Ромен Гари
Големият дрешник (28)

IV

Накарах Вандерпуте да ускори крачка. Не ми се искаше да минаваме по обратния път, който беше прекалено изложен на погледите. Но се бяхме качили на хълма и сега трябваше да слезем. Погледът ми трескаво търсеше заслон, дупка, купчина камъни, храсталак, където старият би могъл да си почине. Нямаше нищо. Само лозя по хълмовете, ферми, редки горички, които не хвърляха сянка, още по-малко можеха да послужат за скривалище. Слизахме по една пътека между черниците, когато отвъд един плет в подножието на хълма видях железопътна линия; не можех да преценя дали това е железопътната линия, от която бяхме тръгнали или друга; на това място тя пресичаше шосе и имаше железопътен прелез. Къщичката на пазача беше бяла, боядисана с вар, с червен керемиден покрив. Цялата градина бе потънала в цветя; цветни петна — жълти, червени и виолетови — грееха на слънцето. Най-вече, имаше прекрасни люляци, чиито гъсти лилави цветове преобладаваха над всичко. Оттатък градината земята подлагаше хълмовете си на ласките на небето. Тъкмо помислих: ето един пазач с късмет, когато видях от къщата да излиза мъж, в компанията на двама други, и бързо да се отправя към пътя. Мъжът носеше чифт обувки в ръка, погледнах го и в миг сърцето ми изпълни полето с тревожния си сигнал: беше нашият приятел от влака. Двамата му придружители също бяха пътници, бях ги видял да говорят в коридора. Вероятно бяха слезли от влака на прелеза и от два часа насам телефонираха във всички посоки; представях си дребния човечец, с пръст върху указателя, да търси нужните номера; кметството, гарнизона, собствениците на по-големи имения, пожарникарите. Съмнявам се да беше забравил някого.

— Какво пак? — изстена Вандерпуте.

— Това е нашият приятел от влака.

Старият се приведе и погледна над храстите.

— Има една жена, на която той много държи и която умира в един санаториум. Заради това е.

— Той сърдит ли ми е?

— Да.

Старият изглежда намери това за естествено.

— И освен това носи вашите обувки.

— Защо?

— Виж, това не знам. Може би за спомен.

— Това бяха най-хубавите ми обувки — каза тъжно старият.

Чух шум от автомобил и видях два покрити с брезент камиона да се появяват на пътя и да се отправят към железопътния прелез. Когато стигна до тримата мъже първият камион спря; видях нашия приятел, с обувките в ръка, да се качва до шофьора; другите двама се качиха отзад, камионът потегли, отмина железопътния прелез. Видях пазача на прелеза да излиза от къщата и да гледа отдалечаващия се първи камион, с ръка над очите. Вторият камион спря пред къщата; шофьорът слезе. Беше военен, видях също около двайсетина войници, които един след друг наскачаха на пътя. Единият от тях, несъмнено подофицер, носеше автомат. Те се отдалечиха от камиона, пръснаха се в редици от двете страни на железопътната линия, в лозята, и тръгнаха по продължение на релсите, разпилявайки се все повече, с пушки в ръце. Шофьорът се качи обратно в камиона и бавно потегли; несъмнено и той проучваше околностите. Пазачът се прибра в къщата си. Погледнах още веднъж към градината: истински храсталак, гъст, кичест шубрак… Хванах Вандерпуте за ръка.

— Виждате ли онази градина?

Той погледна нататък с кръглото си, слисано око.

— Е, и какво?

— Последвайте ме. И се постарайте да тичате бързо.

Втурнах се. Когато стигнах до дъсчената ограда, се обърнах: Вандерпуте бавно се клатушкаше посред лозето, размахал ръце; открояваше се на небето като пияно плашило. Стигна до мен задъхан и възмутен. Посочих му дъсчената ограда.

— Хайде, скачайте.

Наведох се, той се качи на гърба ми, поколеба се…

— Какъв живот — прокле той на висок глас — какъв живот…

Отблъснах го и той тежко падна от другата страна. Скочих и аз между розите, под цветовете им, които плачеха.

— Не мърдайте.

Той кихна. Въздухът беше натежал от аромати, които сякаш се влачеха по земята като паднали ниско облаци. Дантела от сенки падаше върху лицата ни, върху телата ни; беше много горещо, бръмчаха пчели, над главите ни листата образуваха покрив, осеян с блестящи дупчици. От време на време Вандерпуте се бунтуваше и понечваше да стане.

— Ще се предам на полицията. Там ще се погрижат за мен…

Окото му блестеше. Вероятно имаше треска. Не спираше да клати главата си, отляво надясно, с монотонно движение: мисля, че вече наистина не издържаше. Чувахме колите по пътя; от време на време минаваше влак… Бяхме там повече от час, когато чух стъпки по чакъла. Разгърнах лекичко храстите и видях пазача, който се разхождаше между розите си. Беше по риза и в ръката си държеше лула. Имаше малки черни мустачки. Правеше една крачка, спираше до някой розов храст и деликатно, с върха на пръстите си, повдигаше някоя роза, както се повдига брадичка на дете. Изглеждаше много доволен. Вероятно току-що беше закусвал, защото се оригваше, макар да се опитваше да го прикрие, въпреки че беше сам. Той обиколи така малкия си имот и приближи до нашия край. Притиснах се към земята и сложих ръка върху ръката на Вандерпуте. Пазачът обаче мислеше само за цветята си. Пред него имаше прекрасен розов храст, разцъфтял в жълто. Пазачът се приближи до него, погали нежно едно цветче под брадичката… Без съмнение беше любимият му розов храст.

— Как си ти тази сутрин?

Очевидно говореше на розата. За мой ужас, и преди да успея да направя каквото и да било, чух гласа на Вандерпуте да отговаря жално:

— Ох, не ме питайте!

Видях как пазачът отскочи назад и лулата падна от устата му. Той бързо се наведе да я вдигне. След което отстъпи още една крачка назад и каза:

— Излезте оттам!

Разгърнах клоните. Вероятно вече беше разбрал с кого си има работа. Насочи дръжката на лулата си към цветята, зад които се криеше Вандерпуте:

— А другият, там ли е?

— Той е болен, оставете го.

— А, не — каза той — не и в моята градина. Нищо не мога да направя. Изчезвайте, бързо.

Изглеждаше възмутен. Очевидно приемаше присъствието ни в собствената си градина като лична обида. Не обичаше чуждите тела. Каза нещо забележително:

— И после, какво всъщност правите тук, търсят ви навсякъде.

Чувствах, че нямам никакъв шанс да го убедя. Този тип обичаше прекалено много розите. За другите не оставаше нищо. Все пак опитах.

— Искаме да стигнем до Испания. Оставете ни да прекараме деня във вашата градина. Довечера ще си тръгнем. Никой нищо няма да разбере.

Той стана съвсем блед.

— Казах ви: нищо не мога да направя. Не искам да се намесвам в тая история.

Той се разгневи:

— Все на мен ли трябва да ми се случват тия неща! Една сутрин вече намерих, по време на окупацията, двама авиатори в градината си… В крайна сметка, защо се врете всички в цветята ми?

— Миришат хубаво — казах му. — Може би заради това.

Той не ме слушаше.

— Двама съюзнически авиатори, а на сто метра оттук — немски постове… Естествено, наложи се да ги държа цял ден тук, за да си нямам неприятности със Съпротивата… Но давате ли си сметка какво рискувах? Ако немците ги бяха намерили тук, щяха да съсекат градината ми.

При тази мисъл по челото му изби пот.

— Хайде, изчезвайте — каза. — И колкото се може по-бързо.

— Той не може да се мръдне. На седемдесет години е и е много болен.

— Не ми пука — успокои ме той. — Нужно е само да се предаде на полицията, те ще се погрижат за него. От петнайсет години се грижа за тези рози, не искам да ми ги оскубят заради това чудовище.

— Драги господине — казах му — той не е чудовище. Той е човек. И точно това е най-отвратителното. Той е човек. Доказателството за това е, че има зъбобол.

Той изглеждаше силно изненадан.

— Не е време за шеги.

— Не се шегувам. Никой не може да каже по какво точно може да се разпознае човека. Ето, за ваше сведение аз ви казвам: от всички бозайници единствено човекът страда от зъбобол. Пише го в Ларус. Няма как да се сбърка.

Сега той правеше широки жестове, с лула в ръка.

— Вижте сега, все пак има и една морална страна… Не мислете, че състраданието ми е чуждо. От друга страна, разбирам, че напредналата му възраст…

— Точно така — подкрепих го аз — точно така. Опитайте се да си спомните. Вие самият също сте бил човек.

Той ме погледна накриво.

— Но все пак, ако оставим предателите да живеят сред нас, ще бъде невъзможно да…

— Да?

Той повдигна рамене и размаха лулата си.

— Най-сетне, ще дишаме същия въздух, не е ли така?

Изведнъж се почувствах отвратен от парфюмирания въздух, пълен с пчели, в който се къпехме. Беше фалшив и ограбен въздух, от който отсъстваше дори простичката миризма на земя. Мъжът жестикулираше: опитваше се сам себе си да убеди.

— Казвам ви: не бихме могли дори да дишаме вече.

Започваше да ме отегчава с дихателните си проблеми. Приближих се до него. Той се уплаши и отстъпи.

— Не ме докосвайте — изкрещя — или ще извикам…

— Можете да викате колкото си искате — казах му. — Няма никой на километри наоколо. Добро място сте си избрали.

Нещастникът се разтрепери.

— Все пак нали няма да ме убиете? Какво би ви помогнало това?

— Нищо — казах му. — Вие изобщо не ни интересувате.

Хванах го за шията.

— Господинът не иска да оскверняваме въздуха, който диша… Впрочем, защо си станал пазач на железопътен прелез?

— Защото не можех да стана пазач на фар. Трябваше да бъда моряк…

— Все пак, не е чак толкова лошо да си пазач на железопътен прелез?

Той ми отправи поглед, пълен с омраза.

— И все пак не струва колкото малък, изолиран фар — каза той искрено.

— Но човек може да се грижи за градината си и да се подиграва с всичко, което се случва на другите, а? Войната, Съпротивата, всичко се случва някъде встрани, то не ни засяга. Ние гледаме как минават влаковете, това е всичко.

Нов, изпълнен с омраза поглед.

— Някои спират — процеди през зъби той.

Разтърсих го.

— Мръсник — казах му със стиснати зъби — негодник, върви… Радетел за чистия въздух, върви…

— Причинявате ми болка!

— И точно ти се осмеляваш да съдиш предателите? Можеш ли да ми посочиш, задник такъв, едно-единствено нещо, което не си предал, откакто дишаш? Един човек, който не си изоставил, едно страдание, на което не си обърнал гръб? Ти си пръв сред предателите… Всичко е започнало от теб.

— Но вие сте луд! Никога нищо не съм предал! Никога в нищо не съм се забърквал! Той е луд. Помощ! Ще ме удушите…

— Хайде, признай си, участвали в земеделския конкурс? Създаде ли нова роза? Спечели ли награда?

В ужасените му очи проблесна гордост.

— Жълтата императрица — задъха се той. — Първа награда през 1943…

— Призна си, а? Видя ли, че си призна? През 1943, казваш? Знаеш ли какво се случи през 1943?

— Не — изхриптя той с изскочили от орбитите си очи. — Във всеки случай, уверявам ви, не съм виновен за нищо!

— Пред 1943 милиони отидоха на смърт заради теб, боклук такъв! Милиони отидоха на смърт, за да можеш ти да дишаш свободно. А ти… Жълтата императрица! Майната им на твоите рози!

Той не каза нищо повече. Кръглите му очи ме гледаха с неописуем ужас. Пуснах го. Той се свлече върху един розов храст и остана свит там, готов да хукне да бяга, с поглед, пълен с омраза и закован върху моя.

— Ще отговаряте за това — каза ми той с треперещ глас.

Наведох се над него.

— Чуй ме добре, хубавецо. Тук, в твоите рози, имаме един малък куфар. Не е празен. Динамит… Разбираш ме. Накратко, да предположим, че ни издадеш… Не, не, знам много добре, но просто да предположим. Разбираш какво ще се случи, нали? Бум, няма вече рай! Бум, бум, няма я вече Жълтата императрица! Няма вече нищо… Ни листенце!

Омразата в очите му бе изчезнала, само страхът умоляваше смирено.

— Така че, ето какво ти предлагам. Ще останем на това парфюмирано място до довечера. Нищо не си чул, нито видял. Ако ни намерят, ще се направиш на изненадан. Няма да могат да те упрекнат в нищо. За пореден път няма да се забъркваш. Ръцете ти ще са чисти. Ще стоиш над нещата. Утре сутрин ще се събудиш в твоя малък девствен рай, ще идеш да помиришеш твоята Жълта императрица, която ухае така хубаво. В противен случай…

Млъкнах. Той облиза устните си и преглътна. После каза:

— Добре.

Стана, изтупа панталона си. Без да ме поглежда, каза:

— Не излизайте от храстите.

— Бъди спокоен.

Отправи се към къщата, но аз го повиках.

— Докато не съм забравил: направи ми кафе и две пържени яйца. Не, три пържени яйца. И побързай.

Той ми хвърли отровен поглед и ми обърна гръб. Не бях гладен, но исках да видя дали го държа здраво в ръце. След десетина минути той започна да ми прави знаци през прозореца, после изчезна. Беше оставил на перваза омлет и кафе. Ядох, после се върнах и се изтегнах под розите.

— Не сте ли гладен?

Вандерпуте отговори с охкане. Лежеше по гръб до куфара си, който държеше за дръжката. Изведнъж ми се прииска да узная какво бе взел със себе си. Взех куфара и го отворих. Под бельото се подаваха парченца канап, дребни украшения, верижки, парцалчета и богата колекция от ненужни копчета. Снимка на Вандерпуте като дете, на Вандерпуте като артилерист и Вандерпуте на люлка, с пожълтял мустак и безстрашен вид, с букет изкуствени теменужки, целите надупчени… Един-два молеца излетяха от това бунище: беше намерил начин дори молци да вземе. Ето какво носеше със себе си, за своето последно пътуване, този загубен патрул. Какво пък, приятели. Гледах го. Сред непоносимия аромат, който ни къпеше, неспокойното му око с неподвижни мигли ме дебнеше като огромен паяк, сгушен в паяжината си. Лицето му беше изцапано с кал, покрито с пот, натъртено. Малкият му нос, покрит с червени петна, изпъстрен с черни точки, свиреше жаловито, а покритите му със слюнка устни бяха изкривени от високомерие. „Единствено чрез страданието ставаме съизмерими, единствено в него можем да се поберем всички; единствено в него ставаме равни. Благодарение на него влагаме един и същи смисъл в думите, единствено то ни позволява да следваме и преоткриваме човека навсякъде по пътя му. Най-голямата опасност, която ни дебне, е неспособността ни да разпознаем човека в човека и единствено страданието, понякога, ни помага да усетим присъствието му около нас. То е над безредиците, далече от грешките и истините, то е нашата дълбока същност.“ Тези думи на баща ми, изреченията, които толкова пъти бях чел и препрочитал, без да ги разбирам, ми идваха сега на помощ и никога нищо не ми беше изглеждало по-сигурно, ни по-ясно. „Най-напред е нужна много любов, за да се роди предател, и много протегнати ръце, за да се роди предателство…“ Наведох се над Вандерпуте. Ако ми се случеше да се усъмня, в резултат на извънредната умора, на изнервящото жужене на насекомите, на слънцето и на този натежал, благоуханен въздух, страданието, изписано на това лице, щеше да ми е достатъчно, за да го разпозная.

— Боли ме — оплака се той.

— Не мърдайте оттук. Ще видя какво може да се направи за вас.

Изскочих от храстите. Бях вече на пътеката, когато той показа между листата обезобразената си глава.

— Ей, нали няма да ме оставите тук? Нали няма да ме изоставите?

Имаше право да задава този въпрос на един мъж.

— Няма. Ще потърся лекар.

Вървях към къщата. Пазачът седеше до радиото.

— Новини?

— Да. Търсят ви.

Взех една от цигарите му, запалих. С омраза в погледа той следеше всяко мое движение.

— За мен също ли говориха?

— Да.

Видях как в очите му проблесна злобно пламъче.

— Говориха дори за баща ви.

Не реагирах. Той повлече подпетените си обувки до вратата и мълчаливо засмука лулата си, загледан в хубавия пейзаж. Всъщност, беше артист. Последвах го.

— Има ли зъболекар в селото?

Той избухна незабавно.

— Вие сте луд, все пак нали няма да доведете зъболекар тук?

— Не — успокоих го. — Ние ще отидем при него. Ще ни излезе по-евтино. Обяснете ми как да стигнем дотам.

Той се цупеше. Беше се облегнал на вратата и смучеше лулата си с нацупени устни, със зареян в облаците поглед. Имах желание да му ударя един, но намерих по-добро решение. Пристъпих и откъснах една роза, под носа му.

— Първата къща на влизане в селото — каза веднага той. — Има кипариси.

Селото се намираше на върха на хълма. Покривите, дърветата, камбаните се открояваха на голото небе, малък, загубен посред лозята остров. Отдясно, на половината път между нас и селото, посред зеленината, се белееше зид.

— Зад онзи имот.

— Как се казва той?

— Лейбович. Румънски евреин.

Той се изхили, направи жест с лулата си.

— Питаме се какво изобщо прави тук, в това село…

— Почива си — казах му. — Почива си докато чака всичко да започне отново. Добре, ще ида да наобиколя.

Предупредих го:

— Внимавайте, защото моят човек е опасен. Без шеги. Впрочем, държи ви под око. Преди малко ми каза: „Ако всичко е загубено, предпочитам все пак да полетя към небето сред мирис на рози“.

Той направи опит да се усмихне. Лулата в ръката му трепереше, беше мокра от слюнка.

— Само да не върши глупости — каза той с престорено добродушие. — С малко късмет може да се измъкне. Не трябва да губи кураж. Кажете му две думи, преди да тръгнете. Бих могъл да му направя кафе.

— Не — отвърнах. — И без това вече е достатъчно нервен.

Излязох на слънце. Той ме настигна.

— Мислите ли, че ще му преча, ако си пусна радиото?

— Не, не, напротив. Той обича да слуша музика. Пуснете му нещо сантиментално.

Пресякох пътя и запраших през лозята. Тук-там из нивите виждах движещи се силуети: бели, червени, жълти петна по къс ръкав, които се навеждаха към земята. На една пътека се разминах с пощальон на велосипед, който ми каза: добър ден, хубаво време! Добър ден, отвърнах му, добър ден, хубаво време — и изведнъж си пожелах този пощальон да може наистина да го направи, да има властта да разреши всички въпроси на живот или смърт… Отправих се към големия имот, чийто бял зид отпращаше слънцето в очите ми. Къщата не се виждаше. Вероятно беше скрита някъде зад кипарисите, които изправяха високо към небето слабите си силуети. Тръгнах покрай оградата, за да обиколя и изведнъж се намерих пред желязна врата. На вратата бе окачен жълт афиш, на който с черни букви пишеше:

Граждани на Фуйак!

Падналият на изборите кмет Морел прие германците в богатия си дом.

До 1943 година той им сътрудничеше.

Граждани!

Следващата неделя ще тръгнете към урните.

Гласувайте против пребоядисаните!

Гласувайте против трафикантите!

Нашият край, горд с виното и лозята си, няма да бъде управляван от човек на Виши!

Афишът беше съвсем нов. Вероятно го бяха залепили същата сутрин. За миг се поколебах: но нямах право никого да отхвърлям. Влязох и тръгнах по алеята. От двете й страни имаше кипариси; имаше също гъсти храсти, грижливо подрязани, и лехи с цветя посред тревата. Алеята водеше до красива модерна къща на два етажа с много остъклени балкони; имаше тераса и стъпала, които водеха до басейн с вода. Над прозорците имаше големи оранжеви сенници, бях сигурен, че в басейна плуват червени рибки. Кипарисите така обгръщаха къщата, че от прозорците й вероятно не се виждаха нито лозята, нито полегатите склонове на хълмовете под небето. Един прислужник се изкачваше бавно по стълбите; носеше жилетка на черни и жълти райета, заради което приличаше на огромна плешива оса. Канех се да приближа още, когато един мъжки глас ме спря съвсем отблизо:

— Да видим, Мадлен, да видим, трябва да умеем да се възползваме от възможностите в живота…

Отклоних се от алеята и тръгнах през тревата, в посока на гласа. Чух потропване на чашки, на лъжици. Промъкнах се между храстите, разгърнах клонките и видях, на няколко метра пред мен, един мъж и една жена, които закусваха. Подносът беше поставен върху градинска маса, сребърните съдове блестяха на слънцето. Жената вероятно беше около петдесетте. Гримирана, въпреки ранния час. Беше по пантофи и върху синия си пеньоар бе облякла връхна дреха. Мажеше филия с масло. Мъжът стоеше прав. Виждах го в гръб. Носеше панталон за голф, каскет и младежко спортно яке. Пиеше кафето си, вдигнал лакът във въздуха. На масата бе подпряна ловна пушка.

— Все пак, Андре, бих предпочела да запазите спокойствие… Намирам всичко това извънредно смущаващо.

— Но да видим, Мадлен, това е уникален шанс… Трябва да се възползваме. Добре знаете в какво затруднено положение се намирам. Е добре, с малко повече късмет следващата неделя ще мина без никакъв проблем. Виждате ли, във вестниците ще пишат: кметът на Фуйак се впуска лично в ожесточен ръкопашен бой с избягалия предател…

Дамата остави чашата на подноса и сложи ръка на сърцето си.

— Господи, какъв език! А този нещастник е шейсет и седем годишен, според вестниците…

— Не ме интересува, аз също не съм много млад. Сипете ми още малко кафе.

— Изяжте поне една филийка! Нали все пак няма да обикаляте селото на празен стомах?

— Не съм гладен, прекалено съм развълнуван. Давате ли си сметка? Пет дни преди изборите, точно когато враговете ми се захващат с тая смешна история със снабдяването — този мръсник Вотрен, ще му го върна аз! — случайността ми дава възможност да покажа на всички тези хора с кого съм и срещу кого се боря, срещу кого винаги съм се борил…

Той остави чашката си на масата. Яката на якето му трепереше от възбуда.

— Ако след това не ме изберат, искам да бъда обесен. Колкото до този негодник Вотрен… но да не избързваме. Трябва да се спася. Успяхме да намерим обувките на този човек, поисках да ни пратят полицейски кучета. Изглежда имат две кучета, които са взели от германците, и които са специално обучени за подобни издирвания. Ще видим какво струват. Трябва също и да мина през кметството. Свиках всички, както членовете на Сбор на френския народ, така и комунистите. Такъв апел за обединение ще им отправя, че ще го помнят дълго, мръс…

— Андре!

— Моля да ме извините, мила моя, малко съм изнервен. Но в крайна сметка, не става дума само за изборите, опитват се да ме опозорят!

Той я целуна по челото и изчезна зад къщата; малко след това чакълът заскърца и една черна кола мина покрай мен. Излязох отново на алеята и тръгнах към портата. Имах любопитното усещане, че току-що съм сънувал, бях смаян, объркан, казвах си: тези думи, тези изречения, които току-що чух бяха произнесени от човек, от едно от онези същества, които имаха сърце, лице, ръце: след всичко това, как бих могъл да защитавам един от техните? За пръв път, откакто бягахме, бях готов да се откажа от борбата, да ида в полицията и да им предам стария. Те не заслужаваха да бъдат защитавани. Само гледката на това френско село, с човешки и светли черти, с гостоприемна усмивка, ми даваше кураж, само тази земя, която пееше с гласовете на хиляди щурци, ми даваше надежда, която нищо, сторено от човека, не би могло да ми отнеме. Тази надежда вземаше връх и, напук на мен самия, ме тласкаше напред: беше ми невъзможно да си представя, че тази щастлива земя няма да се въплъти в едно състрадателно лице. Заобиколих имението и тръгнах към овощната градина, която започваше от последните лозя. Вървях под зелените ябълкови дървета, един мъж, по риза, потен, пиеше от един кладенец.

— Прощавайте, докторът?

— Оттук е. Направо.

Имаше кокошарник, кокошките кудкудякаха, едно черно куче бе заспало с кокал под лапите. През прозореца, под липите, видях кухня: една пълна жена бършеше чинии с престилката си.

— Доктор Лейбович?

Тя приближи до прозореца.

— Трябва да заобиколите. Влиза се откъм улицата.

— Дали имате молив и лист хартия?

Тя ме гледаше подозрително.

— Защо са ви?

— Имам нещо спешно да му кажа.

Надрасках няколко думи, опрял листа в стената, после зачаках. „Докторе, всички ни преследват…“ Гледах ябълковите дръвчета, заспалото над кокала куче, целият този мир наоколо… Едва се държах на крака. Умората придаваше на пейзажа бял, раняващ оттенък. Гледах върховете на липите, които едва помръдваха, зелените им отблясъци в небето. Вратата се отвори и готвачката ме покани да вляза.

— Изтрийте си краката. Преди малко чистих.

Тръгнах по кафявия линолеум, прекосих една трапезария. Кристални съдове, гола маса, която блестеше, чиния с плодове, сребърни съдове върху един скрин…

— Минете през чакалнята и направо влезте. Докторът ви очаква.

Видях един селянин с лула в ръка, сестра с детско лице, която държеше книга, празен стол… Докторът стоеше прав посред кабинета. Затворих вратата. Очите ми шареха по килима и се спряха в краката му: вероятно съм имал виновен вид, но мен просто ме беше страх да не прочета в очите му отказ.

— Това, което искате от мен, е противоестествено.

Едва доловим чужд акцент.

— Противоестествено е. Аз също бях депортиран.

Вдигнах очи: имаше уморено, но енергично лице под сивеещите коси, сива брадичка. Стоеше с ръце в джобовете, разкрачен, и докато говореше мърдаше лакти, повдигайки се леко на пръсти.

— Къде е той, впрочем?

— В градинката, близо до железопътния прелез.

— Ранен ли е? Не съм лекар, зъболекар съм. Лекар има в съседното село. Впрочем, за нищо не го бива.

— Има абсцес на зъба. Страда много.

— И аз страдах много. Две години в Германия.

Не казах нищо.

— Добре, добре, ще дойда. Очевидно нямам право да откажа. Каква професия!

Той размърда лакти във въздуха.

— Впрочем, става дума за човек.

— Знаех, че вие ще разберете — отроних.

— Че ще разбера какво? — разсърди се той. — А? Какво? Какво трябва да разбера?

Той оживено размърда лакти, раздвижи рамене, повдигна се на пръсти.

— Няма нищо за разбиране. Абсолютно нищо. Бях депортиран, преживях адски мъки… Сега отивам да си взема чантата. Но ви предупреждавам: не прощавам!

Той се върна след минута с малко обло куфарче в ръка.

— Просто си върша работата, това е… Отивам да предупредя клиентите си.

Той се спусна към вратата на чакалнята, отвори я.

— Отивам си. Можете да изчакате или да дойдете по-късно. Както искате. Много спешен случай.

Чуха се негодуващи гласове, той затвори вратата, усмихна ми се.

— Тук съм единственият зъболекар, мога да си го позволя.

Отново се спусна, с чантата в ръка.

— Отивам да си взема колата.

Последвах го на двора. Дълго рови в джобовете си за ключовете, мина на задна под тополите. Возехме се мълчаливо.

— Та, казвате, на железопътния прелез?

— Да.

— Нечувано — възкликна той след малко — нечувано! Като си помисля само, че ще лекувам един предател…

— Той не е виновен, знаете. Стар е, безпомощен, и е попаднал в ръцете на германците.

Той не ме слушаше.

— И аз бях предаден през 1942. Като евреин. Аз съм евреин. Имах кабинет в Париж. Когато се върнах, кабинетът го нямаше. Трябваше да започна всичко отначало.

Той въздъхна.

— В крайна сметка, става дума за човек.

На един завой видях червените керемиди на покрива, който покриваше градината. Докторът спря пред къщата. Чух музика. Влязохме. Пазачът седеше на един стол близо до радиото. Той стана.

— Добър ден, докторе. Държа незабавно да ви предупредя, че нямам нищо общо с това. Те са въоръжени, заплашиха ме. Насила ме накараха…

— Хайде, не се оправдавайте — каза докторът. — Става дума за човек. Къде е той?

— В розите. Но не искам повече да остава тук. Ако го намерят при мен, ще ме уволнят, ще ме лишат от пенсия и…

Намерихме Вандерпуте да лежи под розовите храсти. Той лежеше изтегнат по гръб, разкрачен и бос, и немощно се опитваше да прогони с ръка една оса от лицето си. Обезумелият му поглед като хипнотизиран следеше движенията на осата. Устните му бяха изкривени и полуотворени, дишаше тежко, стенейки. Докторът го хвана за ръка.

— Ха така! — каза. — Чудовището има треска.

Той приклекна, наведе се над него, опипа бузата му.

— Не ме докосвайте! — нададе вой Вандерпуте.

— Хайде, хайде, без фасони — каза строго докторът. — Чудовището ще бъде послушно, едно малко търпеливо чудовище, нали?

Той стана, свали редингота си и го закачи на един бял розов храст. Запретна ръкави.

— Ще отворим този малък абсцес. Ще го отворим през венеца. Чудовището няма да усети нищо, ще го боцнем. Ще ни трябва преварена вода.

Той се отправи към къщата.

— Нали няма да ме заболи? — простена Вандерпуте.

— Няма. Нищо няма да усетите. Скоро всичко ще свърши.

Докторът се върна.

— Сложих да се топли вода. Чудовището ще трябва да почака още малко.

Мисля, че едва в този момент мисълта, че най-сетне ще спре да страда, си проби път до замъгленото съзнание на Вандерпуте. Той спря да охка. Събра сили и се повдигна на лакът. Жълти розови листенца паднаха върху него.

— Докторе — извика.

Успя да седне. Имаше тъжен вид, в който се долавяше нещо раболепно. Даваше си сметка, че най-сетне хората правеха нещо за него и отчаяно се опитваше да ги приближи, да заговори на техния език.

— Искам да ви кажа нещо…

Докторът тъкмо миришеше една хубава роза.

— Хубаво, хубаво, какво?

— Не съм толкова виновен, колкото казват. Знам, оная нещастна история в „Карпентрас“… Бяха опрели ножа в гърлото ми… Но като изключим това…

Той потърси в дълбините на помрачената си памет някой солиден аргумент, приятелска струна, която да накара да затрепти, опита се да заговори на човешки език…

— Не може да се каже, че наистина съм предател. Знаете ли, никога не съм издавал французи. Издавах само евреи…

Докторът ни обърна гръб. Видях как се изпънаха раменете му, как ръката, която държеше розата, бавно се отвори… Той се обърна към нас. Върху това остаряло лице, чието изражение изведнъж се бе променило, по болезнените му бръчки за част от секундата видях да преминава изражението на преследван, уплашен човек, хилядолетния спомен за безименна опасност. Устните му се нацупиха — гримаса толкова детска, толкова смешна на фона на тези бръчки, над сивата брадичка, която силно трепереше. После се скри зад достойнството. Прие предизвикателен вид. Погледна ни, сякаш искаше да ни срази. Бавно спусна ръкавите си. Тръгна с решителна крачка към розовия храст, откачи редингота си и без да бърза го облече. Не ни изпускаше от очи, сякаш за да се увери, че нито един от високомерните му жестове няма да ни се изплъзне. Наведе се, взе чантата си. И точно тогава изгуби контрол над себе си. Приближи до нас, тупна с крак и заплашително размаха юмрук:

— Антисемити! — изкрещя. — Антисемити, ах!

Той се изправи пред нас блед, бесен, мълчаливо размахал юмрук, в погледа му се четеше дълбоко отчаяние…

— А мен идват да търсят, мен! След всичко, което ми сториха! На всичко отгоре ми се подиграват!

Той ни обърна гръб и си тръгна с големи крачки; чух отвътре гневния му глас, в къщата се затръшна врата… Видях как колата си тръгна и в същия момент, на пътя — пазача, който тичаше. Той тичаше с всички сили, с прибрани до тялото лакти, като от време на време обръщаше глава и хвърляше ужасени погледи към градината… Вече нямаше никаква надежда. Погледнах Вандерпуте. Седеше под храстите, с ръка на бузата си, със зейнала от учудване уста и изумен поглед. В косите си имаше жълти розови листенца. Едва когато шума на мотора заглъхна, последва учудващата му реакция. Той се изправи.

— Той ме обиди! — изкрещя. — Всички ме обиждат!

Внезапно той необуздано се заудря с юмрук по гърдите.

— Никой няма право да ме обижда, никой! Чувате ли ме? Никой няма право така да се подиграва с мен, да ми навира така лицето в калта! В крайна сметка, какво толкова съм направил, по дяволите, за да ме унижават така?

… Животът беше спрял пред мен, като филм, който изведнъж задържа определен кадър и разкрива някое гротескно и абсурдно поведение, което не е било предназначено за нашите очи. И мисля, че не състраданието ме накара да действам, но едно дълбоко усещане за провал, за неуспех и унижение. Мисля, че се поддадох на озлоблението си и на умората, на желанието най-сетне да направя онова, което милиони хора искаха от мен. Гледах това набраздено лице, това опулено око, което не разбираше, този нос, който свиреше и тези сълзи — тези човешки сълзи — защото други не съществуват. Но това лице за мен беше загубило всякаква индивидуалност. Тази човешка карикатура бе също и олицетворение на човека и неговата виновност въплъщаваше една много по-голяма виновност, единствената, на която бе невъзможно да се прости. Това, което се бях опитал да спася, заради което баща ми беше умрял, в този момент ми изглеждаше мъртво и лишено от смисъл, всички отдавна му бяха изневерили и го бяха изоставили. Вече нямаше какво да браня. Не ми оставаше друго, освен да се подчиня и да се върна към онова позорно съучастничество, към онова силно чувство на приветлива вина. Без съмнение едва днес успявам да си обясня моята постъпка и да назова безименната злоба, която се надигна у мен. По онова време не си давах сметка за това, а усещах само сладникавия въздух наоколо, изпълнен с жуженето на пчели; онова, което бе казал Вандерпуте в таксито на път за гарата изведнъж оживя в мен и изпълни всичко със своя вопъл: „Човекът не прощава!“.

Хванах стария за ръка.

— Елате.

Поведох го към къщата. Като куче, доверчиво, той се затътри след мен. Изправих го до стената. Беше бяла стена, чиста, все още неизползвана. Вандерпуте ме гледаше с кръглото си око, с ръка на бузата и с куфарчето в другата. Чак когато извадих оръжието той изведнъж разбра смисъла на церемонията. Извика, подскочи и се опита да избяга. Хванах го и го притиснах с разперени ръце към стената, както се хваща пиле. Повдигнах малко оръжието. Вандерпуте се мъчеше да се освободи, изкривил поглед към оръжието, леко извил глава, сякаш се опитваше да види какво има вътре. Той нервно кихна, четири или пет пъти последователно. Чувах радиото отвътре, жуженето на пчелите, с учудваща яснота виждах едновременно бялата стена, небето и лицето на този, когото щях да изоставя. Той изведнъж се успокои. Само съскащото му дишане продължаваше да повдига гърдите му. Видях как на лицето му се появи победоносна усмивка.

— Не така, млади човече — каза той. — Не така!

Той вдигна пръст.

— В тила, като всички!

Той бързо ми обърна гръб и клекна. Изчаках някаква кола да отмине по пътя. В къщата на пазача радиото свиреше „Интимност“ на Шопен. Гледах лъсналия на слънцето Жестар-Фелюш, щръкналите му плешки. Видях сивите му коси над яката и нападалия по нея пърхот и изведнъж го чух да произнася силно, ясно, с лице към розите:

— Банда негодници!

… Стори ми се, че земята потрепери и видях как Жестар-Фелюш изпуска куфара и пада с нос в храстите, с ръкавите напред, сякаш в последния момент се бе уплашил да не се нарани.

Вече можех да се върна при хората.

София, март 1947 — Париж, август 1948