Ромен Гари
Големият дрешник (15)

XV

От няколко дни имах чувството, че Леонс иска да говори с мен, че ме наблюдава крадешком, захапал замислено цигарата, изглежда се колебаеше: всеки път, когато погледът му срещнеше моя, той отхвърляше глава назад и небрежно изпускаше дима. Най-сетне се реши.

— Е, хлапе, как е, гила ли?

— Аха.

Той завъртя цигарата между пръстите си и я заразглежда с внимание.

— Добре ли се справяш с тая кола?

— Yep.

Леонс ме погледна, поколеба се, после хвърли цигарата.

— Хайде ела, искам да те запозная с един човек.

Нареди ми да седна до него. Свирукаше си, докато караше, и не ми казваше нищо.

— Къде отиваме?

— Не се притеснявай… вече стигнахме.

Спря колата пред един бар. Преди да слезе, се обърна към мен.

— Или се съгласяваш, или не. Не те насилвам. Постъпи както искаш. Ако не ти харесва, ще намеря някой друг, кандидати има. Приятели сме, ще си останем приятели дори и да откажеш. Това няма нищо общо.

Той повтори бавно:

— Това няма нищо общо, нали разбираш.

Не казах нищо. Влязохме в бара. На една маса един мъж четеше вестник. Имаше добродушно кръгло лице, щръкнал като четка мустак; видът му ме върна към стари спомени: приличаше малко на г-н Жан, наричан „Мариус“. Обзе ме смътно разкаяние, краткотрайно угризение на съвестта… Какво ли беше станало с него?

— Господин Мамий, представям ви Лъки, приятелят, за когото ви говорих — каза Леонс.

Човекът ме погледна с добрите си, кафяви очи и остана изненадан.

— Добър ден, добър ден, млади човече… Ще пийнете ли един аперитив? Келнер, две Cinzano, а за мен четвърт Vichy.

Той сгъна вестника и го пъхна в джоба си. Изглеждаше притеснен.

— Доста млад е — каза на Леонс. — Знае ли поне да шофира?

— Ако съм го довел — каза Леонс — не е за уроци по шофиране.

— Добре, добре. Това потвърждава теорията ми, впрочем. Всичко се руши, всичко се клати, няма вече и една здрава греда. Всеки гледа себе си в днешно време. Всеки момент всичко ще рухне и при тези обстоятелства наистина не си струва да се притеснява човек.

Той опря ръце на тлъстите си бедра и се наведе към мен.

— Имам едно дребно предприятие… о, нищо особено. Скромна работа. Сега започваме. Двама работници. Разполагаме само с една работилница в предградията. Съвсем в началото сме: преди два месеца все още се занимавах с търговия на зеленчуци. Накратко, вие прибирате колите, карате ги в нашата работилница. За доставка плащам двайсет процента от цената, посочена в Аргюс. Практически няма никакъв риск.

Той пийна малко вода.

— Знаете ли — каза замечтано — навсякъде е такъв безпорядък, такава каша, че понякога се питам дали хората забелязват, че са им отмъкнали колата. Уверявам ви, това остава незабелязано. Катастрофата е пълна; ако питате мене, вероятно никой не обръща внимание. Страната затъва, а вие искате хората да се занимават с колите си; кой гледа клончето, когато върху главата му падат греди? Във всеки случай, моята гледна точка е такава. Повече от всякога хората не се интересуват от нищо. Мислят само за себе си. Смятам, че можем да им се доверим. Между другото, това е и моят принцип: да се доверяваме на хората. И така, вие какво ще кажете за това?

Той ме погледна изпитателно и откровено: вече не бях сигурен за какво изобщо ставаше дума — за доверието към хората или за краденето на коли. На тръгване казах на Леонс:

— Ще ни сгащят, старче. Нали знаеш, накрая винаги успяват да те сгащят.

Леонс се изплю, повдигна рамене:

— И какво?

Наистина, помислих си — какво?

Аз също се изплюх.

— Не бива и да се вярва, че животът е кино — каза Леонс. — Виж Лудия Пиеро, него да са го сгащили някога? Ако беше на кино, отдавна да е седнал на електрическия стол. Във филмите винаги те хващат накрая, правят го нарочно, за да те сплашат. Знаеш, заради морала. Така е в Америка.

Известно време вървяхме мълчаливо. Замечтано премятах цигарата си между зъбите; смъкнал шапка над очите, метях тротоара с широкия си панталон. Опитвах се да не обръщам внимание на тревогата, която разяждаше сърцето ми, нито на коварния въпрос, който не ми даваше мира. Защо? Защо беше всичко това? За какво беше умрял баща ми? Опитвах се да се задържа на повърхността, да контролирам жестовете, думите, поведението си, да не поглеждам вътре в себе си. Леонс имаше право. Бях го чел в едно списание за кино: ако гангстерът умре в края на филма, то е единствено заради морала. Всички знаят, че в истинския живот не се случва както във филмите. Има голям шанс да се измъкнеш.

— Освен това, по дяволите — каза Леонс — мъже ли сме ние или не?

 

 

Работех заедно с едно момче на моята възраст, което Мамий ни представи и което наричахме Плъхчето, защото беше алжирец; мургаво, дребно и пъргаво момче, което говореше с мелодичен акцент и непрекъснато лъжеше. Той просто се нуждаеше от това, лъжите сами излизаха от устата му; човек дори не би казал, че лъже, толкова истински бяха лъжите му.

— Ей, момчета, Лудият Пиеро току-що свали един тип точно пред мен!

— Да бе, да — казваше Мамий и повдигаше рамене.

— Да пукна, ако лъжа. Приказвам си с него на кея Бетюн, точно срещу газостанцията — Пиеро ми е приятелче — когато изведнъж на стълбите се появява едно ченге. С наметало, нищо че е пролет. Пиеро тутакси скочи и вече бъркаше в джоба си. Ченгето ни видя, смигна ни и после се обърна към стената, разкопча си панталона и започна да пикае. Аз се успокоих, но Пиеро се ядоса, помисли, че е от презрение, извади патлака и преди да имам време да кажа „уф“, вече го беше направил. Старче, куршумът му влезе точно където трябва…

Той се хвана за сърцето.

— Обаче продължи да пикае още няколко секунди. После падна. „Хвърли го във водата“ — каза Пиеро. Не се пазарих, хвърлих го във водата. Известно време той плава, наметалото му се бе надуло от въздуха, лицето му в средата приличаше на водна лилия. После потъна. „Вече никога няма да пикае“ — каза Пиеро.

Понякога и Плъхчето шофираше, но основно отключваше вратите на колите, правеше го само за секунди. Когато се навеждаше с триончето си над някое устройство, приличаше на гризач. На мен не ми оставаше друго, освен да седна на волана и да закарам колата в работилницата на Мамий. Плъхчето се настаняваше до мен и непрекъснато дърдореше.

— Я кажи, Лъки, вярно ли е, че баща ти е участвал в Съпротивата?

— Да, всъщност го убиха.

— Браво! Моят също. Партизанин ли е бил?

— О, не знам, остави ме на мира.

— Моят също! Три пъти беше залавян от германците — ама не, какво говоря, чакай да преброя — пет пъти, но все успяваше да се измъкне. Последният път го затвориха във Френ. Веднага му пратих трион в бутилка с вино и той преряза решетките. Докато чакал удобен момент, залепил решетките с трохи от хляб, за да не се вижда, че са прерязани. Само че една сутрин швабите дошли в килията му и започнали да претърсват: точно в съседната килия предната вечер някакъв си кръцнал гръкляна. Баща ми стоял спокойно, защото бил изхвърлил триона навън, а решетките били добре залепени с трохички хляб и нищо не се виждало. Но изведнъж чул птичи песни, погледнал към прозореца и какво да види? Старче! Врабчетата лакомо кълвели хляба по решетките пред очите на фрицовете. Истинска гощавка, старче! Били поне двайсетина, боричкали се и се тъпчели, честна дума! Още малко и съм загубен — казал си баща ми. А фрицовете били прекратили претърсването и гледали птичките — на всички е известно, че те обичат природата… за щастие не видели нищо, тръгнали си навреме.

— Не може да бъде! — правех се все пак на учуден аз. — Това наистина ли се е случило?

— Заклевам ти се, виж, да пукна на място, ако те лъжа!

Той скришом плюеше през прозорчето, защото беше суеверен като всички нас, дето лесно давахме фалшиви клетви срещу предпазната мярка да се изплюем веднага след това. В работилницата намирахме Мамий седнал на бидон с бензин, с вестник в ръка. Винаги четеше някой вестник. Вдигаше изумен поглед към нас.

— Деца мои, това повече не може да продължава така. Видяхте ли Берлин? Ще избухне, ще избухне! Знаете ли, че всяка година на черния пазар се продава бензин за двайсет и пет милиарда? Това е чиста загуба за държавата. Естествено, тя се опитва да си го върне чрез данъци. Как искате при тези обстоятелства да се измъкнем? Всичко ще рухне. Ето защо онова, което правим, е без значение. Живеем в преходен период и няма смисъл да се притесняваме. Напротив, помогнем ли му да рухне, по-скоро ще можем да започнем от нулата, всичко да заличим и да почнем отново. Ако всеки французин се понапънеше малко, като мен, ако всеки удареше оттук-оттам, вместо спокойно да си стои в магазина и да чака всичко да отмине, отдавна да сме сринали всичко до земята, и сега да строим един нов свят, чист. Но хората са егоисти. Не се жертват. А аз по душа съм филантроп, жертвам се, искам всичко да се промени, бутам напред. Аз също бих могъл да си стоя в магазина и да продавам зеленчуци, не е ли така? Но искам да дам едно рамо на дървената барака и после да я построя наново. Затова бутам. Впрочем, тя всеки момент ще се сгромоляса. Затова няма защо да се притесняваме.

Двамата му работници се подсмиваха, докато разглобяваха сръчно колата на части, които после извозваха с камион към града. Бяха безмилостни към Мамий и го наричаха „прогнил капиталист“. Единият от тях, младо, русо момче, чието име не знаех и когото Мамий наричаше просто „хлапе“, ми казваше:

— На мен ми е все едно, аз не съм замесен в тая работа. В действителност, същото е като при швабите по време на окупацията: просто саботираме системата. Мамий има право: колкото повече помагаме, толкова по-бързо тя ще хвръкне във въздуха. Надявам се и той да хвръкне заедно с всичко. Във всеки случай не се упреквам. Съвестта ми е спокойна. Тая работа не ме засяга. Аз работя срещу системата… Известен период на анархия е необходим.

Но Леонс не беше доволен, вече търсеше друга работа.

— Не е това — казваше. — Това не е истинска работа. Само се хабим. С кражба на коли няма да се измъкнем. Трябва да направим един-единствен удар, но голям, а после да офейкаме. Всъщност, ти знаеш моето мнение.

Беше пораснал много, но беше все така слаб като пирон и прегърбен, с безкрайни ръце и крака, които излизаха отвсякъде. Палеше нервно безброй цигари, които хвърляше недопушени. Очите му непрестанно шареха наоколо с изражение на напрегнато безпокойство, сякаш се чувстваше притиснат в ъгъла, сякаш търсеше изход… Погледът му все повече заприличваше на погледа на Вандерпуте.

— За да направим истински удар — засмя се веднъж той — ще ни трябва атомна бомба.

Самият Вандерпуте бе ужасен от новото ни занимание, което определяше като „непредпазливост, лекомислие“. Умоляваше ни да се откажем.

— Помислете за мен — стенеше — скоро ще ви хванат, вие ще ме издадете и ще умра в затвора… О, Господи!

Той се свличаше върху някой фотьойл с ръка на сърцето и гълташе хапче.

— Няма да ви издадем — успокоявах го. — Ние не сме такива.

Вандерпуте ме гледаше със съжаление.

— Нещастно момче — викаше. — Вие не познавате полицията. Ужасна работа е полицията, ужасна работа! Те ще го ударят на чувства, ще бъдат мили с вас и понеже вие не сте свикнали с това, ще ме издадете веднага.

Той тържествено потвърждаваше:

— Не е възможно другояче.

— А вие откъде знаете — питаше Леонс, присвивайки очи — издали ли сте вече някого?

Старият се правеше, че не е чул, внимателно гледаше в земята, встрани. Погледът му сякаш винаги търсеше мишка по паркета.

— За да издадеш някого, млади човече — казваше бавно той с хремавия си глас — трябва най-напред да си имал приятели… Тогава бихме могли да поспорим. Но когато винаги си бил сам на тоя свят…

Мустаците му потреперваха, той вадеше голямата си карирана кърпа и си бършеше очите.

— Аз съм сам на света, аз съм един беден старец, когото никой не обича и ще свърша дните си в затвора заради двама малки нехранимайковци, които съм приютил в момент на великодушие. Вие сте млади, животът е пред вас, можете да си позволите да прекарате няколко години в затвора… Но аз? Аз? Помислихте ли за мен?

Той взимаше ръката ми.

— Млади момко, вие би трябвало да се срамувате. Припомнете си господин баща ви. Той също се е подлагал на ненужен риск и вие добре знаете до какво е довело това. И после, ако на шестнайсет крадете коли, какво ще правите, когато станете пълнолетен? Ще убиете някого, очевидно, ще убиете някого. Най-напред мен, може би, а?

Той ни гледаше уплашено, подръпваше нервно шотландското наметало върху раменете си и тичаше да се заключи в стаята си. Събираше в едно куфарче „само най-необходимото“ и ни молеше да го предупредим за „престъпните си действия“ поне двайсет и четири часа по-рано, за да предприеме мерки. Вече не живееше. Всеки път, когато някой звъннеше на вратата, той пребледняваше, свличаше се на някой фотьойл, слагаше ръка на сърцето си и пиеше хапче.

— Полицията е! — шепнеше. — Предчувствам, че е полицията. Загубен съм.

Понякога влизах в стаята на Жозет, сядах на леглото й и казвах учудено:

— Знаеш ли, току-що откраднах още една кола. Всъщност, правя го заради теб.

Не можех да й предложа кой знае какво. Тя ме галеше по косата.

— Да, зайчето ми — казваше. — Много добре разбирам.

— Още не съм станал Хъмфри Богарт — казвах. — Но кой знае, може и това да се случи. Аз съм само на шестнайсет, имам извинение. Може би с малко повече късмет скоро ще убия някого, като в Холивуд.

— Да, зайчето ми.

Тя говореше с тих, едва доловим глас. Почти винаги беше пресипнала, лежеше в стаята си и трепереше с шал на раменете, помежду кутиите с лекарства; от време на време Вандерпуте влизаше да вземе от тях. Пердетата винаги бяха спуснати; лампата светеше дори денем. Тя ставаше от леглото едва следобед, за да иде на кино и се връщаше късно вечер, след последната прожекция.

— Малката не води здравословен живот — казваше важно Вандерпуте. — Би трябвало да се грижи за гласа си. Аз съм за чистия въздух, за слънцето, изобщо не разбирам как може човек да води такъв живот… освен ако, хе, хм! не е принуден от независещи от волята му обстоятелства.

Една вечер Мамий ме докара до вкъщи с колата си. Пожелах му приятна вечер и се качих по стълбите. Отключих вратата, беше тъмно; изведнъж усетих леко докосване и чух задавен вик.

— Кой е там?

Запалих лампата: беше Вандерпуте. Стоеше прав посред вестибюла, с куфарче в ръка. С каскет, топъл шал около шията, с палто и чадър под мишница. Беше смъртно блед, очите му примигваха и ме гледаха с ужас.

— Какво има?

— Аз изчезвам — каза бързо той — изчезвам!

Погледна страхливо към вратата на салона.

— Жозет…

— Какво, по дяволите, какво има?

— Жозет получи криза. Нещастие… кръвоизлив. Аз я вдигнах…

Изведнъж той извика с уплашен, жален глас:

— Нещастие! Знаех си аз, млади момко, че нещастието дебне някъде тук! Отдавна го чувствах. Аз, млади момко, съм извънредно чувствителен към нещастието… Веднага го прихващам. Никога не ме е отминавало. Затова ето какво: аз изчезвам. Ще се скрия. Ще замина в провинцията.

Аз го стиснах за гушата, разтърсих го.

— Къде е тя?

— В стаята си… Пуснете ме, млади момко. Това, което правите, не е хубаво. Аз не съм виновен: нали ви казвам, нещастие. Всички ще го прихванем, ако останем тук. Трябва да изчезваме веднага. Нещастието, млади момко, е извънредно заразно.

Изблъсках го в стаята му и затворих вратата. Прекосих тичешком апартамента и влязох в стаята на Жозет. Тя лежеше на леглото със затворени очи. Лицето й беше страшно бледо. Струйка кръв течеше по бузата й.

— Жозет?

Тя отвори очи.

— Нищо ми няма — каза. — Гласът ми…

— Не говори, почакай, ще ида да потърся… някого.

Поколебах се, изобщо не знаех кого бих могъл да повикам. Всъщност, ние не познавахме никого.

— Не се притеснявай, зайчето ми. Няма да умра. Човек не умира просто така. Много по-сложно е.

Изтичах да събудя портиерката. Тя ми препоръча един лекар, който се грижел за нея от двайсет и пет години. Беше възрастен човек, ръцете му трепереха, цветът на лицето му беше лош, бледен; твърдата яка около врата му подчертаваше още повече отпуснатото му лице.

— Мислиш ли, че я опипва? — попитах Леонс.

— Не знам. Носи Почетния легион. Вероятно я опипва.

Лекарят беше разтревожен, предложи спешно да закара Жозет в клиника. Можел да ни препоръча една, където цените били умерени…

— Не — отсече Леонс. — Искам най-доброто. Ние имаме средства.

Придружихме я в линейката. Докато пътувахме, тя малко се оживи.

— Лъки.

— Yep.

— Какво дават по киното?

— О, нищо особено. Точно сега не губиш нищо.

Успокоена, тя затвори очи. Повече не напуснахме клиниката. На няколко пъти лекарят се учуди на непрекъснатото ни присъствие.

— Не можете да стоите денонощно тук — каза ни — пречите на всички. Впрочем, не е хигиенично.

— Ще си платим — каза простичко Леонс и лекарят изглеждаше шокиран, но повече не настоя. Така че останахме там, дъвчейки мълчаливо дъвките си — бяха ни забранили да пушим — гледахме вратата, заспивахме за кратко върху фотьойлите, свити на топка в палтата си.

— Ама това е невероятно — каза на сутринта лекарят. — Какво правите тук? Имате ли родители?

— В Америка са — каза Леонс.

— Не можете да останете така. Може да продължи дълго.

След лекарската визитация сестрата ни пускаше за малко в стаята. Намирахме я все в същото положение, легнала по гръб, с ръце върху одеялото, в легло, което ми се виждаше прекалено чисто, прекалено подредено. Лицето й се губеше в голямото гнездо от червени коси, а очите й гледаха прекалено втренчено тавана. Тя обръщаше глава към нас, усмихваше се.

— Имаш ли нужда от нещо? — питаше я Леонс.

— Не, от нищо.

— Значи всичко е наред?

— Наред е.

Излизахме, отивахме навън да изпием по едно топло кафе, да изядем по един сандвич, после се връщахме. Очакването започваше наново. Говорехме малко, нямахме какво да си кажем… Впрочем, тя изглеждаше по-добре. Вече не лежеше така неподвижно в леглото. Гласът й бе по-силен.

— Лъки?

— Yep.

— Кога ще дават „Отнесени от вихъра“?

— Скоро — казах й — скоро.

— Не ми се ще да го изпусна, нали знаеш…

— Няма да го изпуснеш. Няма причина.

— Не искам да го изпусна, Лъки!

Стисках малката й, влажна ръка…

— Хайде, хайде — казваше сестрата — трябва да оставим нашата болна сама. Няма да я уморяваме.

Излизахме, отново се свивахме на фотьойлите, в палтата си.

— Тя е по-добре, а? — казваше Леонс.

— Yep.

Понякога Плъхчето идваше да ни види. Говореше надълго за някакъв тип, когото познавал и който лекувал всичко с ръце. Казва се йога — обясняваше той. Американска работа. Кул дойде да ни види два-три пъти. Не говореше, сядаше на един фотьойл, кискаше се мило, после си отиваше. Плъхчето ни каза, че Вандерпуте бил избягал в провинцията „докато това мине“. На четвъртия ден не ни позволиха да влезем в стаята на Жозет. Сутринта лекарят бе минал с добре обръснато лице и на излизане ни беше отправил извънредно враждебен поглед.

— Няма да можете да я видите днес — каза ни сестрата. — Получи малка криза.

Открих, че ако преместя фотьойла си в ъгъла на помещението, мога да виждам купчината червени коси върху възглавницата, когато сестрата отваря вратата на стаята. Не виждах лицето й, нищо, освен косите. Те не помръдваха. Изведнъж започнаха да ни обръщат внимание. Предложиха да ни сложат легла в съседната стая — „понеже държите непременно да останете“. Когато излизаше от стаята й, лекарят дори си правеше труда да ни заговори.

— Кой от вас двамата е брат й?

— Аз — казваше Леонс и ставаше.

— А вие?

— Приятел.

— Добре, чудесно. Впрочем, правим каквото можем.

Позволиха ни да пушим. Сега лекарят идваше по няколко пъти на ден. Вече не ни говореше, правеше се, че не ни вижда, обръщаше глава и отминаваше с високомерен вид… Треперех, свит на топка в моя фотьойл, сврял нос в шала и скрил ръце в ръкавите на палтото си.

— Леонс.

— Какво?

— Ти вярваш ли, че ония хора наистина съществуват?

— О, я ме остави на мира.

Къде впрочем бяха те, тези славни хора, за които ми бе говорил баща ми, за които всички толкова говореха? Понякога ставах от фотьойла, приближавах до прозореца и ги гледах. Те вървяха по тротоара, купуваха вестници, качваха се на автобуса — малки, подвижни късчета самота, които се поздравяват и се избягват, пустинни островчета, които не вярват в континенти; баща ми ме беше излъгал, хората не съществуваха и това, което виждах на улицата, бе само дрешник. Свлечена кожа, износени дрехи — светът беше един огромен Жестар-Фелюш с празни ръкави, откъдето нито една братска ръка не се протягаше към мен. Улицата беше пълна със сака и панталони, с шапки и обувки, един огромен изоставен дрешник, който се опитваше да измами света, да се накичи с име, адрес, мисъл. Напразно притисках парещото си чело към стъклото да търся тези, заради които бе умрял баща ми, виждах само един жалък дрешник и хиляди лица, които наподобяваха човешкия образ и го клеветяха. Кръвта на моя баща се събуждаше в мен и биеше в слепоочията ми, тласкаше ме да търся смисъл в премеждията и нямаше кой да ми каже, че животът няма да ми разкрие смисъла си, а трябва аз да му припиша такъв, че празнотата около нас е само нашия отказ да я запълним и че цялото величие на премеждията ни е в този живот, който идва при нас с празни ръце, но ни напуска обогатен и преобразен. Аз бях един малък плъх, един беден плъх, сврян в дупката на една ограничена до крайност епоха и нямаше кой да вдигне капака и да ме освободи, да ми каже простичко: трагедията на човека не е в това, че страда и умира, но че от страданието и смъртта изгражда собствените си предели… Мина още един ден, прекарахме го сгушени във фотьойлите, в прекалено големите си палта, захапали цигари, които забравяхме да запалим; гледахме как се отваря и се затваря вратата, как хората влизат и излизат, все по-забързани, как сестрата тичешком прекосява чакалнята…

— Нали не могат да ни сторят това? — каза Леонс. — Не могат да ни сторят това?

Лекарят излезе от стаята и свали очилата си. Сестрата също излезе, заедно с асистентите.

— Не можем да направим нищо повече — каза лекарят.

И добави с рязък, малко сърдит тон:

— Прекалено късно ни я доведоха. Малката е туберкулозно болна от години.

Станах. Влязох в стаята и приближих до леглото. Взех ръката й. Стори ми се, че тя ми се усмихна. Но може усмивката да е била вече на устните й, не знам. Във всеки случай, очите й бяха отворени. Те гледаха тавана така, сякаш се блъскаха в похлупак… Останалото не си спомням. Спомням си само, че стоях там часове и държах ръката й, и че усмивката не слезе от устните й, не помръдна, също както и очите й… Някой ми говореше, някой ме дърпаше за ръка и си спомням гласа си на малък плъх, който хълца в мокрия шал, изпълнен с неизмерима ненавист:

— Yep. Yep. Yep.