Ромен Гари
Големият дрешник (2)

II

Г-н Жан излезе от болницата отслабнал и побелял. Военната власт бе решила да приключи засега досието му на участник в Съпротивата. Естествено, събраните срещу него факти можеха да се тълкуват различно. Все още липсваше нужната перспектива, трябваше да се почака известно време, за да се реши какво да се мисли: очакваше се хоризонтът да се разшири и нещата отново да добият истинските си размери. Въпреки това г-н Жан, наричан „Мариус“ беше демобилизиран — учтиво, но твърдо: войната свършваше и нямаше място за шеги. Като цяло нещата се подреждаха. Започвахме наново да строим. Вече пристигаха първите американски филми, президиумът на съвета бе обявил, че най-сетне ще видим „Отнесени от вихъра“ с Кларк Гейбъл и Вивиан Лий. Учехме имената на нашите нови звезди: Лорън Бакол, Гриър Гарсън, Хъмфри Богарт. Затворниците се завръщаха, без да се оплакват много. Задуха вятърът на свободата, на черния пазар можеше да се намери всичко. Баща ми получи посмъртно Ордена на Съпротивата, с розетка: префектът го закачи на гърдите ми на площад Гамбета. Беше развълнуван и говореше с хремав глас от името на президента на републиката. Каза ми, че страната ме взема под крилото си, плащайки така дълга си към моя баща… Който плаща дълговете си, се обогатява. Щях да получа безплатно основно образование и да усвоя занаят. Какъвто бащата, такъв и синът, заключи той и ме целуна, но аз не изгубих самообладание: за да се сключи сделка са нужни двама. Кучката ми Роксана присъстваше на празника, седнала на задника си до г-н Жан. Късметлийка беше: смисълът на церемонията й убягваше. На другия ден ни качиха, нея и мен, на влака за Париж. Г-н Жан ни изпрати на гарата. Имах трикольор на ръкава си и билет за трета класа. От този момент нататък ставах възпитаник на нацията, обясни ми г-н Жан. На Източната гара в Париж щях да бъда посрещнат от отговорни лица, те щяха да се погрижат за мен. Всичко беше предвидено, организирано. Нямаше да съм сам, щях да имам другари. Щях да уча — каза ми той като бършеше носа си — щях да стана някой, като баща си. Гледах го. Носеше сиво палто, което му отиваше, но имаше все същия прецакан вид.

— Благодаря за всичко — казах му. — И бъдете спокоен, ще се справя.

Той извади от джоба си един малък бележник и ми го подаде.

— Написал съм адреса си. Ако имаш проблеми…

— Няма да забравя — казах учтиво.

Взех бележника. Той изглеждаше доволен.

— Ще ти призная нещо — каза. — Ще се кандидатирам на изборите. Приятели ме помолиха… Не мога да откажа. Единството на страната се роди по времето на Съпротивата, трябва да го подкрепяме, каквото и да ни струва…

— Дръжте ме в течение — казах.

Влакът потегли. Г-н Жан ми помаха за сбогом.

— Пази адреса ми — извика.

Държах бележника в ръка. Наведох се и го хвърлих към него с всички сили. Не можах да го уцеля. Но успях да забележа смайването, изписано на лицето му и вдигнатата ръка, която бавно се отпусна… И днес го виждам така, объркан и отдалечаващ се силует, точка в далечината, още една следа, километричен камък, чиято съдба е да бъде отминаван.