Кейт Мортън
Отминали времена (10)

7.

Сафи се скри в кухненския килер, за да прочете писмото. Веднага се досети от кого е и трябваше здравата да се постарае, за да скрие вълнението си от Пърси. Грабна плика, после проследи Пърси с поглед от основата на стълбите, за да се увери, че сестра й няма да промени намерението си в последния момент и да отиде да цепи дърва. Отдъхна си едва когато чу вратата на спалнята на Пърси да се затваря. Почти беше изгубила надежда да получи отговор и сега, когато писмото беше дошло, й се искаше едва ли не да не бе пристигало. Очакването, мъчителната неизвестност й идваха повече.

Долу в кухнята Сафи бързо се шмугна в килерчето без прозорци, което някога се издуваше от непоколебимото присъствие на господин Брод, но сега от страховитото му царуване тук бе останало само едно бюро и дървен бюфет със стари и невероятно отегчителни ежедневни записки. Сафи дръпна шнура, с който се включваше крушката, и се облегна на бюрото. Пръстите й несръчно и сковано се помъчиха да отворят плика.

Без ножчето си за писма, което стоеше на стойката си върху бюрото й горе, Сафи се оказа принудена да разкъса плика. Което никак не й допадна, затова го направи възможно най-старателно и почти се наслади на удължената агония от прекомерното старание. Измъкна отвътре сгънатия лист — много фина хартия, както установи, с памучна нишка, топло бяла — пое си дълбоко дъх и го разгърна. Очите й бързо се плъзгаха по листа, тя попи на един дъх съдържанието на писмото, после се върна отначало и се принуди да чете по-бавно и да повярва на очите си, докато дълбоко в тялото й се разливаше невероятна радостна лекота и превръщаше дори връхчетата на пръстите й в звезден прашец.

Забеляза обявата в „Таймс“, докато разлистваше рубриката за наеми. Търси се компаньонка и гувернантка, която да придружи лейди Дартингтън и трите й деца в Америка, докато трае войната — гласеше обявата. — Образована, неомъжена, културна и опитна във възпитанието на деца. Обявата все едно беше написана специално за Сафи. Тя нямаше деца, но това със сигурност не се дължеше на липсата на желание. По едно време мислите й за бъдещето бяха изпълнени — като на всяка жена — с бебета. Явно обаче нямаше да ражда бебета, понеже нямаше съпруг — това беше пречката. Що се отнася до другите изисквания, Сафи беше почти сигурна, че може без излишна скромност да претендира, че е и образована, и културна. Затова веднага се зае да кандидатства за поста, представи се с писмо, добави няколко великолепни препоръки и състави заявление, което демонстрираше, че Серафин Блайд е идеалният кандидат. После зачака и се постара, доколкото е възможно, да запази мечтите си за Ню Йорк за себе си. Отдавна беше установила, че няма смисъл ненужно да роши перата на Пърси, затова не спомена за работата на близначката си и позволи на съзнанието си тайничко да се изпълни с ярки възможности. Представяше си пътуването с доста смущаващи подробности, себе си — като съвременна Моли Браун^[1], която повдига духа на децата на лейди Дартингтън, докато те храбро се справят с опасните подводници на път за великото пристанище на Америка…

Най-трудното от всичко беше как да съобщи на Пърси — тя изобщо нямаше да е доволна, а Сафи не искаше дори да се замисля какво щеше да стане с нея, докато обикаля сама коридорите, оправя стените, цепи дърва, забравя да се изкъпе, да изпере или да изпече хляб. Писмото обаче, предложението за работа, което Сафи стискаше в ръка, беше нейният шанс и тя нямаше да допусне лошият й сантиментален навик да й попречи да го приеме. Подобно на Адел, героинята от романа си, Сафи възнамеряваше да „стисне живота за гърлото и да го принуди да я погледне в очите“. Толкова се гордееше с тази фраза!

Тихо затвори вратата на килера зад гърба си и веднага забеляза, че от фурната излиза пара. С цялото това вълнение беше забравила пая! Ама че работа! Щеше да е чист късмет, ако тестото не е станало на въглен.

Сафи надяна кухненските ръкавици, надникна вътре и въздъхна облекчено, когато установи, че коричката на пая е златиста, но още не е покафеняла. Премести го най-долу във фурната, където температурата беше по-ниска и паят нямаше да загори, после се накани да си тръгне.

В този момент забеляза, че изцапаните панталони от униформата на Пърси са се присъединили към собствената й престилка върху кухненската маса. Явно бе станало, докато Сафи е била в килера. Добре, че Пърси не я беше заварила да чете писмото.

Сафи тръсна панталоните. Понеделник беше денят за пране, но по-добре да остави дрехите да се понакиснат, особено униформата на Пърси, която съумяваше да събере толкова много и различни петна, че постижението й би било впечатляващо, ако отстраняването на петната не беше толкова трудно. Въпреки това предизвикателството радваше Сафи. Тя бръкна първо в единия джоб, после в другия, за да провери да няма нещо забравено, което да повреди прането. И добре, че го направи.

Измъкна парченца хартия — божичко, колко бяха много! — и ги изсипа върху масата. Поклати глава уморено: вече не помнеше колко пъти бе молила Пърси да изпразва джобовете си, преди да оставя дрехите си за пране.

Странно обаче — Сафи побутна късчетата с пръст и попадна на едно с марка. Явно беше накъсано на парченца писмо.

Защо обаче Пърси ще прави подобно нещо? И от кого беше писмото?

Горе се затръшна врата и погледът на Сафи се стрелна към тавана. Стъпки, после отново затръшване.

Входната врата! Джунипър беше пристигнала. Или беше той, мъжът от Лондон?

Сафи отново погледна към накъсаните парченца хартия, дъвчейки вътрешността на бузата си. Беше изправена пред загадка, която трябваше да разплете. Но не сега, просто нямаше време. Трябваше да се качи горе и да посрещне Джунипър и госта й. Един бог знае в какво състояние беше Пърси! Може би скъсаното писмо щеше да хвърли светлина върху причината за лошото настроение на Пърси напоследък.

Сафи кимна решително, скри собственото си тайно писмо под корсета, а парченцата, които беше извадила от джоба на Пърси, пъхна под капака на една тенджера. По-късно щеше да разследва случая подобаващо.

Провери за последен път пая със заешко, изпъна роклята си на гърдите, за да не се изпъва толкова на кръста й, и тръгна нагоре по стълбите.

Дали Пърси не си въобразяваше, че усеща мирис на гнило? Напоследък неприятният призрак я съпътстваше често — оказва се, че веднъж помиришеш ли някои неща, никога не забравяш усещането. Не бяха влизали в хубавия салон шест месеца, от погребението на татко, но въпреки старанията на сестра й, вътре още се усещаше мирис на мухъл. Масата беше издърпана в средата на стаята, точно върху бесарабския килим, отгоре беше подреден най-хубавият сервиз на баба им, на всяко място имаше по четири чаши и старателно напечатано меню. Пърси взе едното, за да го огледа по-отблизо, забеляза, че са предвидени салонни игри, и върна обратно листчето.

Споменът я върна към бомбоубежището, където се беше озовала през първите седмици на блицкрига, когато планираното посещение на адвоката на татко във Фолкстоун беше осуетено от бомбардировачите на Хитлер. Пресиленото весело настроение, песните, отблъскващата възкисела миризма на страха…

Тогава Пърси бе затворила очи и го бе видяла. Облечен в черно силует, появил се насред бомбардировката — беше се облегнал незабелязан на стената, без да продума на никого. Навел ниско глава с тъмната си шапка. Пърси го наблюдаваше, омагьосана от начина, по който той стоеше извън групата на всички останали. Той вдигна поглед само веднъж, преди да се загърне с палтото си и да излезе навън сред пламъците на нощта. Очите му за кратко бяха срещнали нейните и тя не бе съзряла в тях нищо. Никакво състрадание, никакъв страх, никаква решителност, само студена празнота. Проумя, че той е смъртта, и оттогава често мислеше за него. Докато беше на смяна, докато слизаше в бомбените кратери и измъкваше телата от тях, помнеше зловещото неестествено спокойствие, което го бе обгърнало, докато излизаше от бомбоубежището сред хаоса навън. Малко след срещата с него тя започна работа на линейката, но не тласкана от смелост, съвсем не: просто й беше по-лесно да се изложи на смъртна опасност на огнената повърхност, отколкото да остане в капан под тресящата се и стенеща земя, където единствената й компания бяха отчаянието и безпомощният страх…

На дъното на гарафата бяха останали около два сантиметра от кехлибарената течност и Пърси се запита смътно кога ли е била сипана. Със сигурност преди години — напоследък сами пиеха шишетата в жълтия салон, — но надали имаше значение, понеже алкохолът беше полезен за старостта. Пърси хвърли поглед през рамо, сипа си малко в една чаша, после доля още толкова. Кристалната запушалка издрънча, когато я върна на мястото й, и отпи от чашата. После още една глътка. Нещо в гърдите й пламна и тя посрещна охотно болката. Беше ярка и истинска, а Пърси стоеше тук в момента и я усещаше.

Стъпки. На високи токчета. Далечни, но потропваха бързо по камъните към нея. Сафи.

Трупаната с месеци тревога се събра на кълбо като оловна тежест в корема на Пърси. Трябваше да се стегне. Нищо нямаше да спечели, ако провали вечерта на Сафи — Бог им беше свидетел, че близначката й наистина нямаше почти никаква възможност да се отдава на удоволствието да посреща гости и да се забавлява. Свят й се зави, като си представи колко лесно всъщност би могла да я лиши от тази радост. Усещането приличаше на шемета, когато си застанал високо на ръба на пропаст и толкова ясно съзнаваш, че не бива да скачаш, че те обзема странна принуда, която ти нашепва, че всъщност трябва на всяка цена да скочиш.

Божичко, беше безнадежден случай. Имаше нещо из основи объркано в сърцето на Пърси Блайд, нещо странно, деформирано и безусловно отблъскващо. Как изобщо беше способна дори за секунда да размишлява колко лесно би могла да лиши от щастие сестра си, своята вбесяваща и обична близначка! От кога я петнеше такава извратеност? Пърси въздъхна дълбоко. Очевидно беше болна, и то не отскоро. Така беше, откакто се помнеха: колкото повече се въодушевяваше Сафи по някой човек, предмет или хрумване, толкова по-малко беше способна да даде от себе си Пърси. Сякаш бяха едно същество, разделено на две, и имаше предел на общата сила на чувствата, които можеха да изразяват в даден момент. По някаква причина Пърси се бе провъзгласила за пазителка на равновесието: ако Сафи страдаше, Пърси избираше повърхностната веселост, ако Сафи беше превъзбудена, Пърси правеше всичко по силите си да я попари със сарказъм. Беше отвратително потискаща.

Грамофонът беше отворен и почистен, а до него беше подредена купчина плочи. Пърси взе една — нов албум, изпратен от Джунипър от Лондон. Кой знае откъде и как се беше сдобила с него, но можеше да се допусне, че Джунипър си има начини. Музиката със сигурност щеше да й помогне. Нагласи игличката и Били Холидей запя тихичко. Пърси въздъхна с топъл от уискито дъх. Така беше по-добре: съвременна музика без предишни асоциации. Преди много години, преди десетилетия, по време на една от семейните вечери на Блайд татко им беше дал думата „носталгия“ като предизвикателство. Беше им прочел определението: „остра болка по миналото“, и с типичната за младите нетактична увереност Пърси си беше помислила, че това е наистина странно нещо. Не можеше да си представи защо някой ще иска да се връща в миналото, когато всички загадки се крият в бъдещето.

Пърси пресуши чашата, наведе я разсеяно наляво–надясно, наблюдавайки как останалите капчици се сливат в едно. Срещата с Люси беше изопнала нервите й, съзнаваше го, но върху всички събития от днешния ден се бе разстлало някакво покривало и мислите на Пърси отново се насочиха към госпожа Потс в пощата. Към нейните натрапчиви подозрения, че Джунипър се е сгодила. Около Джунипър винаги кръжаха клюки, но Пърси знаеше от опит, че в слуховете винаги има зрънце истина. Обаче със сигурност не и в конкретния случай.

Зад нея вратата се отвори с въздишка и от коридора нахлу по-хладен порив.

— Е? — попита задъханият глас на сестра й. — Къде е тя? Чух вратата.

Ако Джунипър би обсъждала с някого личните си дела, щеше да го направи със Сафи. Пърси замислено потупа с пръст по ръба на чашата си.

— Горе ли е вече? — Сафи снижи глас до шепот и попита: — Или беше той? Как изглежда? Къде е?

Пърси изпъна рамене. Ако искаше Сафи да й съдейства, трябваше да я удостои с безрезервното си разкаяние.

— Още ги няма — отговори и се обърна към близначката си, надяваше се, с невинна усмивка.

— Закъсняват.

— Съвсем мъничко.

Сафи беше придобила онова изражение — прозирна и нервна физиономия, както когато като деца разиграваха пиеси пред приятелите на татко, но още нито един зрител не се бе настанил на столовете за публиката.

— Сигурна ли си? Мога да се закълна, че чух вратата…

— Надникни под столовете, ако искаш — нехайно подметна Пърси. — Сама съм, няма друг. Чула си да се захлопва капака на ей онзи прозорец. Разхлабил се е от бурята, но аз го оправих — кимна тя към гаечния ключ върху рамката.

Сафи се ококори, докато оглеждаше мокрите следи по предницата на роклята на Пърси.

— Това е специална вечеря, Пърси. Джунипър…

— … нито ще забележи, нито дава пет пари — довърши изречението й Пърси. — Стига де, остави роклята ми. Ти изглеждаш достатъчно добре и за двете ни. Седни, седни. Ще приготвя по едно питие, докато чакаме.