Кейт Мортън
Отминали времена (17)

4.

Пърси не се прибра у дома. Не отиде и в общинската зала, за да помага в разпределянето на консервите с царевица и говеждо. Сафи по-късно щеше да я обвини, че нарочно е забравила да вземе някое от евакуираните деца, че изобщо не е искала да приберат дете у дома, но макар в последното обвинение да имаше зрънце истина, нежеланието на Пърси да се появи в онази зала изобщо не беше свързано със Сафи, а с клюките на госпожа Потс. Освен това, както напомни на близначката си, накрая всичко се беше наредило: Джунипър, скъпата и непредсказуема Джунипър случайно се озовала в залата и така избрала Мередит за замъка. А междувременно Пърси, потеглила за срещата на женската доброволческа организация леко зашеметена, забравила колелото си и поела пеша по главната улица, вирнала глава, с уверена походка и в очите на всички — с вид на човек, който има в джоба си списък със стотици задачи, които трябва да изпълни преди вечеря. Без да издава с нищо, че е ранена, че е само бледо копие на някогашната си личност. Така и не разбра как се озова във фризьорския салон, но точно там я отведоха изтръпналите й нозе.

Косата на Пърси беше дълга и руса, но не толкова дълга като на Джунипър и толкова златиста като на Сафи. Пърси нямаше нищо против този факт, никога не беше обръщала голямо внимание на косата си. Сафи носеше своята дълга, понеже беше суетна, Джунипър не се грижеше за своята, понеже не беше грижовна, а Пърси просто се съобразяваше с предпочитанията на баща им. Той беше убеден, че момичетата трябва да бъдат красиви и че особено неговите дъщери трябва да имат дълга коса, която се стеле на вълни по гърба.

Пърси трепна, докато фризьорката мокреше и разресваше косата й, докато не стана тъмна и отпусната. Металните остриета шептяха хладно до гърба и шията й и първият кичур падна на пода, където още си лежеше като мъртъв. Пърси се почувства лека.

Фризьорката се шокира от молбата на Пърси, накара я да потвърди отново и отново, докато е напълно сигурна.

— Но къдриците ви са толкова красиви — печално каза тя, — наистина ли искате да ги отрежем?

— До една.

— Няма да можете да се познаете.

Няма да мога, помисли си Пърси и й стана приятно. Докато седеше на стола, все още като насън, тя впери поглед в собственото си отражение в огледалото и се улови в миг на интроспекция. И онова, което видя, я разтревожи. Жена на години, която все още увиваше косата си с парцалчета преди лягане, за да постигне момичешките къдрици, които природата вече беше забравила. Такава суета беше напълно уместна за Сафи, която си падаше романтичка, не се отказваше от мечтите си и не искаше да приеме, че никакъв рицар с лъскави доспехи няма да дойде, че мястото й е било и винаги ще бъде в Милдърхърст, но по отношение на Пърси беше смехотворна. Прагматичната Пърси, Пърси, която планираше всичко, която закриляше всички.

Трябваше да отреже косата си още преди години. Новата мода беше къса и пестелива и макар да не можеше да твърди, че така косата й изглежда по-добре, достатъчно бе, че изглежда различно. След всяко щракване на ножицата нещо вътре в нея се отприщваше, отпадаше някоя стара представа, към която се бе придържала несъзнателно, а накрая младата фризьорка остави ножицата и каза леко пребледняла:

— Готова си, скъпа. Спретнато изглеждаш, нали?

Пърси пренебрегна вбесяващата снизходителност и се съгласи с известна изненада, че наистина изглежда доста спретнато.

Мередит чакаше с часове — най-напред права, после седнала, а сега се беше отпуснала тежко върху дървения под на общинската зала на Милдърхърст. Времето се точеше, потокът от фермери и местни госпожи напълно пресъхна, а през прозорците се виждаше как започва да се смрачава и Мередит се запита каква ли ужасна съдба я очаква, ако никой не я избере, ако никой не я иска. Дали през следващите седмици щеше да живее самичка в тази зала, където отвсякъде духа? Само при мисълта очилата й се замъглиха и всичко се размаза пред очите й.

И тогава, точно в този момент, пристигна тя. Влетя вътре като сияен ангел, като същество от вълшебна приказка и спаси Мередит от студения, твърд под. Сякаш бе усетила благодарение на някакво вълшебство или на шесто чувство — нещо, което науката тепърва трябваше да обяснява, — че е необходима.

Мередит не я видя да влиза, понеже бършеше стъклата на очилата си с подгъва на полата, но усети искрата във въздуха и неестественото мълчание, което се възцари сред доскоро бъбрещите си жени.

— О, госпожице Джунипър! — обади се една от тях, докато Мередит несръчно наместваше очилата си отново на носа и примигна към масата с освежителните напитки. — Каква изненада! С какво можем да ви помогнем? Госпожица Блайд ли търсите, понеже интересното е, че не сме я виждали от обяд…

— Дойдох да взема моето евакуирано дете — заяви момичето, което явно беше госпожица Джунипър, и прекъсна жената с махване на ръка. — Не ставайте. Виждам я.

Тя закрачи, подмина децата от първата редица и Мередит примигна още няколко пъти, озърна се през рамо и разбра, че вече никой не е останал, после се извърна тъкмо навреме, за да види прекрасното същество, надвесено точно над нея.

— Готова ли си? — попита непознатата.

Нехайно, с лекота, като че бяха стари приятелки и всичко е предварително планирано.

По-късно, след като Пърси неусетно пропиля часове наред край потока, седнала с кръстосани крака върху един изгладен от водата камък, майсторейки детски лодки с всичко, което й попаднеше под ръка, тя се върна до църковната зала, за да си вземе колелото. След горещия ден вечерта беше прохладна и когато Пърси се отправи към замъка, възвишенията вече тънеха в здрач.

Отчаянието беше заплело мислите на Пърси и тя се опитваше да ги разплете, докато въртеше педалите. Заплитането само по себе си беше съкрушително, но всъщност двойствеността я измъчваше най-силно. През цялото време — понеже трябва да е имало известно ухажване преди предложението за брак — Хари и Люси са се срещали зад гърба й, поддържали са връзката си под носа й, като че не представляваше нищо за тях: нито работодателка, нито любима. Предателството беше като горещо желязо, притиснато към гърдите й, идеше й да се разкрещи, да издере собственото си лице, и неговото, и нейното, да дращи и да нарани и двамата, както те я бяха наранили. Да реве, докато прегракне, да се удря, докато вече не изпитва болка, да затвори очи и повече никога да не ги отвори.

Тя обаче нямаше да направи нищо подобно. Пърси Блайд не се държеше по такъв начин.

Над върховете на дърветата настъпващият мрак продължаваше да синее над далечните поля и ято черни птици летеше към Ламанша. Бледата обвивка на луната, още незасияла, висеше безжизнена над сенките. Пърси разсеяно се запита дали тази вечер щяха да долетят бомбардировачи.

Изпусна кратка въздишка, вдигна едната си ръка, за да притисне оголената от новата си прическа кожа в извивката на тила, когато диханието на вечерта погали лицето й, и завъртя педалите още по-бързо. Хари и Люси щяха да се оженят и каквото и да кажеше или направеше, Пърси нямаше да промени този факт. Плачът нямаше да й помогне, укорите също. Станалото — станало. Оставаше само Пърси да начертае и да следва нов план. Както винаги, да направи каквото трябва.

Когато най-сетне стигна до портите на Милдърхърст, тя кривна през пътя и паянтовия пешеходен мост и скочи от колелото си. Почти през целия ден беше седяла, но странно защо се чувстваше изморена. Изтощена до мозъка на костите си. Очите, ръцете й, костите й бяха леки, като направени от отделни зрънца. Като гумена лента, която е била прекалено изопната и сега бе развита, но се оказваше разтегната и оръфана, слаба и безформена. Зарови из чантата си и намери цигара.

Пърси измина пеша последния километър и половина, бутайки велосипеда и пушейки, и спря едва когато замъкът се изпречи пред погледа й. Едва различим, черен арсенал на фона на тъмносиньото небе, не се виждаше дори тъничък лъч светлина. Завесите бяха дръпнати, капаците — затворени, затъмнението беше спазено до най-малката подробност. Добре. Изобщо не й се искаше Хитлер да хвърли око на замъка.

Остави колелото на земята и легна до него върху хладната вечерна трева. Изпуши още една цигара. После още една, последната й. Пърси се изви настрани, долепи ухо към земята и се ослуша, както й беше показал татко. Семейството й, домът й се градеше върху думи, повтаряше той неведнъж, родословното дърво се състоеше от преплетени изречения, а не от клони. Пластове изразени думи се бяха пропили в пръстта на градините на замъка, затова стихове и пиеси, проза и политически трактати щяха вечно да й шептят, когато имаше нужда от тях. Предци, които не познаваше, които бяха живели там преди раждането й, бяха оставили подире си думи, думи, думи, бъбреха си един с друг, с нея, отвъд гроба, така че тя никога не беше сама, никога не беше съвсем сама.

След малко Пърси се изправи, събра си нещата и продължи мълчаливо към замъка. Мракът беше погълнал здрача, луната беше пристигнала, красивата вероломна луна, разперила бледите си пръсти над пейзажа. Храбра мишка притича през сребристо петно върху моравата, тъничката трева трептеше по плавните извивки на полето, а отвъд тях горите мрачно свиваха рамене.

Когато се приближи, вътре чу гласове: Сафи и Джунипър и още един, детски глас, момичешки. Пърси си позволи миг колебание, качи се на първото стъпало, после на следващото, спомни си хилядите пъти, когато просто влетяваше през вратата забързана към бъдещето си, към онова, което предстоеше… Досега.

Докато стоеше там, вдигнала ръка да отвори вратата на дома си, пред най-високите дървета от гората Кардейкър като свидетели, си обеща нещо: тя е Пърсифон Блайд от замъка Милдърхърст. Имаше и други неща в живота, които обичаше — не бяха много, но имаше сестрите й, баща й и техният замък, разбира се. Пърси беше най-голямата — макар и само с броени минути, — тя беше наследницата на татко, единственото му дете, което споделяше неговата обич към камъните, душата и тайните на дома им. Тя щеше да се стегне и да продължи напред. И щеше да го превърне в свой дълг от този момент нататък, за да не допусне нищо да им навреди, щеше да направи необходимото да защити живота на всички.