Кейт Мортън
Отминали времена (12)

9.

Пърси забързано тръгна по коридора, недоумявайки как може да е толкова глупава. Смяташе незабавно да изгори парченцата от писмото на Емили, но вместо това беше допуснала срещата й с Люси да я смути до такава степен, че да забрави накъсаното писмо в джоба си. Още по-лошото беше, че го тикна право в ръцете на Сафи, а тъкмо от нея трябваше да крие кореспонденцията. Пърси изтопурка надолу по стълбите и влетя през вратата на пълната с пара кухня. Кога ли щеше сама да си спомни за писмото, ако Сафи преди малко не беше намекнала за съпруга на Емили, Матю? Дали беше твърде прибързано да оплаква загубата на благонадеждния си ум и да се чуди какви дяволски сделки ще се наложи да сключи, за да си върне писмото?

Пърси рязко се закова на място пред масата. Панталоните вече не бяха там, където ги беше оставила. Сърцето й подскочи и заблъска като чук по ребрата, но тя го принуди да се върне обратно в гръдния кош, където му е мястото. Паниката нямаше да й помогне, освен това нищо ужасно не се беше случило само по себе си. Пърси беше почти сигурна, че Сафи още не е прочела писмото: поведението й горе беше твърде премерено, твърде спокойно, за да бъде иначе. Понеже, боже мили, ако Сафи знаеше, че Пърси все още поддържа връзка с братовчедка им, нямаше да може да овладее гневния си изблик. Следователно все още не всичко беше изгубено. Трябваше да намери панталоните, да вземе доказателството и всичко щеше да се оправи.

Спомни си, че на масата имаше и една рокля, следователно някъде се намираше купчина пране. Колко трудно беше да я намери? Със сигурност по-трудно, отколкото ако имаше и най-бегла представа как се процедира с прането, обаче за жалост, Пърси не обръщаше голямо внимание на домакинската работа на Сафи — пропуск, който тя безмълвно си обеща да поправи веднага щом писмото отново се озове на сигурно място при нея. Започна от кошовете на лавицата под масата, разрови сред кърпите, тавите, тенджерите и точилките, ослушвайки се с едно ухо към стълбите, да не би Сафи да дойде да я търси. Но надали. Джунипър закъсняваше и Сафи едва ли би искала да се отдалечава от входната врата. Пърси също искаше да се върне там — веднага щом Джунипър пристигнеше, тя смяташе направо да я попита дали слухът, разпространяван от госпожа Потс, е истина.

Защото, макар Пърси да се беше съгласила с увереността на близначката си, че ако Джунипър е сгодена, е щяла да им съобщи новината, всъщност не беше толкова убедена. Да, хората си споделят такива неща, обаче Джунипър не беше като другите: тя беше обичана, но безспорно и много особена. Не само заради периодите на изгубено време, заради пристъпите. Това беше момиченцето, което се успокояваше, като търка разни предмети в очната си ябълка — гладки камъчета, върха на точилка или любимата писалка на татко, момиченцето, прогонило безброй бавачки със своето неизлечимо упорство и с отказа си да изостави въображаемите си приятелчета, момиченцето, което в редките случаи, когато се оставяше да го убедят да обуе обувки, държеше да ги обува на обратните крака.

Не странностите сами по себе си тревожеха Пърси: както казваха в семейството, кой ценен човек не е мъничко особняк? Татко имаше своите привидения, Сафи — пристъпите си на паника, Пърси също не беше никак банална. Не, странностите не бяха проблем, Пърси искаше само да изпълни дълга си — да защити Джунипър от самата нея. Татко й беше възложил тази задача. Беше казал, че Джунипър е специална и че всички трябва да се грижат тя да бъде в безопасност. И досега успяваха. Бяха се научили да разпознават случаите, когато имаше опасност същите неща, които подхранваха таланта й, да я накарат да изпадне в неистова ярост. Докато беше жив, татко я оставяше да беснее без никакви ограничения: „Това е проява на страст — казваше той с възхищение, — спонтанна и необуздана страст“. Обаче въпреки това се посъветва с адвокатите си. Пърси се учуди, когато научи какво е направил. Първата й реакция беше, че се почувства мъчително предадена, и заповтаря типичната за братя и сестри фраза: „Не е честно!“, обаче скоро след това подви опашка. Разбра, че татко има право, че решението, което предлагаше, е най-добро за всички. Пърси наистина обожаваше Джунипър, всички я обожаваха. Пърси беше готова на всичко за малката си сестричка.

Отгоре се чу шум и Пърси застина и впери поглед в тавана. Замъкът преливаше от най-различни шумове, така че трябваше просто да пресее обичайните заподозрени. Беше твърде силен шум, за да са пазителите, нали? Ето пак. Стъпки, реши тя, но дали приближаваха? Дали Сафи слизаше долу? Дълъг миг със спотаен дъх, по време на който Пърси остана напълно неподвижна, докато най-сетне не се увери, че стъпките се отдалечават.

Тогава се изправи внимателно и огледа кухнята много по-отчаяно от преди — още нямаше и следа от проклетото пране. В ъгъла бяха метлите и парцалът, гумените ботуши бяха до задната врата, в мивката имаше няколко накиснати купи, а върху печката се мъдреше една тенджера и един леген…

Ама, разбира се! Нали преди малко Сафи говореше за легени и за пране, точно преди разговорът да се насочи към незаличимите петна и към лекцията за немарливостта на Пърси. Забързано се приближи до печката, надникна в големия стоманен съд и ето! Какво облекчение — панталонът беше вътре!

С широка усмивка извади мократа униформа, завъртя я насам-натам, за да намери свилите се джобове, и пъхна ръка първо в единия, после в другия…

Кръвта тутакси се смъкна от лицето й: джобовете бяха празни. Писмото го нямаше.

Отгоре отново се чу шум: пак стъпки. Сафи крачеше. Пърси изруга тихо, отново се нахока за глупостта си и после млъкна, за да проследи къде се намира сестра й.

Стъпките приближаваха. И после се чу някакъв тропот. Стъпките промениха посоката си. Пърси наостри уши. Някой беше пристигнал ли?

Тишина. И по-специално — никакъв настоятелен повик от Сафи. Което означава, че никой не беше потропал на вратата, понеже едно беше сигурно — Сафи нямаше да се примири с отсъствието на Пърси след пристигането на гостите.

Може би отново беше капакът на прозореца — беше го закрепила с един мъничък гаечен ключ — не можеше да направи повече без набора от инструменти, — а навън продължаваше да духа силно. Трябваше да добави и капака към списъка с нещата, които да поправи утре.

Пърси си пое дълбоко въздух и въздъхна обезкуражено. Проследи с поглед как панталоните отново потъват в легена. Минаваше осем, Джунипър вече закъсняваше, а писмото можеше да бъде навсякъде. Може би — оживи се тя при тази мисъл — Сафи беше помислила, че е нещо за изхвърляне? В крайна сметка листът беше скъсан, може би писмото дори вече беше изгорено и се беше превърнало в пепел в печката.

Пърси беше на крачка да претърси цялата къща или направо да попита Сафи какво е станало с писмото — свъси се само като си представи такъв разговор, — просто не виждаше какво повече може да направи. Което пък означава, че можеше да се качи горе и да чака Джунипър.

В този момент отекна мощна гръмотевица — толкова силна, че дори недрата на замъка потрепнаха. След нея се разнесе друг шум, по-тих и по-наблизо. Може би навън, сякаш някой дращеше по стената, почукваше от време на време и търсеше задната врата.

Гостът на Джунипър трябваше да пристигне всеки момент.

Пърси предполагаше, че е възможно човек, който не познава замъка и пристига нощем по време на затъмнението заради бомбардировките, а и посред проливен дъжд, да потърси входа другаде, не точно където се намираше вратата. Колкото и малка да беше тази вероятност, след като се замисли за нея, Пърси осъзна, че трябва да отиде да провери. Не можеше да зареже госта да се щура навън.

Стисна здраво устни и за последен път обходи с поглед кухнята: сухи продукти, готови за употреба върху плота, една смачкана кърпа, капак на тенджера — нищо, което дори смътно да напомня на парченца хартия, — после извади фенерчето от комплекта за спешни случаи, наметна си дъждобран и отвори задната врата.

 

 

Джунипър закъсняваше с почти два часа и Сафи вече сериозно се притесни. Знаеше, че влаковете най-вероятно ще се движат със закъснение, че автобусът може да е спукал гума, че може да има пътна блокада — все обичайни неща. Знаеше и че със сигурност в такава дъждовна нощ няма да има вражески самолети, които да усложняват обстановката, но въпреки това разумните разсъждения трудно намират място сред тревогите на една по-голяма сестра. Докато Джунипър не се появеше невредима в замъка, съществена част от съзнанието на Сафи щеше да остане сковано от страх.

А и какви ли новини, задъвка тя долната си устна, щеше да донесе сестричката й, когато най-накрая прекрачеше през прага? Сафи наистина убедено уверяваше Пърси, че Джунипър не е сгодена, искрено го вярваше, но откакто Пърси изчезна толкова внезапно и я остави сама в салона, увереността й се топеше. Въпреки че Пърси беше кимнала в знак на съгласие, къдравият образ, който беше преминал през съзнанието на Сафи, вече се преобразяваше — като отражение във вълниста водна повърхност — в друго, по-малко вероятно видение. Видение, което Сафи наистина къташе във въображението си, и то още откакто беше започнала да прекроява роклята горе.

После парченцата бързо се подредиха по местата си. Защо иначе Джунипър ще я моли да преправя роклята? Не може да е за нещо толкова обикновено като една вечеря, а за сватба. За собствената й сватба с Томас Кавил, който тази вечер пристигаше да се запознае с тях. Мъж, за когото до този момент не знаеха нищичко. Всъщност в момента знаеха само онова, което пишеше в писмото на Джунипър — че го е поканила на вечеря. Запознали се по време на едно въздушно нападение, имали общ приятел, той бил учител и писател. Сафи напрягаше мозъка си да си спомни останалото, точните думи, които беше използвала Джунипър, формулировката на фразата, оставила ги с впечатлението, че въпросният господин по някакъв начин е спасил живота й. Дали не си бяха въобразили тази подробност, запита се Сафи. Или това беше една от творческите измислици на Джунипър, разкрасената действителност, целяща да ги предразположи?

В дневника за него пишеше съвсем малко повече, но сведенията не бяха биографични. Там бяха описани чувствата, желанията, копнежите на една вече зряла жена. Жена, която Сафи не познаваше, от която се стесняваше, една вече светска жена. А щом Сафи трудно успяваше да се примири с промяната, колко ли време щеше да се налага да убеждават Пърси? В очите на близначката й Джунипър открай време беше малката сестричка, появила се на този свят, когато двете вече бяха пораснали, момиченцето, което трябваше да глезят и да закрилят. Момиченцето, което трябваше да окуражават, чието доверие трябваше да спечелят чисто и просто с кутия бонбони.

Сафи се усмихна тъжно заради своята твърдоглава близначка, която несъмнено дори в този момент се готвеше да се бори желанието на баща им да бъде изпълнено. Горкичката скъпа Пърси: беше толкова интелигентна, храбра и мила, беше по-корава от камък, но и напълно неспособна да се отърси от неизпълнимите очаквания на татко. Сафи беше по-съобразителна — тя отдавна се беше отказала да угажда на Негова светлост.

Потръпна, изведнъж усетила, че й е студено, и потри ръце. После ги скръсти, решена да почерпи от тях сила. Сафи трябваше да бъде силна заради Джунипър, неин ред беше да го направи. Понеже тя разбираше нещо, което Пърси не проумяваше — бремето на романтичната страст.

Вратата рязко се отвори и на прага застана Пърси. Течението затръшна вратата зад нея.

— Навън вали като из ведро — избърса тя водата от носа и брадичката си и разтърси мократа си коса. — Чух някакъв шум горе. Преди малко.

Сафи примигна, адски озадачена. И заговори сякаш механично:

— Бил е капакът. Мислех, че съм го оправила, но нали не съм много сръчна с инструментите… Пърси, къде си ходила, за бога? — И какво беше правила? Сафи се ококори, когато забеляза мократа и кална рокля на близначката си и… листа ли бяха това?… в косата й. — Главоболието ти мина, така ли?

— Моля?

Пърси беше взела чашите им и вече наливаше по още едно уиски до масичката с питиетата.

— Питах за главоболието ти. Намери ли аспирина?

— О, да, благодаря ти.

— Нямаше те доста време.

— Така ли? — Пърси подаде чашата на Сафи. — Може би. Стори ми се, че чух някакъв шум навън. Може да е бил По, уплашен от бурята. Отначало си помислих, че е приятелят на Джунипър. Как се казваше?

— Томас. — Сафи отпи. — Томас Кавил. — Въобразяваше ли си, или Пърси наистина избягваше погледа й? — Пърси, надявам се, че…

— Не се притеснявай. Ще се държа мило с него, когато пристигне — завъртя тя течността в чашата си. — Ако изобщо дойде.

— Не бързай да го съдиш, че закъснява, Пърси.

— Защо не?

— Заради войната е. Вече нищо не се движи навреме. И Джунипър още я няма.

Пърси взе цигарата, която беше оставила преди малко, облегната на ръба на пепелника.

— И нищо чудно.

— Той ще се появи.

— Ако изобщо съществува.

Ама че странни приказки! Сафи прибра една немирна къдрица зад ухото си, объркана и загрижена, чудейки се дали Пърси просто се шегува — една от типичните за нея иронични забележки, които Сафи обикновено приемаше буквално. Коремът й беше започнал да се бунтува, но Сафи не му обърна внимание и предпочете да приеме забележката от хумористичната й страна.

— Надявам се. Би било жалко да се окаже само плод на въображението й. Няма да има равновесие на масата, ако едното място остане празно.

Тя приседна в крайчеца на шезлонга, но колкото и да се стараеше да запази спокойствие, някаква особена нервност сякаш се беше прехвърлила от Пърси на нея.

— Изглеждаш изморена — каза Пърси.

— Така ли? — опита се да прозвучи приветливо Сафи. — Може би наистина съм. Сигурно ще се ободря, ако свърша нещо. Трябва да сляза до кухнята и да…

— Не.

Сафи изпусна чашата. Уискито се разля по килима и върху синьо-червената повърхност капките се нанизаха като мъниста.

Пърси вдигна чашата.

— Извинявай. Просто исках да кажа…

— Ама че съм глупава — засуети се Сафи с едно измокрено местенце на роклята си. — Глупава, глупава…

В този момент на вратата се почука.

Двете се изправиха едновременно.

— Джунипър — каза Пърси.

Сафи преглътна в отговор на предположението.

— Или е Томас Кавил.

— Да. Или е Томас Кавил.

— Е — поде Сафи със скована усмивка, — който и да е, най-добре да му отворим.