Кейт Мортън
Отминали времена (8)

5.

На предното стълбище имаше облегнат някакъв велосипед — точно където обикновено Пърси оставяше своя, когато беше прекалено изморена, мързеше я или бързаше, за да го прибира в обора. Което се случваше често. Странно — Сафи не беше споменала за други гости, освен Джунипър и онази личност Томас Кавил, а те двамата щяха да пристигнат с автобус, със сигурност не на колело.

Пърси изкачи стълбите и зарови в чантата си за ключовете. Откакто беше започнала войната, Сафи много държеше да заключват вратите, убедена, че Милдърхърст ще бъде ограден в червено на картата на Хитлер, а сестрите Блайд ще бъдат набелязани за арест. Пърси нямаше нищо против да заключва, обаче ключът й сякаш винаги нарочно се криеше от нея.

В езерото зад нея патиците размахаха криле и се разхвърчаха пръски, тъмният силует на гората Кардейкър потръпна, отекна гръмотевица, вече по-близо, и времето сякаш се разтегли като ластик. Пърси тъкмо щеше да се откаже и да заблъска по вратата, когато тя се отвори и на прага се появи Люси Мидълтън с кърпа на главата и със слаб фенер за велосипед в ръка.

— О, боже! — отскочи към сърцето ръката на бившата им икономка. — Стреснахте ме.

Пърси понечи да каже нещо, но не намери думи и затвори уста. Спря да рови из чантата си и я преметна през рамо. Още не намираше думите.

— Аз… аз помагах в кухнята — обясни Люси с пламнало лице. — Госпожица Сафи ми звънна. По телефона, по-рано. Никоя от прислужниците не била свободна.

Пърси се прокашля и тутакси съжали за това действие. Дрезгавото й грачене издаваше нервност, а Люси Мидълтън беше последният човек, пред когото тя би искала да изглежда несигурна.

— Значи, всичко е готово, нали? За довечера?

— Паят е във фурната и съм оставила на госпожица Сафи напътствия.

— Разбирам.

— Вечерята ще стане бавно. Допускам, че госпожица Сафи ще прегрее преди това.

Шегата не беше лоша, но Пърси твърде дълго се забави да се засмее. Мъчеше се да намери какво да каже, но все й се струваше неподходящо, а Люси Мидълтън, която стоеше и чакаше разговорът да продължи, явно беше разбрала, че няма да се случи, понеже неловко се опита да заобиколи Пърси и да отиде при велосипеда си.

Не, вече не беше Мидълтън. Люси Роджърс. Двамата с Хари се бяха оженили преди повече от година. Осемнайсет месеца.

— Приятен ден, госпожице Блайд — пожела й Люси и се качи на велосипеда си.

— Съпругът ти… — бързо изстреля Пърси, презирайки сама себе си. — Как е той?

— Добре е — отговори Люси, без да я поглежда в очите.

— Ти също, нали?

— Да.

— И бебето.

— Да — отговори младата жена почти шепнешком.

Позата на Люси беше като на дете, което очаква да му се скарат и дори по-лошо, да го набият, и Пърси усети как я обзема внезапно силно желание да удовлетвори това желание. Не го направи, разбира се, а с обичайния си нехаен тон и по-бавно от преди, почти лековато подметна:

— Може да споменеш пред съпруга си, че стоящият часовник в коридора още избързва. Бие точен час десет минути по-рано.

— Добре, госпожо.

— Нали не си въобразявам, че той изпитва по-специални чувства към стария ни часовник?

Без да я поглежда в очите, Люси изломоти нещо неясно в отговор, качи се на велосипеда си и го забута по алеята, а фенерът изписваше несигурно послание на земята пред нея.

Когато входната врата долу се затръшна, Сафи рязко затвори дневника. Кръвта й пулсираше гореща под слепоочията и бузите й, кожата на гърдите й се беше обтегнала. Сърцето й биеше по-бързо от сърцето на птиченце. Така. Оттласна се с ръка от пода и се изправи несигурно. Информацията й помогна да престане да прави догадки: за загадъчната вечер, която предстоеше, за преправянето на роклята, за младия им гост. Не беше никакъв галантен непознат. Не. Изобщо не беше непознат.

— Сафи? — отекна през пластовете на дюшемето сърдитият и остър глас на Пърси.

Сафи притисна ръка към челото си и се подготви за предстоящата задача. Знаеше какво трябва да направи: трябваше да се облече и да слезе долу, трябваше да прецени с колко ласкателства ще успее да придума Пърси, а после трябваше да се погрижи вечерта да пожъне огромен успех. А часовникът тъкмо удари шест, така че най-добре да се захваща веднага. Джунипър и нейният млад мъж — чието име, Сафи беше сигурна, че е запомнила правилно, беше същото като онова, което беше мярнала в дневника — щяха да пристигнат след час, а съдейки колко силно Пърси затръшна вратата, явно беше в лошо настроение, пък и самата Сафи още беше облечена така, все едно цял ден е копала на полето.

Забравила за купчината освободена от хаоса посуда, тя забързано прегази морето от хартия, за да затвори и останалите прозорци и да дръпне завесите за затъмнение. Погледа й привлече движение по алеята — Люси прекосяваше първия мост с колелото си, — но Сафи отмести поглед. В далечината, далече над полето с хмел, по небето прелетяха ято птици, и тя проследи с поглед как се отдалечават. „Волна като птичка“, така гласеше фразата, обаче птиците изобщо не бяха свободни, поне според Сафи: бяха обвързани по силата на навиците си, на сезонните си нужди, на биологията си, на природата си, на своето раждане. Птиците не бяха по-свободни от другите същества. Но все пак познаваха бодростта на полета. Какво ли не би дала Сафи понякога, за да разпери криле и да полети… веднага, да се понесе през прозореца, над нивите, над върхарите на гората, да последва самолетите към Лондон.

Беше опитала веднъж, като малка. Беше се качила на прозореца на таванската стая, беше тръгнала по перваза на покрива и някак се беше спуснала до ръба под кулата на татко. Първо си беше направила две криле — превъзходни копринени криле, привързани с връв за две тънички пръчки, които беше донесла от гората. Дори си беше сложила ластични клупове, за да може да ги надене. Бяха толкова красиви — нито розови, нито червени, а алени — искряха като слънцето, като перушината на птиците — и през първите няколко секунди във въздуха Сафи наистина летеше. Вятърът я поде отдолу, втурна се през долината, изтласка ръцете й назад и всичко се забави, забави, забави за един кратък, но прекрасен миг и тя усети блаженството на полета. После всичко започна да се ускорява, тя полетя стремглаво надолу и когато се стовари на земята, крилете и ръцете й бяха счупени.

— Сафи? — отново долетя викът, — Да не се криеш от мен?

Птиците изчезнаха в набъбналото небе, Сафи затвори прозореца и дръпна тъмните завеси, за да не позволи никаква светлина да се процеди през тях. Навън буреносните облаци къркореха като преял корем, като стомаха на лакомник, успял да избегне пестеливостта на купонната система. Сафи се усмихна и си отбеляза мислено да запише това описание в бележника си.

Вътре беше тихо, прекалено тихо и Пърси стисна устни с познато тревожно предчувствие — Сафи винаги се криеше, когато се задаваше сблъсък. Пърси цял живот водеше битките и на близначката си: в това също много я биваше и й беше много приятно, пък и се справяше чудесно, стига спорът да не е между тях двете, понеже Сафи, изгубила всякакъв тренинг, се оказваше напълно неспособна да се справи. И понеже не можеше да се бори, й оставаха две възможности: да бяга или да отрича унизително. В конкретния случай, съдейки по недвусмислената тишина, която посрещаше опитите на Пърси да я намери, Сафи очевидно беше избрала първото. Което беше дразнещо и ставаше все по-дразнещо, защото у Пърси се надигаше горещо и бодливо кълбо, което напираше да се търкулне навън. И понеже нямаше кого да сгълчи или да нахока, гневът на Пърси просто кипеше и огненото бодливо кълбо отказваше да се свие от само себе си. Нямаше къде да го метне, затова се налагаше тя да потърси удовлетворение в нещо друго. Може би уискито щеше да помогне — със сигурност нямаше да навреди.

Всеки следобед слънцето се спускаше до едно ниско място на хоризонта и светлината във вътрешността на замъка изчезваше незабавно и рязко. Този момент бе отминал, докато Пърси вървеше по коридора от входния вестибюл. Когато влезе в жълтия салон, вече беше почти тъмно и тя не виждаше до другия край на стаята, което би било опасно, ако Пърси не беше способна да се ориентира в замъка дори със затворени очи. Тя заобиколи канапето до еркерния прозорец, дръпна плътните завеси и включи настолната лампа. Както обикновено, тази светлина не разсея убедително сумрака. Пърси извади кибрит, за да запали фитила на парафиновата лампа, обаче установи с лека изненада и огромна досада, че след срещата с Люси ръката й трепери твърде силно.

Часовникът върху полицата над камината както винаги улучи подходящия момент да затиктака по-бързо. Пърси никога не беше харесвала проклетия часовник. Но той беше на майка им и татко настояваше, че му е много скъп, затова никой не можеше да го помръдне. Обаче в тиктакането на часовника имаше нещо, от което Пърси настръхваше, някакъв зловещ намек, че на часовника му е много по-приятно да отмерва отминаващите секунди, отколкото бе редно за обикновен порцеланов предмет. Този следобед Пърси не просто не го харесваше, а направо го мразеше.

— О, я млъквай, глупав проклет часовник! — възкликна тя.

Забрави за лампата и хвърли незапалената кибритена клечка в кошчето.

Наля си питие, сви си цигара и се запъти навън, преди да завали, за да се увери, че има достатъчно нацепени дърва и междувременно да се помъчи да се отърве от бодливото кълбо в корема си.