Ромен Гари
Големият дрешник (11)

XI

Но на шестнайсет не се старее бързо. Напразно си купувах сака до коленете, напразно криех голобрадието си в надиплени шалове, заедно с цигарата си слагах мъжествена гримаса и за по-сигурно криех лицето си зад димна завеса; не можех да излъжа никого. Чувствах се добре само в дъното на тъмната зала. Сгушен в мрака, въздъхвах облекчено, забравях себе си и с обезумял от възхищение поглед следях премеждията на истинските мъже на екрана. Почти всяка вечер Жозет ме мъкнеше по забави. Тя обожаваше да танцува и ме караше да й партнирам; уплашен, аз смело се гмурках на дансинга, въртях се в кръг около нея, около себе си, бързо, бързо, загубвах напълно ума си, музиката спираше, а аз продължавах да се въртя като куче след опашката си, преди всичко не трябваше да спирам и да поглеждам лицата около себе си, още един подскок, още едно завъртане, краката ми в широките панталони не докосваха земята, увисвах като обезумял на огромната си папийонка, която ме стягаше и никога не стоеше както трябва, напълно оглупял от дима и от пируетите, питайки се, в някой кратък проблясък, какво правя там, защо се въртя насред дансинга като пумпал, в каква игра участвам. Впрочем, достатъчно беше някое по-пъргаво момче да се появи на дансинга и Жозет веднага ме зарязваше и се хващаше с него; тогава тъжно се завръщах в ъгъла си, предаден, победен, неспособен дори да остана на висота в този момент и тъжно отпивах от моя джин, който повдигаше духа ми, оправях с трепереща ръка възела на папийонката, който все не държеше. Тази няма и умоляваща любов, която тътрех навсякъде по петите й, само забавляваше Жозет и събуждаше у нея състрадателно любопитство. Въпреки широките ми рамене, грубите ми обноски, мъжественото ми мълчание, прекъсвано само от време на време от някое „Yep“, казано точно на място, погледът ми на вярно куче, който отправях към нея щом се появеше, ме издаваше незабавно. Здравето й не беше в превъзходна форма. Често боледуваше от грип и кашляше много. Нещо в гърлото — обясняваше тя между две цигари — гласът й се бе пречупил, докато се опитвала да имитира Лорън Бакол. Нищо сериозно. Но изпитвах странно съжаление, когато я гледах, огромна нужда да я защитавам, да я закрилям и тогава не знаех, че тази нежност ме правеше много по-зрял и мъжествен, отколкото суровия вид, който напразно се опитвах да си придам. Впрочем, не знаех как да изразя с човешки думи тази нежност, филмите, които гледах, никак не ми помагаха, съвсем не знаех как се превежда „honey“ или „sugar“, или „sweethart“, на френски звучеше глупаво, противно, изветряло. Все пак не можех да й кажа „скъпа“, като на проститутка. Странно — мислех си тогава — френският не е лош език, по-скоро е хубав, но му липсват любовни думи… Понякога нямата любов, която демонстрирах, дразнеше Жозет.

— Слушай, Лъки, аз не харесвам немите филми — казваше ми тя. — Обичам всичко да се чува! Не можеш ли да кажеш: аз те обичам?

— Аз те обичам — заеквах, с цигара в уста. — Сега доволна ли си?

Тя чакаше, гледайки ме критично.

— Е, това ли е всичко? Няма ли повече? Свърши ли вече?

— Обичам те, какво.

— Ама не, вижте го само, този селянин. Само това ли успя да родиш?

Припомнях си фермерката от Везиер, която все хокаше кравата Фернанд, че не давала достатъчно мляко. О, колко унизен се чувствах! Напразно криех лицето си зад перде от цигарен дим, това се виждаше.

— Бедният ми — казваше Жозет — вината не е твоя. Много си застрелян.

— Как така — застрелян? — възмущавах се плахо аз.

— Ето така, не си чувствителен. Нямаш жлеза.

— Нямам какво?

— Жлеза. Там се намират хормоните, които те правят чувствителен. Типовете като Хъмфри Богарт имат такава жлеза, типове като Кари Грант също. Ти нямаш. Вината не е твоя. Така си се родил. Бедното ми зайче — разнежваше се тя.

Галеше косата ми с майчински жест.

— О, добре съм — казвах.

Но бях напълно сразен, смазан от ужас. Ами ако е вярно, мислех си, ако наистина нямам жлезата? Макар че…

— Понякога е лечимо — успокояваше ме тя. — В Америка има лекари, които го могат. Присаждат ти маймунска жлеза и веднага ставаш сантиментален.

Една вечер бях влязъл в стаята й да търся списание за кино. Тя лежеше и пиеше горещ ром с аспирин, за да лекува гласа си. Очите й малко блестяха. Червената й коса дремеше до бузата на възглавницата, като предана катеричка.

— Лъки…

— Yep?

— Харесвам ли ти?

— Yep.

— Погледни…

Тя бе разкопчала пижамата си и ми показваше белите си гърди, които се повдигаха: сякаш държеше в ръцете си два пленени гълъба.

— Хубави ли са?

Нещо ме стискаше за гърлото и нямах сили дори да кажа Yep.

— Човек би казал, че искат да отлетят. Лъки…

Опитвах се да го преглътна, но все не ми се отдаваше.

— Ела тук…

Приближих до нея, седнах на леглото, от устата ми глупаво стърчеше цигара, чийто дим ме разплакваше. Гледах ги. Не смеех да ги докосна. Не знам защо обаче имах желание да ги защитавам…

— Лъки…

— Yep.

Тя се усмихна, обърна глава настрани, повличайки косите си и леко се отмести. Те се отместиха също. Тя въздъхна тъжно. Те също въздъхнаха.

— Нищо. Ти си глупак…

Косите й ме пленяваха. Усещах топлината, която се излъчваше от тях и ги виждах толкова близо, толкова близо до мен, че можех почти да ги докосна с устни.

— Махни тая цигара… О, колко си глупав!

Тя ме отблъсна.

— Глупав си — повтори. — Но те харесвам.

Не смеех да помръдна, страхувах се да не ги прогоня. Чаках тя да ми каже какво да направя.

— Сега си върви. Хайде, върви си.

Тръгнах си. Прибрах се в стаята си и се хвърлих върху леглото.

— Какво ти е? — попита Леонс.

— Нищо.

— Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред.

— Имаш една такава физиономия! — каза Леонс.

Тя продължаваше да се държи майчински, прокарваше ръка през косите ми и ме наричаше „бедното ми зайче“.

— А жлезата? — питаше ме понякога. — Расте ли?

Един ден не издържах. Хванах я за ръка.

— Ела — казах.

Тя се опита да издърпа ръката си. Но аз стисках здраво.

— Къде ще ме водиш по това време?

— На кино — казах.

— Пусни ме, Лъки, луд ли си?

Повлякох я по улицата. Отначало тя се дърпаше, после се остави да я водя, впечатлена все пак. Държах я здраво за ръка и я тиках напред. Лицето ми плуваше в пот, а сърцето ми вдигаше такъв шум, че се учудвах как минувачите не се обръщат след мен.

— Ама ти превъртял ли си? Къде отиваме?

— Не бери грижа — казах.

Чувствах коленете си омекнали, треперещи. Заврях цигара в уста. Тя също започна да трепери.

— Лъки, боли ме!

Държах здраво ръката й, но то беше, за да не падна. Гърлото ми бе пресъхнало, правех конвулсивни усилия да преглътна сърцето си, което все се качваше към гърлото. Все пак проявих достатъчно разум, за да не избера прекалено оживено място, нито близо до нашата улица. Накрая спрях пред едно магазинче за тютюн на улица „Ниор“, където нямаше никой. За миг помислих да зарежа Жозет и да избягам, но се овладях.

— Хайде ела… — измънках.

Магазинът беше празен и лошо осветен. Собственичката подреждаше пощенски марки зад тезгяха. Побутнах Жозет към касата и приближих.

— Цигари „Baltos“ — казах.

Не си спомням да съм чул гласа си, но Жозет ме погледна разтревожена. Усетих как от шапката ми потече струйка пот и се изгуби в шията ми.

— Вземете — каза жената.

Тя остави цигарите пред мен. Помислих си, че трябва да погледна назад, за да видя дали някой не се кани да влезе, но нямах сили да обърна глава. С трепереща и потна ръка извадих маузера от десния джоб на палтото си. Ръката ми трепереше толкова силно, че се наложи да я опра на тезгяха. Жената тъкмо залепваше една марка. Беше отворила уста и приближаваше марката към изплезения си език. Остана с изплезен език и марка в ръка, отворила широко очи, вторачена в дулото на оръжието. Съзнанието ми бе замъглено, вече не знаех какво искам, исках само да изляза оттам, да побягна, да не се спирам повече и изведнъж се чух да крещя:

— Кибрит, и бързо!

Жената остави кутия кибрит пред мен, върху цигарите. Все така стисках Жозет за ръка, държах се, за да не падна. Пуснах я, взех двете кутии и ги пъхнах в джоба си. После отново хванах Жозет за ръка и я повлякох към вратата, отстъпвайки заднешком. На улицата се осъзнах достатъчно, за да не хукна да бягам. Стигнахме спирката на метрото и чак долу, сред тълпата, аз малко се успокоих. Свалих палтото, шапката, копринения си шал, прогизнал от пот. Запалих цигара. Поех дълбоко дима. Погледнах победоносно Жозет.

— Е? Сега доволна ли си?

Тя беше малко пребледняла.

— Скъпи — каза — скъпи…

Сега тя ме държеше за ръка. Облегнахме се на стената, напълно изтощени и двамата.

— А касата? — попита ме тя. — Защо не взе парите?

О, Господи — припомних си — разбира се, забравил бях най-важното. Изправих се. Отместих цигарата с върха на езика си. Наместих възела на папийонката си. Повдигнах рамене.

— О, виж, въпросът беше принципен — казах.

Моят подвиг ми завъртя главата. Разхождах се със самодоволен вид из апартамента и веднъж така уплаших стария като заврях моя маузер под носа му, че той побягна и се затвори в стаята си, откъдето дълго ме руга с хленчещ глас. Леонс, малко ревнив от моя напредък, се прояви със светкавичните си удари из ресторантите на Шанз-Елизе: промъкваше се в някой гардероб, откачаше някое кожено палто и незабелязано офейкваше. Беше игра, упражнение по ловкост и стил, изкуство заради изкуството. Един-два пъти го придружих. Тези невинни игри изкарваха Вандерпуте от кожата и всеки път, когато някой от нас победоносно домъкнеше вкъщи някое скъпо палто или парфюмирано манто, той вдигаше ръце към небето, наричаше ни с какви ли не имена, после изтръгваше дрехата от ръцете ни и тичаше да я затвори в стаята си. Що се отнасяше до Жозет, тя бе трогната от моите усилия и се отнасяше към мен с повече нежност. В киното, когато лампите угасваха, тя се притискаше в мен и се оставяше да я прегърна; обгръщах раменете й с ръка и гледах на най-великите звезди като на равни. Често посред някой френетичен танц в някое от заведенията, намиращи се в мазетата на квартала, където ме мъкнеше всяка вечер, тя забавяше ритъма, опираше буза в шията ми и се притискаше към мен с цялото си тяло.

— Вие ми се свят — прошепваше — вие ми се свят…

Залиташе, а аз я водех до масата, в натежалия от цигарен дим въздух, от който тя кашляше.

— Трябва да внимавам за гласа си — тревожеше се тя.

Беше започнала да взима уроци по пеене. Понякога, когато влизах в стаята й, я намирах да седи на леглото си и да държи на колене една кукла без ръце, с черно лице и изрисувано тяло; с далечния си глас пееше:

Бях в бар Централ, сред много шум,

когато той се появи.

В корема носеше куршум;

облечен в летен костюм.

Моят любим се появи,

На масата до мен се строполи…

Тя скришом изтриваше сълзите си.

— Колко хубаво — казваше. — Обичам поезията.