Не можех да престана да мисля за Томас Кавил и за Джунипър Блайд. Историята беше много меланхолична, а аз я превърнах в моята меланхолична история. Върнах се в Лондон, към собствения си живот, но частица от мен си остана свързана с онзи замък. Точно преди да заспя, когато си мечтая, шепотът ме намира. Затварям очи и отново се озовавам в онзи полутъмен и прохладен коридор, където заедно с Джунипър чакам да пристигне годеникът й.

— Тя е потънала в миналото — обясни ми госпожа Бърд, докато се отдалечавахме с колата и аз гледах в огледалото за обратно виждане как гората обгръща с крилете си замъка като в тъмно защитно покривало. — В онази октомврийска нощ през 1941 година, отново и отново, като иглата на грамофон, която не спира да се върти.

Предположението й беше ужасно тъжно — цял един живот, съсипан за една-единствена вечер — и събуди у мен многобройни въпроси. Как ли се е чувствала през онази нощ, когато Томас Кавил не се бе появил за вечеря? Дали и трите сестри го бяха чакали в стаята, специално издокарани за повода? Питах се кога ли е започнала да се тревожи, дали още отначало Джунипър е решила, че е ранен, че е преживял нещастен случай, или веднага е разбрала, че е изоставена? „Той се ожени за друга жена — каза ми госпожа Бърд, когато я попитах, — сгодил се с Джунипър Блайд, а избягал с друга. Прекратил годежа само с едно писмо.“

Държах историята в ръце, преобръщах я, оглеждах я от всеки ъгъл. Представях си я, коригирах я, разигравах я мислено отново и отново. Вероятно фактът, че и аз бях предадена по сходен начин, имаше нещо общо с това, но моята идея фикс — защото, признавам, точно в това се превърна — се подхранваше от нещо повече от състрадание. Беше свързана преди всичко с последните мигове от срещата ми с Джунипър, с промяната, която настъпи у нея, когато споменах, че се връщам в Лондон, с начина, по който на мястото на младата жена, очакваща с копнеж любимия си, се появи напрегната и съсипана личност, която ме умоляваше за помощ, укоряваше ме, че съм престъпила дадената дума. И най-вече от главата ми не излизаше моментът, когато тя ме погледна в очите и ме обвини, че съм я предала по ужасен начин… и как само ме нарече Мередит.

Джунипър Блайд беше стара, не беше добре, а сестрите й положиха много усилия да ме предупредят, че тя често говори за неща, които не разбира. Въпреки това, колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че мама е изиграла някаква роля в нейната съдба. Несъмнено само това би било логично. То обясняваше реакцията на мама, когато пристигна писмото, болезнения вик — защото беше точно такъв, нали?, — когато видя кой е подателят, и как двете си тръгнахме от Милдърхърст, когато бях мъничка. Онова тайно посещение отпреди десетилетия, когато мама ме хвана за ръка и ме дръпна от металната врата, вкара ме обратно в колата и каза, че е допуснала грешка, че вече е твърде късно.

Твърде късно за какво? Вероятно за да поправи стореното, да компенсира някое старо прегрешение? Дали се беше върнала в замъка от чувство за вина, което я беше погнало обратно още преди да мине през портата? Възможно беше. И ако беше вярно, това би обяснило страданието й. Би обяснило и защо изобщо пазеше цялата тази история в тайна. Защото тогава ме впечатли не само загадъчността, а и потайността. Не вярвам, че човек е длъжен изцяло да разкрива тайните си, но в този случай не можех да се отърся от усещането, че съм била излъгана. И нещо повече: че по някакъв начин това ме засяга лично. В миналото на майка ми имаше нещо, което тя всякак се стараеше да прикрива, но то отказваше да остане скрито. Някакво действие, решение, дори само един миг може би, когато е била още момиче, нещо, което бе хвърлило дългата си и тъмна сянка върху настоящето на мама, а поради това — и върху моето. И не само защото бях любопитна, не само защото силно съчувствах на Джунипър Блайд, но и защото по някакъв трудно поддаващ се на обяснение начин тази тайна символизираше отчуждението, което през целия ми живот стоеше между мен и майка ми — трябваше да разбера какво се е случило.

— Да, мисля, че трябва — съгласи се с мен Хърбърт, когато споделих с него.

През целия следобед складирахме кашоните с книгите ми и с други вещи в претъпкания му таван и тъкмо се бяхме запътили на разходка към Кенсингтън Гардънс. Вече ни е станало навик да се разхождаме всеки ден, най-напред по настояване на ветеринаря. Предполага се, че разходките улесняват храносмилането на Джес, че редовното движение подобрява метаболизма й, обаче тя подхожда към въпросното събитие с впечатляваща недобронамереност.

— Хайде, Джеси — подканя я Хърбърт и лекичко побутва с обувката си упорития й задник, залепил се за бетона. — Почти стигнахме при патиците, стара моя хубавице.

— Но как ще разбера? — Разбира се, можех да попитам леля Рита, но напрегнатите отношения на мама с по-голямата й сестра правеха тази идея доста подла. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, като че ли отговорът се криеше между нишките на плата. — Какво да правя? Откъде да започна?

— Хайде стига, Еди. — Подаде ми каишката на Джеси, докато вадеше цигара от джоба си и я заслони с шепи, за да си запали. — Струва ми се, че можеш да започнеш само от едно място.

— Така ли?

Той издиша театрално струйка дим.

— Знаеш не по-зле от мен, скъпа, че трябва да попиташ майка си.

Простено ви е да мислите, че Хърбърт предлагаше нещо очевидно, и вината донякъде е моя. Подозирам, че съм създала изцяло погрешно впечатление за семейството ми, като се започне с онова отдавна изгубено писмо. Тук започва тази история, но не тук започва моята история, или по-скоро — не тук започва историята на Мередит и на Еди. Ако сте се запознали със семейството ни през онзи неделен следобед, бихте могли основателно да си помислите, че двете с мама имаме доста сърдечни отношения, че си бъбрим и споделяме с лекота. Обаче колкото и хубаво да звучи, изобщо не е вярно. Има много преживявания от детството ми, които мога да представя като доказателства, че взаимоотношенията ни не се отличаваха с разбирателство и дружески разговори: необяснимата поява в чекмеджето ми на сутиен във военен стил, когато станах на тринайсет; фактът, че разчитах на Сара за всякаква по-подробна информация за птичките и пчеличките и за други подобни; призракът на брат ми, който моите родители се преструваха, че не забелязват.

Хърбърт обаче имаше право: тайната беше на майка ми, така че ако исках да узная истината, да науча повече за момиченцето, което ме следваше по петите из замъка Милдърхърст, трябваше да започна от там. По силата на щастлива случайност двете се уговорихме да се срещнем на кафе и сладкиши следващата седмица в сладкарницата на ъгъла на „Билинг и Браун“. Тръгнах от офиса в единайсет, намерих маса в дъното и поръчах обичайното. Келнерката тъкмо ми беше донесла димяща кана с чай „Дарджилинг“, когато вътре долетя шум от улицата, видях как вратата на сладкарницата се отвори и мама застана на прага колебливо с чанта и шапка в ръка. Изражението й беше станало предпазливо отбранително, докато оглеждаше непознатото и модерно кафене, а аз отместих поглед към ръцете си, към масата, заиграх се с ципа на чантата си, само и само да не бъда свидетел на гледката. Напоследък все по-често забелязвах този неуверен поглед и не съм сигурна дали беше, понеже тя остарява, или понеже аз остарявам, или понеже светът просто се е забързал. Реакцията ми към всичко това ме озадачава, понеже слабостта на майка ми би трябвало да породи у мен състрадание, да събуди нежна обич към нея, а всъщност се случи обратното. То ме плаши като прокъсване в тъканта на нормалното, което ще загрози всичко, ще го направи неразпознаваемо, не каквото би трябвало да бъде. През целия ми живот майка ми е била въплъщение на мъдростта, крепост на благоприличието, затова сега, когато я видях толкова неуверена, особено в ситуация, с която аз се справях като на шега, светът ми се катурна и започнах да губя почва под краката си. Затова просто чаках и едва след като мина достатъчно време и отново вдигнах поглед, срещнах очите й, отново уверени, отново сигурни, и махнах сърдечно, сякаш тъкмо забелязвах, че е дошла.

Тя предпазливо си проправи път сред хората, като внимаваше чантата й да не ги удря по главите толкова показно, че едновременно изразяваше и неодобрението си от начина, по който са разположени масите. А аз в същото време се уверих, че няма разсипани кристалчета захар, пяна от капучино или трохички от сладкиши от нейната страна на масата. Почти редовните ни срещи на кафе бяха новост, наложила се едва от няколко месеца, след като татко се пенсионира. Те караха и двете ни да се чувстваме малко неловко, дори когато аз не хранех надеждата деликатно да започна да ровя из живота на мама. Поизправих се от стола си, когато мама се добра до масата, устните ми докоснаха въздуха до подложената ми за целувка буза, после и двете седнахме, усмихнати с огромно облекчение, понеже ритуалът по поздравяването на публично място беше приключил.

— Топличко е навън, нали?

— Много — отговорих и двете отново поехме по един удобен път: заговорихме за последната мания на татко да прави подобрения у дома (например да подрежда кашоните на тавана) и за клюките в клуба по бридж на мама. После се смълчахме, усмихнати една срещу друга, и двете зачакахме мама със запъване да зададе обичайния си въпрос:

— А как е Джейми?

— Добре е.

— Видях последната рецензия в „Таймс“. Новата му пиеса се приема добре.

— Да.

И аз бях чела рецензията. Не ровех нарочно, наистина, просто заглавието изникна пред очите ми, докато разглеждах обявите за квартири под наем. Проклет вестник — и подходящи квартири нямаше.

Мама замълча, докато поднасяха капучиното, което бях поръчала за нея.

— Я ми кажи — поде тя, докато слагаше хартиена салфетка между чашата си и чинийката, за да попие разлятото мляко, — какво му предстои сега?

— Работи над собствен сценарий. Сара има приятел, филмов режисьор, който обеща да го прочете, когато Джейми го завърши.

Устните й оформиха едно безмълвно и скептично „О!“, преди мама да издаде някакъв истински звук. Който обаче заглъхна, когато тя отпи от кафето, потръпна заради горчивината му и за щастие, смени темата.

— А как е апартаментът? Баща ти пита дали кранчето в кухнята още ти създава проблеми. Имал една идея и смята, че този път ще го оправи веднъж завинаги.

Представих си студения и празен апартамент, от който излязох за последен път онази сутрин, призрачните спомени, затворени в кафеникавите кашони, в които се бе превърнал животът ми и които после натъпках на тавана на Хърбърт.

— Всичко е наред, кранчето също. Кажи му да престане да се притеснява.

— Нещо друго да се нуждае от внимание? — прокрадна се в гласа й лека умолителна нотка. — Мислех да го изпратя в неделя, за да огледа всичко.

— Вече ти казах, всичко е наред.

Тя доби изненадан и оскърбен вид и аз знаех, че съм била рязка, обаче тези ужасни разговори, по време на които се преструвах, че всичко върви по мед и масло, просто ме изтощаваха. Колкото и да ми се искаше да изчезна в книгите, не съм лъжкиня и не ме бива да увъртам. При нормални обстоятелства моментът би бил подходящ да й разкрия истината за Джейми — обаче не можех, не и ако исках да насоча разговора към Милдърхърст и към Джунипър Блайд. Така или иначе, мъжът на съседната маса избра точно този момент да помоли за солницата.

Докато му я подавах, мама каза:

— Нося ти нещо. — Извади една стара торба, сгъната така, че да предпази съдържанието си. — Не се вълнувай прекалено — додаде тя и ми я подаде. — Не е нищо ново.

Отворих торбата, измъкнах каквото имаше вътре и известно време го гледах слисано. Хората често ми дават неща, които според тях са достойни да бъдат публикувани, обаче аз не вярвам, че някой може да има толкова лоша самооценка.

— Не помниш ли? — мама ме гледаше така, все едно съм забравила собственото си име.

Отново погледнах прихванатото с телбод тесте листове с детската рисунка най-отпред и зле изписани думи най-горе на страницата: „Книга за мокрите животни, написана и илюстрирана от Едит Бърчил“. Между „за“ и „мокри“ беше пъхната стрелкичка и с химикалка в различен цвят беше добавена думата „вълшебните“.

— Ти я написа, не помниш ли? — додаде мама.

— Да — излъгах.

Нещо в изражението на мама ми подсказа, че за нея е важно да помня, а освен това — потърках с палец мастиленото петно от писалката, останало твърде дълго между щрихите — наистина исках да си спомня.

— Толкова се гордееше с нея. — Тя наведе глава и погледна листовете в ръцете ми. — Работи над нея дни наред, коленичила на пода под тоалетката в стаята за гости.

Това вече ми беше познато. Милият спомен как съм се гушнала на топло и тъмно място се измъкна от отдавнашното си скривалище и цялото ми тяло изтръпна от неговото нахлуване: прашният мирис на кръглия килим, пукнатината в мазилката, достатъчно голяма, за да пъхнеш вътре писалка, твърдите дървени дъски под коленете ми, докато гледах как слънчевата светлина плисва по пода.

— Работеше над някой разказ, пишеше в тъмното. Понякога баща ти се тревожеше, че ще станеш много стеснителна, че няма да имаш приятели, обаче не можехме да попарим въодушевлението ти.

Помня, че четях, но не помня да съм писала. Въпреки това, когато мама спомена за попарване на въодушевлението ми, нещо ми просветна. Далечни спомени как татко клати глава невярващо, когато се връщам от библиотеката, как по време на вечеря ме пита защо не съм си взела документални книги, какво очаквам от тези въображаеми безсмислици, не искам ли да науча нещо за истинския свят.

— Забравила съм, че пишех разказчета — казах, обърнах книгата и се усмихнах на измисленото издателско лого, което бях нарисувала на гърба.

— Е, както и да е — избута мама една трохичка от масата, — реших, че трябва да ти я донеса. Баща ти вади всякакви кутии от тавана, така я намерих. Няма смисъл да я изгризат люспениците, нали? Не се знае, може някой ден да я покажеш на дъщеря си. — Тя се изпъна на мястото си и заешката дупка към миналото се затвори зад нея. — Как прекара уикенда? Прави ли нещо специално?

Ето я. Това беше идеалната възможност, завесата беше дръпната. Не бих могла да измисля по-добро начало на разговора, колкото и да опитвах. Сведох поглед към „Книжка на вълшебните мокри животни“ в ръцете си, към прашната хартия, към следите от флумастери, към детинските цветове и нюанси и когато осъзнах, че през цялото това време майка ми бе запазила книжката, че е искала да я съхрани въпреки опасенията си относно безполезната ми професия, че точно днес е решила да ми напомни за част от мен, която бях забравила, внезапно ме обзе силното желание да споделя с нея всичко, което ми се случи в замъка Милдърхърст, Изпитах сладостното усещане, че всичко ще бъде добре.

— Всъщност да.

— Така ли? — грейна тя в усмивка.

— Нещо много специално. — Сърцето ми запрепуска, наблюдавах се отстрани и се питах, застанала на ръба на скалата, дали наистина да скоча. — Отидох да разгледам — казах тихичко с глас, който много приличаше на моя — замъка Милдърхърст.

— Ти… Какво си направила? — ококори се мама. — Ходила си в Милдърхърст?

Впери поглед в мен, когато кимнах, после наведе очи. Размърда чашата си върху чинийката, завъртя я за тъничката дръжка насам-натам, а аз я наблюдавах с предпазливо любопитство и не знаех какво предстои да се случи, едновременно нетърпелива и изпълнена с нежелание да узная.

Трябваше да имам повече вяра в нея. Мама възвърна достойнството си, както яркото слънце прояснява облачния хоризонт. Вдигна глава, усмихна ми се от отсрещната страна на масата и оправи линийката си.

— Така значи, замъкът Милдърхърст. И как ти се стори?

— Ами… голям. — Работя с думи, а това бе най-доброто, което успях да измисля. Разбира се, бях изненадана от пълното й преобразяване, разиграло се пред очите ми. — Като от вълшебна приказка.

— На обиколка, така ли? Не знаех, че се правят такива неща. Но явно времената се менят — махна тя с ръка. — Всичко е възможно срещу заплащане.

— Беше неофициално посещение. Една от собственичките ме разведе. Много възрастна дама, която се казва Пърсифон Блайд.

— Пърси ли? — леко потрепна гласът й. Единствената пукнатина в самообладанието й. — Пърси Блайд? Още ли е там?

— Всички са там, мамо. И трите. Дори Джунипър, която ти е изпратила писмото.

Мама понечи да каже нещо, но не можа и отново стисна устни. Сплете пръсти в скута си и остана да седи неподвижна и пребледняла като мраморна статуя. Аз също седях, но тишината ми тежеше и стана непоносима.

— Беше зловещо — казах и взех каната с чая. Забелязах, че ръцете ми треперят. — Навсякъде беше прашно и сумрачно, а като ги видях да седят в онзи салон заедно… трите в грамадната и стара къща… имах чувството, че съм попаднала в куклен дом…

— Джунипър… — Гласът на мама прозвуча странно, някак изтънял, и тя се прокашля. — Как е тя, Еди? Как ти се стори?

Чудех се откъде да започна: от момичешката радост, от раздърпаната външност, от последната сцена и отчаяните обвинения.

— Беше объркана — отвърнах. — Носеше старомодна рокля и ми каза, че чакала някого, някакъв мъж. Жената от фермата, където бях отседнала, ми обясни, че Джунипър не е добре, че сестрите й се грижат за нея.

— Болна ли е?

— Деменция. Нещо подобно. — Продължих предпазливо: — Приятелят й я зарязал преди години и тя така и не се възстановила напълно.

— Приятелят й ли?

— По-точно годеникът. Изоставил я и хората говорят, че тя полудяла. Буквално.

— О, Еди! — възкликна мама. Леко мрачното й изражение се озари от усмивка, с която човек удостоява непохватно котенце. — Все витаеш в облаците. Истинският живот не е такъв.

Настръхнах: изтощително е да се отнасят с теб като с пълен наивник.

— Само ти казвам какво говорят в селото. Една жена там каза, че Джунипър открай време била доста крехка, още като съвсем млада.

— Аз я познавах, Еди, няма нужда да ми обясняваш каква е била като млада — сряза ме тя неочаквано.

— Извинявай, аз…

— Не. — Тя вдигна дланта си, леко я притисна към челото си и скришно хвърли поглед назад. — Не, ти извинявай. Не знам какво ми става. — Въздъхна и се усмихна малко неуверено. — Сигурно е заради изненадата. Само като си помисля, че те всички още са живи, че всички още са в замъка. Боже… сигурно са много стари. — Тя се намръщи, уж заинтригувана от математическата задача. — Другите две ми се струваха стари още навремето…

Все още бях стъписана от избухването й, затова казах предпазливо:

— Искаш да кажеш, че са изглеждали стари? С прошарена коса и така нататък?

— Не, не, нямах това предвид. Трудно ми е да ти обясня за какво става дума. Мисля, че тогава са били на около трийсет и пет години, но навремето всичко беше различно от сега. А и аз бяха малка. Децата възприемат нещата различно, нали?

Не отговорих, а и тя не очакваше. Беше ме приковала с поглед, но очите й бяха отнесени, като старомоден сребърен екран, на който се прожектират изображения.

— Държаха се по-скоро като родители, не като сестри… Имам предвид с Джунипър. Бяха много по-възрастни от нея, а майка й беше починала, когато Джунипър била още дете. Баща им още беше жив, обаче не се месеше много.

— Бил е писател, Реймънд Блайд — казах предпазливо, понеже се притеснявах да не би отново да престъпя някаква граница, да кажа нещо, което мама знае от първа ръка. Този път обаче майка ми явно нямаше нищо против и аз изчаках да ми покаже, че й е известно какво се крие зад името на този човек, че си спомня как е донесла онази книга от библиотеката, когато бях малка. Оглеждах се за книгата с надеждата, че ще мога да я донеса и да й я покажа, но така и не я намерих. — Написал е книгата „Истинската история на Човека от калта“.

— Да — каза само мама съвсем тихичко.

— Виждала ли си го?

Тя поклати глава.

— Видях го няколко пъти, но все отдалече. По онова време вече беше много възрастен и живееше доста уединено. През повечето време пишеше в кулата си, а на мен ми беше забранено да се качвам там. Това беше най-важното правило — другите не бяха много. — Тя сведе поглед, а под всеки от клепачите пулсираше по една издута синкава вена. — Понякога говореха за него — имаше труден характер, струва ми се. Винаги съм си го представяла малко като крал Лир… как разиграва дъщерите си, как ги настройва една срещу друга.

За пръв път чувах майка си да споменава литературен герой и в резултат мислите ми съвсем се объркаха. Бях писала дипломната си работа като отличничка за трагедиите на Шекспир, а тогава тя с нищо не показа, че познава пиесите.

— Еди? — рязко вдигна поглед мама. — Каза ли им коя си? Когато отиде в Милдърхърст. Каза ли им за мен? На Пърси и на останалите.

— Не. — Зачудих се дали пропускът ми ще засегне мама, дали ще попита защо не съм им казала истината. — Не, не им казах.

— Добре — кимна тя. — Добро решение. Мило. Това само би ги объркало. Беше толкова отдавна, а и аз останах при тях за съвсем кратко. Сигурно изобщо са забравили, че съм живяла там.

Това беше шансът ми и аз се възползвах.

— Там е работата, мамо, не са. Джунипър не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме помисли за теб.

— Тя…? — Очите й потърсиха моите. — Как разбра?

— Нарече ме Мередит.

Пръстите на мама се плъзнаха по устните й.

— Тя… каза ли още нещо?

Кръстопът. Избор. Но все пак не съвсем. Трябваше да внимавам къде стъпвам: ако предадях на мама точните думи на Джунипър, ако й кажех, че я е обвинила за неспазено обещание и е съсипала живота й, най-вероятно разговорът ни щеше да приключи.

— Немного — отговорих. — Двете бяхте ли близки?

В този момент мъжът, който стоеше отзад, се изправи, а възголемият му задник побутна масата ни и всичко отгоре се разклати. Приех извинението му с разсеяна усмивка, но всъщност се мъчех да не допусна чашите и разговорът ни да пострадат.

— С Джунипър бяхте ли приятелки, мамо?

Тя вдигна чашата с кафето си и много дълго обира пяната от вътрешната страна с лъжичката си.

— Знаеш ли, беше толкова отдавна, че ми е трудно да си припомня подробностите. — Лъжичката докосна чинийката е крехък метален звук. — Както ти казах, бях в замъка малко повече от година. Баща ми дойде да ме прибере в началото на 1941 година.

— И повече не си ходила там?

— Тогава видях Милдърхърст за последен път.

Лъжеше. Свят ми се зави, пламнах.

— Сигурна ли си?

Кратък смях.

— Странен въпрос, Еди. Разбира се, че съм сигурна. Човек помни такива неща, нали?

Да, аз ги помнех.

— Там е работата. Понеже се случи нещо странно. През уикенда, когато видях входа на Милдърхърст — портата в началото на алеята, — изпитах необяснимото усещане, че съм била там и преди. — Тя не каза нищо, затова я притиснах. — Че съм ходила там с теб.

Мълчанието й беше мъчително и аз изведнъж започнах да чувам глъчката край нас в кафенето, режещия шум, с който изпразваха цедката на кафемашината, бученето на мелачката, пронизителния смях някъде на мецанина. Сякаш чувах всичко това наведнъж, макар че с мама като че бяхме отделени от останалите, затворени в отделен мехур.

Опитах се да овладея треперенето в гласа си.

— Като бях малка. Отидохме там с колата, ти и аз, и застанахме пред портата. Беше горещо, имаше езеро и на мен ми се искаше да плувам, обаче не влязохме вътре. Ти каза, че е твърде късно.

Мама попи устни със салфетката си бавно и деликатно и ме погледна. За миг ми се стори, че съм съзряла в очите й светлинката на признанието, но после тя примигна и светлинката изчезна.

— Въобразяваш си.

Бавно поклатих глава.

— Всички порти си приличат — продължи тя. Виждала си някаква снимка някъде… в някой филм… и си се объркала.

— Но аз помня…

— Сигурно така ти се струва. Както когато обвини съседа господин Уотсън, че е руски шпионин, или когато беше убедена, че си осиновена — наложи се да ти покажем акта ти за раждане, помниш ли? — В гласа й отново се долавяше онази нотка, която помнех прекрасно от детството си. Вбесяващата самоувереност на разумния, авторитетния, влиятелния човек, на човек, който няма да те чуе, колкото и високо да говориш. — Баща ти ме накара да те заведа на лекар заради кошмарите ти.

— Това е различно.

Тя се усмихна кратко.

— Ти обичаш да си фантазираш, Еди, открай време е така. Не знам откъде си взела това качество — не е от мен. И със сигурност не е от баща ти. — Пресегна се да вдигне чантата си от пода. — Като споменах за него… Трябва да се прибирам.

— Но, мамо… — Усетих как помежду ни зейва онази пропаст. Отчаянието ме пришпори да продължа: — Не си си допила кафето.

Тя погледна към чашата си, към изстиналата сивкава течност на дъното.

— Стига ми толкова.

— Ще ти поръчам още едно. Аз черпя…

— Не — прекъсна ме тя. — Какво дължа за първото?

— Нищо, мамо. Моля те, остани.

— Не. — Тя остави банкнота от пет лири до чинийката ми. — Няма ме цяла сутрин и баща ти е сам. Знаеш го какъв е: ако не се прибера скоро, ще разглоби къщата.

Спокойно притисна бузата си към моята и си тръгна.

Подходящ стриптийз клуб и кутията на Пандора

В същност леля Рита ме потърси, а не обратното. Измъчвах се, опитвах се безуспешно да открия какво се е случило между мама и Джунипър Блайд, а в това време леля Рита се мъчеше да организира женско парти за братовчедка ми Саманта. Не бях сигурна дали да се почувствам поласкана, или оскърбена, когато леля ми се обади в издателството и ме попита за някой хубав стриптийз клуб за жени, затова просто се озадачих и в крайна сметка реших да й бъда полезна, понеже просто съм си такава. Казах й, че в момента не се сещам, обаче ще проуча, затова се уговорихме следващата неделя да се срещнем в нейния салон и да й съобщя какво съм разузнала. Това означава, че отново ще пропусна печеното на мама, но Рита беше свободна само в неделя. Обясних на мама, че ще помагам с организирането на сватбата на Рита, и тя нямаше как да възрази.

Салонът „Класически прически“ има тясна витрина на „Олд Кент Роуд“, натъпкана между аутлет за независима музика и най-хубавото ресторантче за риба и пържени картофки в Саутуорк. Рита е от старата школа като плочите на „Мотаун Рекърдс“, които събира, и салонът й върти просперираща търговия, като специализира в ондулациите, тупирането и сините лосиони за коса за дами, които ходят на бинго. Отдавна е в бранша и е ретро, без дори да го съзнава, и обича да разказва на всеки, готов да я изслуша, как е започнала в същия салон като кльощава шестнайсетгодишна, докато войната все още бушувала, как през същата тази витрина гледала как в деня на победата господин Харви от галантерията отсреща съблякъл всичките си дрехи и затанцувал насред улицата гол, нахлупил само най-хубавата си шапка.

Петдесет години на едно и също място. Нищо чудно, че е адски популярна в тази част на Саутуорк, където оживените и пълни с бъбриви клиенти магазинчета се отличаваха съществено от лъскавите магазини за дрехи на Докландс. Някои от клиентките й я познават още от времето, когато не припарвала по-близо до фризьорска ножица от килера за метлите отзад, а сега не биха се доверили на никой друг за лавандуловото си къдрене. „Хората не са малоумни — казва леля Рита, — дай им малко любов и никога няма да се отклонят от правия път.“ Освен това леля притежава необичайната способност все да избира победителя в местните конни състезания, което няма как да се отразява лошо на бизнеса й.

Не знам много за братята и сестрите, но съм сигурна, че надали има други толкова различни две сестри. Мама е сдържана, Рита не е, мама обича ниски обувки каик, Рита поднася дори закуската на високи токчета, мама е като заключен трезор по отношение на семейната история, Рита е охотен извор на всякаква информация. Знам го от личен опит. Когато бях на девет години, мама постъпи в болница, понеже имаше камъни в жлъчката, а татко ми събра малко багаж и ме изпрати при леля Рита. Не знам дали леля не усети някак интуитивно, че хлапето на прага се е откъснало от семейните си корени, или просто аз я обсадих с въпроси, или пък тя съзря възможност да подразни мама и да нанесе удар в една отколешна битка, обаче Рита реши през тази седмица да ми помогне да запълня празнините.

Показваше ми пожълтелите снимки на стената, разказваше ми забавни истории за живота си на моята възраст, нарисува жива картина с цвят и мирис на отгласи от миналото, която ми помогна осезаемо да почувствам нещо, което вече смътно долавях. Къщата, в която живеех, семейството, в което растях, беше стерилно и самотно място. Помня как лежах на малкия допълнителен матрак в къщата на Рита, докато четиримата ми братовчеди изпълваха стаята с тихото си похъркване и помръдваха насън, и си мечтаех тя да ми е майка, да живея в топла и претъпкана къща, която се пръска по шевовете от братя и сестри, и стари истории. Помня също незабавният прилив на вина, когато тази мисъл се появи в съзнанието ми, не съм забравила как здраво стиснах очи и си представих вероломното си желание като парче вързана на възел коприна, което се развива в ума ми, а после си представих как се появява вятър и го издухва, сякаш никога не е съществувало.

Но се бе появило.

Както и да е. Отидох при Рита в един топъл ден в началото на юли — толкова топъл, че го усещаш с дробовете си. Почуках на стъклената врата и докато тропах, съгледах собственото си изморено отражение. Уверявам ви, че да живееш на нечий диван със страдащо от газове куче, не се отразява добре на кожата. Надникнах над табелката „Затворено“ и видях леля Рита, седнала на една масичка за игра на карти в дъното, а от долната й устна висеше цигара, докато тя разглеждаше нещо мъничко и бяло в ръцете си. Махна ми.

— Еди, скъпа — надвика тя звънчето на вратата и „Сюприймс“, — дай ми назаем очите си, кукличке!

Посещението в салона на леля Рита е като връщане назад във времето. Черно-белите плочки, няколко лежанки с изкуствена кожа и лимоненозелени възглавнички, перлените каски за коса, виснали от подвижните рамене на стойките си. Плакати на Марвин Гей, на Даяна Рос и на „Темптейшънс“, поставени в рамки и под стъкло. Неизменният мирис на перхидрол и на мазнина от съседното ресторантче, вкопчени в смъртоносна схватка.

— Опитвам се да нанижа това проклето нещо ей така — обясни ми леля Рита, стиснала цигарата си с устни, — обаче пръстите ми са като дървени, а и проклетата панделка стърчи и прави каквото си ще.

Подаде ми каквото държеше, аз примижах и установих, че е малка дантелена чантичка с отвори отгоре, където трябва да се наниже връвта.

— Подаръчета за гостенките на Сам — обясни леля Рита и кимна към кутията с еднакви чантички в краката си. — Е, ще станат подаръчета, когато ги напълним с разни неща. — Изтръска пепелта от цигарата си. — Водата в чайника тъкмо кипна, обаче в хладилника имам и лимонада, ако предпочиташ.

Гърлото ми се стегна жадно само при споменаването на лимонадата.

— С голямо удоволствие.

Обикновено човек не би описал така сестрата на майка си, обаче е вярно, затова ще го кажа: леля ми Рита е много сочно парче. Наблюдавах я как, докато ми налива лимонада, заобленото й дупе изпъва полата точно където трябва, завиждах на тънката й талия въпреки четирите деца, които беше родила преди повече от трийсет години, и наистина вярвах на няколкото забавни истории, които бях успяла да изкопча от мама през годините. Те до една ми бяха поднесени като примери за това, какво не трябва да правят добрите момиченца, обаче всъщност ми оказаха доста непредвидено въздействие: безусловно затвърдиха легендата за леля Рита като възхитителен демагог.

— Заповядай, прелест — подаде ми тя чаша за мартини, от която пръскаха мехурчета, отпусна се тежко на стола си и набухна тупираната си прическа с пръстите на двете си ръце.

— Пфу, ама че ден! Боже, ти изглеждаш толкова изморена, колкото се чувствам аз.

Преглътнах една великолепна лимонена глътка и мехурчетата жилнаха гърлото ми. „Темптейшънс“ пееха монотонно и аз се обадих:

— Нали не отваряш в неделя?

— Не работя, обаче стара клиентка трябваше да се боядиса и да си направи прическа за едно погребение — не нейното, за щастие, — и сърце не ми даде да й откажа. Правиш каквото трябва, нали? Някои от тези жени са ми като семейство. — Тя огледа чантичката, която бях нанизала, затегна връвта, разхлаби я отново и дългите й розови нокти изтракаха. — Добро момиче. Остават ти само още двайсет.

Отдадох чест, когато тя ми подаде следващата торбичка.

— Както и да е, така ми се отвори възможност и да свърша нещо за сватбата далече от любопитни погледи. — Тя ококори очи, после ги присви като обектив на фотоапарат. — Моята Сам е много любопитна, още от дете си вре носа. Ровеше из бюфетите, за да види къде крия коледните подаръци, а после смайваше братята и сестрите си, като отгатваше какво има в пакетите под елхата. — Извади си цигара от пакета на масата и додаде: — Просякинче такова! — и драсна клечка кибрит. Връхчето на цигарата припламна обнадеждено и после се успокои. — А ти как си? Младо момиче като теб би трябвало да има по-интересни неща за вършене в неделя.

— По-интересно от това? — вдигнах втората бяла торбичка с нанизана панделка. — Че има ли нещо по-приятно?

— Нахалница — възкликна тя, а усмивката й ми напомни малко за баба, както мама никога не ми бе напомняла.

Обожавах баба и чувството ми помагаше да преодолея всякакви подозрения, че съм осиновена. Тя живееше сама, откакто я помнех, и макар да беше получавала много предложения, както сама изтъкваше, отказваше да се омъжи и да робува на някой старец, след като беше разбрала какво е да бъде любима на млад мъж. Баба често и напълно сериозно ми повтаряше, че за всяко гърне си има похлупак и че, слава богу, тя си го е намерила в лицето на дядо. Не познавах съпруга на баба, бащата на мама, не го помнех: починал, когато съм била тригодишна, и няколкото пъти, когато питах мама за него, тя с присъщата си неохота да съживява миналото винаги се плъзгаше по повърхността на темата. Рита, за щастие, беше по-словоохотлива.

— Е, как я караш?

— Ами много добре. — Затършувах в чантата за бележките си, разтворих ги и прочетох името, което Сара ми беше дала: — „Клуб Рокси“. Ето, има и телефон.

Леля Рита размърда пръсти и аз й подадох листа. Тя стисна устни здраво като пристегнатия отвор на торбичките.

— „Клуб Рокси“ — повтори. — Хубаво ли е? Шик?

— Според източниците ми, да.

— Добро момиче. — Тя сгъна листчето, пъхна го под презрамката на сутиена си и ми намигна. — После е твой ред, Еди.

— Моля?

— Да тръгнеш към олтара.

Усмихнах се немощно и подминах забележката й с вдигане на рамене.

— Колко време вече сте заедно с твоя човек — шест години?

— Седем.

— Седем години — наклони глава тя. — Сигурно няма търпение да се ожени за теб, иначе ще изгубиш търпение и ще го зарежеш. Не знае ли какво злато си е намерил? Искаш ли да си поговоря с него?

Мисълта беше плашеща, дори ако не се опитвах да прикрия факта, че съм скъсала с него.

— Всъщност, лельо Рита — зачудих се аз как най-уместно да отблъсна атаките й, без да разкрия твърде много, — не съм сигурна, че някой от двама ни си пада по брака.

Тя дръпна от цигарата си и ме изгледа с леко присвити очи.

— Така ли?

— Боя се, че да.

Беше лъжа. Отчасти. Аз винаги съм уважавала брака. Заради връзката ни приемах подигравателния скептицизъм на Джейми към брачното блаженство, но то изобщо не съответстваше на моята романтична чувствителност. Не мога да се защитя по друг начин, освен да кажа, че когато обичаш някого, си готов на всичко, за да го задържиш.

Едновременно с бавната въздишка на леля Рита погледът й се промени: от неверие, през озадаченост до уморено приемане накрая.

— Е, може и да си права. Животът просто се случва, нали ме разбираш, някак неусетно. Срещаш някого, отиваш на разходка с колата му, жениш се за него, раждаш деца. И после един ден осъзнаваш, че нямате нищо общо. Сигурна си, че сте имали, така би трябвало да бъде, иначе защо изобщо си се оженила за него, обаче безсънните нощи, разочарованията, тревогите… Шокът, че имаш повече живот зад гърба си, отколкото те очаква в бъдеще. Е — усмихна ми се тя, все едно ми даваше рецепта за пай, а не предизвикваше у мен желание да си навра главата във фурната, — такъв е животът, нали?

— Превъзходно, леля Рита. На всяка цена да го включиш в речта си на сватбата.

— Нахалница такава.

Стимулиращите думи на леля Рита все още висяха в пушека, докато двете поведохме борба с по една мъничка бяла торбичка. Касетофонът продължаваше да се върти, Рита припяваше на мъжа с топящ се от сладост глас, който ни насърчаваше добре да се вгледаме в усмивката му, и накрая просто вече не издържах. Колкото и да ми беше приятно да се видя с Рита, всъщност бях дошла със скрит мотив. С мама почти не си бяхме говорили от онзи ден в сладкарницата: аз отмених следващата ни уговорка за кафе, като се извиних, че имам проблем в работата, и дори пресявах обажданията й, когато звънеше на телефонния ми секретар. Може би се бях засегнала. Звучи ли безнадеждно незряло? Дано не, понеже е истина. Мама продължаваше да не ми се доверява, а непреклонното й твърдение, че не е ходила пред вратата на замъка, упоритото й настояване, че аз съм си въобразила всичко, причиняваше болка на едно местенце в гърдите ми и събуждаше у мен още по-голяма решителност да науча истината. Сега отново бях пропуснала неделното печено, натрила бях носа на мама повече от всякога и бях дошла в другия край на града в изпепеляващата жега: не можех и в никакъв случай не биваше да си тръгна, без да съм научила нещо ценно.

— Лельо Рита?

— Ммм?

Тя намръщено се взираше в панделката, която се беше завързала в ръцете й.

— Искам да поговорим за нещо.

— Ммм?

— За мама.

Толкова остър поглед, че ме поряза.

— Добре ли е?

— О, да, добре е. Не е нищо такова. Просто се бях замислила за миналото.

— А, това е нещо друго, миналото… И за какво точно от миналото си мислеше?

— За войната.

Тя остави торбичката.

— Да видим.

Продължих предпазливо. Леля Рита обича да говори, обаче тази тема беше деликатна.

— С мама и с чичо Ед са ви евакуирали, нали?

— Да, за кратко. Беше ужасно преживяване. Какво ще ми хвалят чистия въздух! Пълни глупости. Никой не ти обяснява колко вони в провинцията, за купчините топли-топли лайна на всяка крачка. А уж ние сме били мръсни! Оттогава не мога да възприемам кравите и хората от провинцията по друг начин. Нямах търпение да се върна тук, при опасните бомби.

— Ами мама? И тя ли се чувстваше така?

Бързо подозрително пламъче.

— Защо? Тя какво ти каза?

— Нищо. Нищо не ми е казала.

Рита отново насочи вниманието си към малката бяла торбичка, обаче в сведения й поглед имаше някаква стеснителност. Усещах я как си хапе езика, за да прекъсне потока от неща, които иска да каже, обаче подозира, че не бива.

Нелоялността изгаряше вените ми, но знаех, че няма да имам по-добра възможност. Всяка дума ме изгаряше.

— Нали я знаеш каква е.

Леля Рита рязко си пое дъх и явно й замириса на преданост. Стисна устни и ме стрелна с кос поглед, после наведе глава към моята.

— На майка ти много й хареса. Не искаше да се връща у дома. — В очите й проблесна смайване и аз разбрах, че съм улучила старо болно място. — Що за дете не иска да е при родителите си, при своите? Кое дете ще предпочете да остане при друго семейство?

Дете, което не се чувства на мястото си, помислих си и си спомних собствения си виновен шепот в тъмните ъгли на спалнята на братовчедите ми. Дете, на което му се струва, че е попаднало някъде, където не му е мястото. Обаче не казах нищо. Имах чувството, че човек като леля ми, който има късмета да бъде точно там, където му е мястото, просто няма смислено обяснение.

— Може би се е страхувала от бомбите — казах накрая. Гласът ми беше дрезгав и аз се прокашлях, за да прогоня прашинките. — От войната?

— Как пък не! Беше уплашена, но не повече от всички нас, останалите. Другите деца искаха да се върнат в разгара на събитията. Всички хлапета от нашата улица се прибраха у дома, слизаха в убежищата заедно. Ами чичо ти? — В погледа на Рита се прокрадна уместно благоговение при споменаването на чичо ми Ед. — Пътувал на автостоп чак от Кент. Нямал търпение да си дойде, когато започна страшното. Пристигнал посред едно въздушно нападение, точно навреме, за да прибере простоватото ни съседче на сигурно място. Обаче не и Мери. Тя направи точно обратното. Отказваше да си дойде, докато накрая татко не замина и не я домъкна насила. Майка ни, твоята баба, не можа да го преживее. Не говореше много, такава си беше, преструваше се, че е доволна, понеже Мери е на безопасно място в провинцията, но ние знаехме. Да не сме слепи.

Не можех да срещна суровия поглед на леля ми: чувствах се опетнена от предателство, виновна по силата на връзката ми с мама. Предателството на мама към Рита и днес си беше напълно реално, усетих го като враждебност, която още гореше в петдесетгодишната пролука между онова време и сега.

— Кога беше това? — попитах и се заех със следваща торбичка, невинна като младенец. — Колко време я нямаше?

Леля Рита забоде в долната си устна своя дълъг бебешкорозов нокът с нарисувана пеперуда на връхчето.

— Да видим… бомбардировките вече бяха започнали, обаче още не беше зима, понеже баща ми донесе иглики от пътуването. Толкова му се искаше да смекчи сърцето на мама, да улесни всичко възможно най-много. Такъв си беше татко. — Нокътят отмерваше замислен ритъм. — Трябва да е било през 1941 година. Март, април, там някъде.

Значи, за това поне е била откровена. Мама беше отсъствала за малко повече от година и се беше върнала у дома от Милдърхърст шест месеца преди Томас Кавил да обещае на Джунипър Блайд да се ожени за нея, а после да я изостави и да разбие сърцето й.

— Тя някога…

Заля ме оглушителна музика от мюзикъла „Хот Шу Шафъл“. Новият мъничък телефон на леля Рита засвири от плота.

„Не вдигай“, примолих се мълчаливо, понеже отчаяно копнеех нищо да не прекъсва разговора ни, който най-сетне беше потръгнал.

— Трябва да е Сам — подметна Рита, — шпионира ме.

Кимнах, докато двете изслушахме последните няколко такта, след което аз отново се върнах към темата, без да губя време.

— Мама говорила ли е за времето, което е прекарала в Милдърхърст? За хората, при които е отседнала? За сестрите Блайд?

Очите на Рита се завъртяха като топчета за игра.

— Отначало единствено за това говореше. Направо не можехме да я търпим, казвам ти. Зарадва се само когато пристигна писмо от онова място. Беше много потайна, отвори го чак когато остана самичка.

Помня разказа на мама как останала сама, без Рита, в редичката от евакуирани деца в онази зала в Кент.

— Двете не сте били много близки като деца.

— Бяхме сестри, нормално беше да се караме от време на време, след като живеехме толкова нагъчкани в малката къща на мама и татко… Обаче се разбирахме. Преди войната, преди тя да се запознае с онези хора. — Рита извади последната цигара от пакета, запали я и изстреля струя дим към вратата. — Когато се прибра, Мередит беше различна, не само говореше различно. Беше си въобразила какви ли не неща в онзи замък.

— Какви неща? — попитах, макар че вече знаех.

В гласа на Рита се беше прокраднала познатата ми отбранителност: болката на човек, който смята, че страда от несправедливо сравнение.

— Разни неща. — Розовите нокти на едната й ръка се размахаха във въздуха близо до подобната й на кошер прическа и аз се уплаших, да не би да не ми каже нищо повече. Тя гледаше към вратата, а устните й се движеха, докато предъвкваше различните отговори, които можеше да ми даде. След цяла вечност очите ни отново се срещнаха. Касетата беше свършила и в салона беше необичайно тихо, всъщност липсата на музика даде шанс на пространството да съска и да скрибуца, да се оплаква изтощено от горещината, от миризмите, от бавно трупаното бреме на отминаващите години. Леля Рита вирна брадичка и каза бавно и ясно: — Като се върна, Мередит беше станала сноб. Ето, казах го. Замина една от нас, а се върна сноб.

Нещо, което отдавна подозирах, доби плътност: баща ми, отношението му към леля ми и братовчедите ми, дори към баба, приглушените разговори между мама и него, собствените ми наблюдения за различните порядки у дома и в къщата на леля Рита. Мама и татко бяха сноби и аз се засрамих заради тях, засрамих се и заради себе си, а после объркващо се ядосах на Рита, задето го беше казала, и на себе си, че я бях насърчила да го направи. Погледът ми се замъгли, докато се преструвах, че съм насочила цялото си внимание към бялата торбичка, чиято връв нанизвах.

Леля Рита обаче изпитваше облекчение: изписа се по лицето й, започна да го излъчва. Неизречената истина беше рана, която от десетилетия чакаше да прониже някого с копието си.

— Книжни знания — ядно изрече Рита и угаси цигарата си. — Само за това искаше да говори, откакто се прибра. Влезе у дома, високомерно вирнала нос заради тесните стаички и простоватите песни на татко, и направо се пренесе да живее в библиотеката. Криеше се по ъглите с книга в ръка, а всъщност трябваше да помага. Дрънкаше празни приказки, че щяла да пише за вестниците. Изпращаше им понякога материали. Можеш ли да си представиш?

Зяпнах. Мередит Бърчил не пишеше и със сигурност не изпращаше материали до вестниците. Мислех, че Рита разкрасява историята, само че новината беше толкова смущаваща, че просто трябваше да е истина.

— Публикуваха ли ги?

— Не, разбира се! И беше точно каквото ти казвам: глупости, с които й бяха напълнили главата. Бяха й внушили фантасмагории, които са много над нейното ниво, а такива неща могат да те отведат само на едно място.

— Какви неща пишеше тя? За какво?

— Не знам. Никога не ми ги показваше. Сигурно си е мислела, че няма да ги разбера. Както и да е, аз нямах и време: тогава се запознах с Бил и започнах работа тук. Водеше се война, нали разбираш.

Рита се засмя, но горчивината задълбочи бръчките около устата й. Не ги бях забелязала досега.

— Някой от семейство Блайд посети ли мама в Лондон?

Рита сви рамене.

— Мери беше ужасно потайна, когато се прибра, търчеше да върши някакви неща, без да обяснява къде отива. Може да се е срещала с кого ли не.

Дали заради нещо в начина, по който го каза, но усетих в думите й сянка от намек. Или просто защото отмести поглед, докато говореше? Не съм сигурна. Така или иначе, веднага разбрах, че в забележката се крие повече от очевидното.

— С кого например?

Рита погледна с присвити очи към кашона с дантелените торбички и наклони глава, като че ли не е виждала нищо по-интересно от подредените на бели и сребристи редици чантички.

— Лельо Риииита — подканих я провлачено. — С кого може да се е срещала?

— Е, добре де. — Тя скръсти ръце, а гърдите й се долепиха една до друга и щръкнаха. Погледна ме право в очите. — Той беше учител или поне е бил преди войната. В Елефант и Касъл. — Пред очите ми се разкри прасковеното й деколте. — Уха! Много беше красив — и той, и брат му. Като филмови звезди, от онези силни и мълчаливи типове. Семейството му живееше на няколко пресечки от нас и дори баба ти намираше причина да излиза на стълбите, когато той минаваше. Всички момичета си падаха по него, включително майка ти. Както и да е — продължи Рита и отново сви рамене, — един ден ги видях заедно.

Нали сте чували да казват, че някой се пули? Е, аз се опулих.

— Моля? Къде? Как така?

— Проследих я. — Оправданието потисна всякакво неудобство или вина, ако изобщо изпитваше такова нещо. — Тя беше малката ми сестричка, не се държеше нормално, времената бяха опасни. Просто исках да се уверя, че е добре.

Пет пари не давах защо е проследила мама, исках да разбера какво е видяла.

— Но къде бяха? Какво правеха?

— Видях ги отдалече, но ми стигаше. Седяха на тревата в парка, плътно един до друг. Той говореше, тя слушаше — ама много съсредоточено, — после му подаде нещо и той… — Рита разклати празния пакет цигари. — Проклети нещица! Все едно сами се пушат!

— Леля Риииита!

Рязка въздишка.

— Целунаха се. Тя и господин Кавил, там, в парка, пред очите на всички.

Думите се сблъскаха, възпламениха се фойерверки, малки звездички грейнаха в тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

— Господин Кавил?

— Не ме ли слушаш, Еди — учителят на майка ти, Томи Кавил.

Нямах думи, просто думите нямаха никакъв смисъл. Сигурно съм издала някакъв звук, понеже леля Рита вдигна ръка към ухото си и попита:

— Какво?

Аз обаче не можех да го повторя. Майка ми, моята невръстна майка, беше излизала на тайни срещи с учителя си, годеника на Джунипър Блайд, мъжа, в когото е била влюбена. Срещи, на които са си предавали разни неща и още по-важно, целували са се. И всичко това се бе случило през месеците, преди той да изостави Джунипър.

— Струваш ми се напрегната, скъпа. Искаш ли още една лимонада?

Кимнах, тя ми сипа, аз я изгълтах на един дъх.

— Знаеш ли, щом толкова те интересува, прочети писмата на майка си от замъка.

— Какви писма?

— Онези, които пишеше до Лондон.

— Никога няма да ми позволи.

Рита разгледа петното от боя на китката си.

— Не е нужно да знае.

Сигурна съм, че погледът ми казваше: „А?“.

— Бяха сред нещата на мама — обясни ми Рита, — които останаха при мен след смъртта й. Пазеше ги през всичките тези години като сантиментална стара глупачка, нищо че толкова я нараняваха. Беше суеверна, смяташе, че не бива да се хвърлят писма. Аз ги изнамерих обаче.

— О… не знам, не съм сигурна, че трябва…

— Това са просто писма — вирна тя брадичка и аз изпитах наивния оптимизъм на Полиана^[1]. — Написани са, за да бъдат четени, нали така?

Кимнах. Колебливо.

— Може да ти помогнат да разбереш какви мисли са се въртели в главата на майка ти в онзи приказен замък.

Мисълта да прочета писмата на мама, без тя да знае, подръпна струните на вината в душата ми, но аз ги заглуших. Рита имаше право: писмата може и да бяха написани от мама, но бяха адресирани до семейството й в Лондон. Рита имаше пълното право да ми ги предаде, а аз имах пълното право да ги прочета.

— Добре — съгласих се пискливо. — Моля те.

Бремето на очакването

Понеже животът понякога се стича така, докато седях и разгадавах тайните на мама със сестра й, от която тя най-много би желала да ги скрие, татко бе получил инфаркт.

Хърбърт ме очакваше с новината, когато се прибрах от леля Рита. Взе ръцете ми в своите и ми разказа какво се е случило.

— Ужасно съжалявам — каза. — Щях да ти съобщя и по-рано, но не знаех как.

— О… — Паниката ме сграбчи за гърдите. Завъртях се към вратата, после обратно. — Той…?

— В болницата е и е стабилизиран, струва ми се. Майка ти не каза много.

— Аз трябва да…

— Да, хайде, ще ти спра такси.

През целия път си приказвах с шофьора. Нисичък мъж с много сини очи и кестенява коса, която започваше да посребрява, баща на три малки деца. Докато ми разказваше за пакостите им и клатеше глава с онова уж отчаяно и развеселено изражение, с което родителите на малките деца прикриват гордостта си, аз се усмихвах и задавах въпроси, а гласът ми звучеше обикновено и дори безгрижно. Наближихме болницата и едва когато му подадох банкнота от десет лири, казах му да задържи рестото и му пожелах приятно прекарване на танцовото представление на дъщеря му, си дадох сметка, че е започнало да вали, а аз стоя на тротоара пред болницата в Хамърсмит без чадър и гледам как таксито се изгубва от поглед, докато баща ми лежи някъде вътре с болно сърце.

Мама изглеждаше по-дребничка от обикновено, седеше сама в единия край на редица пластмасови столове, а зад рамото й се виждаше печалната синкава стена. Майка ми винаги беше издокарана, обличаше се, сякаш живее в друго време: с шапки и ръкавици в тон, с обувки, които съхраняваше в кутиите им, имаше и цяла полица с различни чанти, подредени плътно една до друга в очакване да бъдат избрани като допълнение към тоалета й за деня.

И през ум не можеше да й мине да излезе от къщи без пудра и червило, дори когато линейка вече е откарала съпруга й. Сигурно съм била огромно разочарование за нея — твърде висока, твърде къдрава, намацала устните си с първия гланц, който съм напипала между дребните монети, прашните ментови бонбони и случайните дреболии на дъното на избелялата ми платнена чанта.

— Мамо. — Запътих се право към нея, целунах я по мъртвешки студената заради климатика буза и седнах на дълбоката седалка до нея. — Как е той?

Тя поклати глава и в гърлото ми заседна бучка страх от най-лошото.

— Не казват. Свързали са го към всякакви апарати, постоянно влизат и излизат лекари. — Тя притвори клепачи за миг. Продължаваше по навик лекичко да клати глава. — Не знам.

Преглътнах мъчително и реших, че е по-добре да не знаем, отколкото да научим най-лошото, обаче реших да не споделям тази мисъл на глас. Исках да кажа нещо оригинално и успокоително, нещо, което да облекчи тревогата й, да оправи нещата, обаче двете с мама нямахме никакъв опит по този път на страдание и утеха, затова си замълчах.

Тя отвори очи и ме погледна, пресегна се да прибере една немирна къдрица зад ухото ми и аз се зачудих дали всъщност има смисъл от това, дали тя вече не знае какво си мисля, колко отчаяно копнея нещата да се оправят. Нямаше нужда да казвам каквото и да било, понеже ние бяхме семейство, майка и дъщеря, а някои неща стават ясни дори без думи…

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

Погледнах крадешком към размазаното си отражение в един лъскав плакат на Здравната служба.

— Навън вали.

— Такава голяма чанта — отбеляза тя с тъжна усмивка, — а нямаш място за един малък чадър.

Поклатих леко глава, но всъщност потреперих и изведнъж си дадох сметка, че ми е студено.

Човек трябва да върши нещо в болничните чакални, в противен случай просто ще чака и следователно ще размишлява, а според моя опит идеята може и да не беше толкова добра. Докато седях мълчаливо до мама, притеснявах се за татко и си напомнях мислено да си купя чадър, заслушана как стенният часовник отмерва секундите, цяла орда спотаени мисли се прокраднаха покрай стената и отъркаха остри пръсти в раменете ми. И преди да се усетя, те ме хванаха за ръка и ме поведоха към места, на които не бях стъпвала с години.

Стоях с гръб до стената на банята и гледах как четиригодишната ми същност ходи като по въже по ръба на ваната. Голото момиченце, което иска да избяга с циганите. Не е сигурно кои са те, нито къде да ги намери, обаче знае, че чрез тях ще може да се присъедини към някой цирк. Мечтае за това и точно по тази причина упражнява акробатичния си номер. Почти е стигнало отвъд, когато се подхлъзва. Полита напред, завърта се и пада с лице под водата. Сирени, ярки светлини, непознати лица…

Примигнах и образът се разсея, но беше заменен от друг. Погребението на баба. Седя на предния ред до мама и татко и слушам с половин ухо как пасторът описва различна жена от онази, която познавах. Обувките ми ме разсейват. Нови са и макар че трябва да слушам по-съсредоточено, да си мисля за сериозни неща и вниманието ми да е насочено към ковчега, не мога да откъсна поглед от тези лачени черни обувки, които въртя насам-натам, за да се полюбувам как лъщят. Татко забелязва, побутва ме леко с рамо и аз се старая да насоча поглед напред. Върху ковчега има две снимки: едната е на баба, каквато я познавам, а другата е на непозната млада жена, седнала някъде на плажа, отдръпнала се от фотоапарата с крива усмивка, като че ли ей сега ще отвори уста и ще направи някоя остроумна забележка по отношение на фотографа. Свещеникът казва нещо и леля Рита ревва силно, по бузите й се разтича черна спирала, а аз поглеждам мама в очакване на подобна реакция. Ръцете й с ръкавици са сключени в скута, вниманието й е приковано върху ковчега, но нищо подобно не се случва. Улавям погледа на братовчедка ми Саманта. Тя също наблюдава майка ми и аз изведнъж се засрамвам…

Изправих се решително, улових изненадващо черните мисли и ги разпилях по пода. Джобовете ми бяха дълбоки и аз пъхнах ръце в тях дълбоко и достатъчно категорично, за да се убедя, че имам цел, после закрачих по коридора и заразглеждах като в музей избелелите плакати, представящи графици за имунизации отпреди две години — каквото и да е, само и само да остана в настоящето и далече от миналото.

Завих по коридора и се озовах в ярко осветена ниша, където до стената имаше автомат за топли напитки. От онези с поставка за чашката и накрайник, който пуска шоколад на прах, кафе на гранули или гореща вода, зависи какво предпочиташ. Имаше пликчета с чай в един пластмасов поднос и аз сложих две в стиропорени чашки — едно за мама и едно за мен. Наблюдавах как пликчетата проточват ръждиви ленти във водата, после разбърках вътре малко мляко на прах, докато гранулките се разтворят изцяло, и понесох чашките обратно по коридора.

Мама пое своята безмълвно и улови с показалеца си плъзналата отстрани по чашката струйка. Държеше топлата чаша между пръстите си, но не отпиваше. Аз седях до нея и не мислех за нищо. Мъчех се да не мисля за нищо, докато мозъкът ми цъкаше някъде пред мен, и се чудех как е възможно да имам толкова малко спомени за татко. Истински спомени, не откраднати от снимки или от семейни истории.

— Бях му ядосана — каза мама накрая. — Повиших тон. Бях приготвила печеното и го бях поднесла на масата, за да го нареже, и макар че месото изстиваше навън, реших, че така му се пада — да яде студена храна. Мислех да отида да го доведа, но ми беше дошло до гуша да го викам, а той да не отговаря. Ами тогава ще ядеш студено печено, казах си. — Тя стисна устни, както правиш, когато ей сега ще се разплачеш и ти е трудно да говориш, но се надяваш да прикриеш този факт. — Пак беше прекарал на тавана целия следобед, сваляше разни кашони, задръстваше коридора — един бог знае как ще ги качим обратно горе, той няма да бъде в състояние… — Взираше се невиждащо в чая си. — Отишъл е в банята да се измие преди вечеря и точно там се е случило. Намерих го проснат до ваната, точно където ти припадна онзи път, когато беше мъничка. Миел си ръцете, затова бяха насапунисани.

Настана мълчание и аз се постарах да го запълня с нещо. В разговора има нещо утешително, той е подреден и служи като котва в действителността: не може да се случи нищо ужасно или неочаквано, докато се провежда рационален диалог.

— И ти повика линейка — подтикнах я аз с тон на детска учителка да продължи.

— Пристигнаха бързо, за щастие. Седнах до него, избърсах сапуна и те вече бяха там. Двама, мъж и жена. Реанимираха го и му направиха електрошок с онази машина.

— Дефибрилатор — подсказах.

— И му дадоха нещо, някакво лекарство, което да разтвори съсирените. — Тя се взираше в обърнатите си нагоре длани. — Още беше по фланелка и помня, че си помислих да му занеса чиста.

Мама поклати глава и аз не бях сигурна дали е от съжаление, че не го е направила, или от учудване, че й е хрумнало такова нещо, докато съпругът й е лежал в безсъзнание на пода. Реших, че в момента всъщност няма значение, че и бездруго не съм в положение да я съдя. Разбира се, съзнавах, че щях да съм там, за да й помогна, ако не бях при леля Рита по същото време, ровейки в миналото на майка си.

По коридора към нас се задаваше лекар и мама сплете пръсти. Аз се понадигнах, но той не забави крачка, а прекоси чакалнята и хлътна в друга врата.

— Е, надали ще чакаме още дълго, мамо.

Тежестта на неизреченото извинение накъдри думите ми и аз се почувствах ужасно безпомощна.

От сватбата на мама и татко има само една снимка. Сигурно са направили и други, които прашасват в някой забравен албум, обаче аз знам само за една снимка, запазена след отминалите години.

На нея са само те двамата, не е типичната сватбена снимка, на която семействата на младоженците се подреждат от двете страни на двойката в средата като криле — като криви криле, с които въпросното същество надали ще полети. На онази снимка техните несъвместими семейства са се стопили и са останали само те двамата, а мама го гледа в лицето като омагьосана. Татко сякаш сияе, което в известен смисъл си е така: сигурно се дължи на старите прожектори, които навремето са използвали фотографите.

И е толкова невъзможно млад, и двамата са. Татко още има коса на темето и изобщо не подозира, че тя няма да се задържи там. Няма представа, че ще му се роди син, а после ще го изгуби, че бъдещата му дъщеря толкова ще го озадачава и че съпругата му ще започне да го пренебрегва, че един ден сърцето му ще спре и ще го откарат в болницата с линейка, че съпругата му ще седи в чакалнята заедно с дъщеря му, която той просто не разбира, и двете ще го чакат да дойде на себе си.

На снимката нямаше нищичко от това, нито намек. Снимката е застинал миг — цялото им бъдеще лежи пред тях неизвестно, точно както би трябвало да бъде. Но в същото време бъдещето присъства на тази снимка, поне някаква версия на бъдещето. Долавя се в очите им, особено в нейните. Понеже фотографът е уловил не само двама млади на техния сватбен ден, уловил ги е как прекрачват един праг, уловил е вълна в океана точно преди да се разхвърчи на пяна и да се разбие в брега. А младата жена, майка ми, вижда нещо повече от младия мъж до нея, човека, когото все още обича, тя си представя целия съвместен живот, който ги очаква…

Може би описвам нещата в твърде романтична светлина, може би тя просто се любува на косата му или очаква с нетърпение сватбения прием или медения месец… Човек си създава собствени фантазии, свързани с подобни снимки, образи, които добиват символна стойност в семейството, и докато седях в болницата, осъзнах, че има само един начин да разбера как се е чувствала мама, на какво се е надявала, докато го е гледала така, дали животът й е бил по-сложен, миналото й — по-объркано, отколкото може да се заключи по милото й изражение. Трябваше само да попитам — как не се бях сетила досега. Сигурно заради озареното лице на баща ми. Начинът, по който го гледа мама, привлича вниманието към него, затова нея лесно можеш да я подминеш като младо и невинно момиче със скромен произход, чийто живот едва сега започва. Измислица беше, че мама е направила всичко по силите си да ме запознае с историята си, понеже когато разказваше за времето, преди да се запознаят, винаги разказваше онова, което казваше и татко.

Но докато извиквах образа в съзнанието си веднага след посещението си при леля Рита, съсредоточих вниманието си върху лицето на мама отзад в сенките, по-мъничко от неговото. Възможно ли беше младата жена с големите очи да има тайна? Възможно ли бе десетилетие преди сватбата си със стабилния и сияещ мъж до нея да е имала скрита любовна връзка със свой учител, с мъжа, сгоден за по-голямата й приятелка? По онова време е била на петнайсетина години и макар че Мередит Бърчил със сигурност не беше жена, която ще върти юношеска любов, същото отнасяше ли се за Мередит Бейкър? Докато растях, една от любимите теми на мама беше какво не бива да правят добрите момиченца: дали не говореше от собствен опит?

Тогава ме погълна усещането, че знам всичко и нищо за човека, който седеше до мен. Жената, в чието тяло бях пораснала и в чиято къща бях отгледана, ми беше непозната в редица важни отношения. Вече трийсет години за мен тя беше двумерна като хартиените кукли, с които си играех като малка с техните изрисувани неподвижни усмивки и със сгъваемите им хартиени роклички. Нещо повече, през последните няколко месеца безразсъдно се бях старала да разбуля най-дълбоките й тайни, а изобщо не си бях направила труда да я попитам за останалото. Обаче докато седяхме в болницата, а татко лежеше някъде в спешното отделение, изведнъж ми се стори много важно да науча повече за тях двамата. За нея. За загадъчната жена, която прави алюзии с Шекспир и която е изпращала на вестниците свои материали за публикуване.

— Мамо?

— Хм?

— Как се запознахте с татко?

Гласът й звучеше дрезгаво след дългото мълчание и тя се прокашля, преди да отговори:

— В киното. На прожекция на „Зелениката и бръшлянът“^[2]. Знаеш го.

Мълчание.

— Искам да кажа, как се запознахте? Ти ли го забеляза? Или той теб? Кой пръв заговори другия?

— О, Еди, не помня. Той. Не, аз. Забрави. — Тя помръдна леко пръстите на едната си ръка като кукловод, който дърпа нишките. — Бяхме само двамата в салона. Представяш ли си?

Докато говореше, по лицето на мама се изписа сдържано, но нежно изражение, едва ли не избавление от объркващото настояще, в което съпругът й се бореше за живота си в съседната стая.

— Беше ли красив? — настоях лекичко. — Беше ли любов от пръв поглед?

— Надали може да се нарече така. Отначало го взех за убиец.

— Моля? Татко ли?

Мисля, че тя дори не ме чу, толкова дълбоко беше потънала в спомените си.

— Страшничко е да си сам в киното. Редовете с празни седалки, тъмната зала, огромният екран. Би трябвало такова преживяване да бъде общо, а когато не е, ефектът е необикновено разстройващ. В тъмното всичко може да се случи.

— Той до теб ли седеше?

— О, не, на почтено разстояние — баща ти е джентълмен, — обаче ме заговори след това, във фоайето. Имаше среща с някого и чакаше…

— С жена ли?

Тя се отнесе с ненужно голямо внимание към плата на полата си и каза с лек укор:

— О, Еди.

— Само питам.

— Мисля, че беше жена, но тя не дойде. И това беше. — Мама притисна ръце към коленете си, вдигна глава и лекичко изсумтя. — Той ме покани на чай и аз приех. Отидохме в „Лайънс Корнър Хаус“ на Странд. Хапнах парче крушова торта и си спомням, че това ми се стори адски изискано.

Усмихнах се.

— Той първият ти приятел ли беше?

Въобразявах ли си, че тя се поколеба?

— Да.

— Откраднала си гаджето на друга жена — подкачих я, за да придам известна лековатост на нещата, но всъщност си мислех за Джунипър Блайд и за Томас Кавил, затова бузите ми пламнаха. Бях твърде притеснена от собствената си нетактичност, за да обърна внимание на реакцията на мама, и продължих, преди да й дам време да отговори: — На колко години беше ти тогава?

— На двайсет и пет. Беше през 1952 година и току-що бях навършила двайсет и пет.

Кимнах, все едно пресмятам мислено, а всъщност се вслушвах в тъничкото гласче, което шептеше: „Дали моментът не е подходящ, така и така сме захванали темата, да поразпиташ за Томас Кавил?“. Подло гласче, срамувах се, че изобщо му обръщах внимание, но макар да не се гордея с този факт, наистина се изкушавах от предоставената възможност. Опитах да се убедя, че просто ще разсея мама от състоянието на татко, и казах почти без никаква пауза:

— На двайсет и пет. Не е ли малко късничко за първо гадже?

— Всъщност не — изстреля тя в отговор. — Времената бяха различни. Бях заета с други неща.

— Но после си срещнала татко.

— Да.

— И сте се влюбили.

Гласът й беше толкова тих, че по-скоро го прочетох по устните й, отколкото го чух.

— Да.

— Той ли беше първата ти любов, мамо?

Тя рязко си пое въздух и доби изражение, все едно й бях ударила шамар.

— Еди, недей!

Така. Леля Рита имаше право, той не беше първата й любов.

— Не говори в минало време.

Бръчиците покрай очите й бяха плувнали в сълзи. Почувствах се зле, все едно я бях зашлевила, особено когато се разрида тихичко на рамото ми — не плачеше, просто от очите й се стичаха сълзи, понеже мама никога не плаче. И макар да притискаше силно ръката ми към пластмасовия ръб на стола, аз не помръднах нито мускулче.

Навън далечният прилив на уличното движение продължаваше да се носи, току накъсвано от някоя сирена. Има нещо в болничните стени — направени са само от тухли и мазилка, обаче когато си между тях и извисиш глас, гъмжащият като кошер град навън изчезва, вече не е реален — той е отвън, пред вратата, обаче все едно е в някоя далечна вълшебна страна. Като Милдърхърст, хрумна ми, и там се бях почувствала откъсната по същия начин, бях усетила как замъкът ме поглъща, след като минах през входната врата, как светът навън се превърна в песъчинки и се разпадна. Смътно се запитах какво ли правят сестрите Блайд, с какво запълват дните и седмиците, откакто си бях заминала, трите заедно в онзи огромен и мрачен замък. Представите ми се нижеха една след друга като поредица от моментни снимки: Джунипър се носи плавно по коридорите с мърлявата си копринена рокля, Сафи изниква изневиделица и нежно я повежда обратно, Пърси намръщено оглежда от таванския прозорец владенията си като застанал на вахта капитан на кораб…

Мина полунощ, дежурните сестри се смениха, новите лица донесоха със себе си същото бърборене като преди. Смееха се край оживената и осветена рецепция: неустоим фар на всичко нормално, остров насред едно непреодолимо море. Помъчих се да подремна, използвайки чантата си като възглавница, но не успях. До мен седеше мама, дребничка, самотна и някак по-състарена от последния път, когато я бях видяла, и мислите ми трескаво рисуваха подробни сцени от живота й с татко. Представях си всичко съвсем ясно: празното му кресло, тихите хранения, секналия тропот от нещата, които не спираше да майстори. Колко ли сиротно беше у дома, колко спокойно, колко ли пълно с отгласи…

Ако изгубехме татко, щяхме да останем само двете. Две не е много, не дава възможност за никакви резерви. То е кротко число, което създава шанс за простички разговори, които не е нужно да прекъсваш, всъщност не е възможно да прекъснеш. Нито пък е необходимо. Това ли ни очакваше в бъдеще? Двете с мама си разменяме изречения, изказваме мнения, издаваме учтиви звуци, изричаме полуистини и пазим приличието? Мисълта беше непоносима и изведнъж се почувствах много, много самотна.

А когато съм най-самотна, брат ми ми липсва най-силно. Вече щеше да бъде зрял мъж, с непринудено поведение, мила усмивка и умение да развеселява мама. Даниъл от представите ми винаги знаеше точно какво да каже, изобщо не приличаше на клетата си сестра, която ужасно страда, задето е толкова вързана в езика. Погледнах към мама и се запитах дали и тя мисли за него, дали фактът, че е в болницата, събужда у нея спомени за малкото й момче. Не можех да я попитам обаче, защото ние не разговаряхме за Даниъл, точно както не разговаряхме за евакуацията й, за миналото й, за нещата, за които съжалява. Никога.

Може би се дължеше на тъгата ми, задето тайните толкова отдавна бълбукаха под повърхността на семейството, може би беше своеобразно изкупление, задето я бях разстроила с въпросите си преди малко, може би дори частица от мен се опитваше да предизвика реакция, да я накаже, че не споделя спомените си с мен и ме лишава от истинския Даниъл — така или иначе, преди да се усетя, притаих дъх и се обадих:

— Мамо?

Тя разтърка очи и примигна срещу ръчния си часовник.

— С Джейми скъсахме.

— Така ли?

— Да.

— Днес ли?

— Не, не точно. Около Коледа.

Тихо учудено възклицание, после мама се намръщи объркано, докато броеше отминалите месеци.

— Но ти не си споменавала…

— Не съм.

Лицето й оклюма заради този факт и последиците от него.

Мама кимна бавно, несъмнено припомняйки си колко много пъти ме беше питала за Джейми през този период и моите отговори, до един лъжи…

— Трябваше да освободя апартамента — поясних и се прокашлях. — Търся си квартира. Мое местенце.

— Затова не успях да се свържа с теб, след като баща ти… Звъннах на всички номера, за които се сетих, дори у Рита, и накрая се свързах с Хърбърт. Не знаех какво друго да направя.

— Ами — подех с изкуствена веселост в гласа, — оказва се, че точно това е трябвало да направиш. Временно живея у Хърбърт.

Тя видимо се озадачи.

— Той има ли свободна стая?

— Има диван.

— Разбирам. — Ръцете на мама бяха стиснати в скута й, сякаш вътре предпазваше някакво птиченце, безценно птиче, което не искаше да изпусне. — Трябва да изпратя бележка на Хърбърт — добави тя немощно. — Той ми изпрати от къпиновото си сладко за Великден, а аз не се сещам да съм му благодарила.

И ето че разговорът, от който се ужасявах от месеци, приключи просто ей така. Относително безболезнен, което беше добре, но и някак бездушен, което не беше.

Мама се изправи и първата ми мисъл беше, че съм сгрешила, че разговорът не е приключил и че в крайна сметка ще последва сцена. Но когато проследих погледа й, видях, че към нас се приближава лекар. Аз също се изправих, опитах се да разгадая изражението му, да се досетя каква ще е новината, но беше невъзможно. Изражението му подхождаше на всякакви сценарии. Мисля, че ги учат на това, докато следват медицина.

— Госпожо Бърчил? — гласът му звучеше отсечено, с лек чужд акцент.

— Да.

— Състоянието на съпруга ви е стабилно.

Мама издаде звук, все едно изкарва въздух от малък балон.

— Добре, че линейката е пристигнала толкова бързо. Съобразили сте да я извикате навреме.

Чувах тихото хълцане до себе си и си дадох сметка, че мама отново се е просълзила.

— Ще проследим как се възстановява, но на този етап надали ще се наложи ангиопластика. Трябва да остане още няколко дни, за да го наблюдаваме, но след това може да се възстановява у дома. Следете дали мени настроението си: болните от сърце често получават депресии. Медицинските сестри ще ви окажат съдействие в това отношение.

Мама кимаше оживено и признателно.

— Разбира се, разбира се — и като мен се мъчеше да намери точните думи, за да изрази благодарността и облекчението си.

Накрая се спря на обикновеното изпитано: „Благодаря ви, докторе“ — но той вече се беше оттеглил зад непреодолимата преграда на бялата си престилка. Само рязко кимна с глава някак дистанцирано, сякаш трябваше да ходи другаде, да спасява още един човешки живот — и двете несъмнено бяха верни, — и вече беше забравил кои сме и с кой пациент сме свързани.

Точно се канех да й предложа да отидем да видим татко, и тя се разплака — майка ми, която никога не плаче, — не просто отрони няколко сълзи, които да изтрие с опакото на ръката си. Плачеше, хълцайки силно и неудържимо, а това ми напомни за детството ми, когато се разстройвах заради поредната дреболия и мама ми обясняваше, че някои момичета имат късмет да изглеждат хубави, когато плачат — очите им се разширяват, бузите им пламват, устните им се нацупват сладко, — обаче нито тя, нито аз сме били такива.

Имаше право: и двете сме грозни, когато плачем. Ставаме на червени петна, подсмърчаме твърде силно и неприятно. Обаче докато я гледах пред себе си толкова дребничка и така безукорно облечена, ми идеше да я притисна в обятията си, докато не се успокои. Не го направих обаче. Бръкнах в чантата си и извадих салфетка.

Тя я взе, но не спря да плаче, не веднага, и след кратко колебание се пресегнах и докоснах рамото й, после започнах лекичко да го потупвам, накрая започнах да разтривам гърба на кашмирената й жилетка. Стояхме така, докато тялото й се поуспокои и тя се приведе към мен като дете, търсещо утеха.

Накрая издуха носа си и каза:

— Много се бях притеснила, Еди — призна и изтри отдолу очите си едно след друго, проверявайки дали кърпичката не размазва спиралата й.

— Знам, мамо.

— Просто надали бих могла… Ако се случи нещо… Ако го изгубя…

— Всичко е наред — успокоих я категорично. — Той е добре. Всичко ще се оправи.

Тя примигна срещу мен като животинче, заслепено от силна светлина.

— Да.

Научих номера на стаята от сестрата и двете поехме по осветените с флуоресцентни лампи коридори натам. Когато наближихме, мама спря.

— Какво има? — попитах.

— Не искам баща ти да се разстройва, Еди.

Нищо не отговорих, само се запитах защо изобщо смяташе, че възнамерявам да го разстройвам.

— Ще се ужаси, когато разбере, че спиш на някакъв диван. Знаеш колко се притеснява за стойката ти.

— Няма да е за дълго. — Погледнах към вратата. — Наистина, мамо, правя всичко възможно. Следя обявите за наеми, но няма нищо подходящо…

— Глупости. — Тя изпъна полата си и си пое дълбоко въздух. Без да ме поглежда в очите, заяви: — Имаш си чудесно легло у дома.

Пак съм у дома, пак съм у дома, нани-на

Ето как, трийсетгодишна, отново се оказах неомъжена жена, пренесла се в къщата на родителите си, в която е отраснала. В леглото от собственото ми детство, в късичкото ми легълце, под прозореца, който гледа към погребална агенция „Саймън и синове“. Все пак беше по-добре, отколкото преди: обожавам Хърбърт и разполагам с премного време за добрата стара Джес, обаче дано никога повече не ми се налага да си деля дивана с нея.

Самото преместване се осъществи относително безболезнено — не занесох много вещи. Беше временно решение, както обяснявах на всеки, готов да ме изслуша, затова ми се стори много по-разумно да си оставя кашоните у Хърбърт. Приготвих си един-единствен куфар и се върнах у дома, където всичко си беше почти каквото го бях оставила преди десетина години.

Семейната ни къща в Барнс е построена през шейсетте години и е купена чисто нова от родителите ми, докато мама била бременна с мен. Забележителното е, че в къщата никога не цари безпорядък. Ама изобщо. В домакинството на Бърчил си има система за всичко: пералното е пълно с многобройни кошове, в кухнята има кърпи с различен цвят, до телефона има бележник и писалка, която никога не липсва, няма дори едничък плик, изпъстрен с драскулки, адреси и наполовина изписани имена на хора, на които си забравил да звъннеш. Всичко е по конец. Нищо чудно, че като малка се мислех за осиновена.

Дори разчистването на тавана, което правеше татко, създаде съвсем прилична мъничка бъркотия — двайсетина кашона със залепени с тиксо за капака описи на съдържанието им и събирани около трийсетина година електроуреди, все още в оригиналните им опаковки. Все пак не можеха да останат завинаги в коридора и понеже татко се възстановяваше, а моите уикенди се оказаха напълно свободни, беше съвсем естествено аз да се заема със задачата. Работех като войник, само веднъж станах жертва на разсейването, когато се натъкнах на кашон с надпис „Вещи на Еди“, не се сдържах и го отворих. Вътре имаше цяла камара забравени предмети: бижута от макарони с олющена боя, порцеланова кутийка за дреболии с феи отстрани, а почти на дъното сред различните джунджурии и книжки — ах! — беше незаконно придобитата, абсолютно безценна и досега изгубена книга „Човека от калта“.

Докато държах тази мъничка и захабена с времето книжка във вече зрелите си ръце, ме заляха ярки спомени: самата аз като десетгодишна, излегната на дивана — толкова ясно се видях, че сякаш можех да се пресегна с показалец през годините и да докосна вълните с пръст. Усещах приятния покой на процеждащата се през стъклото слънчева светлина и мириса на успокоително топлия въздух: хартиени салфетки, ечемичена отвара с лимон и прелестни дози родителско състрадание. После видях как мама влиза през вратата с палто и с мрежа с покупки. Вади нещо от торбата и ми го подава — книга, която щеше да промени целия ми свят. Роман, написан от господина, в чийто дом е била евакуирана през Втората световна война…

Замислено потърках с палец релефните букви на корицата: Реймънд Блайд. „Може би ще ти повдигне духа — казала бе мама. — Според мен книгата е за малко по-големи читатели, обаче ти си умно момиче. Ако се понапънеш, всичко ще е наред.“ През целия си живот съм отдавала дължимото на библиотекарката госпожица Пери, че ме е насочила към подходящото за мен поприще, но докато седях на дървения под на тавана с „Човека от калта“ в ръце, друга мисъл започна да се оформя в тъничката струйка светлина. Зачудих се дали е възможно през цялото време да съм грешала, дали всъщност мама не е знаела коя е най-подходящата за мен книга за онзи момент, а госпожица Пери просто е намерила заглавието на рафтовете и го е донесла. Надали щях да се осмеля да попитам.

Книгата беше стара, когато попадна в ръцете ми, и още оттогава я обичах страстно, така че окаяното й състояние можеше да се очаква. Между оръфаните й корици се намираха същите онези страници, които отгръщах, когато описаният на тях свят беше съвсем нов за мен: когато не знаех как ще свърши всичко за Джейн, за нейния брат и за горкия и тъжен Човек от калта.

Копнеех да препрочета книгата още откакто се бях върнала от посещението си в Милдърхърст, затова с рязко вдишване я отворих напосоки и плъзнах поглед по средата на прелестната, осеяна с кафеникави петна страница. „Каретата, която щеше да ги откара да живеят при непознатия им чичо, замина за Лондон вечерта, пътува цяла нощ и накрая, точно на зазоряване, пристигна в началото на занемарена алея.“ Продължих да чета, друсайки се в задната част на каретата заедно с Джейн и с Питър. Минахме през уморената и скърцаща порта, поехме по лъкатушещата алея и накрая, на върха на възвишението, на студената и меланхолична светлина на утрото се появи той: замъкът Бийлхърст. Потръпнах от тревожното очакване на онова, което щях да намеря вътре. Кулата се извисяваше високо над покрива, прозорците тъмнееха на фона на кремавия камък, а аз надникнах навън заедно с Джейн и поставих ръка до нейната на прозореца на каретата. Тежки облаци се носеха по бледото небе и когато каретата най-накрая спря шумно, ние излязохме и се озовахме на ръба на мастиленочерния ров. Неочаквано се надигна ветрец и набразди повърхността на водата, а кочияшът посочи към дървения подвижен мост. Бавно и тихичко минахме по него. И тъкмо стигнахме до тежката врата, се чу звън, истински, и аз едва не изпуснах книгата.

Май още не съм споменавала за звънеца. Докато пренасях кашоните обратно на тавана, татко беше настанен да се възстановява в стаята за гости, с купчина списания „Счетоводството днес“ върху нощното шкафче, касетофон със записи на Хенри Манчини и с малко звънче като за някогашните икономи, с което да ни привлича вниманието. Звънчето беше негова идея — далечен спомен от пристъп на треска като малък, — след като две седмици спа почти непрекъснато, затова мама толкова се зарадва на ободряването му, че радостно прие предложението. Каза, че било смислено, и дори за миг не допусна, че малкото декоративно звънче ще бъде подложено на такава нечестива употреба. В раздразнителните ръце на татко звънецът се превърна в страховито оръжие, в талисман на неговото връщане към детството. Стиснал звънеца в юмрук, моят благ и постоянно предъвкващ цифри баща се преобрази в разлигавено и властно дете, което бълваше нетърпеливи въпроси като например минал ли е пощаджията, какво прави мама, по кое време да очаква да му поднесем следващата чаша чай.

Сутринта, когато открих кашона с „Човека от калта“ обаче, мама беше до супермаркета и официално аз бях на смяна с татко. Щом чух звънеца, светът на Бийлхърст изчезна, облаците бързо се разпръснаха във всички посоки, ровът и замъкът се стопиха, стълбите, на които седях, се превърнаха в прах и аз полетях надолу, а в бялото пространство край мен кръжеше единствено текст, пропаднал от дупката в средата на страницата, за да тупне шумно обратно в Барнс.

Знам, че би трябвало да се срамувам, но застинах неподвижно и зачаках дали няма да си спечеля малко отдих. Едва когато дрънченето на звънеца се разнесе за втори път, пъхнах книгата в джоба на жилетката си и с неохотно съжаление се заклатушках надолу по стълбата.

— Здрасти, татко — поздравих бодро на влизане в стаята, понеже не е възпитано човек да негодува, когато възстановяващ се от инфаркт родител го безпокои. — Всичко наред ли е?

Той беше потънал толкова дълбоко във възглавниците, че почти се беше изгубил.

— Стана ли време за обяд, Еди?

— Още не. — Поизправих го малко. — Мама каза, че ще ти донесе супа веднага щом си дойде. Приготвила е прекрасна…

— Майка ти още ли я няма?

— Няма да се бави — усмихнах му се състрадателно. Горкият татко преживя ужасни неща: на никого не е лесно да остане на легло седмици наред, но за човек като него, който няма хобита и е напълно неспособен да си почива, това беше същинско мъчение. Долях му вода, като се постарах да не докосвам книгата, която стърчеше от джоба ми. — Да ти донеса нещо междувременно? Кръстословица? Грейка? Още малко торта?

Той въздъхна сдържано.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Ръката ми отново се озова върху „Човека от калта“, а съзнанието ми виновно се оттегли, за да обмисля предимствата на кушетката в кухнята или на креслото във фоайето, онова до прозореца, което цял следобед е обляно от светлина.

— Ами тогава — подех смутено, — ще се връщам на работа. Горе главата, татко…

Почти бях стигнала до вратата, когато той попита:

— Какво си пъхнала там, Еди?

— Къде?

— Там, стърчи от джоба ти. — Звучеше толкова обнадежден. — Не е пощата, нали?

— Това ли? Не. — Потупах жилетката си. — Книга от един кашон на тавана.

Той стисна устни.

— Целта на изнасянето на нещата оттам не е отново да бъдат прибрани.

— Знам, но книгата ми е любима.

— За какво е?

Слисах се — не помнех някога татко да ме е питал за книга.

— За две сирачета — успях да продумам. — За момиче, на име Джейн, и за момче, на име Питър.

Той се нацупи нетърпеливо.

— Явно става дума за нещо повече. Като гледам, страниците са доста.

— Да, разбира се. Става дума за много повече от това. — О, откъде да започна? За дълг и за предателство, за отсъствие и за копнеж, за това, докъде са готови да стигнат хората, за да защитят любимите си същества, за лудост, вярност, чест, любов… Отново погледнах към татко и реших просто да се придържам към сюжета. — Родителите загиват в ужасен пожар в Лондон и децата са изпратени да живеят в замъка на чичо си, с когото отдавна не поддържат връзка.

— В неговия замък ли?

Кимнах.

— Бийлхърст. Чичото е симпатичен човек и отначало на децата им е приятно в замъка, обаче постепенно осъзнават, че се случват много повече неща от очевидното. Че под всичко се спотайват зловещи и дълбоки тайни.

— Зловещи и дълбоки, а? — подсмихна се той.

— О, да. И двете. Много е страшно наистина.

Казах го бързо и развълнувано и татко се приведе по-близо към мен и се облегна на лакът.

— Е, каква е?

— Кое какво е?

— Тайната. Каква е?

Погледнах го изумено.

— Ами просто… не мога да ти кажа.

— Разбира се, че можеш.

Той скръсти ръце като капризно дете и аз отчаяно затърсих думи, с които да му обясня как се осъществява контактът между читател и писател, опасностите от повествователната алчност.

За светотатството да изръсиш на две на три нещо, което се гради глава след глава, тайни, прикривани старателно от автора зад безброй ловки трикове. Успях да кажа само:

— Ще ти я дам да я прочетеш, ако искаш.

— Главата ме заболява, докато чета.

Помежду ни се възцари мълчание, което ставаше доста неловко, докато той ме чакаше да се съглася, а аз — разбира се, имах ли избор? — отказвах. Накрая той въздъхна отчаяно.

— Няма значение — махна безутешно с пръсти. — Не е важно, струва ми се.

Обаче изглеждаше толкова потиснат, а аз така ясно си припомних как бях потънала в света на Човека от калта, докато боледувах от заушки или каквото там беше, че просто не се сдържах и му казах:

— Щом толкова искаш да узнаеш, мога да ти я прочета.

„Човека от калта“ ни стана навик, нещо, което очаквах с нетърпение всеки ден. Щом се навечеряхме, помагах на мама в кухнята, вдигах подноса на татко, после двамата с него продължавахме от там, където бяхме спрели. Той не проумяваше как е възможно една измислена история да прикове интереса му до такава степен.

— Сигурно стъпва на действителни събития — повтаряше често той, — на някое отвличане от миналото. Като онзи тип, Линдбърг, дето отвлякъл детето от прозореца на спалнята.

— Не, татко, Реймънд Блайд си е съчинил всичко.

— Но разказът е толкова жив, Еди, представям си всичко, докато ми четеш, все едно се случва пред очите ми, все едно вече познавам историята.

И започваше удивено да клати глава, от което чак върховете на пръстите ми пламваха от гордост, макар че нямах никакво участие в създаването на „Човека от калта“.

Когато оставах до късно на работа, татко ставаше неспокоен, цяла вечер се цупеше на мама, ослушваше се кога ще си отключа, а после дрънваше със звънчето си и се правеше на изненадан, когато се появях.

— Ти ли си, Еди? — извиваше вежди объркано. — Тъкмо се канех да помоля майка ти да ми набухне възглавниците. Ама така и така си тук, дали да не видим какво се случва в замъка?

Може би всъщност замъкът го покори повече от самия сюжет. Завистливото му уважение към внушителните семейни имения беше най-силната проява на интерес от страна на татко и след като му подметнах, че Бийлхърст до голяма степен се основава на замъка на Реймънд Блайд, интересът му беше подсигурен. Отрупваше ме с въпроси, на някои от които можех да отговоря по памет или според познанията си, други обаче бяха много конкретни. Не ми оставаше друг избор, освен да му дам да разгледа „Милдърхърст на Реймънд Блайд“, друг път му носех у дома справочни издания, които заемах от огромната сбирка на Хърбърт и мъкнех от работа. Така двамата с татко подхранвахме увлечението си и за пръв път открихме нещо общо помежду си.

Имаше само едно неудобство за нашия щастлив клуб на почитателите на „Човека от калта“ от семейство Бърчил. И това беше мама. Макар че увлечението ни по Милдърхърст беше възникнало по съвсем невинен начин, ние, двамата с татко, се чувствахме подличко, докато седяхме зад затворената врата и възкресявахме един свят, за който мама категорично отказваше да говори и над който тя имаше много по-големи права от нас. Знаех, че ще се наложи да поговоря с нея за това, знаех също, че разговорът ще бъде неприятен.

Откакто се бях пренесла обратно у дома, отношенията ни с мама се върнаха в обичайното си русло. Донякъде наивно си бях представяла, че взаимоотношенията ни ще преживеят някакъв нежен ренесанс, че ще си създадем някакви навици, че ще разговаряме често и с лекота, и дори, че мама ще оголи душата си и ще разкрие тайните си. Изглежда, се надявах това да се случи. Излишно е да казвам, че не стана. Всъщност макар мама да се радваше, че съм там, да беше признателна, че помагам на татко, и макар да беше много по-толерантна към различията помежду ни, отколкото в миналото, в други отношения ми се струваше по-дистанцирана от всякога, разсеяна и много, много мълчалива. Отначало допусках, че е заради инфаркта на татко, че тревогата, последвана почти веднага от облекчение, я е подтикнала към преосмисляне на нещата, но седмиците се нижеха, подобрение не настъпваше и аз започнах да се чудя. Забелязах, че понякога както върши нещо, тя изведнъж спира, подпира ръце на пълната със сапунена пяна кухненска мивка и вперва празен поглед през прозореца. А изражението й е толкова далечно, толкова объркано и смутено, все едно е забравила къде се намира и коя е.

Точно в такова разположение на духа я заварих една вечер, когато отидох да призная какво чета на татко.

— Мамо? — повиках я. Тя явно не ме чу, затова се доближих и спрях до ъгъла на масата. — Мамо?

Извърна се от прозореца.

— О, здравей, Еди. Много е красиво по това време на годината, нали? Тези дълги, късни залези.

Застанах до нея на прозореца и загледах как последното прасковено притъмняваше на небето. Наистина беше красиво, но може би недостатъчно, че да заслужава чак толкова ревностното й внимание.

И понеже мама не продума още известно време, аз се прокашлях. Казах й, че чета на татко „Човека от калта“, после внимателно обясних обстоятелствата, довели до това, и по-конкретно — че не го бях планирала. Тя почти не ме чуваше, кимна леко, когато споменах колко очарован е татко от замъка — единственият признак, че изобщо ме е слушала. Когато й съобщих всичко, което ми се струваше съществено, млъкнах и зачаках, леко напрегната заради онова, което евентуално предстои.

— Много мило, че четеш на баща си, Еди. На него му е приятно. — Не точно такава реакция очаквах. — Тази книга се превръща в нещо като традиция в семейството ни. — Мимолетна усмивка. — Спътник по време на боледуване. Може би не помниш, но ти дадох тази книга, докато беше болна от заушки. Беше толкова нещастна, само това ми хрумна, за да те ободря.

Така. Значи, е била мама. Тя, а не госпожица Пери, ми беше избрала „Човека от калта“. Идеалната книга в идеалния момент.

— Помня — успях да кажа.

— Добре, че баща ти има за какво да си мисли, докато лежи в леглото. Още по-хубаво е, че го споделя с теб. Няма много посетители, както знаеш. Хората са заети, колегите му са на работа. Повечето изпратиха картички, пък и след като баща ти се пенсионира… е, времето си тече, нали така? Просто… човек трудно приема, че са го забравили.

Тя се извърна настрани, но преди това успях да забележа, че здраво е стиснала устни. Имах чувството, че вече не говори само за татко, и понеже в онзи момент всяка моя мисъл ме отвеждаше в Милдърхърст, при Джунипър Блайд и Томас Кавил, не можех да не се запитам дали мама не скърби за своя стара любов, за любовна връзка от далечното минало, преди да се запознае с баща ми, когато е била млада, впечатлителна и лесно ранима. Колкото повече размишлявах, колкото повече стрелках крадешком с поглед замисления й профил, толкова повече се гневях. Що за човек беше този Томас Кавил, който беше офейкал през войната и беше оставил подире си няколко разбити сърца. Горката Джунипър, която крееше в рушащия се бащин замък, и собствената ми майка, която десетилетия по-късно все още носеше в сърцето си своята лична мъка.

— Само помни едно, Еди — отново се обърна към мен мама и тъжните й очи потърсиха моите, — предпочитам баща ти да не разбира за моята евакуация.

— Татко не знае ли, че си била евакуирана?

— Знае, че се е случило, но не знае къде. Не знае за Милдърхърст.

Изведнъж тя реши да отдели огромно внимание на ръцете си, вдигна ги една след друга и нагласи златната си венчална халка.

— Надявам се, разбираш — казах тихо, — че той ще те приеме за неоценимо специално същество, ако узнае, че някога си живяла там.

Тъжна усмивка поразруши самообладанието й, но тя не откъсна поглед от ръцете си.

— Говоря сериозно. Той е покорен от това място.

— Въпреки това — каза мама, — предпочитам така.

— Добре, разбирам. — Не разбирах, обаче това вече го бяхме уточнили, а и светлината от уличната лампа галеше скулите й по такъв начин, че мама изглеждаше уязвима, сякаш беше различна жена, по-млада и по-крехка, затова престанах да я притискам. Обаче продължих да я наблюдавам — беше потънала в толкова дълбок размисъл, че не можех да отместя поглед.

— Знаеш ли, Еди — тихо каза тя, — когато бях малка, мама ме изпращаше навън някъде по това време, за да прибера дядо ти от кръчмата.

— Наистина ли? Самичка?

— По онова време, преди войната, не беше необичайно. Отивах и чаках до вратата, той ме виждаше, махваше ми, допиваше питието си и двамата се прибирахме заедно.

— Бяхте ли близки?

Тя леко наклони глава.

— Мисля, че го озадачавах. Баба ти също. Казвала ли съм ти, че когато завърших гимназия, тя искаше да стана фризьорка?

— Като Рита.

Мама примигна към тъмната като в рог улица.

— Надали щеше да ме бива.

— Не знам, доста си сръчна с градинските ножици.

Замълча, удостои ме с коса, не съвсем непринудена усмивка, и аз останах с усещането, че иска да каже още нещо. Почаках, но каквото и да беше то, мама предпочете да замълчи и след малко отново впери поглед в стъклото на прозореца.

Опитах апатично да я въвлека в разговор за времето, когато е ходила на училище, вероятно с надеждата това да я накара да спомене Томас Кавил, обаче тя не налапа въдицата. Каза, че й е било приятно да ходи на училище, и ме попита искам ли чай.

Единствената полза от мамината разсеяност тогава беше фактът, че не ми се наложи да обсъждам раздялата си с Джейми. Понеже сдържаността беше нещо като семейно хоби, мама не разпитваше за подробности, нито пък ме заля с изтъркани фрази. Беше така любезна да остави и двете ни да се вкопчим в илюзията, че просто съм взела всеотдайното решение да се прибера у дома, за да й помагам с татко.

Боя се обаче, че същото не може да се каже за Рита. Лошите вести се разчуват бързо и леля ми е страхотен приятел в нужда, затова не се учудих, когато тя ме пресрещна на входа на стриптийз клуба на женското парти на Саманта. Рита ме хвана под ръка и каза:

— Скъпа, научих. Не се тревожи, това не значи, че си стара и непривлекателна и че ще останеш сама до края на живота си.

Дадох знак на келнера, че съм готова да си поръчам доста силно питие, и леко потисната, усетих, че завиждам на мама за вечерта, която щеше да прекара у дома с татко и с неговия звънец.

— Много хора срещат своя човек в по-късните си години — продължи Рита — и са много щастливи. Виж само братовчедка ти — посочи тя към Сам, която ми се хилеше до прашките на някакъв непознат. — И твоят ред ще дойде.

— Благодаря, лельо Рита.

— Добро момиче — кимна тя одобрително. — Сега се забавлявай и остави всичко зад гърба си. — И точно преди да се отдалечи и да отиде да ободрява някой друг, тя се спря и ме стисна за ръката. — За малко да забравя, нося ти нещо. — Бръкна в торбестата си чанта и извади една кутия за обувки. Отстрани беше нарисуван чехъл с бродерия, каквито баба много харесваше, и макар подаръкът да ми се струваше доста странен, признавам, че чехлите изглеждаха удобни. А и не бяха непрактични: в крайна сметка напоследък доста нощи прекарвах у дома.

— Благодаря ти. Много мило.

После вдигнах капака и видях, че в кутията изобщо няма чехли, а е пълна до половината с писма.

— От майка ти — поясни леля Рита с дяволита усмивка. — Както ти обещах. Интересно четиво, нали? Горе главата.

Много се радвах за писмата, обаче в този момент изпитах лека неприязън към леля Рита заради момиченцето, чийто почерк се извиваше и къдреше в несигурни редове върху пликовете. Малкото момиченце, изоставено от по-голямата си сестра по време на евакуацията, понеже се бе измъкнала тайно, за да я настанят с приятелка, и беше зарязала Мередит да се оправя самичка.

Сложих обратно капака, обзета от нетърпение да изнеса писмата от клуба. Не им беше мястото сред цялата тази пошлост — неподправените мисли и мечти на едно момиченце отпреди много, много време, същото момиченце, което ме съпровождаше по коридорите на Милдърхърст и което се надявах някой ден да опозная по-добре. Малко след като ни поднесоха коктейлите, се извиних и отидох да си легна заедно с писмата.

Беше тъмно като в рог, когато се прибрах, и на пръсти се качих предпазливо по стълбите, за да не събудя господаря на звънеца. Настолната ми лампа светеше мъжделиво, къщата издаваше странни нощни шумове, а аз приседнах на ръба на леглото с кутията в скута. Може би тогава си казах, че бих могла да направя нещата различно. Пред мен се отваряха два пътя и аз можех да тръгна по който и да е от двата. След нищожно колебание отворих капака и извадих отвътре пликовете, а докато ги разлиствах, забелязах, че са старателно подредени по дати. Върху коленете ми изпадна снимка — две момиченца, широко усмихнати пред обектива. В лицето на по-малкото и по-тъмното разпознах майка ми — сериозни кафяви очи, костеливи лакти, късо подстригана коса, както разумно предпочиташе баба, а другото беше по-голямо момиче с дълга руса коса. Джунипър Блайд, разбира се. Помнех я от книгата, която купих в село Милдърхърст — това беше детето с искрящите очи, но пораснало. Решително прибрах снимката и писмата обратно в кутията — оставих само първото и го разгърнах. Датата беше 6 септември 1939 година, написана с четлив почерк в горния десен ъгъл.

„Скъпи мамо и татко — започваше писмото с големи заоблени букви. — Много ми липсвате и двамата. А аз липсвам ли ви? Сега съм в провинцията и всичко е много различно. Първо, има крави — знаете ли, че те наистина мучат? Много силно. Много се стреснах, когато ги чух за пръв път.

Живея в замък, в истински замък, обаче не изглежда както си го представяте. Няма подвижен мост, но има кула, три сестри и един възрастен мъж, когото никога не виждам. Знам, че е тук, понеже сестрите говорят за него. Наричат го «татко» и пише книги. Истински, каквито вземаме от библиотеката. Най-малката сестра се казва Джунипър, на седемнайсет години е и има красиви големи очи. Тя ме доведе в Милдърхърст. Между другото, знаете ли от какво се прави джин — от плодовете на хвойната^[3].

Тук има и телефон, така че ако имате време и господин Уотърман от магазина няма нищо против, бихте могли…“

Бях стигнала до края на първата страница, но не я обърнах. Седях неподвижно, сякаш внимателно се вслушвах в нещо. И май наистина беше така — понеже гласът на онова момиченце се носеше от кутията за обувки и вече отекваше в тъмните ъгли на стаята. Сега живея в провинцията… наричат го „татко“… има кула, три сестри… Ето такива са писмата. Разговорите заглъхват почти веднага, обаче написаните думи остават. Тези писма бяха малки пътешественици във времето. Петдесет години бяха лежали търпеливо в кутията си и бяха чакали да ги намеря.

Фаровете на минаваща по улицата кола хвърлиха сребристи отблясъци между пердетата ми и по тавана се проточиха светли гирлянди. После отново тишина, мрак. Обърнах страницата и продължих да чета, а в гърдите ми започна да напира напрежение, сякаш нещо топло и твърдо притискаше ребрата ми отвътре. Усещането малко приличаше на облекчение и колкото и да е странно, уталожи някаква чудата носталгия. Но в това нямаше никакъв смисъл, само дето гласът на момиченцето беше толкова познат, че четенето на писмата приличаше на среща със стар приятел. С някой, когото познавах отдавна…

Бележки

[1] Героиня от едноименния роман на Елинор Портър „Полиана“ (1913), донесъл известност на авторката си. Смята се, че популярното в САЩ „позитивно мислене“ води началото си от романите на Е. Портър. — Б.пр. ↑

[2] Британски филм от 1952 г. на режисьора Джордж О’Фаръл, с участието на Ралф Ричардсън, Силия Джонсън, Маргарет Лайтън и др. Сюжетът разказва за английски пастор, който се събира отново със семейството си на Коледа и за техните изпитания по време на Втората световна война. — Б.пр. ↑

[3] «Джунипър» на английски означава «хвойна». — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кейт Мортън
Отминали времена (13)

Съдържание

Втора част

Книга за вълшебните мокри животни

Бремето на очакването

Пак съм у дома, пак съм у дома, нани-на

Читалня

Работилница

Колекции

Кейт Мортън Отминали времена (13)

Втора част

Книга за вълшебните мокри животни

Бремето на очакването

Пак съм у дома, пак съм у дома, нани-на

Кейт Мортън
Отминали времена (13)