Кейт Мортън
Отминали времена (25)

1.

Лондон, 22 юни 1941 г.

Апартаментът беше малък, просто две стаички на последния етаж на викторианска сграда. Покривът беше наклонен от едната страна и опираше в стена, издигната някога, така че мансардата, в която отвсякъде духаше, да стане две помещения. Освен това нямаше истинска кухня, само малка мивка и стара газова готварска печка. Апартаментът не беше на Том, той си нямаше свое жилище, понеже не му трябваше. Живееше със семейството си близо до Елефант и Касъл преди началото на войната, а после беше с полка си, който постепенно оредя и се превърна в група изостанали от частта си войници, запътили се към брега. След Дюнкерк беше спал в легло в спешната болница „Чъртси“.

Откакто се беше уволнил обаче, се местеше от стая в стая и чакаше кракът му да оздравее, за да го повикат отново в частта му. Из цял Лондон имаше празни жилища, така че лесно си намираше подслон. Войната сякаш беше разместила всичко — хора, притежания, чувства — и вече нямаше един-единствен правилен начин да постъпваш. Конкретно този апартамент, тази обикновена стая, която той щеше да помни до сетния си час и която скоро щеше да се превърне в хранилище на най-хубавите и светли мигове от живота му, беше на негов приятел, с когото беше учил в колежа за учители в друг свой живот отпреди много време.

Още беше рано, но Том вече беше ходил до Примроуз Хил и обратно. Напоследък не спеше добре, не спеше дълбоко. Не и след месеците, прекарани във Франция, където се препитаваше благодарение на находчивостта си и живееше уединено. Събуждаше се заедно с птиците, по-специално със семейството врабци, настанило се на прозореца му. Сигурно не биваше да ги храни, но хлябът беше плесенясал, а служителят от Службата за спасено имущество много настояваше нищо да не се хвърля. Хлябът плесенясваше заради топлината в стаята и парата от бойлера. Том държеше прозореца отворен, но през деня слънцето затопляше долните апартаменти, плъзваше по стълбите и се промъкваше през дъските на пода, преди да стигне тавана, да протегне ръка и със собственическа лекота да се ръкува с парата. Най-добре беше да се примири — парата беше негова, както и птиците. Ставаше рано, хранеше ги, после ходеше.

Лекарите бяха казали, че ходенето е най-доброто за крака му, но Том и бездруго щеше да го прави. У него се бе появило нещо, което не му даваше мира, нещо, с което се сдоби във Франция и трябваше всекидневно да преодолява. Всяка крачка по пътя помагаше мъничко и той се радваше на освобождението, макар да съзнаваше, че е временно. Днес сутринта, докато стоеше на върха на Примроуз Хил и наблюдаваше как зората запретва ръкави, той различи зоологическата градина и Би Би Си, а в далечината — купола на катедралата „Сейнт Пол“, който се издигаше отчетливо сред порутените околни сгради. Том беше в болницата по време на най-тежките въздушни нападения, а старшата медицинска сестра пристигна на трийсети декември с „Таймс“ в ръка (дотогава не му даваха вестника). Застана до леглото му със строго, но любезно изражение и той се зачете, а още преди да дочете заглавието, тя заяви, че това е Божие дело. Том се съгласи, че оцеляването на купола е чудо, но скришом си помисли, че по-скоро е въпрос на късмет. Имаше проблеми с Бог, с представата, че божествено същество може да спаси една сграда, при положение че цяла Англия кърви, смъртно ранена. Пред старшата обаче кимна в знак на съгласие — проявеше ли богохулство, тя току–виж започнала да шушне на лекарите за тревожното състояние на психиката му.

 

 

На перваза на един тесен прозорец с панти беше подпряно огледалце и Том, по потник и панталони, се наведе към него и прокара малкото късче сапун по бузите си. Разочаровано се вгледа в петнистото отражение върху осеяното с точици стъкло, в младия мъж, наклонил глава, така че млечната слънчева светлина да пада върху бузата му, и внимателно прокарващ бръснача по челюстта си отново и отново, потръпвайки, докато се справяше с местенцето около мекото на ушите си. Човекът от огледалото изплакна бръснача в плитката вода, поразклати го и се зае с другата си страна, точно както прави всеки мъж, който се привежда в спретнат вид, за да посети майка си на рождения й ден.

Том усети, че се е отнесъл, и въздъхна. Внимателно остави бръснача върху рамката и облегна двете си ръце на външната извивка на мивката. Стисна очи и поде познатото броене до десет. Това отместване се случваше често напоследък — откакто се бе върнал от Франция, но още по-често, откакто го бяха изписали от болницата. Сякаш се намираше извън тялото си и наблюдаваше, неспособен да повярва, че младият мъж от отражението, човекът с приветливо лице и благо изражение, изправен пред един дълъг ден, е самият той. Че преживяното през последните осемнайсет месеца, гледките и звуците — онова дете, мили боже, което лежеше мъртво и самичко на пътя във Франция — се крие зад това все още гладко лице.

„Ти си Томас Кавил — напомни си той категорично, след като преброи до десет, — ти си на двайсет и пет години и си войник. Днес е рожденият ден на майка ти и ще й гостуваш на обяд.“ Сестрите му също щяха да са там, най-голямата — с невръстния си син Томас — кръстен на него, — а също и брат му Джоуи, но не и Тео, който беше на север, обучаваше се с полка си и пишеше весели ободрителни писма за вкусна храна и за момиче, на име Кити. Щяха да бъдат затворени и груби, каквито бяха през войната: никакви съмнения, никакви въпроси, само шеговити коментари за това, колко е трудно да се сдобиеш с яйца или със захар. Никакво съмнение, че Великобритания ще се справи. Че те ще се справят. Том смътно помнеше кога самият той се беше чувствал така.

 

 

Джунипър извади листа хартия и отново провери адреса. Обърна го настрани, наведе глава и се прокле заради ужасния си почерк. Твърде бързо, твърде небрежно, твърде нетърпеливо, преди да се заеме със следващата идея. Вдигна поглед към тясната къща и забеляза номера на черната входна врата. Двайсет и шест. Това беше. Трябваше да бъде.

И наистина беше. Джунипър решително пъхна листчето в джоба си. Като оставим номера и улицата настрана, тя позна къщата от разказите на Мери толкова ясно, както би разпознала абатството Нортангър или Брулени хълмове. С пружинираща походка изкачи предните стълби и потропа на вратата.

Беше в Лондон точно от два дни и още не можеше съвсем да повярва. Чувстваше се като литературен герой, избягал от книгата, в която създателят й старателно и внимателно я е затворил като в клетка, изрязала е силуета си и е скокнала свободна върху непознатите страници на друга история с много повече мръсотия, шумотевица и ритъм. История, която тя вече обожаваше: оживлението, безпорядъка, нещата и хората, които тя не разбираше. Беше въодушевяващо, точно както тя предполагаше открай време.

Вратата се отвори и едно начумерено лице я свари неподготвена — беше човек, много по-млад от нея, но и някак по-възрастен.

— Какво искате?

— Идвам да се видя с Мередит Бейкър. — Гласът на Джунипър прозвуча странно в собствените й уши, тук, в тази различна история. Представи си Пърси, която знаеше точно как трябва да се държи в света, но този спомен се смеси с по-нов — за Пърси със зачервено и гневно лице след срещата й с адвоката на татко — и Джунипър го остави да се превърне в пясък и да се разпилее по земята.

Момичето — с тези стиснати и злобни устни можеше да е само Рита — изгледа Джунипър от глава до пети, после по лицето й се изписа високомерно подозрение, а също и — странно, понеже не се познаваха — силна неприязън.

— Мередит! — провикна се тя най-сетне с ъгълчето на устата си. — Веднага се домъкни долу.

Джунипър и Рита се взираха една в друга, докато чакаха, без да си говорят, и в главата на Джунипър се появи цял рояк от думи, които се сплетоха в началото на описание, което после щеше да изпрати в писмо до сестрите си.

После Мередит се появи шумно, с очила на носа и кърпа в ръка и думите изгубиха значение.

Мередит беше първата приятелка, която Джунипър си беше спечелила, и първата, която изгуби, затова огромната тежест на отсъствието й се стовари върху й съвсем неочаквано. Когато бащата на Мери пристигна изненадващо в замъка през март и настоя този път дъщеря му да се върне в Лондон, двете момичета се вкопчиха една в друга и Джунипър прошепна в ухото на Мери: „Ще дойда в Лондон. Скоро ще се видим“. Мери се разплака, но Джунипър — не, не тогава. Махна й с ръка, върна се в таванската мансарда и се помъчи да си спомни какво е да си сам. Целият си живот беше прекарала така — макар че в мълчанието, останало, след като Мери си замина, имаше нещо ново. Тихото тиктакане на часовник, който отброяваше секундите на една съдба, която Джунипър бе упорито решена да изпревари.

— Ти дойде — възкликна Мередит, побутна очилата си нагоре по носа с опакото на дланта си и примигна, все едно имаше видение.

— Казах ти, че ще дойда.

— Но къде си отседнала?

— При кръстника ми.

По лицето на Мередит плъзна усмивка, която се превърна в смях.

— Да се махаме от тук тогава — каза тя и здраво стисна ръката на Джунипър.

— Ще кажа на мама, че не си приключила в кухнята, както ти е поръчала — провикна се сестра й подире им.

— Не й обръщай внимание — каза Мередит. — Сърди се, понеже във фризьорския салон не я пускат да излиза от килера с метлите.

— Жалко, че никой не се е сетил да я заключи там.

 

 

В крайна сметка Джунипър Блайд се добра до Лондон. С влак, точно както беше предложила Мередит, докато седяха заедно на покрива в Милдърхърст. Бягството се оказа много по-лесно, отколкото беше предполагала. Просто тръгна през полето и не спря, докато не стигна гарата.

Беше много доволна от себе си, когато го направи, и за известно време й убягна, че трябва да направи и още нещо. Джунипър умееше да пише, можеше да измисля величествени истории и да ги запечатва в сложни думи, но съзнаваше, че е напълно отчайваща във всичко останало. Цялото й знание за света и за начина, по който той е устроен, беше извлечено от книгите и от разговорите със сестрите й — а те и двете не бяха особено светски, — както и от разказите на Мери за Лондон. Затова, докато стоеше на гарата, не се изненада, че няма представа какво да прави сега. Едва когато забеляза будката с надпис „Билети“, си спомни, че трябва да си купи билет, естествено.

Пари. Ето нещо, което Джунипър не познаваше и от което не се нуждаеше, но след смъртта на татко остана малка сума. Не се беше занимавала с подробностите от завещанието — стигаше й да знае, че Пърси е ядосана, Сафи загрижена, а самата тя — нищо неподозиращата причина за това, — обаче когато Сафи спомена за определена сума истински пари, които можеш да сгънеш, да държиш и да разменяш за други неща, и предложи да ги приберат на сигурно място, Джунипър се противопостави. Тя предпочиташе да ги задържат, само за да ги погледа малко. Сафи, скъпата Сафи, се съгласи да изпълни странната молба, без да й мигне окото, все едно е нещо съвсем разумно, понеже идваше от Джунипър, а Сафи я обичаше и поради това не оспорваше желанията й.

Когато влакът пристигна, той се оказа пълен, но един по-възрастен мъж във вагона стана, докосна шапката си и Джунипър разбра, че от нея се очаква да седне на освободеното от него място. Място до прозореца. Колко са очарователни хората тук! Усмихна му се, мъжът кимна, а тя седна с куфара в скута си и зачака какво ще се случи. „Наистина ли се налага да пътувате?“, гласеше табела на перона. Да, помисли си Джунипър, да, налага се. Съзнаваше по-уверено от всякога, че ако остане в замъка, ще се обрече на бъдеще, което отказваше да приеме. Бъдещето, което виждаше отразено в очите на баща си, когато той обхващаше раменете й и й внушаваше, че те двамата са еднакви.

Парата се завихри и завъртя на перона и Джунипър се развълнува, все едно беше яхнала огромен пухтящ дракон, който щеше да полети в небето и да я понесе със себе си към някое очарователно и въображаемо място. Разнесе се пронизителна свирка, от която косъмчетата по ръцете на Джунипър настръхнаха, и влакът потегли, движеше се на мощни тласъци. Джунипър не се сдържа и се засмя, обърната към стъклото, понеже беше успяла. Наистина го беше направила.

След време прозорецът се замъгли от дишането й и край нея прелитаха безименни и непознати гари, полета, села и гори: пастелна смесица от зелено, синьо и ивици розово, нанесени с водниста четка. Понякога цветовете спираха да прелитат, изясняваха се и оформяха картина сякаш в рамка, поместена в правоъгълника на прозореца. Картина на Констабъл или някой от пасторалните пейзажи, на които татко се възхищаваше. Картини от вечната провинция, която той възхваляваше със замъглени от познатата тъга очи.

Джунипър не понасяше вечността. Тя знаеше, че няма такова нещо. Имаше само тук и сега, и начина, по който биеше сърцето й в своя твърде ускорен ритъм, макар и не опасно ускорен, понеже тя седеше във влак за Лондон, заобиколена от шум, движение и топлина.

Лондон. Джунипър произнесе думата веднъж едва чуто, после я повтори. Наслади се на нейната гладкост, на двете равновесни срички, на начина, по който ги усещаше на езика си. Нежни, но тежки като тайна, като дума, която можеха да си прошепнат един на друг любовници. Джунипър искаше любов, искаше страст, искаше усложнения. Искаше да живее, да обича и да подслушва, да научава тайни и узнава какво си казват хората, как се чувстват, какво ги кара да се смеят, да плачат и да въздишат. Хора, които не бяха Пърси, Сафи, Реймънд или Джунипър Блайд.

Преди време, когато беше още съвсем мъничка, на едно от полетата в Милдърхърст се беше приземил балон, пълен с горещ въздух. Джунипър не можеше да си спомни защо, дали човекът беше приятел на татко, или известен авантюрист, помнеше само, че закусваха на открито на моравата и всички се бяха събрали, братовчедите им от север също, както и неколцина избрани гости от селото, за да наблюдават голямото събитие. Балонът беше привързан за земята с въжета и когато пламъкът се изви нагоре и кошът се напрегна да го последва, хората в края на всяко въже се заеха с освобождаването му. Въжетата заскърцаха напрегнато, пламъците се извиха още по-нагоре и за един миг катастрофата сякаш изглеждаше неизбежна пред ококорените очи на всички.

Едно-единствено въже се освободи и цялото съоръжение се наклони настрани, а пламъците се заизвиваха опасно близо до плата на балона. Джунипър погледна към татко. Беше още дете и не знаеше за целия ужас на неговото минало — щеше да мине време, преди той да обремени най-малката си дъщеря със своите тайни, — но тя знаеше още тогава, че Реймънд Блайд се страхува от огън повече от всичко останало. Докато наблюдаваше развоя на събитията, лицето му стана бяло като мрамор и по него ясно се изписа ужас. Джунипър също възприе неговото изражение, любопитна да узнае какво е да се вкамениш и да изгаряш от страх. Последните въжета бяха освободени точно навреме и балонът се изправи, освободи се и се понесе към небето, издигайки се високо в синевата.

За Джунипър смъртта на татко беше като освобождаването на онова първо въже. Усети освобождението, когато тялото й, душата й, цялото й същество се наклони на една страна и съществена част от тежестта, която я притискаше, падна. Последните въжета тя отряза самичка: приготви си един малък куфар с няколко неподходящи дрехи и двата адреса, които имаше на хора в Лондон, а после зачака деня, когато и двете й сестри ще бъдат заети и тя ще успее да се измъкне незабелязано.

Оставаше само едно въже, което свързваше Джунипър с дома й. Него най-трудно щеше да пререже, понеже Пърси и Сафи старателно бяха затегнали възела. Но все пак това трябваше да се направи, понеже тяхната обич и загриженост бяха за нея капан, точно както и очакванията на татко. Докато Джунипър приближаваше Лондон и пушекът и оживлението на гара Чаринг Крос я поглъщаха, тя си представи лъскави ножици и се наведе да пререже с тях въжето. Гледаше как то пада, поколеба се за момент като отрязана опашка, после се изгуби в далечината, докато все по-бързо се носеше към замъка.

Най-сетне свободна, тя помоли да я упътят към пощенска кутия и пусна писмо до къщи, в което обясняваше накратко какво и защо е направила. Писмото щеше да стигне при сестрите й, преди да имат време да се разтревожат прекалено и да изпратят хора да я търсят. Знаеше, че те ще се притесняват, Сафи особено щеше да е жертва на страха, но какво друго й оставаше на Джунипър?

Едно беше сигурно. Сестрите й никога нямаше да се съгласят да я пуснат доброволно.

 

 

Джунипър и Мередит лежаха една до друга на изсветлялата от слънцето трева в парка, а слънчеви петна играеха на криеница между надничащите отгоре листа. Опитаха да си намерят шезлонги, но повечето бяха изпочупени и облегнати на стволовете на дърветата с надеждата някой да ги намери и поправи. Джунипър нямаше нищо против: денят беше горещ, затова хладната трева и земята под нея бяха много приятни. Беше свила едната си ръка под главата. С другата ръка държеше цигара, пушеше бавно, примижала с лявото си око, наблюдаваше как листата потрепват на фона на небето и слушаше Мередит да й разказва докъде е стигнала с ръкописа си.

— И така — каза тя, когато приятелката й приключи, — кога ще ми го покажеш?

— Не знам. Почти е готов. Почти. Но…

— Но какво?

— Не знам. Чувствам се толкова…

Джунипър завъртя глава настрани и вдигна длан над очите си, за да затули слънцето.

— Толкова как?

— Напрегната.

— Напрегната ли?

— Ами ако не ти хареса? — рязко се надигна Мередит.

Джунипър направи същото и кръстоса крака.

— Не може да не ми хареса.

— Но ако не ти хареса, повече никога няма да напиша нищо друго.

— Виж, малко патенце — престори се на строга Джунипър, набърчи чело и се почувства като Пърси, — ако е така, по-добре спри още сега.

— Защото си сигурна, че няма да ти хареса!

По лицето на Мередит се изписа отчаяние, което свари Джунипър неподготвена. Тя само се шегуваше, подкачаше я, както правеха винаги. Очакваше Мери да се засмее и да възприеме същия строг тон или да изтърси нещо също толкова безсмислено. Но изправена пред толкова сериозна реакция, изражението на Джунипър угасна и тя се отказа от властната маска.

— Изобщо нямах това предвид — каза и положи длан върху блузата на приятелката си достатъчно близо до сърцето, за да го усети как бие със собствените си пръсти. — Пиши каквото има тук, защото ти е приятно, а не защото искаш някой друг да хареса каквото си казала.

— Дори ти?

— Особено аз! Боже, Мери, че какво знам аз?

Мередит се усмихна, отчаянието й се стопи и тя заговори с устремна енергия за някакъв таралеж, който се появил в бомбоубежището на семейството й. Джунипър я слушаше, смееше се и остави съвсем мъничка част от вниманието си да кръжи над странното ново напрежение, изписано по лицето на приятелката й. Ако беше различен човек, на когото думите понякога отказват да хрумват, щеше да проумее по-добре тревогата на Мери. Но тя не беше и затова не я проумя, и след време се отказа. Да бъде в Лондон, да бъде свободна, да седи на тревата и слънцето да пълзи по гърба й — само това имаше значение.

Джунипър угаси цигарата си и забеляза, че едно от копчетата на блузата на Мередит се е разкопчало.

— Ей — каза тя и се пресегна, — разкопчала си се, патенце. Дай да ти помогна да се стегнеш.