Ромен Гари
Големият дрешник (3)

III

На Източната гара ни посрещнаха двама младежи, мъж и жена, които изглеждаха извънредно обезпокоени и ме гледаха с явно недоверие, като опасен предмет, който заплашва да гръмне в ръцете им. Младежът държеше списък в ръка.

— Нали вие сте малкият Люк Мартен? — каза той с умоляващ глас. — Да няма някаква грешка?

— Аз съм — успокоих го. — А това е Роксана.

— Как, как казахте, Роксана?

Той се гмурна в списъка с ужасен вид.

— Както си и мислех — каза с побелял глас, изплувайки обратно на повърхността. — Това име не фигурира в списъка. Пак грешка.

— Провери още веднъж, Марсел — помоли девойката. — Господи, пак усложнения! Последният път като възпитаник на нацията ни пратиха една четирийсет и пет годишна персона, която не знаеше и дума френски и за нищо на света не искаше да иде с другите деца в сиропиталище. Нещо куца някъде, очевидно е. Не се притеснявайте, малки ми приятелю — съвзе се незабавно тя в моя чест — сега, когато ние сме с вас, всичко ще се нареди много добре. Мили боже, сега пък защо ни пращат кучета?

— Наистина нищо не разбирам — каза младежът. — Освен ако не е някакъв заговор на „Жертви на фашизма“, целящ да докаже на министъра, че при нас също цари безпорядък. Роксана ли казвате? Сигурен ли сте? Имам тук един Росар, Йожен, петнайсетгодишен. Сигурен ли сте, че не е той?

— Хайде, Марсел, виждате добре, че това е куче. — Започна да нервничи младата жена.

— Понякога допускат невероятни грешки — каза младият мъж. — Нямам им доверие.

— Мили боже, спорим тук, на перона, а малкият ни приятел още не е взел следобедната си закуска! Марсел, сигурна съм, че всичко ще се нареди. Ще видите, малкия, сега, когато сте с нас, всичко ще се нареди много добре.

Другарят й добиваше все по-неуверен вид. Дори пребледня и се наложи за миг да седне върху куфара ми.

— Хрумна ми една ужасна мисъл — каза.

— Мили боже, какво има пак? — уплаши се младата жена.

— Това е първата група, която посрещаме след реорганизацията — каза с глух глас мъжът. — Тази седмица трябва да посрещнем още триста нови възпитаници. Да предположим, а изглежда случаят е такъв, че е допусната някаква грешка и вместо това получим триста кучета?

— Мили боже! — възкликна жената.

— Къде ще ги настаним?

Настъпи тишина. Младият мъж скочи.

— Веднага ще предупредя организационния комитет. Намирисва ми на саботаж. Политическа маневра. Трябва да направят нещо преди пресата да се е заела със случая. Отведете нашия малък приятел в приемния център, аз ще ви настигна по-късно.

Той се спусна към метрото.

— Мили боже — каза младата жена — изобщо не знам как ще реагират. Впрочем, безредицата навсякъде е толкова голяма, че и триста кучета да прибавим, никой няма да забележи. Елате, приятелю, ще вземем метрото до Операта. По пътя ще ви показвам паметниците. В центъра организирахме за вас голям прием със следобедна закуска. От тази сутрин чакат вече седемнайсет възпитаника. Мили боже, изгубих си билетите. Да имате билети? Тогава трябва да се наредим на опашката. Какви времена, човек започва нещо с ентусиазъм и свършва на опашката. Впрочем, да вземем такси, по-просто е. Уча за преподавателка по английски, но ми се иска и да бъда полезна с нещо. Социален работник съм. Баща ми и брат ми бяха убити от немците.

— Къде мога да се изпикая? — попитах.

— О, мили боже, ами съвсем не знам — възкликна ужасено младата жена. Беше забравила за паметниците. Стигнахме до Операта, където според нейните думи трябваше да слезем; последвах я до приемния център с известна доза любопитство — нещата започваха добре. Същият се помещаваше зад огромната витрина на някогашен магазин Chrysler, украсена с две кръстосани знамена, едното от които закачено обратно. Над надписа Chrysler имаше платнен надпис: „Министерство на военнопленниците и депортираните“, а до входа се мъдреше изискана табела в черен и златен цвят: „Дамско бельо и корсети Bébé Delys“.

— Тук е — каза девойката.

На витрината бяха залепени снимки, изобразяващи жестокостта на немците, голи тела, натрупани едно върху друго. По високоговорителя звучеше класическа музика. Отговорни лица от двата пола тичаха във всички посоки със списъци в ръце, блъскаха се и припряно се извиняваха, преследвани от непрекъснатото тракане на пишещите машини. Всичко живо говореше по телефона. Елегантна тълпа бе приклещила неколцина сирачета от двата пола, застанали по средата на пътеката. Кинокамери и прожектори насочваха от време на време обективите и светлините си към тях. Всяко хлапе носеше трикольор на ръкава и куфарче; израженията им варираха от деликатен патетизъм до животинско затъпяване. По земята се преплитаха кабели, в които всички непрестанно се спъваха; в края им се разхождаше млад закръглен мъж с микрофон в ръка. Между възпитаниците забелязах едно рижо момче с луничаво лице; вероятно беше малко по-голямо от мен и се чувстваше много удобно, усмихна ми се и като ми намигна, посочи ми пътеката, а после започна да си свири Лили Марлен. Нямах време да се запозная с него, защото моята придружителка ме хвана за ръка, очевидно за да осуети всякакъв опит за бягство и така, повлечен от нея и повлякъл Роксана, минах през тълпата и стигнах до стъклена врата с надпис „Продажби“. Там, зад едно бюро, видяхме блед и нервен мъж, който говореше по телефона с жлъчен глас и чието лице бе изкривено от омраза и страдание, които напразно се опитваше да скрие под извънредно ужасна усмивка. Забелязах, че вместо с орден, беше украсил бутониерата си с бодлива тел.

— Представи си, драги, сега пък ми пращат кучета. Под какъв претекст? Единствено и само за да ми досаждат. Току-що ми се обадиха от министерството. Всеки момент чакаме да пристигнат триста кученца. Вземете мерки. Бум тра-ла-ла! А не, съвсем няма да се бия. Здравословното ми състояние не ми го позволява. Здрав като скала, старче. Изобщо не ми пука от цялата тази история. На германците не се дадох, така че — разбираш, триста кученца… Бум тра-ла-ла! Нищо, пея си. Спокоен съм като скала, старче. Могат да идват. Чакам ги. Ще ги настаня. Къде? Това, старче, е много просто: утре сутрин ще реквизирам Риц. Но нали ти казвам, че съм аб-со-лют-но спокоен! Как така — грешка? Ама не, те идват. Това е заговор, очевидно е. Моята кожа искат. Е, добре, чакам ги с усмивка. Бум тра-ла-ла! Силен като скала. Можеш обаче да ги предупредиш: аз ще се браня. Щом искат война, ще имат война. Ще потъна, но ще потъна красиво: с вдигнат флаг и бълващ огън с всички оръдия. Всички ще завлека с мен на дъното. Можеш да го кажеш на твоя министър.

Той затвори.

— Мили боже — каза младата жена.

— Виж ти — каза господинът. — Виж ти, виж ти, виж ти… кученце! Започва се!

Той стана от бюрото и се приближи до Роксана със ситни стъпки, потривайки ръце. Косата му не бе набола още, лицето му бе бледо, имаше нервни тикове. Теглех с всички сили Роксана, която лаеше и се опитваше да го ухапе.

— Господин Ру — заговори бързо младата жена — умолявам ви, успокойте се… Пак ще ви нападнат. Представям ви младия Люк Мартен. Пращат ни го партизаните от Везиер.

Господин Ру направи огромно усилие, прокара ръка през лицето си, овладя тиковете и се обърна към мен.

— Моля да ме извините, малкия — каза той като ме хвана за ръка и разсеяно впи в плътта ми костеливите си пръсти. — Пътуването не ви измори много, нали? Най-сетне ние ще се погрижим за вас. Край на неприятностите ви. Намерихте пристанище. За вас започва нова епоха. Искам да знаете, че вече нищо не може да ви се случи. Ние ще се грижим за вас. Не можем да заменим семейството ви, но затова пък ще се постараем да направим от вас достоен гражданин. Бихте могли евентуално да бъдете осиновен от някой почтен човек, вече имахме няколко такива случая, вярно, че неколцина малки мръсници се ометоха, след като ограбиха благодетелите си. Надявам се вие да не постъпите като тях, но естествено човек не знае с кого си има работа, макар полицията да ни осведомява за почтеността на семейството.

Изведнъж той млъкна и направи ужасна гримаса.

— Питам се откъде бих могъл да си набавя хляб без глюкоза? Диабетик съм. Не знаете? Е, нищо, ще се намери. Някой път, когато имаме време, ще ви дам малко статистически подробности относно функционирането на моя организъм. Грешат като ни критикуват. Ако погледнете това табло, например, ще видите, че вече сме получили и разпределили четиристотин и петдесет сираци и, естествено, това е само началото. Ето какво сме успели да сторим в тази област и то с твърде скромни средства. Надявам се в близко бъдеще да надскочим тези цифри. Невинаги е било така: малките партизански организации по места винаги са предпочитали да не ни пращат своите сираци и да се оправят със собствени сили. Твърдо се борим срещу тази повсеместна тенденция за увеличаване на детската престъпност…

Нова гримаса.

— Докъде бях стигнал? А, да, разбира се… надявам се, малкия, че когато пораснете, ще си спомняте за това, което нацията е направила за вас и ще й го върнете. Помнете, най-добрият начин да служиш на страната си е да бъдеш честен, порядъчен, скромен, работлив, дисциплиниран и да възпиташ семейството си в тоя дух. Ха, ха, ха! Говоря ви като човек с опит, лично аз изкарвам четиринайсет хиляди франка на месец и при тая цена на маслото… три деца… Ах, говеда такива! Но нищо, ще се справим с тях.

Лицето му направи няколко нови, необичайни гримаси, които ми се сториха интересни.

— Господин Ру!

— А, да, вярно, наистина, моля да ме извините. Но да си дойдем на думата. Ей сега министърът ще дойде да каже няколко думи. Само не му отговаряйте, това го изкарва извън кожата; ако ви попита нещо, оставете го сам да си отговори. Ало, да… Не, под никакъв претекст. Тези хотели са запазени за политическите заточеници, а не за жертвите на фашизма. Как каква разлика? Това не е същата организация. Жертвите на фашизма имат право на дванайсет безплатни места седмично в киното, това е всичко.

Той глътна едно хапче и в продължение на няколко секунди гримасничи и си гриза ноктите.

— Мили боже, господин Ру, би трябвало да си починете! — каза младата жена.

Господин Ру ми хвърли поглед, изпълнен с омраза.

— Дадохте ли му да яде?

— Мили боже, съвсем забравих!

— Хубаво, и без това нищо не остана. Скакалците вече минаха… Тия дребосъци ядат като разпрани. Лично аз имам три и ви уверявам…

Той направи няколко ужасни гримаси.

— Добре, заведете го при другите. Министърът ще пристигне всеки момент, аз трябва да тръгвам… Мразя го. Ало, ало? Не, драги ми приятелю, не мога да настаня две хиляди души в повече тази вечер, пълен съм до пръсване.

Намерих се отново в залата. Тук тълпата вече бе значителна и всеки от нас беше обект на внимание. Роксана се радваше на успех, когато им обяснявах, че е участвала в Съпротивата заедно с баща ми, че е успяла да се спаси, когато баща ми е бил убит и че ме е намерила във фермата, намираща се на сто километра оттам. Луничавото момче, което вече бях забелязал на влизане и което изслуша историята ми с интерес, ме попита:

— Често ли идваш тук?

— Как така?

— За пръв път ли ти е?

Нищо не разбирах.

— Защото на мен ми е за шести. Достатъчно е да се шмугнеш в тълпата с трикольор на ръкава и никой нищо не те пита, уважават те. Стига да имаш малко тъжен вид. Идеята беше на татко Вандерпуте. Забърсваш разни интересни неща и после изчезваш, ни лук ял, ни лук мирисал. Вече прибрах шест нови костюма, една дузина пуловери, няколко одеяла, шест чифта обувки от истинска кожа… какво пък, далавера. А ти как се казваш?

— Люк Мартен.

— Аз съм Вандерпуте, Леонс, а това, това е баща ми Вандерпуте…

— Густав — каза близо до мен един хремав глас. — Вандерпуте, Густав, млади момко, щастлив съм да ви срещна.

Погледнах го. От високоговорителя се лееше италианска опера. Хората ни блъскаха и общата дандания заглушаваше всичко. Вандерпуте стоеше пред мен с килнат назад каскет, с ръце в джобовете, изпъчил кръглия си корем под жилетката и вирнал палци като кучешки уши. Имаше малък протрит нос на червени петна над огромните си, пожълтели от тютюна мустаци: върху тях носът му се разполагаше като гъба върху мъх. Хремавият му глас едва си проправяше път. Две дълбоки бръчки слизаха от носа до малките му, кръглички устни, устни на дете: вероятно беше около шейсетгодишен, даже повече. Очите му, които вече не бяха сини — без съмнение заради възрастта — бяха едновременно навсякъде, постоянно бягаха — беше невъзможно да ги уловиш, да ги заговориш: той грижливо гледаше настрани, извръщайки глава заедно с погледа си. Той тутакси събуди у мен дълбока симпатия: казах си, че не е възможно да си едновременно толкова стар, толкова грозен, толкова мръсен, без да си в една или друга степен жертва на някаква мистериозна несправедливост, подобна на тази, която се бе стоварила върху главата ми.

— Вандерпуте, Густав — повтори той, гледайки внимателно встрани. — Сега ще присъствате на една вълнуваща церемония, млади момко. Вече пет пъти се вълнувах по този повод, а сега тук ще бъде министърът, така че може би ще се разплача. Да видя паметта си така поласкана, какво искате, млади момко, това все пак доказва, че не съм живял за нищо. Дава ми усещането, че съм бил някой през живота си.

Той извади от джоба си голяма карирана носна кърпа.

— Не плачете, мили татко — каза младият Вандерпуте.

— Още не плача, Леонс — каза старият — само си бърша носа, за да видя дали всичко е на мястото си… Баща ви, млади момко, несъмнено е бил в Съпротивата?

— Да.

— Кой район, ако обичате?

— Везиер.

— Везиер — каза старият с вид на познавач. — Много добри партизани. И… го убиха?

— Да. Куршум в окото. Два дни преди пристигането на съюзниците.

— Тц, тц — отбеляза старият, поклащайки глава в такт. Малките му неспокойни, развълнувани очи се преместиха върху Роксана.

— Кученцето ви?

— Да.

— Хм… Знаете ли — каза той едва ли не с радост — те няма да ви разрешат да вземете това кученце с вас. Не. Те ще ви разделят. Вън кученцето! Не е ли така, Леонс?

— В това можеш да си сигурен — каза младият Вандерпуте.

— Вчера, например, тук имаше един младеж, дошъл с кученцето си от провинцията… беше… беше… ей, Леонс? Какво мислиш, че беше?

— Пудел? — подсказа младият Вандерпуте.

— Пудел, чудесно. Е да, ама те ги разделиха и понеже младежът плачеше, аз отидох днес да видя какво се е случило с кученцето. Не искам да ви причинявам болка, млади момко, но кученцето…

— Беше умряло — каза младият Вандерпуте. — Отровили го. Дали му натрошено стъкло. Жестоки мъки. Кожата продали на черния пазар. Петдесет и пет франка.

— Сърцето ми се разби — каза старият Вандерпуте, като вадеше бавно кърпата от джоба си. — Бях толкова разстроен, че се наложи да си легна и да пия чай…

— От липа — уточни младият Вандерпуте.

— Нареждане на доктора. Разстройвам се лесно. Не мога да понасям големи емоции, по наследство ми е. Ето защо само като си помисля, млади момко, че след малко ще дойдат да ви вземат кученцето и завинаги ще ви разделят…

— Не плачете, мили татко — каза младият Вандерпуте.

— Не мога да не заплача… По наследство ми е.

Той грижливо избърса очи. Огледах се. Тълпата в залата беше значителна и вероятно бе лесно човек да се промъкне до вратата. Хората разговаряха помежду си, като разглеждаха снимките по стените, изобразяващи жестокостите — може би се опитваха да разпознаят близки. Взех Роксана на ръце.

— Какво правите, млади момко? — заекна Вандерпуте.

— Махам се.

— Не сега, изчакайте — задъха се старият. — Изчакайте разпределението. То е поне за трийсет хиляди кинти. Не можем да им оставим това, престъпно е. После ще дойдете с нас. Направете като Леонс, той е свикнал. Аз ще се погрижа за вас. Между другото, ето го и министъра.

Господин Вандерпуте-баща свали почтително шапка. Публиката се развълнува и министърът започна речта си. Беше млад човек, лицето му имаше оня решителен вид, който придобиват често хора, лишени от богата гама изражения; чух женски глас да казва: „Много е динамичен“ и министърът незабавно подскочи леко и тежко падна върху краката на един много изискан господин от придружените му, който каза: „Ах, говедо…“ с висок и ясен глас; тълпата се раздвижи, моментният безпорядък бързо бе овладян от тържествеността на случая. Министърът спираше пред всеки възпитаник на нацията и му задаваше въпрос, на който веднага сам си отговаряше. Прожекторите ни осветяваха със светлината си, едно малко сираче започна да пищи „мамо“, от което повя студ, мъжът от националното радио буташе с окуражаваща усмивка микрофона си под носовете на хората с вид на човек, който прави разследване. Все пак церемонията не протече без инцидент, който вестниците квалифицираха на другия ден като „политическа провокация“. Имаше между нас едно хлапе, което вероятно беше най-малкото сираче в групата, десетинагодишно, напълно оглупяло от събитията. Някой бе заврял парче торта в ръцете му и неспокойното му личице беше цялото оплескано с крем. Косата му стърчеше на всички страни и в главата приличаше на уплашено животинче. Разбира се, министърът, организаторите, мъжът от киното и онзи от радиото веднага решиха да се възползват от хлапето, докато кремът е още пресен; те се нахвърлиха върху него; последва диалог, който не забравих никога и който тук предавам буквално, за любителите на истински истории.

МИНИСТЪРЪТ (бащински, галейки малката рошава глава) — Хубав ли е сладкишът?

(Усмивки сред присъстващите. Всички изглеждат очаровани, макар изразеното чувство да цели само да впечатлява. Няколко чифта очи се насълзяват.)

ХЛАПЕТО (много уплашено, очевидно рецитирайки заучен урок) — Льонорман, Мишел.

(Всеобщ смях, по-дискретен все пак сред по-чувствителните, които смътно си дават сметка, че всъщност няма нищо смешно.)

МИНИСТЪРЪТ — И от коя област си?

ХЛАПЕТО — От Вийет.

МИНИСТЪРЪТ (връщайки се на думата си.) — Имаш ли братчета или сестричета?

ХЛАПЕТО (категорично) — Не, имам само татко.

(Всеобщо „Ах!“ и ропот сред присъстващите. Намирисва на скандал. Министърът се изправя и се отдръпва от хлапето: за малко не си избърсва и ръцете. Има ядосан вид, сякаш нещо в организацията е объркано.)

МИНИСТЪРЪТ (заплашително оглеждайки наоколо) — Баща ти тук ли е?

ХЛАПЕТО (много гордо от себе си) — В пандиза е.

(Ново „ах!“, после тишина. Хлапето избърсва крема с ръкав и отхапва от сладкиша.)

ХЛАПЕТО (с пълна уста) — Лепнаха му десет години за сътрудничество с швабите.

Тълпата се люшна, обзета от паника. Министърът мина близо до мен, лицето му изглеждаше толкова измъчено, сякаш имаше треска. Чух го да повишава тон, докато говореше на някакъв нещастен служител, когото бяха изкарали набързо от дупката му и който все още държеше лула в ръка; ръкомахайки, той се опитваше да обясни, че е само дребен, незначителен помощник и „наистина нищо не знае за случая“. Лулата успя напълно да вбеси министъра; той я следеше с очи като омагьосан и крещеше:

— А, да, господинът пуши лула. Господинът е от онези спокойни хора, които пушат лула и изцяло владеят ситуацията? Е, добре, аз пък ви казвам, че това е саботаж. Саботаж, разбирате ли? Какво правехте вие по време на окупацията? Лула ли пушихте?

— Позволете все пак, господин министър! Имам племенник, който…

— Немски тютюн, вероятно?

— Протестирам, господин министър! Никога не съм пушил друго, освен долнокачествен тютюн. Ако между другото ми окажете честта сам да помиришете…

Нещастникът пъхна с трепереща ръка лулата си под носа на министъра, пред очите на смаяната публика.

— Махнете тая лула от очите ми! — ревна министърът. — Можете ли да ми обясните какво прави тук този малък нехранимайко?

— Признавам, господин министър, че не съм в състояние…, вероятно е станала ужасна грешка… трябва да сме объркали списъците… между другото, отговорността не е от моя ранг… дванайсет хиляди франка месечно… семейство на гърба… — заекваше бедната жертва, като все така заплашително размахваше във въздуха фаталната лула. — Но да ме обвинявате, че съм пушил немски тютюн по време на окупацията, докато аз, напротив, имам племенник, който…

— Млък! — изкрещя министърът.

Той изтръгна лулата от ръцете на бедния човек, хвърли я на земята и тъй като тя не се счупи, се нахвърли отгоре й и с един удар на тока я натроши на парчета, които се разхвърчаха на всички страни. Лицето на възрастния служител изрази такава скръб, той погледна мястото, където лежеше счупената лула с такава мъка, че неколцина инстинктивно свалиха шапки. Човекът вдигна ръце и удари лакти в слабините, като пингвин. Тези движения очевидно му бяха нужни колкото да вземе думата, защото ревна:

— Това е фашизъм! Фашизъм!

Той заудря с крак в земята и заповтаря „фашизъм!“. Но вандалският му жест трябва да бе успокоил министъра, защото той обърна гръб на жертвата и се отправи към изхода със същия решителен и категоричен вид, с който бе дошъл, което остави у всички впечатлението, че току-що се е справил със силно компрометираща ситуация и може би дори е спасил страната… В този момент забелязах двамата Вандерпуте в другия край на залата, които ми правеха знаци и ми сочеха вратата с пръст; без съмнение бяха разтревожени от обрата на събитията. Аз бях не по-малко разтревожен, още повече че черната овца, причинила инцидента, току-що бе отведена от двама, които силно приличаха на цивилни полицаи: остана само парченцето торта на земята, върху което всички стъпваха… Имах само една мисъл в главата си: да избягам. Така че бързо скъсах трикольора, пъхнах го в джоба си и, грабнал Роксана, си проправих път към изхода и без мъка се намерих на улицата, между двамата Вандерпуте… Ето така и аз на свой ред минах в нелегалност.