таксуваната цена на продукта беше петстотин седемдесет и четири франка за грам. „Това е най-хубавата сделка в живота ми“ — казваше старият и бършеше очите си, толкова беше развълнуван. Обикновено сделките ни бяха по-скромни. Старият имаше неколцина снабдители, които му носеха всякаква стока от града — от резци за стъкло и камъчета за запалки до продукти на йодна основа, които все още трудно се намираха на пазара, и всякакви откраднати предмети и златни монети, за които клиентите бяха особено алчни. Сред тези снабдители имаше едно момче, което наричахме Фриц, защото баща му бе в затвора заради сътрудничество с немците. Сред тях бе и Джони, шестнайсетгодишен, с руси къдрави коси, за когото старият казваше, че имал „лоши навици“. Той често идваше с кола, придружен от напомадени мъже със запомняща се външност и тогава Вандерпуте се разгневяваше, щъкаше като стар плъх сред кутиите си и се оплакваше, че „ще се издадем“. По принцип имаше „снабдители“ от всички социални класи и от къде ли не. Някои от тях живееха с родителите си и учеха в гимназия. Спомням си един, на име Жорж, чието истинско име няма да кажа, защото днес той е завършил образованието си и като ме срещне на улицата, се обръща на другата страна; баща му работеше в снабдяването и затова той разполагаше с достатъчно сведения; нещастният баща вероятно не е имал никаква представа за дейността на сина си, защото си спомням, че един ден Жорж дойде много горд при нас и ни съобщи, че баща му току-що е станал кавалер на Почетния легион, от страна на Министерство на търговията. Ние бяхме посредници на стария, през по-голямата част от времето си аз работех като куриер. Вандерпуте ми поверяваше някой малък пакет и ми казваше да го занеса на тоя и тоя адрес. „Внимавай — добавяше — за един болен е, тук има много рядко лекарство.“ От морална гледна точка, мисля си, а и имайки предвид възрастта ми, той не ми казваше, че въпросните „лекарства“ всъщност са дрога, но Леонс ме светна по въпроса, съветвайки ме между другото да не опитвам от тях: „От това се полудява, старче“. През 1945 и 1946 наркотиците поразяваха живота на мнозина от пласьорите и вестниците водеха толкова активна кампания срещу „отровителите“, че и самият Вандерпуте се развълнува от скандала и ни заръча много да внимаваме. Често аз изобщо не виждах „болните“, само предавах пакета с лекарствата на лицето, което ми отваряше вратата. „Чакам за отговор“ — казвах, прислужникът изчезваше и се връщаше с плик. Но веднъж Леонс ми предложи да го придружа до един от личните му клиенти, „смешна история — добави — ще видиш колко е забавен“.

— Това е оня, за който ти споменах по повод на Жозет — обясни ми той. — Спомняш ли си великия трагик, който ръководеше училището по драматично изкуство в Медон? Англичанинът.

Да, спомнях си.

— Щом спрях да плащам таксата на Жозет, те вече нямаше от какво да живеят. Жена му дойде да ме моли да не съсипвам кариерата на момичето, но на мен тия номера не минават. Най-напред старият се опита да превърне училището си по драматично изкуство в бордел, но полицията не му даде разрешително, защото не е французин. Сега те са в Париж, жена му си намери работа на улица „Юшет“ като помощник-учител, а старият живее на гърба й. Не може да си купи дрога, защото му е скъпо. Но аз им я продавам с отстъпка, защото мога да говоря на английски с него и това е добре за бъдещето ми, да знам добре английски. Той е наистина смешен, най-старият сводник, който съм виждал. Узрял е преждевременно. Ако искаш, ела с мен някой ден…