Ромен Гари
Големият дрешник (19)

IV

Чаках. Вандерпуте ме обсипа с въпроси, но не получи никакъв отговор. Предпочитах да не го осведомявам и така да си спестя ново негово бягство в провинцията. Бродех из апартамента, а стария, който подтичваше след мен от стая в стая, ми се пречкаше непрекъснато, притиснал грейка с гореща вода към корема си.

— Криете нещо от мен! — стенеше. — Кроите ми някой мръсен номер, чувствам го!

Той демонстративно започна да приготвя куфара си, да го тъпче с прашасали вехтории, с безброй непотребни предмети, които звънтяха, скърцаха и пукаха.

— Заминаваме, приятелчета! — говореше им.

Всяка вечер посещавах стария трагедиен актьор на улица „Юшет“ и му носех подаръци: емайлирана табакера, отмъкната от апартамента, плодове, цветя: така се опитвах да купя закрилата му. Достатъчно ми бе да погледна изрисуваното лице, пъстроцветните дрипи на това абсурдно създание, тържествено — епичните му физиономии, които в рамките на петнайсет минути изобразяваха и Ландрю^[1], и Хамлет, минавайки през мадам Бътерфлай, за да бъда обзет от суеверен страх — струваше ми се, че пред мен стои единственият бог, създаден по мярка на човека — единственият, отговарящ на представата за света, която си бях създал. Обаче, когато един ден отидох по-рано от обичайното, намерих малката къща в оживление. Момичетата на бара седяха мълчаливи и уплашени; някои от тях хлипаха, само Джени, седнала до мръсния прозорец, четеше спокойно. Веднага разбрах, че се е случило нещо сериозно: момичетата бяха напълно облечени. Самият Саша носеше твърде приличен костюм от син вълнен плат, който бе достатъчно доказателство за сериозността на ситуацията. Той стоеше сред дамите като оскубан и възмутен петел.

— Хайде, хайде, дами, не се отчайвайте, ще се борим! Лично аз ще се сражавам до последния патрон. Кралицата майка е в префектурата, ще ни издейства поне отсрочка, в противен случай няма да се занимавам с нея! Официално я предупредих: ако се върне с празни ръце, ще бъда неумолим! Не-у-мо-лим. Впрочем, ако се случи най-лошото, ще ви взема с мен в Южна Америка! Честна дума! Цялата трупа ще замине на турне с мен. Обещавам ви тържествен прием навсякъде, дами! Всеизвестно е, че там липсват жени, ще имаме повече възможности, отколкото тук…

Раздирателните ридания на момичетата заглушиха гласа му и старият пискюл се размърда, разтича се от момиче на момиче, като ги потупваше тук и там с ръка, раздавайки се безмерно.

— А, това сте вие — извика той като ме видя и се втурна да ме посрещне с разтворени обятия. — Знаете ли? Голямо нещастие, скъпи, голямо нещастие! Изхвърлят ни на улицата. На тротоара. С моя талант, давате ли си сметка, с моя талант! Правителството затваря всички домове. Това е демагогия! О, бедната ми приятелка…

Той се върна да утешава едно момиче, на което бе призляло. Приближих до Джени.

— Вярно ли е, затваряте ли?

— Да. Ще работя в един хотел. Това, което правят там, е идиотщина. Само ще увеличи венерическите болести.

Саша се върна, размахвайки белите си фини ръце във въздуха.

— Ужасно, драги мой, ужасно… Имам мигрена… бедната ми глава! Тази нещастна страна — аз винаги съм обожавал Франция, смятам я за моя трета родина — наистина е на ръба на пропастта. Вместо да разпуснат комунистическата партия, те затварят публичните домове, не намирате ли, че това все пак е малко прекалено! Все половинчати мерки, по пътя на най-слабата съпротива. Вместо да ударят Торез, удрят Саша. Ще признаете, драги ми приятелю, че това е истинско безредие. Изобщо не зная какво ще правим. Кралицата Майка най-напред реши да отвори модна къща или салон за чай… Ужасно! Лично аз впрочем съм решил да емигрирам. Винаги съм считал Съединените щати за моя четвърта родина, а и после, единствено те успяват да възпрат болшевиките, имат атомна бомба — бих се чувствал закрилян. Аз самият започвам да изпитвам нужда от закрила, след като цял живот съм закрилял другите. Хайде, дами, хайде, малко спокойствие! Не всичко е безвъзвратно загубено. Кралицата майка е в префектурата, ще ни дадат малко отсрочка, ще имаме време да решим, да се съвземем. През това време нещата могат да се наредят, може би ще има война, катастрофа някаква, която ще анулира това проклето постановление. (Настрани: казвам им това, но всъщност не храня никаква надежда). Всичко, което искам, е едно разрешително за емиграция в Съединените щати, като бежанец. Докато чакаме, ще се настаним в семеен пансион, ето адреса, елате да ме видите някой ден: ще ви изиграя Хамлет! Хайде, дами, хайде, всичко ще се нареди! (Настрани: и дума не вярвам от всичко това!)

На тръгване попитах Джени:

— Не си ли виждала Леонс тия дни?

— Не — каза тя — не съм го виждала от месеци.

Тя ми се усмихна тъжно.

— Нещата винаги свършват така.

Прибрах се вкъщи. Заварих Плъхчето курдисан на мойто легло, с дъвка в уста.

— Утре — каза.