Ромен Гари
Големият дрешник (7)

VII

Бързо навлязох в „работата“ на тримата Вандерпуте и, така да се каже, направих първите си стъпки в живота. Както бе казал Леонс, не беше никак сложно. Американските войници, които във Франция получаваха само част от заплатата си, продаваха каквото можеха, за да си подсигурят „добри времена“. Стоката беше най-различна. Спирахме войниците в метрото, в бистрата и тъй като американците никога не отказваха да говорят с деца, винаги успявахме да им изтръгнем по нещо. Спомням си, че по онова време пакет Lucky Strike се продаваше за сто франка и че първият ден успях да отмъкна петдесет пакета, които тържествено занесох вкъщи; Леонс снизходително го нарече „дребна работа“, но било добре, наистина, че свиквам бързо. Старият Вандерпуте ме окуражи повече.

— Много добре, млади момко, много добре — ми каза, като горещо ми стискаше ръката и почти ме гледаше в очите. — Продължавайте!

Излязъл най-сетне от дупката си, той обикаляше апартамента с късите си крака, без да поглежда никого, местейки непрекъснато и без никаква необходимост кутиите със сапун и флаконите с лекарства, които се търкаляха навсякъде, вероятно с цел да покаже, че е тук. Рядко излизаше от къщи, прибираше се задъхан, с потно и съвсем бледо лице, слагаше ръка на сърцето си и казваше: „От стълбите е“, но у нас оставаше впечатлението, че е тичал, че са го гонили, че току-що с голяма мъка е избягал от тълпата. При него идваха главно хора на нашата възраст и той ги наричаше „сътрудници“. Единственият му приятел беше един елзасец, Кул, когото старият посрещаше всеки ден като много скъпо същество, макар и винаги с любопитната смесица от страх и раболепие, затова бях затруднен относно истинската същност на връзките, които ги свързваха. За Леонс, разбира се, всичко беше много просто: старият Кул ги беше забъркал в някаква мръсна история, двамата се пазеха един от друг и се виждаха единствено, за да се държат под око. Звучеше правдоподобно, но не обясняваше нито превъзходството, което елзасецът демонстрираше пред Вандерпуте, нито сервилната услужливост на последния. Моят баща ми беше чел приказките на Грим и ми се струваше, че Вандерпуте и Кул идваха оттам, от някоя особено зловеща приказка, изгонени от вещицата, осъдени вечно да живеят в свят без магии. Вярно, съдбата на всички хора бе точно такава. Кул беше чиновник в префектурата на полицията; беше огромен човек, стоеше стабилно на малките си, елегантно обути стъпала, тесният панталон подчертаваше извънредната му пълнота, а малките му късогледи и злобни очи подчертаваха, и аз не знам защо, външността му на дебелокожо животно. Беше русоляв, над лакомите му, тънки устни, странно розови на цвят, стърчаха няколко косъма; без да може да се нарече червен, носът му бе най-снабдената с кръв част от лицето и когато те поглеждаше, слагаше на носа си пенсне, завързано с тънка черна панделка за жилетката му. Този бавен жест, недвусмислен и точен, а така също и щателния оглед, на който те подлагаше, създаваха у теб усещането, че си странен екземпляр, незабележим за невъоръжено око и още повече засилваха чувството ти за непринадлежност към вида, над който Кул царуваше — едно стъпало над животинското царство. Беше извънредно чистоплътен, много педантичен, винаги нащрек за прахта, за пърхота, за мъха върху маншета или рамото си, за ръба на панталона, за копчето, което е увиснало малко и рискува да се откъсне. Носеше колосани яки с ослепителна белота, благодарение на които главата му изглеждаше като сервирана в собствено блюдо; винаги носеше със себе си кожа шамоа, с която от време на време много внимателно лъскаше обувките си. Маншетите му винаги бяха много добре колосани и той все ги подръпваше, за да се виждат добре: беше очевидно, че обича да го забелязват и да изглежда безупречно. С една дума, правеше чест на администрацията, за която работеше. Беше един от онези служители, чийто приличен и спретнат вид осуетява опитите за подкуп — невъзможно е да пъхнеш банкнота в ръката на толкова чистоплътен човек. Човек трудно би могъл да си представи две толкова различни на вид същества — Кул и Вандерпуте. Единият — с малки, тежки и неподвижни очи, които те гледат иззад пенснето като риби от буркан, другият — с вечно отсъстващ поглед; единият — огромен, дебел, с педантично колосана яка, добре изгладен костюм, от който понякога деликатно почистваше с върха на пръстите си люспица пърхот, някоя прашинка или мъхче, другият — деформиран, с кръгло коремче под жилетката, с щръкнали като уши палци и мазни петна; единият имаше бавните и сигурни движения на човек, който познава и уважава себе си, другият бързаше, тичаше в кръг, не можеше да застане на едно място, сякаш бягаше. Въпреки това намирах, че имаха нещо общо. Не знаех какво е то. Безспорно принадлежаха на същата фауна, на същия род и това не бе просто човешкият род, защото вече знаех, че за да се причислиш към него не е достатъчно да отговаряш на дефиницията, която бях прочел един ден в големия илюстрован Larousse под думата „Човек“. Бях намерил големия речник в салона и странното беше, че същата страница беше прегъната и думата беше подчертана три пъти с червено мастило — както и цялата дефиниция. Вероятно и старият Вандерпуте бе търсил смисъла на думата и ето какво бе намерил: „двукрак бозайник с изправена стойка, надарен с език и разум“ — тя го бе удовлетворила и той бе сметнал за добре да я подчертае и да отбележи страницата. Между тези двама мъже имаше дълбоко и безмълвно взаимно разбирателство, което ги сродяваше, правеше ги съучастници; дали защото често бяха заедно, или защото имаха острото съзнание, че фигурират в една и съща статия на големия илюстрован Larousse, не знам. За първи път видях Кул няколко дни след идването ми при Вандерпуте. По-късно разбрах, че всяка събота идва да вземе плика, приготвян му от Вандерпуте. Дойде към седем вечерта, след работа, и бе малко задъхан, имаше астма и нещо на сърцето.

— А — каза той като ме видя — нов пансионер.

— Един възпитаник на нацията — представи ме Вандерпуте.

— Нима?

— Прибрах го — каза старият и аз забелязах как Кул ме наблюдава с усмивка, сякаш ставаше дума за страхотна, изтънчена шега, която само посветените могат да разберат. Спомням си как Кул веднага сложи пенснето си, хвана ме грубо за ръка, настани ме да седна и сам седна срещу мен. Имах чувството, че ей сега ще погледне в гърлото ми за ангина. Извади от джоба си едно тефтерче, отвори го, духна отгоре му сякаш да махне несъществуваща прашинка и след като свали предпазителя на писалката си и провери дали случайно няма някоя капка на върха, способна да направи беля, той записа на отделна страница името ми, мястото и датата на раждането ми и започна да задава въпроси за майка ми и баща ми, които последователно записваше, заедно с отговорите. Мисълта, че моето минало и смъртта на моите родители са вписани в кожения му бележник, че той ще ги носи със себе си, във вътрешния джоб на сакото си, до мазното си сърце, ме бе възмутила. Имах усещането, че съм изневерил на баща си, че съм го предал, че съм станал доносник. От време на време, докато си записваше някой отговор, Кул се кикотеше и в пискливия му кикот, идващ от това слонско тяло, имаше нещо абсурдно. Впрочем, той се кикотеше съвсем неуместно — например, когато му казах, че смятам да ида в Америка, той се изкикоти три-четири пъти, което ме ядоса; не толкова заради мен самия, колкото заради Америка. Едва по-късно разбрах, че кикотът при него беше на нервна почва, а не от злоба; случваше му се да остава сам и безмълвен в продължение на часове, загледан в малките си стъпала или в тавана и да се кикоти на всеки няколко секунди. Разбрах също, че има навика всичко да записва в малкия си бележник с кожена подвързия — още една мания, лош навик, незадоволена страст към полицейски разпити. Кул беше песимист; в продължение на часове ни гледаше през пенснето си с мрачен вид, мен и Леонс, после казваше:

— Вашето поколение няма да оправи Франция. Всеки гледа да се скрие, всички са корумпирани, скоро в тая страна ще остане само колосаната ми яка.

Двамата с Вандерпуте се впускаха в дълги политически спорове: Вандерпуте беше привърженик на частната собственост, Кул беше гласувал за комунистите: за него това бе голям източник на удовлетворение и Вандерпуте, станеше ли дума за този вот, се разстройваше, започваше по-бързо от всякога да обикаля насам-натам из салона, вдигнал ръце към небето:

— Но как можахте, Рене, как можахте?…

Учудвах се винаги, когато се обръщаше към някого с малкото му име; такава фамилиарност той си позволяваше само когато беше силно развълнуван. Кул стана извънредно мрачен, нацупи розовите си устни, за да покаже, че си дава сметка за значимостта на постъпката си, която дълго бе обмислял.

— Трябва ни ред — каза. — Французинът не е дисциплиниран. Комунизмът ще ни научи на известна твърдост.

— Пусто да остане — каза Вандерпуте, съвсем отчаян. — Ами аз, с мен какво ще стане? Помислихте ли за моето положение?

Кул отговори, че е мислил, че това дори го било разколебало, но че трябвало да се направят известни жертви. Това изнерви извънредно Вандерпуте, той заснова като полудял плъх, извади цигара, която забрави да запали, запали клечка, която забрави да угаси и която изгори пръстите му, очите му се овлажниха — сякаш се изпотиха — каза, че му е извънредно мъчно да се види нареден сред „известните жертви“, които приятелят му правеше така лекомислено. Кул също изглеждаше развълнуван; увисналите му бузи трепереха, кикотеше се нервно; въпреки това каза, че му е невъзможно да избира между интересите на Франция и тези на един прост собственик. Думите „прост собственик“ окончателно сломиха Вандерпуте, той рухна на стола и вдигна към Кул поглед, пълен с упрек. Дори ако този прост собственик ти е приятел от двайсет години? — попита тъжно. Кул нацупи устни и кръстоса ръце на гърдите си. Мълчанието му беше красноречиво, той нямаше какво да добави към казаното, ставаше дума за страната и толкова. Тогава Вандерпуте скочи с жално мяукане и хукна без посока с вдигнати към небето ръце; Кул продължаваше да седи невъзмутим на стола си, смръщил вежди и кръстосал ръце: произнесъл присъдата, той позираше за идните поколения.

— С една дума, вие работите за руснаците — изкрещя Вандерпуте. — Осмелявам се да мисля, че тук не става дума за обикновено предателство. Кул, категорично ви обвинявам, че служите на чужбина; съзнателно или не, вие предавате на мужиците най-красивата цивилизация, съществувала някога на земята!

Кул едва забележимо се изчерви и нагласи пенснето си с трепереща ръка; после отправи погледа си към Вандерпуте и го подложи на дълъг научен преглед; старият веднага започна да охка и да тича насам-натам, напразно опитвайки се да избяга от този поглед, отправен към Вандерпуте-насекомото, Вандерпуте-мушичката, Вандерпуте-филоксерата. Би ли повторил Вандерпуте последното си изречение? Не, Вандерпуте няма нищо да повтори, той иска само да го оставят на мира, на неговата възраст само това иска, впрочем, той има язва на стомаха и диабет. Тогава Вандерпуте би ли си дал труда да уточни какво разбира под израза „най-красивата цивилизация, съществувала някога на земята“? Вандерпуте смята ли, че има правото да представлява тази красива цивилизация или просто така си говори? Ако е така, то той, Кул, бакалавър по литература — той произнесе отчетливо: бакалавър по литература — има да му каже някои неща: първо, ако Вандерпуте наистина представлява тази цивилизация — тук Кул бе готов да му признае известна преднина — то в този случай наистина има нещо гнило в кралство Дания и това не са ябълките. Второ, това, което Вандерпуте нарича „мужици“, е една от най-хубавите административни машини в света — тук в очите на Кул, зад пенснето, лумна странен огън и гласът му, увисналите му бузи и ръцете му затрепериха необуздано — една възхитителна система от административни зъбчати колела, базирана на точни научни методи — без съмнение най-благородното постижение на човечеството — и той, Кул, бакалавър по литература, е готов да даде живота си за една добре смазана административна машина. Трето, касаещо обвинението, че работи за чужбина — трябва ли той, Кул, да си прави труда да припомня на Вандерпуте, че по време на окупацията той, Кул, със собствените си ръце бе записал номерата на повече от пет хиляди триста и осемдесет германски превозни средства, включително мотоциклети, и че лично бе предал малкото тефтерче с кожена подвързия на служител от префектурата, чиито връзки със Съпротивата бяха общоизвестни?

— Съгласен съм! Съгласен съм! — простена Вандерпуте.

Четвърто… Това продължи половин час и накрая Вандерпуте рухна в един ъгъл с изкривена вратовръзка, разкопчана яка и затворени очи; сякаш го бяха пребили от бой при разпит; Кул все така удобно седеше на стола си, косъм дори не бе трепнал по него, само бе свалил пенснето си, бе го сложил в калъфката и калъфката, вързана с черна панделка — в джоба на жилетката си.

Тези ораторски двубои ми доставяха голямо удоволствие; смътно се чувствах на страната на Вандерпуте, на страната на жертвата, но не можех да не се възхищавам на Кул, на непоклатимата му логика, той сам приличаше на една от своите административни машини, перфектно смазана и толкова скъпа. Спомням си, че един ден, след всички аргументи, Вандерпуте се разбунтува; той приближи и решително се изправи срещу приятеля си, разкрачил крака, с ръце в джобовете и след като изпръхтя три-четири пъти в мустаците си в напразни опити да каже нещо окончателно и смазващо, той изгледа в продължение на цяла секунда Кул в очите и заяви:

— Вишински, ето кой сте вие! Кул, аз категорично ви обвинявам, че искате да станете един френски Вишински!

Тази реакция възпроизведе невероятен ефект върху Кул. Очите му в миг блеснаха, той се изправи на стола си, дълбоко пое въздух: сякаш изведнъж стана още по-голям, огромен, наду се пред очите ми, напомпа се; после главата му се наведе, огънят в погледа му угасна, той възвърна обичайните си размери, които сега, обратно, ми се видяха по-малки от обикновено и каза със странен, дрезгав глас, който едва познах:

— Сърцето ми няма да издържи толкова. Вече е много късно. Животът ми си отива, знам. Разбира се, умът ми е все така ясен, като този на великия човек, чието име току-що споменахте, но вече нямам неговото здраве. Благодаря ви, Гюстав, че го забелязахте и че се осмелихте да ми кажете това, което аз самият отдавна чувствам, без да се възгордявам от него. Но сега е много късно и ако този велик ден дойде, аз не бих приел, не бих бил на висотата на тази задача.

Той сведе глава към гърдите си и остана да седи в поза, която може да бъде видяна върху всички исторически картини и която по-късно виждах често в Шатле, заучена от актьорите, изпълняващи кралски роли. Изпитах съжаление и ако в онзи момент бях способен на революция, щях без колебание да поведа редиците. Вандерпуте вероятно споделяше чувствата ми, защото взе ръката на Кул и я стисна в своите, обсипвайки го с утешителни думи:

— Скъпи приятелю, та вие се шегувате! С вашето сърце ще погребете още три режима, уверявам ви! В крайна сметка, вие сте само на шейсет! Хайде, скъпи приятелю, хайде, не трябва да губите кураж!

— Мислите ли, наистина? — отрони Кул, вдигайки поглед.

— Ама това е съвсем очевидно! — възкликна радостно Вандерпуте с лъчезарна усмивка. — Всичко, което искам от вас, в случай че някой ден имам късмета да мина през съд под вашето председателство, е…

— Аз няма да се занимавам с дребната риба — отсече Кул.

— Само да предположим! — засуети се Вандерпуте. — Ако ви повикат за мойта реквизиция то всичко, което искам от вас, е да имате предвид двайсетгодишното ни приятелство… А?

Кул не отговаряше, ръката му потупваше дръжката на стола, той бе нацупил устни и сбърчил вежди.

— А? — повтори неспокойно Вандерпуте. — Естествено, това е само хипотеза… Но ако се появя пред вашия съд, вие ще ме оправдаете, нали?

Кул рязко вдигна поглед, изражението му беше особено жестоко.

— Не — каза.

— Как не, как не, скъпи приятелю, позволете, позволете все пак, как така — не? — възкликна Вандерпуте. — Няма да ме оправдаете?

— Не — повтори Кул.

Вандерпуте отскочи назад.

— Кул — изкрещя той — вие сте невероятен негодник!

— Не — повтори Кул с упорство — не, няма да ви оправдая, не мога, нужна е дисциплина, не искайте от мен такова нещо. Всичко друго, но не и това.

— В крайна сметка, дявол да го вземе — хленчеше Вандерпуте — аз съм единственият ви приятел на света, Кул! Кой ви дава овесена каша за вашата диета? Кой ви снабдява с какао? Кой ви доставя специални американски храни, предназначени само за бебета и за бременни жени? Кой ви доставя всички тези лекарства, които никъде не се намират и от които имате нужда?

— Не мога да постъпя по този начин — каза Кул. — В машината всичко трябва да е както трябва.

Вандерпуте изглеждаше съсипан. Обикаляше салона, стиснал глава с ръцете си; от време на време спираше пред Кул, отваряше уста, после махваше с ръка в знак на отчаяние и продължаваше да тича в кръг, като се блъскаше в мебелите.

— Дявол да го вземе! — повтаряше. — Дявол да го вземе!

По едно време реши дори да ме привлече на своя страна.

— Какво ще кажете за това, млади момко? Като си помисля само, че когато беше болен миналия месец — той все е болен, скоро ще пукне! — аз му носех овесена каша два пъти дневно, която приготвях лично, защото нямаше кой да се грижи за него!

— Тогава не знаех, че се опитваш да ме подкупиш — задъха се Кул.

Вандерпуте отвори уста, но нищо не каза и Кул продължи:

— За тази роля се готвя още от 1935. Няма да поискате от мен всичко да пожертвам поради лични съображения.

Това беше прекалено за Вандерпуте. Той застана отново пред Кул с ръце в джобовете и за най-голямо мое учудване започна да го ругае с плачевен, почти умолителен глас:

— Дреме ми на оная работа! Пиявица, кръвопиец! Ще те накарам да се разкайваш за това! До гуша ми дойде, до гуша, чуваш ли!

Кул бе побледнял, само носът му бе запазил розовия си цвят — признак на лошо кръвообращение. Той се кикотеше нервно като мангуста на всяка обида, която Вандерпуте му отправяше. Беше наистина любопитна гледка — огромната планина Кул, издаваща тънък, остър гласец. Бе заковал малките си очички на дебелокожо животно върху Вандерпуте, сякаш се опитваше само с напрегнатия си и злобен поглед да върне обидите обратно в гърлото му, и дори успя. Не знам какво бе прочел Вандерпуте в погледа на приятеля си, но гневът му изведнъж се изпари.

— О, господи, сърцето му! — припомни си той внезапно и хукна към кухнята за чаша вода. Кул изпразни чашата, която държеше с трепереща ръка, а другата бе положил на сърцето си.

— Нали не ми се сърдите, Рене? — мънкаше с виновен глас Вандерпуте. Силно уплашен, той се обърна към мен:

— Емоциите никак не му понасят! — обясни ми.

Гледах ги, сгушен в моя ъгъл, с дъвка в уста — като на кино. Бяха ми забавни, не ме плашеха и все още не си давах сметка за страданието им, за самотата им, за съдбата им, която ги бе отклонила от човешкия път и малко по малко ги бе превърнала в странни чудовища. Жестовете и думите им ми се струваха само абсурдни и смешни, не знаех, че така се освобождават от мъчителното безпокойство, от болезнената обърканост, проявяващи се по заобиколни пътища; още не го знаех, но вече имах желание да ги попитам кои всъщност бяха, откъде идваха, защо се намираха тук.