Кейт Мортън
Отминали времена (15)

2.

Село Милдърхърст, 4 септември 1939 г.

Велосипедът се покриваше с паяжини в обора почти две десетилетия и Пърси изобщо не се съмняваше, че представлява интересна гледка, докато го кара. Пристегнала косата си с ластик и прибрала пола между стиснатите си колене — благоприличието й трябваше да остане непокътнато, тя не си правеше илюзията, че изглежда стилно. Беше запозната с предупреждението на министерството за опасността велосипедите да попаднат в ръцете на врага, но реши въпреки това да възкреси старото возило. Ако имаше троха истина в слуховете, които се носеха, ако правителството наистина планираше тригодишна война, горивото със сигурност щеше да се раздава с купони и тя трябваше да измисли начин да се придвижва. Преди време, много отдавна, колелото беше на Сафи, но досега не й беше потрябвало. Пърси го изрови от склада, избърса прахта и обиколи с него горния край на алеята няколко пъти, докато не успя да запази относително добро равновесие. Не допускаше, че ще й бъде толкова приятно, и за нищо на света не можеше да си спомни защо самата тя никога не е имала велосипед преди години, защо е чакала да стане жена на средна възраст с прошарена коса, преди да открие това удоволствие. Наистина беше удоволствие, особено през това забележително циганско лято, да усеща как вятърът разхлажда топлите й бузи, докато тя се носеше с колелото покрай живия плет.

Пърси превали хълма и хлътна в следващата долчинка, а на лицето й грееше широка усмивка. Целият пейзаж беше позлатен, птици чуруликаха по дърветата, а в слънцето се усещаше лятна жега. Беше септември в Кент и Пърси почти успя да се убеди, че е сънувала съобщението от предишния ден. Мина напряко през Блекбъри Лейн, обиколи езерото, после слезе от колелото и го забута по тесния участък покрай потока.

Пърси подмина първата двойка малко след като пое по тунела — момче и момиче, немного по-големи от Джунипър, с еднакви противогази, преметнати през рамо. Държаха се за ръце и бяха навели глави една до друга, докато си говореха сериозно и тихо, затова почти не забелязаха присъствието й.

След малко се появи втора двойка деца, снаряжена почти по същия начин, а после и трета. Пърси кимна за поздрав на последните и веднага й се прииска да не го беше правила. Момичето й се усмихна стеснително и се притисна към ръката на момчето, а двамата се спогледаха с младежка нежност, от която бузите на Пърси пламнаха, понеже тутакси се почувства като несъобразителна натрапница. Блекбъри Лейн беше любимото място на младите двойки още откакто самата тя беше момиче, а несъмнено и много преди това. Пърси го знаеше по-добре от мнозина. Нейната лична любовна история се развиваше години наред в най-строга секретност, не на последно място понеже нямаше никаква възможност да завърши с брак.

Би могла да направи и по-простичък романтичен избор, имаше подходящи мъже, в които би могла да се влюби, с които би могла да се ухажва открито и без да изложи семейството си на присмех, но любовта не е толкова мъдра, не и според опита на Пърси: любовта не зачита обществените ограничения, не се съобразява с класовите различия, нито с благоприличието в добрия стар смисъл на думата. Колкото и да се гордееше с прагматизма си, Пърси не устоя на повика на любовта и му се подчини. Тя се отдаде и се обрече цял живот на многозначителни погледи, тайно изпратени писма и редки, невероятни любовни срещи.

Бузите на Пърси пламнаха, докато вървеше — нищо чудно, че изпитваше специална близост с тези млади влюбени. После сведе глава и насочи вниманието си към нападалите по земята листа, без да обръща внимание на минувачите, докато не излезе на пътя, отново яхна велосипеда и се понесе надолу към селото. Докато караше, се запита как е възможно грамадната военна машина да се върти с грохот, като светът все още е толкова красив, по дърветата има птици, в полето — цветя, когато сърцата на влюбените все още преливат от любов.

 

 

За пръв път усети, че й се пишка, още докато бяха сред сивите и изцапани със сажди лондонски сгради. Тя долепи крачета едно до друго, притисна куфара към скута си и се запита за къде пътуват и след колко време ще пристигнат. Чувстваше се лепкава и изморена, вече си беше изяла всички пакетирани сандвичи с мармалад и изобщо не беше гладна, обаче й беше скучно и прекрасно помнеше, че е видяла сутринта мама да пъха в куфара половин килограм шоколадови бисквити, подобряващи храносмилането. Отвори закопчалките и открехна капака: надникна в тъмната кухина, после промуши ръчичка и зарови. Можеше да вдигне капака докрай, разбира се, но беше по-добре да не тревожи Рита с резки движения.

Там беше палтенцето, което мама беше будувала по цели нощи, за да довърши, малко по-наляво имаше консерва с кондензирано мляко, която на Мередит беше строго наредено да подари на домакините си, когато пристигне, зад нея — половин дузина пухкави хавлиени кърпи, които мама настоя Мередит да вземе по време на неловък разговор, който накара момичето да се гърчи смутено.

— Твърде вероятно е да станеш жена, докато си далече от къщи, Мери — каза мама. — Рита ще е до теб, за да ти помага, но трябва да си подготвена.

Рита се беше ухилила, Мередит потрепери ужасено и се запита дали няма някакъв шанс да се окаже рядко биологично изключение. Плъзна пръсти по тетрадката си, за да заглади корицата, и после — хоп! Отдолу напипа хартиения плик с бисквитите. Шоколадът се беше поразтопил, но тя успя да измъкне една бисквитка. Обърна гръб на Рита и загриза.

Зад нея едно от момчетата запя позната песен:

„Под клоните на кестена разлистен

ми каза Невил Чембърлейн:

искаш ли противогаз безплатно,

запиши се в Гражданска отбрана.“

Мередит сведе поглед към собствения си противогаз. Натъпка бисквитката в уста и измете с ръка трохите от капака на кутията. Глупавата чудесия с отвратителната й миризма на гума и ужасното усещане, че я изтръгваш от кожата си, докато я сваляш. Мама ги накара да обещаят, че ще носят противогазите си, докато са далече от къщи, че ще ги носят винаги, и Мередит, Ед и Рита кимнаха неохотно в знак на съгласие. По-късно Мередит чу как мама признава пред съседката госпожа Пол, че по-скоро би умряла от газа, отколкото да се подложи на отвратителното задушаваше под маската, и Мередит реши да се избави от противогаза си при първа възможност.

В момента ги чакаха хора, стояха в задните си дворчета и гледаха как влакът минава с пуфтене. Неочаквано Рита я ощипа по ръката и Мередит изпищя.

— Защо го направи? — попита тя, удари ощипаното място и после яростно го разтри.

— Защото всички онези мили хора навън искаха да гледат шоу — кимна Рита към прозореца. — Хайде, Мери, не ги разочаровай, поразреви се малко.

 

 

Накрая градът остана зад тях и навсякъде се ширна зеленина. Влакът тракаше по релсите, от време на време намаляваше на гарите, обаче всички табели бяха свалени и нямаше как да разберат къде се намират. Мередит явно беше поспала, защото всъщност я събуди шумното спиране на влака. Нямаше нищо ново за гледане, отново зеленина, групи дървета на хоризонта, по някоя птица се стрелкаше по синьото небе. За един кратък и въодушевен момент, след като спряха, Мередит си помисли, че може да завеят и да се върнат у дома, защото Германия в крайна сметка е проумяла, че не може да се отнася пренебрежително с Великобритания, войната е приключила и вече не се налага да заминават.

Но не стана така. Последва ново продължително чакане, по време на което Рой Станли успя да повърне поредния ананас от консерва през прозореца, после на всички им наредиха да излязат от вагона и да се подредят в редица. Инжектираха всеки, прегледаха им косите за въшки, върнаха ги във влака и ги експедираха нататък. Нямаха възможност дори да отидат до тоалетната.

След това влакът притихна за известно време, дори бебетата бяха твърде изтощени и не плачеха. Пътуваха ли, пътуваха, още и още, часове наред и Мередит започна да се чуди колко голяма всъщност е Англия, кога — и дали изобщо някога — ще стигнат до скалите. Хрумна й, че цялата тази работа може би наистина е някакъв огромен заговор, че машинистът е германец и че всичко е част от пъклен план да бъдат отвлечени децата на Англия. Имаше някои проблеми с тази теория, забелязваше пробойни в нейната логика — например за какво му бяха на Хитлер хиляди нови граждани, които най-вероятно щяха да се напикават в леглата, — обаче Мередит беше прекалено изморена, прекалено жадна и прекалено нещастна, за да ги запълни, затова стисна крачета още по-силно и продължи да брои нивите. Една след друга, една след друга, водеха ги към един господ знае какво.

 

 

Всички къщи имат сърца, сърца, които са обичали, сърца, които са набъбвали от задоволство, сърца, които са били разбити. Сърцето на Милдърхърст беше по-голямо от повечето други сърца и туптеше по-силно. Биеше и спираше, забързваше и забавяше в малката стаичка на върха на кулата. Стаята, където прадедите на Реймънд Блайд се бяха потили над сонети за кралица Елизабет, откъдето една пралеля беше избягала за любовна среща с лорд Байрон и на чийто тухлен перваз се бе закачила обувката на майка му, когато полетяла от прозорчето, за да намери смъртта си в затоплената от слънцето канавка долу, а последното й стихотворение се носело подире й на лист фина хартия.

Седнал на голямото дъбово бюро, Реймънд напълни лулата си с нова стиска тютюн, после сложи още една. След смъртта на най-малкия му брат Тимъти майка му се затвори в стаята си и потъна в черничката на собствената си скръб. Виждаше я да стои до прозореца, когато той беше в изкуствената пещера или в градината, или в края на гората, виждаше тъмния силует на малката й изящна глава, обърната към полето, към езерото: белия като слонова кост профил, който толкова приличаше на онзи върху брошката, наследена от майка й, френската графиня, която Реймънд не познаваше. Понякога той оставаше навън цял ден, гмурваше се между филизите на хмела и отново излизаше, катереше се по покрива на хамбара с надеждата тя да го забележи, да се разтревожи за него, да му извика да слезе. Но майка му нито веднъж не го стори. Винаги бавачката го викаше да се прибере в края на деня.

Това обаче се беше случило отдавна и той беше глупак, задето се луташе сред избледняващите спомени. Майка му беше просто почитана поетеса от миналото, около която започваха да се създават митове, както обикновено — шепотът на летния ветрец, обещанието слънчев лъч да се плъзне по празна стена — мама… Той дори не беше сигурен дали още помни гласа й.

Сега стаята беше негова: Реймънд Блайд, господарят на замъка. Той беше най-големият син на майка си, неин наследник и заедно със стиховете й — най-ценното, което тя бе завещала на света: Самият той беше уважаван писател и — което си беше заслужено, възразяваше Реймънд, когато вълна от смирение заплашваше да го залее — донякъде прочут точно като нея навремето. Често се питаше дали тя е знаела, когато му бе завещала замъка и страстта си към писаното слово, че синът ще отговори на очакванията й. Че някой ден ще отдаде своето, за да наложи още повече влиянието на семейството си в литературните кръгове?

Болното коляно изведнъж го заболя и Реймънд го стисна силно и изпъна крака си напред, докато напрежението се разсее. Докуцука до прозореца и се облегна на рамката, драскайки клечката кибрит. Денят беше прекрасен, да му се не види, и докато смучеше лулата, за да я разпали, той примижа и погледна към полето, към алеята, моравата, трептящия масив на гората Кардейкър. Най-голямата дива гора в Милдърхърст, която го доведе у дома от Лондон, която го зовеше от бойните полета във Франция, която открай време знаеше името му.

Какво щеше да стане с всичко това, когато вече нямаше да го има? Реймънд знаеше, че лекарят му казва истината — не беше глупав, просто беше стар. Но все пак не можеше да повярва, че наближава време, когато вече няма да седи до прозореца и да съзерцава имението като господар на всичко пред погледа си. Че името на рода Блайд, семейното наследство ще умре с него. Мислите на Реймънд се поколебаха — отговорността да избегне всичко това беше негова. Може би трябваше да се ожени отново, да опита пак да намери жена, която да му роди син. Напоследък въпросът с наследството сериозно го занимаваше.

Реймънд дръпна от лулата си и издуха дима с лек присмех, точно както би направил в компанията на стар приятел, чиито познати навици са му дошли до гуша. Явно започваше да се превръща в сантиментален стар глупак. Може би всеки човек би желал да вярва, че ако него го няма, великите основи ще рухнат. Поне ако е горд като Реймънд. Той съзнаваше, че трябва да пристъпва по-внимателно, че гордостта предшества падението, както предупреждаваше Библията. Освен това не му трябваше син — имаше си наследници: три дъщери, ни една от които не ставаше за женене, освен това си имаше църквата, новата църква. Неотдавна свещеникът му беше говорил за вечната награда, която очаква човека, оказал по толкова щедър начин почит на своите католически събратя. Прозорливият отец Андрюс знаеше, че Реймънд се нуждае от цялата благосклонност на небето, която може да му бъде осигурена.

Пое глътка дим и я задържа за миг, преди да издиша. Отец Андрюс му беше обяснил причината за натрапчивото усещане, беше му казал какво трябва да се направи, за да бъде прогонен демонът на Реймънд. И той вече знаеше, че е наказан заради греха си. Заради греховете си. Не беше достатъчно да се разкае, да признае и дори да се самобичува. Прегрешението на Реймънд беше по-голямо.

Но беше ли наистина способен да отстъпи замъка си на непознати, дори да порази този проклет демон? Какво щеше да се случи с всички шепнещи гласове, с отминалите времена, затворени между стените му? Знаеше какво би казала майка му: замъкът трябва да остане владение на семейство Блайд. Още повече че имаше толкова хубав естествен наследник: Пърсифон, най-голямото и най-благонадеждното му дете. Тази сутрин я наблюдава как потегля с велосипеда, как спира на моста, за да провери стъпенките точно както й беше показвал. Единствено нейната обич към замъка можеше да се мери с неговата. Беше истински късмет, че тя така и не си намери съпруг и със сигурност надали тепърва щеше да го направи. Беше се превърнала в неизменна част от замъка почти като статуите покрай тисовия плет. На нея имаше доверие, че никога няма да предаде Милдърхърст. Всъщност Реймънд понякога подозираше, че Пърсифон е способна да удуши човек с голи ръце, ако той понечи да премести дори един камък.

В този момент чу боботенето на двигател на автомобил някъде долу. Спря толкова бързо, колкото беше започнало, затръшна се врата — тежка и метална, и Реймънд проточи шия, за да надникне над каменния перваз на прозореца. Беше големият стар даймлер — някой го беше извадил от гаража и го беше откарал в горния край на алеята, където го бе зарязал. Движение привлече погледа му. Бледа фея, най-малката, Джунипър, се стрелна от стълбите към шофьорската врата. Реймънд се усмихна едновременно озадачено и доволно. Тя беше луда глава, в това нямаше никакво съмнение, но нещата, които това слабичко и смахнато дете беше способно да направи с двайсет и шестте простички букви, начинът, по който умееше да ги подрежда, беше зашеметяващ. Ако беше по-млад, сигурно щеше да й завиди…

Още някакъв шум. По-близо. Вътре.

Шшшт… Чуваш ли го?

Реймънд застина и се заслуша.

Дърветата го чуват. Те първи разбират, че той идва.

Стъпки на площадката долу. Качваха се към него. Той остави лулата си върху гладкия камък. И сърцето му запрепуска в гърдите.

Слушай! Дърветата от гъстата и тъмна гора, които потрепват и поклащат листа… нашепват, че скоро ще започне.

Той въздъхна възможно най-спокойно — време беше. Човека от калта най-сетне щеше да дойде и да потърси възмездие. Точно както предполагаше Реймънд.

Не можеше да напусне стаята, не и след като демоните го дебнеха на стълбите. Оставаше само прозорецът. Реймънд надзърна над рамката. Право надолу като стрела, както беше сторила и майка му.

— Господин Блайд? — долетя глас отдолу по стълбите.

Реймънд се приготви. Човека от калта беше лукав, владееше много номера. Всеки сантиметър от кожата на Реймънд настръхна, той се напрегна да го чуе въпреки собственото си накъсано дишане.

— Господин Блайд? — отново го повика демонът, този път по-наблизо.

Реймънд се пъхна под креслото. Приклекна, разтрепери се. Страхливец до самия край. Стъпките неотклонно се приближаваха. На вратата. По килима. По-близо и по-близо. Той стисна очи, обхвана главата си с ръце. Онова нещо беше точно над него.

— О, Реймънд, горкият клетник! Хайде, излез, подай ръка на Люси! Донесла съм ти прекрасна супа.

 

 

В покрайнините на селото, от двете страни на главната улица, тополите се извисяваха в две редици както винаги, като стражи от отминала епоха. Отново бяха с униформа, забеляза Пърси, докато прелиташе покрай тях: стволовете им бяха прясно боядисани, тротоарите също, както и джантите на много автомобили. След дълго обсъждане заповедта за затъмнение най-сетне бе дадена предната вечер: половин час след залез-слънце угасваха уличните лампи, фаровете на автомобилите бяха забранени и всички прозорци трябваше да бъдат затулени с плътен черен плат. След като Пърси провери как е баща й, тя се качи по стълбите до върха на кулата и погледна отвъд селото, към Ламанша. Единствено луната светеше и Пърси изпита зловещото усещане, че сигурно така е било преди стотици години, когато светът е бил много по-тъмен, когато по земята се е носел грохотът от рицарските войски, когато конските копита са барабанели по спечената пръст, стражите на замъците са вардели бдително и готови за… Рязко завъртя кормилото, понеже възрастният господин Доналдсън се носеше по улицата като че право към нея, стиснал здраво волана с щръкнали от двете страни лакти и с разкривено в гримаса лице, докато се взираше примижал иззад очилата си към пътя напред. Изражението му се разведри, щом я позна, вдигна ръка да й махне и колата му свърна още по-близо до бордюра. Пърси му махна в отговор, отклонила се за по-сигурно по тревата, и тревожно го проследи как се отдалечава, криволичейки към дома си в Бел Котидж. Как ли щеше да се оправя в тъмното? Тя въздъхна — проклети бомби, всъщност мракът щеше да убие хората.

На случайния наблюдател, който не знаеше нищо за съобщението от предния ден, вероятно щеше да му се стори, че в селцето Милдърхърст всичко си остава непроменено. Че хората продължават да се занимават със своите си работи, да пазаруват, да си бъбрят на групички пред пощата, обаче Пърси знаеше, че не е така. Нямаше вой или скърцане със зъби, но нещата бяха по-дълбоки и може би заради това — по-печални. Надвисналата война личеше по отнесения поглед на по-възрастните жители на селото, по сянката, надвиснала над лицата им — не от страх, а от мъка. Понеже те знаеха, бяха преживели последната война и помнеха поколенията млади мъже, които охотно бяха заминали на война и не се бяха върнали. Онези като татко, които се бяха прибрали живи, ала бяха оставили във Франция частица от себе си, никога нямаше да се възстановят. Те от време на време се предаваха на спомените, разиграващи се пред очите им, устните им пребледняваха, а през съзнанието им преминаваха гледки и звуци, които не искаха да споделят, но и от които не можеха да се отърсят.

Предния ден Пърси и Сафи заедно чуха по радиото изявлението на министър-председателя и националния химн, потънали в дълбок размисъл.

— Май трябва да му кажем — каза Сафи най-накрая.

— Май трябва.

— Ти ще го направиш, разбира се.

— Разбира се.

— Внимателно избери момента. Постарай се да не откачи.

— Добре.

Седмици наред отлагаха да споменат пред баща си вероятността да избухне война. Халюцинациите му напоследък още повече бяха разкъсали тъканта, която го свързваше с действителността, и той се мяташе между крайности като махалото на стоящия часовник. Ту изглеждаше съвсем с всичкия си и разговаряше с нея интелигентно за замъка, за историята, за великите художествени произведения, ту се криеше зад столове, ридаеше уплашено заради въображаеми привидения или се кискаше като ученик и молеше Пърси да отидат на потока да поплуват, понеже там било най-хубавото място да си наловиш попови лъжички и той щял да й го покаже, стига да умеела да пази тайна.

Когато бяха на осем години, през лятото преди началото на Първата световна война, двете със Сафи работеха заедно с татко над свой превод на „Сър Гауейн и Зеленият рицар“^[1]. Татко разчиташе средновековната английска поезия, а Пърси затваряше очи и се оставяше на вълшебните звуци и на древния шепот да я обгърнат отвсякъде.

— Гауейн почувствал как великаните изпращат диханието си подире му, Пърсифон — обясняваше татко. — Знаеш ли какво е усещането? Чувала ли си гласовете на предците си да се носят от камъните?

Тя кимаше и се сгушваше още по-близо до него, затваряше очи и той продължаваше…

Тогава всичко беше толкова просто, обичта й към татко беше лишена от всякаква сложност. Той беше висок повече от два метра, беше твърд като стомана и тя беше готова на всичко, за да спечели одобрението му. Оттогава обаче се бяха случили толкова много неща и Пърси просто нямаше сили да понесе ненаситното детинско изражение на вече старческото му лице. Никога не би го признала пред никого, със сигурност не и пред Сафи, ала Пърси не бе в състояние да гледа баща си, докато изпада в така наречената от лекаря „регресивна фаза“. Проблемът беше миналото. То не му даваше покой. Носталгията заплашваше да се превърне в окови за нея, което беше смешно, тъй като Пърси Блайд изобщо не си падаше по сантименталностите.

Оплетена в мрежата на нежелана меланхолия, тя измина последните няколко метра до църквата и облегна колелото си на дървената фасада на сградата, като внимаваше да не стъпче цветната леха на викария.

— Добро утро, госпожице Блайд.

Пърси се усмихна на госпожа Колинс. Милата възрастна дама, която вследствие на някакво необяснимо изкривяване на времето си беше все така стара през последните три десетилетия, сега беше преметнала торбичка за плетене през едната си ръка и носеше току-що опечен пандишпан със сливи.

— О, госпожице Блайд — възкликна тя и печално поклати красивите си прошарени къдрици, — допускахте ли, че ще се стигне до тук? Още една война?

— Надявах се да не стане така, госпожо Колинс, наистина. Но не съм изненадана, човешката природа си е такава.

— Но пак война? — отново се разклатиха къдриците. — Всички тези млади момчета.

Госпожа Колинс беше изгубила синовете си по време на Първата световна война и макар Пърси да нямаше деца, знаеше какво е да обичаш толкова силно, че да те боли. С усмивка пое пандишпана от треперещите ръце на старата си приятелка и промуши едната ръка на госпожа Колинс през своята.

— Хайде, скъпа, да влизаме вътре и да си намерим места, нали?

Жените от доброволческото дружество бяха решили да проведат събранието си в църквата, за да шият заедно, след като неколцина местни членки бяха заявили, че по-просторната общинска зала с широкото дюшеме и липсата на всякаква украса е много по-подходяща за приема и разпределянето на евакуираните деца. Докато оглеждаше как голямата тълпа от нетърпеливи жени, скупчени заедно, приготвят шевните си машини, развиват големи парчета плат, от които да ушият дрехи и одеяла за евакуираните и превръзки и компреси за болниците, Пърси си помисли, че май е направила глупав избор. Запита се колко ли от тези жени щяха да се откажат след първоначалния прилив на въодушевление, после сама се скастри, задето е толкова неуместно черногледа. А и лицемерна, понеже Пърси знаеше, че първа ще си намери оправдание веднага щом открие как по друг начин да подпомогне страната си в тази война. Изобщо не я биваше с иглата и днес беше дошла просто защото, ако дълг на всички беше да направят всичко по силите си, дълг на дъщерите на Реймънд Блайд беше да направят дори невъзможното.

Тя помогна на госпожа Колинс да се настани край масата за плетене, където, както можеше да се очаква, разговорът се въртеше около синовете, братята и племенниците, записали се в армията, после занесе пандишпана със сливи в кухнята, като се стараеше да избегне срещата с госпожа Карауей, която имаше упоритото изражение, неизменно предшестващо възлагането на особено неприятна задача.

— Е, госпожице Блайд — пресегна се да поеме подаръка, подаден за инспекция, госпожа Потс от пощата. — Колко хубаво се е надигнал тук!

— Пандишпанът е на госпожа Колинс, аз просто го нося.

Пърси се опита бързо да избяга, обаче госпожа Потс светкавично метна мрежата си, тъй като вещо поставяше капанчета в разговора.

— Липсвахте ни на тренировките по гражданска обрана в петък.

— Имах други ангажименти.

— Жалко. Господин Потс все повтаря колко прекрасно можете да изиграете ролята на жертва.

— Много мило от негова страна.

— Пък и никой не може да работи с портативна помпа толкова енергично като вас.

Пърси пусна тънка усмивка. Подлизурството адски й досаждаше.

— Как е баща ви? — Въпросът беше покрит с дебел пласт състрадание и Пърси се пребори с импулсивното желание да запрати прекрасния пандишпан на госпожа Колинс във физиономията на съпругата на пощаджията. — Чух, че се е влошил.

— Добре е, доколкото позволява състоянието му, госпожо Потс. Благодаря, че попитахте.

Пърси си спомни как преди няколко нощи баща й тичаше по пижама в коридора, криеше се зад стълбите и плачеше като уплашено дете, ридаейки, че в кулата има привидения, че Човека от калта идва да му отмъсти. Повикаха д-р Брадбъри и той им остави по-силно лекарство, но Реймънд Блайд трепери часове наред, бореше се с всички сили, докато най-накрая не потъна в мъртвешки сън.

— Той е такъв стълб на нашата общност — разтрепери се с престорена печал госпожа Потс. — Толкова е тъжно, когато здравето на такива хора започне да се влошава. Истинско щастие е, че има човек като вас, който да продължи благотворителната му дейност. Особено в толкова трудно за страната ни време. Хората тук винаги вземат пример от замъка в такива моменти, открай време е така.

— Много сте любезна, госпожо Потс. Всички даваме най-доброто от себе си.

— Предполагам, че ще ви видим в общинската зала днес следобед, за да помогнете на комисията по евакуирането?

— Да.

— Вече ходих сутринта, подредих консервите с кондензирано мляко и осолено говеждо: ще изпратим по една от двата вида по всяко дете. Не е много, но без почти никаква помощ от държавата не можем да направим нищо по-добро. А и всяка дреболия е от помощ, нали? Научих, че и вие смятате да приемете едно дете. Много благородно от ваша страна: двамата с господин Потс също го обсъждахме, а нали ме познавате, много обичам да помагам, но заради алергиите на горкия ми Седрик… — извинително сви рамене тя, — … няма да му се отрази добре. — Госпожа Потс се приведе по-наблизо и потупа върха на носа си. — Само да ви предупредя за нещо: децата от Ист Енд живеят съвсем различно от нас. Най-добре си купете малко инсектицид и качествен дезинфектант, преди да ги пуснете да припарят в замъка.

Въпреки собствените си опасения по отношение на техния бъдещ квартирант, предложението на госпожа Потс беше толкова отвратително, че Пърси извади цигара от кутията в чантата си и я запали, за да не се налага да отговаря.

Госпожа Потс обаче продължи невъзмутимо:

— Сигурно сте научили и другата вълнуваща новина?

Пърси размърда крака, изгаряща от нетърпение да се заеме с нещо друго.

— Коя, госпожо Потс?

— Вие в замъка би трябвало да знаете всичко по въпроса. Повече подробности от нас.

Естествено, в този момент се възцари тишина и всички се обърнаха към Пърси. Тя се постара да не им обръща внимание.

— Подробности за какво, госпожо Потс? — От раздразнение тя изпъна гръбнак поне с още два сантиметра. — Нямам представа за какво говорите.

— Как така! — Клюкарката се ококори и лицето й грейна, когато си даде сметка, че е звездният изпълнител пред нова публика. — Новината за Люси Мидълтън, разбира се.