Кейт Мортън
Отминали времена (23)

5.

Водата беше хладка и плитка, но Сафи нямаше нищо против. Дългата топла вана беше отколешно удоволствие, пък и й стигаше само да остане самичка след ужасното предателство на Пърси. Премести се малко напред, за да легне по гръб със свити колене, с потопена глава и уши. Косата й се носеше във водата край острова на лицето й и тя слушаше водовъртежите и бълбукането на водата, подрънкването на верижката на запушалката по емайла и другите странни шумове на водния свят.

През целия си зрял живот Сафи знаеше, че е по-слабата близначка. Пърси не обичаше такива приказки и настояваше, че няма нищо подобно, не и помежду им: че те са като слънцето и сянката и просто сменят местата си, та винаги да са в съвършено равновесие. Което беше мило от нейна страна, но колкото и да бе добронамерено, не беше точно. Просто Сафи знаеше, че нещата, в които е по-способна, са незначителни. Тя пишеше добре, шиеше добре, готвеше (приемливо), а напоследък дори чистеше, но каква полза от тези умения, ако те я заробват? И което беше още по-зле — доброволно. Понеже в повечето случаи, признаваше си със срам, Сафи нямаше нищо против ролята. В крайна сметка има някаква лекота да си в подчинена позиция, някакво облекчение. Но понякога, като днес, й беше адски неприятно да очакват от нея да се подчини, без да спори, независимо от собственото й предпочитание.

Тя се надигна и се облегна на гладкия ръб на ваната, а после прокара мократа фланелена материя по пламналото си от гняв лице. Усещаше с гърба си хладния емайл, разгърна фланелената тривка върху гърдите и корема си и я наблюдаваше как се свива и отпуска с дишането й като втора кожа, а накрая затвори очи. Как се осмеляваше Пърси да говори от нейно име? Да взема решения вместо Сафи, да определя бъдещето й, без да я попита?

Но Пърси го беше сторила, както правеше винаги, и днес, както обикновено, не допусна никакъв спор.

Сафи изпусна дълга и бавна въздишка в опит да овладее гнева си. Въздишката закачи ридание. Може би трябваше да бъде доволна и дори поласкана, че Пърси толкова отчаяно се нуждае от нея. И наистина беше. Но освен това беше изморена от собствената си безпомощност, и нещо повече — беше тъжна. Понеже, откакто се помнеше, Сафи водеше живот, паралелен на онзи, който желаеше и който имаше всички разумни основания да очаква за себе си.

Този път обаче имаше една дреболия, която можеше да направи — Сафи избърса бузите си, оживена от прокрадналата се решимост, — имаше начин, по който можеше да упражни собствената си слабичка власт върху Пърси. Щеше не толкова да направи, колкото да пропусне да направи нещо и Пърси никога нямаше да разбере откъде е дошъл ударът. Единственият трофей щеше да е донякъде възстановеното самоуважение на Сафи. Но това й стигаше.

Сафи щеше да запази нещо само за себе си, нещо, което Пърси би предпочела да узнае: всичко за неочаквания посетител, който бе дошъл в замъка днес. Докато Пърси беше на сватбата на Люси, Джунипър си стоеше в таванската стая, а Мередит скиташе из имението, беше пристигнал адвокатът на татко, господин Банкс, с черния си автомобил и придружен от две жени с цивилни костюми. Сафи подреждаше масата за чая навън и отначало понечи да се скрие и да се престори, че не си е у дома — не харесваше много господин Банкс и със сигурност не искаше да приема неочаквани посетители, — но възрастният мъж я познаваше от малка, беше приятел на татко и затова тя се почувства някак необяснимо задължена.

Влетя вътре през кухненския вход, оправи се пред овалното огледало до килера, после бързо се качи горе точно навреме, за да го посрещне на входа. Той се учуди, май дори му стана неприятно да я види и изрази гласно учудването си какви времена са настъпили, след като такова прекрасно място като Милдърхърст е останало без икономка, а накрая я помоли да го заведе при баща си. Колкото и да копнееше да възприеме променящите се обществени нрави, Сафи изпитваше старомодно благоговение към закона и неговите представители, затова веднага се подчини. Адвокатът не беше от приказливите (тоест не обичаше да си бъбри безцелно с дъщерите на клиентите си), затова се качиха мълчаливо, за което тя бе признателна — с хора като господин Банкс винаги изгубваше ума и дума. Когато най-сетне преодоляха извитото стълбище, той й кимна кратко и после влезе заедно с двете си официални спътнички в стаята на баща й в кулата.

Сафи нямаше намерение да подслушва, всъщност мразеше да й отнемат от времето почти толкова, колкото мразеше всяка задача, която я отвеждаше в зловещата кула с мирис на смърт и с онази чудовищна гравюра на стената. Ако мъчителната битка на пеперуда, хваната в паяжина между пречките на перилата, не беше привлякла погледа й, Сафи със сигурност вече щеше да е на половината път обратно и нямаше да чува нищо. Обаче видя пеперудата, не слезе и затова, докато внимателно освобождаваше насекомото, чу баща си да казва:

— Затова ви повиках, Банкс. Заради тази досадна неприятност — смъртта. Направихте ли поправките?

— Да. Донесох ги да бъдат подписани пред свидетели заедно с копие за вашия архив, разбира се.

Сафи не чу подробностите след това, нито пък искаше. Беше втората дъщеря на един старомоден човек, стара мома на средна възраст — мъжкият свят на недвижимата собственост и финансите нито я интересуваше, нито я засягаше. Искаше само да освободи нещастната пеперуда и да се махне от кулата, да остави застоялия въздух и потискащите спомени зад себе си. Не беше влизала в стаичката повече от двайсет години и не възнамеряваше никога повече да прекрачи прага й. Докато бързаше надолу по стълбите, Сафи се опита да се изплъзне на облака от спомени, който я обгръщаше.

Понеже някога, много отдавна, двамата с татко бяха близки, но близостта им се изпари. Джунипър беше по-добра писателка, а Пърси — по-добра дъщеря, така че за Сафи не оставаше почти никакво място в чувствата на баща й. Имаше само един кратък прелестен миг, когато ползата от Сафи засенчи сестрите й. Когато татко се върна след Първата световна война, ранен и съкрушен, тя го върна към живота, тя му даде онова, от което той се нуждаеше най-силно. Силата на обичта му беше изкусителна: всички онези вечери, когато двамата се криеха, където никой друг не можеше да ги намери…

Изведнъж настана лудница и Сафи рязко отвори очи. Някой крещеше. Тя беше във ваната, но водата беше ледена, светлината през отворения прозорец беше изчезнала и на нейно място се беше спуснал здрач. Сафи беше задрямала. Добре, че беше само това. Но кой крещеше? Надигна се и се ослуша. Нищо. Дали не си въобразяваше?

После шумът отново се чу. И звънче. Старецът в кулата и поредният му налудничав пристъп. Е, Пърси да се погрижи. Двамата си бяха лика-прилика.

Сафи потрепери, отлепи студената фланелена тривка от тялото си и се изправи, разлюлявайки водата. Стъпи мокра върху изтривалката. Долу се разнасяха гласове, чуваше ги. Мередит, Джунипър и Пърси, и трите бяха в жълтия салон. Чакаха си вечерята най-вероятно, а Сафи щеше да им я поднесе както винаги.

Тя дръпна халата си от куката на вратата, пребори се с ръкавите и го пристегна върху хладната си мокра кожа, после тръгна надолу по коридора и мокрите й стъпки зашляпаха върху плочите. В душата си таеше своята малка тайна.

 

 

— Искаш ли нещо, татко? — отвори тежката врата на стаята в кулата Пърси. Не го забеляза веднага — беше се наврял в нишата до камината, под гравюрата на Гоя, но когато го видя толкова уплашен, веднага разбра, че отново е имал видение. Което означава, че когато се върнеше долу, най-вероятно щеше да намери дневната доза от лекарството му недокосната върху масата в коридора, където го беше оставила сутринта. Сама си беше виновна, че очаква толкова много, затова се наруга, че не е проверила как е той още щом се прибра от църквата.

Тя посмекчи тона и му заговори така, както би говорила на дете, ако познаваше някое достатъчно добре, че да го обикне:

— Стига, стига, всичко е наред. Искаш ли да седнеш? Ела, ще ти помогна да се настаниш до прозореца. Вечерта е прекрасна.

Той кимна отсечено и тръгна към протегнатата й ръка, а Пърси разбра, че халюцинацията му е секнала. Знаеше също, че не е била неприятна, понеже татко успя да се възстанови достатъчно и да каже:

— Нали ти казах да си слагаш перука.

Да, вече много пъти й го беше казвал и Пърси надлежно си беше купила (а не беше лесно да намериш във военно време), но после заряза клетото нещо като отрязана лисича опашка на нощното си шкафче. През ръкохватката на креслото беше преметнато плетено одеяло — малко и пъстро, което Люси му изплете отдавна, — и сега Пърси го метна върху коленете му, когато Реймънд Блайд седна, и каза:

— Съжалявам, татко. Забравих. Чух звънеца и не исках да те карам да чакаш.

— Изглеждаш като мъж. Това ли искаш? Хората да се държат с теб, все едно си мъж?

— Не, татко.

Пърси вдигна върховете на пръстите си към тила си и ги положи върху копринената къдрица, провиснала малко по-ниско от останалата част на косата й. Той не искаше да я засегне и тя не се обиди, а просто леко се озадачи от предположението му. Крадешком погледна към остъклената библиотека и видя вълнистото си отражение върху грапавата повърхност — доста сурова на вид жена, остри ъгли, изпънат гръб, но и пищна гръд, изразена извивка на ханша, лице без червило и пудра, но което Пърси изобщо не смяташе, че е мъжко. Надяваше се да не е.

Междувременно баща й се беше извърнал и гледаше към загърнатите в нощ поля в блажено неведение относно мислите, които беше предизвикал.

— Всичко това — каза той, без да отмества поглед. — Всичко това.

Тя се облегна отстрани на стола с лакът върху облегалката.

Нямаше нужда той да казва каквото и да било повече. Дъщерята разбираше повече от всеки как се чувства баща й, загледан към земите на предците си.

— Прочете ли разказа на Джунипър, татко?

Това бе една от малкото теми, които със сигурност съживяваха духа му, и Пърси прибегна към нея внимателно, с надеждата да го измъкне от мрачното настроение, което знаеше, че все още го застрашава.

Той махна с ръка към лулата си и останалите принадлежности и Пърси му ги подаде. Нави си цигара, докато той тъпчеше лулата си.

— Талантлива е, няма никакво съмнение.

— Наследила го е от теб — усмихна се Пърси.

— Трябва да внимаваме с нея. Творческият ум се нуждае от свободата си. Той трябва да се движи в свой ритъм и по свой начин. Трудно е да се обясни, Пърсифон, на човек, чийто ум е много по-апатичен, но е крайно наложително тя да бъде освободена от всякакви прагматични занимания, от всичко, което я разсейва и може да съсипе дарбата й. — Той се вкопчи в полата на Пърси. — Нали не я преследва някой младеж?

— Не, татко.

— Момиче като Джунипър се нуждае от закрила — продължи той. — Трябва да бъде на сигурно място. Тук, в Милдърхърст, в замъка.

— Разбира се, че ще остане тук.

— Ти трябва да се погрижиш. И за двете си сестри.

И Реймънд Блайд поде любимата си лекция за наследството и отговорността.

Пърси почака, допуши цигарата си и чак към края каза:

— Да те заведа ли до тоалетната, преди да тръгна, татко?

— Къде да тръгнеш?

— Имам среща тази вечер, в селото…

— Все бързаш.

Долната му устна увисна недоволно и Пърси съвсем ясно си представи как е изглеждал баща й като момче. Разглезено дете, свикнало нещата да се случват според желанията му.

— Хайде, татко.

Тя заведе стареца до тоалетната и реши да изпуши една цигара, докато го чака в хладния коридор. Потупа джоба си и си спомни, че е оставила металната кутия с тютюна в стаята в кулата. Баща й щеше да се забави, затова Пърси се върна да си я вземе.

Намери кутията върху бюрото му. Там намери и пакетчето. От господин Банкс без марка. Значи, е било доставено лично.

Сърцето на Пърси заби учестено. Сафи не беше споменала да е идвал посетител. Възможно ли беше господин Банкс да бе идвал от Фолкстоун и да се беше промъкнал до кулата, без да се обади на Сафи? Всичко беше възможно, но със сигурност не беше вероятно. Каква причина можеше да има той да направи нещо подобно?

Пърси застина за миг нерешително и опипа плика, шията и мишниците й пламнаха и блузата й залепна за тялото.

Хвърли поглед през рамо, макар да знаеше, че е самичка, разлепи плика и измъкна сгънатите листове отвътре. Завещание. С днешна дата. Тя разгърна листовете и прегледа текста набързо. Преживя странната и натрапчива тежест, когато се оправдават най-лошите ти подозрения.

Притисна пръстите на едната си ръка към челото. Как изобщо бе възможно да се случи подобно нещо! Но ето го, черно на бяло, и синьо, където татко беше размахал меча на съгласието си. Пърси препрочете документа, този път по-внимателно, търсейки пробойни, липсваща страница, нещо, което да й подскаже, че не е разбрала, че го е прочела твърде бързо.

Не беше.

О, боже, не беше!