Ромен Гари
Големият дрешник (18)

III

Слайвън седеше на леглото и ядеше череши. Носеше тиранти, риза без яка, от която се подаваше дебела и къса шия. Имаше кръгло лице, малки месести устни с голям златен зъб между тях. Дребните му черти, преди всичко малкият му нос, правеха лицето му по-широко и по-мазно, отколкото всъщност беше. Лекият пролетен бриз, който повяваше от отворената балконска врата, разбъркваше русолявите му коси и от време на време Слайвън ги приглаждаше, като несръчно вдигаше ръце, които винаги изглеждаха прекалено къси за това, което прави. Седеше на леглото и ядеше череши, а костилките плюеше през балкона. Прозорецът гледаше към Сена, от стаята се откриваше изглед към Парижката Света Богородица, корабчетата, небето. Кръглите свински очи на Слайвън наблюдаваха внимателно всичко това, докато устните му на лакомник плюеха костилки върху главите на пешеходците. Леонс стоеше облегнат на стената, до балкона. Разкопчано палто, ръце в джобовете, кръстосани крака — той наблюдаваше Слайвън. Седях на един стол до Плъхчето, който си гризеше ноктите и гледаше Слайвън с респект. Беше три следобед, Слайвън бе ходил да обядва на кея и ние чакахме в стаята му от час. Той се прибра с кило череши, седна на леглото и започна да яде черешите и да гледа навън, с идиотския си златен зъб, който блестеше на слънцето. Беше препасал голям немски маузер в зелен калъф на американската армия, който бе прихванал за тирантите си.

— В съседната стая — каза Слайвън — има едно момиченце, двайсетгодишно може би. Учи за художничка.

— Тя ли ти го каза? — попита Леонс. — Може би си й казал, че ти също си художник.

— Точно така — каза Слайвън. — Казах й, че и аз съм художник.

— Казал си й: името ми е Джони Слайвън, издирват ме за убийство, измъкнах се от Съединените щати като се записах под фалшиво име във войската, изпратен бях в Германия — и оттам избягах, дойдох в Париж и си наех стая с хубав изглед, където живея от година, без да се занимавам с нищо, само гледам пейзажа?

Слайвън изплю една костилка.

— Точно така, казах й кой съм. Един тип от Ню Йорк, който се казва Стивънс, който е дошъл в Париж да учи френски и се интересува от живопис.

— От какво? — попита Леонс.

— От живопис — каза Слайвън. — Тя обеща да ми дава уроци.

Той ни намигна.

— Какво ще кажете, деца мои, ако видите някой ден стария Джони Слайвън на брега да мацоти някой хубав пейзаж?

Той се засмя безгласно. Маузерът се затресе върху дебелите му гърди. Ние го гледахме зяпнали.

— Слайвън — каза Леонс с отвращение.

Слайвън бе доял черешите. Той избърса устата и ръцете си с празния плик, смачка го на топка и го захвърли през прозореца.

— Странна страна е това — каза. — Тази хлапачка не е проститутка. Този хотел се ползва с добро име. Тук живеят свестни хора, като Джони Слайвън.

Той показа златния си зъб.

— Има туристи, възрастни дами с дантелени якички. Дотук добре, но всеки ден в стаята на хлапачката идва един негър, истински негър, който също се представя за художник и хората намират това за нормално, нито я изхвърлят, нито нищо. А най-странното е, че негърът също намира това за нормално.

— Слайвън — каза умолително Леонс.

Слайвън взе цигара. Извади я дискретно от джоба си, запали я със запалката си, устата му за миг остана отворена и пълна с дим, с идиотска златна усмивка, която плаваше между устните му като тапа по вода. Той разходи по нас малките си сини очи.

— Дали някой от вас е пил…

Той произнесе с необикновено усилие:

— „Pou-illy Fuisse“ 1929?

— Слайвън — каза Леонс — навит ли си или не си навит?

От балкона полъхна бриз с аромат на здравец. Слайвън приглади косите си.

— На брега можеш да видиш разни типове с въдици. Те никога нищо не улавят. Рибата идва, изкльопва яденето и после си отива. И оня веднага слага друго парче на кукичката и започва отначало. Някой може ли да ми каже защо го правят?

— Може би им плащат, за да хранят рибите — каза Плъхчето.

— Един-единствен път видях един тип да улови нещо — каза Слайвън. — Беше един старец с пречупена якичка и сламена шапка; понеже беше пролет, бе събул обувките и чорапите си. Наблюдавах го в продължение на два часа и накрая една риба клъвна. Старият хвана рибата с ръка, откачи я и я погледна. Внимателно я погледна в очите. После се засмя и я хвърли обратно във водата. Някой може ли да ми каже защо го направи?

— Може рибата да е била скапана — каза Плъхчето.

Слайвън пушеше, а бризът гонеше дима в косите му.

— Е — каза Слайвън — какво бихте казали вие сега, ако утре видите стария Джони Слайвън без чорапи и обувки, със сламена шапка и въдица, да храни рибките?

Беше непоносимо. Избягвахме да се гледаме, имахме чувството, че присъстваме на смъртта на един човек, на кастрирането му. И този човек дори не съзнаваше падението си. Изглеждаше щастлив. Усмихваше се.

— Пиян е — каза отчаяно Леонс. — Слайвън, съгласен ли си или не?

— Само че ако аз уловя риба — обяви Слайвън тържествено — ще я изплюскам, дори и да е малка. Ще я донеса тук и собственоръчно ще я опека в кухнята и после ще я изплюскам съвсем сам. И заедно с нея ще изпия бутилка…

Той направи усилие.

— „Pou-illy Fuisse“, без което не мога да преглътна френските риби…

Плъхчето продължително подсвирна.

— Е добре, ако това са американските гангстери, нищо не ни остава, освен да идем да си легнем — каза.

Леонс каза тихо, присвил очи:

— Гледах едно анимационно филмче, което се казва „Фердинанд Бикът“. Беше бик, който приличаше на бик, но отвътре беше мекушав, беше заек и каквото още си поискаш; Фердинанд Бикът си седеше на задника и миришеше цветята… Това е.

Той ни направи знак.

— Хайде, момчета, да си тръгваме.

Вървяхме мълчаливо по крайбрежието. Бяхме обезверени, дори Плъхчо изглеждаше отчаян. Никак не беше хубаво това, което току-що бяхме видели. Леонс изгледа с ненавист корабчетата и облаците, които плаваха около Парижката Света Богородица, небето над един гол до кръста скитник, седнал на брега да стърже татуировката си на слънце…

— Свършено е с Джони Слайвън — изсумтя той. — Не иска вече да работи. Това е заради страната. Съвсем скоро ще стане комунист, ще видите. Бедната Франция!

Той се изплю във водата.

— В края на краищата, ще го направим и без него, достатъчно опитни сме.

Добави, че впрочем имал и друг предвид.

— Жюло, познавате го, работеше за Мамий. Впрочем, имаме време да решим. Работата още не е готова. Само трябва да почакате. Аз ще уредя всичко.