Ромен Гари
Големият дрешник (5)

V

Малко по малко започвах да идвам на себе си. Първият контакт с това странно семейство напълно ме бе объркал. Вече не се опитвах да разбера, а само да не показвам смайването си. Аз бях полско мишле, това бе първата ми среща с градските мишоци, опитвах се с всички сили да имитирам действията им, без да се опитвам да си ги обяснявам. Затова продължих да прехвърлям от плик в плик малките кръгли, меки неща, но накрая любопитството ми не издържа и аз все пак срамежливо попитах какво е това.

— Купихме тая стока от янките — обясни ми Леонс. — Но отгоре пише „United States Army“, така че, за да я продадем, трябва най-напред да сменим опаковката. Това е.

Помагах му колкото можех. Той ми харесваше. В тази рижа коса, в тази пълна с почернели зъби усмивка, в тези малки и весели кафяви очи имаше нещо, което ме привличаше. Приличаше малко на сестра си, нищо че беше грозен.

— Ти не си като баща си — казах му в прилив на симпатия.

— Той не ми е баща — каза той с изражението на човек, извадил късмет. — Никога не съм имал баща. Не знам какво е. Впрочем, никак не ми е зле. За какво ми е? Първо ти дават баща, а после те карат да си платиш за него.

— Вярно — казах.

Бях дълбоко впечатлен от истинността на тази забележка.

— Ако аз бях правителството, щях да забраня на хората да имат родители. В тия времена човек все не успява да ги опази. Последният път бяха швабите, след това ще дойдат руснаците или янките. Ако си французин или немец, не е нужно да имаш родители. Предварително са обречени.

— Вярно — казах.

Имах чувството, че стоя пред много възрастен, много мъдър и опитен човек. Изпитах огромно уважение. Полският мишок имаше много да учи от градския. Безпокоях се колко много имах да уча.

— С Вандерпуте сме в служебни отношения — осведоми ме Леонс. — Американските войници работят по-охотно с младежи, чувстват ни като равни, докато от дюдюлите се пазят, не ги обичат.

— … Дюдюлите?

— Възрастните де. Ей от тия неща взех петстотин дузини от един аптекар ефрейтор. Даде ми ги просто така, но нямаше да ги даде на един дюдюл. Нямаше да посмее.

— Разбирам.

— И за полицията съм спокоен — каза фалшивият Вандерпуте със задоволство. — Имам фалшиви документи, че старият ми е баща и толкова. Веднъж ченгетата ме сгащиха с цигари. Старият изигра такава драма в участъка, че ме пуснаха веднага. Впрочем, ти ще видиш, всички приятелчета имат като мен бащи осиновители. Наричат ги kibitzers. Американска дума. Означава оня, който седи зад тебе и ти гледа картите, и ти дава съвети, но сам не играе никога и нищо не рискува. Когато не си дюдюл, е опасно да работиш сам, отделно. Най-напред заради полицията и после, може да хванеш някоя пневмония, нужен ти е някой, на когото плащаш, за да се грижи за теб. Не е лесно да си сам на нашата възраст.

— Не, не е лесно.

— Какво да ти кажа, също като при проститутките — отбеляза философски фалшивият Вандерпуте. — Нужен им е мъж, който да поеме нещата и да бди за опасностите. На нашата възраст ние все още не сме съвсем мъже. Обществото е срещу нас, не можем сами да се браним. Нужни са ни дюдюли, за да ни помагат. Старият Вандерпуте не е лош за това, взима само петдесет процента от печалбата и често дава идеи… Редовен е. Само е малко неспокоен. Има нещо, дето го яде, но то е защото е много стар, на шейсет години е. Когато човек е живял толкова дълго, естествено е да има куп престъпления, за които да се упрекне, не е възможно другояче. На нашата възраст ние още не сме имали време за това.

— Вярно — потвърдих.

— Какво да се прави, такъв е животът — каза фалшивият Вандерпуте с дълбокомислен вид. — Такъв е животът, не можем всички да бъдем американци.

— Е, не — въздъхнах.

— Като сме имали лошия късмет да се родим в Европа, трябва някак си да се оправяме. Като всички.

Той изпусна дълбока въздишка.

— А Жозет?

— Сестра си държа настрани. Не давам никой да я пипа. Тоя живот не е за нея. Тя заслужава повече. Тя не е шафрантия.

Сметнах за по-предпазливо да сменя темата.

— За онова, дето каза преди малко…

— Кое?

— Че не всички можем да бъдем американци?

— Е, какво?

— Не съм съгласен. Което ще рече, не всички могат да станат американци, по света има много хора. Баща ми ми е казвал, че са някъде около два милиарда…

— О, два милиарда! — фалшивият Вандерпуте повдигна рамене и се засмя. — Сигурно си го прочел в някой вестник. Два милиарда! Грешиш, ако вярваш на вестниците, те гледат само да те сплашат.

— Баща ми каза така — прекъснах го ядосан. — Баща ми никога не лъжеше. Когато не беше с партизаните, идваше във фермата и ми говореше. Казвал ми е, че на земята са около два милиарда.

— Глупости — каза състрадателно Леонс.

— Баща ми беше учител. Знаеше всичко. Във всеки случай мога да ти дам поверителна информация за това, което ти казах. Американските войници осиновяват сираци от войната. Осиновяват ги и ги отвеждат със себе си в Америка. Дават им името си. Имах един приятел във Везиер, който се казваше Лабоасиер, осинови го един американски офицер след дебаркирането. Сега вече не се казва Лабоасиер, казва се Шулце. В Ню Йорк е, американец е и е щастлив като крал.

— Страхотно! — каза Леонс като удари с юмрука на дясната си ръка дланта на лявата. — Айде стига бе!

Бях много горд от себе си. Най-сетне полският мишок можеше да научи градския на нещо.

— Мога да ти дам куп такива примери — продължих. — В нашия край партизанското движение и репресиите бяха много силни, много мои другари загубиха родителите си. Неколцина от тях бяха осиновени от американци. В крайна сметка французите даже не се разсърдиха.

— Защо? — учуди се Леонс. — Защо да се разсърдят?

— О, от ревност — обясних. — Знаеш какви са хората. Някои момчета протестираха, защото не бяха сираци и не можеха да идат в Америка. А родителите, естествено, бяха вбесени, че хлапетата им ги гледат накриво. Знам ли! Това, което знам, е, че всичко свърши с манифестации по улиците и американските власти ги беше страх. Но изглежда има американски войници, които продължават да го правят скришом, с фалшиви документи.

— И си сигурен, че е достатъчно да си без родители? Няма други формалности?

— Няма, това е достатъчно.

— И към кого трябва да се обърнеш? Молба ли трябва или какво?

— Виж, във Везиер имаше специална служба. Но както ти казах, после я затвориха. Общинското управление беше комунистическо, комунистите протестираха, защото ставаше дума за американци.

— Ако ставаше дума за руснаци, нямаше да кажат нищо — отбеляза Леонс. — Не обичам комунистите. Те не са французи.

— Забележи, не бива да се мисли, че в Америка всичко е идеално — вметнах в желанието си да бъда справедлив. — Те си имат други гадости. Нямат комунисти, но имат негри, например. Изглежда даже, че негрите в Америка са повече от комунистите във Франция.

— О, аз харесвам негрите — каза Леонс.

— Американците не ги обичат — казах строго аз. — Но може ти да си по-зъл и от американците?

— О, не исках да прозвучи така. Не съм срещал много негри, може би затова.

— В Америка е пълно с тях. Цели купища. Един сержант ми каза, че в някои градове не може да се види нищо, толкова е черно. Вечер дори въздухът мирише на негри, не можеш да излезеш на улицата.

— Е, добре поне, че комунистите не миришат — каза Леонс. — А негрите, те какво правят?

— Какво искаш да правят? Те не са виновни. Нали не могат да се променят?

— Не участват ли в партизанското движение?

— Не. Всъщност, не знам. Оня тип нищо не каза за това.

— Аз, ако бях негър, веднага щях да отида при партизаните.

— И колко време би останал там?

— О, казах го просто така. В крайна сметка не ми пука — не съм негър.

Известно време работихме мълчаливо. Бях уморен, малко уплашен. Свечеряваше се, спеше ми се. Денят бе претрупан, натоварил ме бе с прекалено много нови неща, с прекалено много неочаквани събития; леко ми се виеше свят, не разбирах добре къде съм. Като автомат продължавах да прехвърлям малките абсурдни предмети от плик в плик. От време на време поглеждах към Роксана: тя бе всичко, което ми оставаше от баща ми, единствената ми връзка с едно вече далечно минало, което изчезваше в мъглата. Не ме беше страх, но се чувствах забравен, изоставен, сам. Спомних си за г-н Жан и изпитах неясно съжаление; съжалявах, че бях хвърлил през прозореца на влака бележника, който ми бе дал. Сега с удоволствие бих му се увесил на шията. С удоволствие щях да го последвам, ако можех да започна отначало.

— И си сигурен, че е достатъчно само да си сирак? — попита Леонс. — Наистина ли няма други формалности?

— Не, това е достатъчно.

Той помисли малко, после се засмя.

— Какво има?

— О, нищо. Само мисълта, че съм сирак. Не си бях давал сметка.