Ромен Гари
Големият дрешник (24)

IX

Отворих очи и в светлината видях клонче люляк; лежах в таванска стая, пред мен, върху едно шкафче, имаше стомна и леген, и една съвсем бяла стена; гледах легена и стомната, питах се какво ли правят там, после съм заспал. Сетне бях събуден от усещането за свежест върху лицето ми, видях жена, която отваряше прозорчето, беше едра и имаше пола на малки сини цветенца; до нея, на пода, един тлъст фокстериер си лижеше задника. Жената се обърна, малките цветенца се разпиляха около нея, приближи до леглото, следвана от фокстериера; спря се и фокстериерът седна; известно време ме наблюдаваха, после се спогледаха.

— Той е буден — каза жената.

Тя се обърна към мен.

— Е, драги господине, събудихме ли се?

Понечих да кажа „да, благодаря“, но езикът ми се преплете и залепна за небцето. Жената и фокстериерът пак се спогледаха.

— Още не го бива съвсем — каза жената.

Отправи се към прозорчето сред вихър от дребни, сини цветя и фокстериерът я последва. Тя се наведе навън и извика:

— Ернст! Ернст! Той се събуди!

— О, бедният — каза един глас отдолу. — Веднага се качвам.

Жената се отмести от прозорчето и аз видях клонче люляк, което се поклащаше, обагрено от слънцето.

— Хайде, Тюил, остави задника си на мира — каза тя на фокстериера. — Вманиачаваш се.

Кучето наведе глава. Вратата се отвори и вътре влезе тлъст, угоен мъж по пантофи, бяла престилка и готварска шапка. И тримата ме заоглеждаха мълчаливо.

— Добре, трябва да му направим пилешки бульон — каза готвачът.

— Пилешки бульон? — каза жената замечтано. — И коя да хванем за случая, Кокот или Бебет?

Тримата се изгледаха въпросително, отмествайки поглед един към друг, очевидно трябваше да вземат много отговорно решение.

— Мисля да бъде Бебет — каза готвачът. — Тая сутрин я опипвах. По-тлъста е от Кокот, без съмнение.

— Да, но снася — каза жената. — Докато Кокот си придава фасони.

— Ще й мине. Познавам Кокот, това при нея е на нервна почва. Заради Петрюс е!

— Онзи нещастник! — каза жената, клатейки глава, а фокстериерът изръмжа нещо под носа си.

— Но ще й мине. Остави на мен, аз ще се погрижа.

— Тогава иди за Бебет — каза жената. — А след бульона?

— Един хубав омлет с подправки, а? — предложи готвачът с подкупващ глас. — Лек е, почти не се усеща. После пържено патенце с ябълки, трябва да си върне силите.

— Пържено патенце? Значи трябва да хванем Матиас?

Мъжът свъси вежди.

— Не — каза. — Ще оставя Матиас да се налее още малко. Ще оскубя по-скоро Теодор.

— Добре — каза жената. — Тюил, остави задника си на мира. А десерт?

— Суфле с кафе и ликьор — рече мъжът на един дъх.

Аз се размърдах в леглото си.

— Знаете ли, аз нямам пари — прошепнах.

Мъжът избухна в смях. Големият корем и гърдите му се затресоха. Жената също се смееше и малките сини цветя пърхаха около нея. Колкото до Тюил, той незабавно се възползва от невниманието на господарите си, за да се отдаде на своя порок.

— Тюил! — викна веднага жената. — Остави задника си на мира!

— Бедният, има екзема — обясни готвачът. — Яде твърде пикантни неща. Би трябвало да пази диета. Колкото до вас, млади момко, по-добре да нямате пари, отколкото да имате екзема на задника. Ха-ха-ха-ха!

Семейство Бажю — това бе фамилното им име — ме тъпчеха с храна и се грижиха за мен в продължение на три седмици, без да ме попитат нито кой съм, нито откъде идвам. Господин Бажю имаше една теория, че за да живее, човек трябва да отстои на поне пет сантиметра тлъстини от всичко и отказваше да ме пусне да си ида от „О Рутие“, преди да ме види въоръжен с тази защитна обвивка. Госпожа Бажю ми върна петдесетдоларовата банкнота, която й бях подхвърлил, без да ми задава въпроси: само ми каза, че мъжът й ме бе намерил припаднал на два километра от къщата, в една канавка, и ме докарал с камионетката си. Скоро започнах да ставам; прекарвах времето си в градината, под люляците, на една пейка, рисувайки с бастун по земята чертички и кръгчета; понякога чертите изписваха едно име: Вандерпуте. Ето какво ме очаква в края на пътя — мислех си и веднага изтривах думата. Госпожа Бажю излизаше и влизаше в ресторанта, следвана от Тюил, на чийто задник бе лепната катаплазма. По обяд пред странноприемницата спираха много коли. Госпожа Бажю приемаше поръчките и лично сервираше на клиентите — повечето чужденци, подпомагана от една разчорлена помощничка, която била изнасилена някога от един американски войник и плямпаше малко английски; господин Бажю се потеше в кухнята и приготвяше сметката. В края на обяда, докато клиентите пиеха кафето си, госпожа Бажю тичаше при него; следваше оживен, превъзбуден петминутен спор, воден шепнешком, след което двамата съпрузи се навеждаха през прозореца, в който едва се събираха и гледаха паркираните пред къщи коли.

— Коя?

— Голямата черна там, вдясно.

Господин Бажю премляскваше с възхищение.

— Там трябва да има нещо голямо — прошепваше тя, отдръпвайки се от прозореца. — Можем да опитаме. С парите от такава кола можем да купим имот в Мароко, там руснаците няма да стигнат… Само трябва да им удвоим виното.

— Изядоха Матиас — казваше строго госпожа Бажю.

— Можем да им удвоим също и Матиас — решаваше господин Бажю. — Виж, напиши им накрая: „Тюил, петстотин франка“.

— Дали няма да попитат какво е това? — безпокоеше се госпожа Бажю.

— Нищо няма да попитат, те знаят, че са американци — успокояваше я господин Бажю. — А ако попитат ще им кажеш, че това е нов данък и че социалистите са виновни.

Госпожа Бажю се връщаше при клиентите, засмяна, следвана от Тюил, който изглеждаше очарован и въртеше опашка. Впрочем, за господин Бажю часът на сметката беше час на агония. Той опираше листа на стената, наплюнчваше молива и чакаше вдъхновението, хвърляйки нещастни погледи наоколо.

— Не се получава — въздишаше. — Нищо не ми идва наум, не знам вече какво да измисля. Какво още можем да им лепнем на тези мръсници? Правителството пак падна, вече всичко увеличих с пет процента, както и всеки път, когато пада. Не виждам какво друго!

Погледът му се спря на задника на Тюил.

— Катаплазма — произнасяше автоматично той. — Не, това не става… Е добре, мисля, че това е всичко. Повече не мога да измисля. Чувствам се изцеден — въздишаше той — не ми остава друго, освен да си сменя професията…

Понякога господин Бажю излизаше от кухнята „да подиша въздух“, сядаше на пейката, вземаше някой камък и го хвърляше, Тюил тичаше да го вземе, господин Бажю го хвърляше пак, така в продължение на половин час, „добре е, казваше господин Бажю като изтриваше потта от челото си, добре е, на моята възраст, да се упражнявам по малко, отваря апетита“. Ако това упражнение продължеше по-дълго Тюил протестираше, обръщаше гръб на стопанина си, сядаше на задника си и отказваше да помръдне и господин Бажю дълго сипеше по него тежки обиди, наричайки го „кренвирш“ и „парче сланина“, след което той също отиваше да се опъне, „за да си поеме малко дъх“. Една сутрин, докато се обличах, намерих в джоба си смачкано писмо. В първия момент не можах да разпозная финия сбит почерк върху плика, после си спомних: беше писмото, което Кул ми бе дал, преди да умре и което напълно бях забравил. Бях обзет от угризения, припомних си умоляващия поглед на елзасеца и с какви усилия се опитваше да ми каже нещо, същия ден отидох във Фонтенбло и пуснах писмото в пощата. Вече се бях възстановил напълно и с ужас се питах какво да правя. Често мислех за Вандерпуте и, странно нещо, изпитвах нужда отново да го видя, да говоря с него. Имах желанието да му задавам въпроси, да го попитам по кой път бе вървял. Исках да открия дирите му, за да не ги последвам, да опозная самотната пътека, която бе проправял, за да я избегна по-успешно. Понякога излизах от гостоприемницата, тръгвах из нивите и разговарях със себе си, задавайки си тревожни въпроси, на които не можех да намеря отговор. Чувствах се изолиран, разделен от хората, сам на своя сал. Все пак, казвах си, би трябвало да съществуват и велики всеобщи приключения, в които бих могъл да участвам и аз, и изведнъж си помислих, че баща ми също бе живял изолирано от хората и именно когато бе решил да се присъедини към тях, бе изгубил живота си. Но сега ми се струваше, че тази цена не бе чак толкова висока и че бях готов да я платя. Гледах нивите, изпъстрени от силуети, от подвижни цветни петна, червени, жълти, сини, които плуваха насам-натам под силното слънце и всичко, което исках, бе да съм едно от тях, веднъж и завинаги да стана силует като другите, малко цветно петно върху земята, още един чифт ръце, още едно миролюбиво сърце, исках най-сетне да изляза от своето уединение и да споделя великата всеобща самота на хората. В един вечерен вестник бях прочел, че група младежи заминавали за Камерун, за да основат там своя колония, и ме обземаше по детски силното желание и аз да замина с тях; в края на краищата — знаех да шофирам, те със сигурност щяха да имат камиони, бих приел да върша каквото и да е. Имали нужда от пари, пишеше във вестника, с един милион франка биха могли да тръгнат незабавно. Господи — мислех си — франковете все още служат за нещо. Представях си как отивам при тях с липсващия им един милион и всичко, което искам в замяна е да ми дадат да карам камион. Лягах в тревата, захапвах някой стрък и мечтаех за Африка, тревата около мен се превръщаше в джунгла, виждах езерото Чад, стария надменен слон ерген… Бях го чел някога в една книга за пътувания. Гледах небето, минаващо над главата ми, това небе, което покриваше толкова неща, толкова континенти, толкова различни съдби, придобивах отново смелост и ми се струваше, че никога повече няма да стана Вандерпуте, че най-сетне ще тръгна в друга посока. Щях да се върна в Париж, да замина за Африка заедно с експедицията, която се подготвяше. Един милион франка, мислех си с усмивка, това е нищо, ще им ги намеря… Ще се поразровя добре на улица „Мадам“, вероятно там все още ги има. Старият със сигурност е скътал нещичко в някоя дупка, ако не, ще го накарам да продаде някои от аристократичните си мебели или от прашасалите картини, които никой не поглежда… Така че съобщих на семейство Бажю решението си да се прибера „вкъщи“.

— Сигурен ли сте, млади момко, че имате къде да отидете? — разтревожи се господин Бажю. — Не че ви разпитвам, това не ме засяга, но…

Успокоих го, казах му, че имам баща осиновител, който е в провинцията, но всеки момент ще се прибере и ще се ужаси, ако не ме намери у дома. Така че един следобед си тръгнах, а те ме изпратиха до портата да се сбогуваме — господин Бажю с готварската си шапка, Тюил с катаплазмата си, а госпожа Бажю с полата си на дребни сини цветя, която вятърът развяваше.

— Елате пак — извика госпожа Бажю. — Елате да ни видите заедно с господин баща ви!

Те изглеждаха искрено развълнувани, но Тюил, след като ми хвърли кос поглед, се възползва от вълнението на своите господари, за да разкъса за сетен път катаплазмата си и видях как те го погнаха, размахали ръце — малки черни силуети на фона на небето… Пристигнах в Париж към пет следобед и отидох направо на улица „Мадам“. Портиерката не беше там. Пред вратата един мъж четеше спортен вестник. Качих се в апартамента. Капаците бяха спуснати, прозорците затворени; слънчевите лъчи, които се промъкваха, почти потъваха в прахта; мръсните чинии, остатъците от вечерята на тенора и Рапсоди стояха в салона, една салфетка все още лежеше на пода, там, където в бързината я бе хвърлил синьорът… Отворих прозореца; слънцето се хвърли върху красивите мебели, прахта отлетя, отнякъде се чу смях на слугинче. Отидох в стаята на стария и отворих капаците; бузестите ангелчета от балдахина, увиснали във въздуха, надуваха тромпетите си сякаш ме поздравяваха. Но стаята ми се видя по-празна от всякога: дрешникът бе изчезнал, шапките, палтата и саката бяха слезли от пироните и столовете; пощенските картички от стените бяха изчезнали, непотребните вещи, които някога се търкаляха навсякъде, бяха заминали: старият бе минал оттук. Без съмнение бе идвал да прибере своите „лични вещи“, чиято компания вероятно му бе липсвала. Усмихнах се и отново усетих нуждата да го видя, да поговоря с него… Чух как във вестибюла подът изскърца, но не обърнах внимание, той винаги скърцаше така, беше му навик, той също беше стар… Но подът изскърца още по-силно, изправих се и се ослушах, някой ходеше във вестибюла, шум от тежки, чужди стъпки, кръвта се отдръпна от лицето ми и си спомням, че в главата ми отекна писклив, хленчещ глас: „Работата е съмнителна! Работата е съмнителна!“.