Кейт Мортън
Отминали времена (22)

4.

Когато Мередит най-накрая зърна родителите си да крачат заедно по алеята, коремът й се обърна. За част от секундата сякаш наблюдаваше нереални хора, познати, но и напълно неуместни тук, в действителността. Усещането бе мимолетно и после нещо вътре в нея, някакво копче на възприятието беше натиснато и тя ги видя отново като мама и татко — най-сетне бяха тук и тя имаше да им разказва толкова много. Хукна към тях с разперени ръце и татко коленичи, също разперил своите, за да може тя да скочи в широката му и топла прегръдка. Мама я целуна по бузата, което бе необичайно, но не неприятно, и макар Мередит да съзнаваше, че е твърде голяма за такова нещо, Рита и Ед ги нямаше да й се подиграват, затова тя позволи на баща си да я държи за ръката, докато вървяха, а тя бъбреше неспирно за замъка, за библиотеката му, за нивите, за потока и за горите.

Пърси вече ги чакаше до масата и пушеше поредната цигара, която угаси, когато ги видя. Изпъна полата си, подаде ръка и след известно суетене си размениха поздрави.

— Как беше пътуването с влака? Надявам се, не е било твърде неприятно.

Въпросът беше съвсем обикновен и дори учтив, но Мередит чу отсечения тон на Пърси с ушите на родителите си и й се прииска вместо него да бяха чули сърдечния поздрав на Сафи.

И наистина, гласът на майка й прозвуча предпазливо и тъничко.

— Беше дълго. Непрекъснато спирахме и тръгвахме, за да пропускаме влакове с войници. Прекарахме повече време на страничните коловози.

— Е, нашите момчета трябва някак да стигнат до фронта — намеси се татко. — Да покажат на Хитлер, че Великобритания ще се справи.

— Точно така, господин Бейкър. Заповядайте, седнете — покани ги Пърси на безукорно подредената маса. — Сигурно умирате от глад.

Пърси наля чай и им предложи по едно парче от тортата на Сафи, докато продължаваха да разговарят малко сковано за претъпканите влакове, за войната (Дания беше паднала, дали не идваше ред на Норвегия?), за бъдещия й ход. Мередит ядеше тортата си и наблюдаваше. Беше убедена, че родителите й само ще погледнат замъка, после Пърси Блайд с нейния изкусен акцент и изпънат гръб и ще възприемат отбранително поведение, но засега всичко вървеше гладко.

Майката на Мередит си беше мълчалива, това беше истината. С една ръка нервно и сковано придържаше дамската си чанта в скута, което беше леко обезпокоително, като се има предвид, че Мередит не помнеше някога да е виждала майка си уплашена: нито от плъхове, нито от паяци, нито от господин Лейн, съседа им отсреща, когато беше стоял дълго в кръчмата. Баща й се държеше малко по-непринудено, кимаше, докато Пърси говореше за самолетите „Спитфайър“ и за медицинските грижи за войниците във Франция, и отпиваше чай от ръчно рисуваната порцеланова чаша, все едно цял живот го е правил. Е, почти. До татко сервизът изглеждаше като изваден от куклена къща. Мередит не беше забелязала досега колко големи са пръстите му и усети неочакван прилив на обич към него. Пресегна се под масата и постави длан върху другата му ръка. В семейството им физическите прояви на обич не бяха чести, затова той вдигна изненадано поглед, преди да стисне ръчичката в отговор.

— Как върви учението, моето момиче? — Той приведе рамото си малко по-близо, вдигна поглед и намигна на Пърси. — Рита ни е хубавицата, обаче малката Мередит е умницата.

Мередит грейна от гордост.

— Уча тук, в замъка, татко, със Сафи. Само да видиш библиотеката — има повече книги, отколкото в заемната библиотека. По всички стени има рафтове. Уча латински… — О, колко обичаше латинския! Звукове от миналото, наситени със значение. Древни гласове, довеяни от вятъра. Мередит бутна очилата си нагоре на нослето — често се смъкваха, когато беше развълнувана. — Уча се и да свиря на пиано.

— Сестра ми Серафин е много доволна от напредъка на дъщеря ви — каза Пърси. — Справя се много добре, като се има предвид, че изобщо не е виждала пиано досега.

— Така ли? — възкликна татко, движейки ръце в джобовете си и лактите му се размърдаха странно над масата. — Моето момиченце свири мелодии?

Мередит се усмихна гордо и се запита дали ушите й са пламнали.

— Малко.

Пърси доля чай на всички.

— По-късно би могла да заведеш родителите си вътре, в музикалния салон, и да им изсвириш нещо, Мередит.

— Чу ли това, мамче? — вирна брадичка татко. — Нашата Мередит свири истинска музика.

— Чух. — Нещо се появи в изражението на мама, но Мередит не беше сигурна какво точно. Същото изражение имаше, когато двамата с татко се караха за нещо и той допускаше малката, но фатална грешка да й отстъпи победата. Гласът й беше напрегнат, когато каза на Мередит, все едно Пърси я нямаше: — Липсваше ни на Коледа.

— И вие ми липсвахте, мамо. Много ми се искаше да ви дойда на гости, обаче нямаше влакове. Всички бяха нужни за войниците.

— Рита се прибира с нас днес. — Мама остави чашата върху чинийката, решително оправи лъжичката и избута чашата. — Намерихме й работа в един фризьорски салон на „Олд Кент Роуд“. Започва в понеделник. Отначало ще чисти, но ще я научат и да подстригва, и да къдри — блеснаха доволно очите на мама. — В момента има възможности, Мери, понеже повечето по-големи момичета работят във фабриките или в селското стопанство. Хубави възможности за момичета без изгледи за нещо друго.

Разумно беше. Рита постоянно се суетеше с косата си и с безценната си сбирка от разкрасяващи средства.

— Звучи чудесно, мамо. Приятно е да имаш някой от семейството, който да се грижи за косата ти.

Думите й явно не харесаха на мама.

Пърси Блайд извади цигара от сребърната си табакера, която Сафи настояваше да използва в компания, и отупа джобовете си за кибрита.

Татко се прокашля.

— Работата е там, Мери… — каза той и неловкият му тон не беше утеха за следващите му думи: — Двамата с майка ти мислехме, че и за теб е време.

В този момент Мередит разбра. Родителите й искаха тя да се прибере у дома, да стане фризьорка, да напусне Милдърхърст. Дълбоко в корема й се образува топка от паника и започна да се търкаля напред-назад. Мередит примигна няколко пъти, оправи очилата си и каза, заеквайки:

— Но аз… аз не искам да ставам фризьорка. Сафи казва, че е важно да завърша образованието си. Че мога дори да се запиша в гимназия след края на войната.

— Майка ти просто иска да се погрижи за бъдещето ти. Може да обсъдим и друго, ако искаш. Като секретарка може би. В някое министерство?

— Но в Лондон не е безопасно — възрази внезапно Мередит.

Беше гениален ход: тя изобщо не се страхуваше от Хитлер, нито от бомбите му, но може би така щеше да ги убеди.

Татко се усмихна и я потупа по рамото.

— Няма за какво да се тревожиш, момичето ми. Всички правим каквото можем, за да развалим удоволствието на Хитлер: мама започна работа в един завод за муниции, а аз работя нощна смяна. Вече не пускат бомби, няма отровен газ, кварталът ни е, какъвто е бил винаги.

Какъвто е бил винаги. Мередит си представи мръсните стари улици и собственото си мрачно лице на тях и в този миг с болезнена яснота призна колко отчаяно копнее да остане в Милдърхърст. Обърна се към замъка, преплете пръсти и й се прииска да повика Джунипър само със силата на необходимостта си от нея, прииска й се да се появи Сафи и да каже точно каквото трябва, да убеди мама и татко, че не е правилно да я отвеждат у дома, че трябва да й позволят да остане.

Може би по силата на някакъв странен усет като близначка Пърси избра този момент да се намеси.

— Господин и госпожо Бейкър — каза тя и потупа края на цигарата си по сребърната табакера с вид на човек, който иска да бъде другаде, — разбирам, че сигурно много ви се иска Мередит да си бъде у дома при вас, но ако инвазията продължи…

— Прибираш се с нас днес следобед, госпожичке, и това е.

Мама беше настръхнала. Тя дори не погледна Пърси, а впери в Мередит поглед, който обещаваше жестоко наказание впоследствие.

Очите на Мередит се насълзиха зад очилата.

— Няма.

— Не говори така с майка си — изръмжа татко.

— Е — рязко се намеси Пърси, повдигна капака на чайника и огледа съдържанието му. — Чайникът е празен. Извинете ме, ще отида да го напълня. В момента нямаме достатъчно прислуга. Военновремеви икономии.

Тримата я проследиха с поглед, докато се оттегля, после мама изсъска на татко:

— В момента нямаме достатъчно прислуга. Чу ли това?

— Стига, Ани.

Татко не обичаше сблъсъците. Той беше човек, чийто впечатляващ ръст въздействаше достатъчно възпиращо и рядко му се налагаше да прибягва до удари. Мама обаче…

— Тази жена ни гледа високомерно, откакто сме пристигнали. Военновремеви икономии, как пък не — я виж това място — махна тя към замъка. — Сигурно си мисли, че трябва да се спусна да й помагам.

— Не е вярно! — възрази Мередит. — Те не са такива.

— Мередит.

Татко все още беше забол поглед в земята, но повиши тон почти умолително и я стрелна с поглед изпод сключените си вежди. Тя знаеше, че обикновено той разчита Мередит да стои мълчаливо до него, докато мама и Рита крещят. Не и днес обаче, днес тя не можеше просто да стои и да бездейства.

— Но, татко, виж как специално са се подготвили за чая…

— Престани да нахалстваш, госпожичке. — Мама вече беше на крака и дръпна Мередит за ръкава на новата й рокля по-силно, отколкото трябваше. — Отивай вътре и си събирай нещата. Истинските си дрехи. Влакът тръгва скоро и ние ще се качим.

— Не искам да тръгвам — заяви Мередит и настойчиво се обърна към баща си. — Позволи ми да остана, татко.

— Ха! — пренебрежително махна с ръка мама. — Прекрасно виждам на какво си се научила тук с твоята лейди Безделие — как да отговаряш на родителите си. Виждам и какво си забравила: коя си и откъде си. — Тя размаха пръст към татко. — Казах ти, че изобщо не биваше да изпращаме децата. Ако си бяха останали у дома, както настоявах…

— Стига! — избухна татко най-накрая. — Стига, Ани. Седни. Няма никаква нужда от това — тя се прибира у дома с нас.

— Не!

— О, напротив — увери я мама и замахна с изпъната длан. — И те чака хубав тупаник, само да се приберем.

— Стига толкова! — Татко вече се бе изправил и стисна китката на мама. — За бога, Ани, престани. — Очите му потърсиха нейните и помежду им се случи нещо. Мередит видя, че майка й отпусна ръка. Татко й кимна. — Всички се поразгорещихме малко, това е.

— Говори с дъщеря си… Аз не мога да я гледам. Надявам се само тя никога да не разбере какво означава да изгубиш дете.

И се отдалечи, скръстила упорито ръце.

Изведнъж татко й се стори изморен, състарен. Прокара ръка през косата си. Тя вече оредяваше на темето и Мередит виждаше следите, оставени от гребена сутринта.

— Не й обръщай внимание. Много се пали, познаваш я. Притеснява се за теб, и двамата се притесняваме. — Той отново погледна към замъка, извисяващ се над тях. — Но чуваме разни неща. От писмата на Рита и от някои деца, които се прибраха у дома, разказват ужасни неща, които са им се случвали.

Това ли било? Мередит усети бълбукащо опиянение от облекчение. Знаеше, че на някои от евакуираните деца не им е провървяло като на нея, но ако това беше единствената тревога на родителите й, значи, тя трябваше просто да успокои баща си.

— Няма за какво да се тревожите, татко. Нали ви писах: щастлива съм тук. Не четеш ли писмата ми?

— Чета ги, разбира се. И двамата ги четем. Най-хубавият миг от деня е пристигането на твоето писмо.

От начина, по който той го каза, Мередит разбра, че е истина, и я прониза болка — представи си как двамата седят на масата и мислят за онова, което им беше писала.

— В такъв случай — поде тя, неспособна да го погледне в очите, — знаеш, че всичко е наред. И дори чудесно.

— Знам, че ти така твърдиш. — Той погледна към мама, за да провери дали още е достатъчно далече, за да ги чува. — Това е част от проблема. Писмата ти бяха толкова… весели. А пък майка ти чула от една приятелка, че някои приемни семейства подменят писмата на децата до домовете им. Не им позволявали да пишат нищо лошо. Карали ги да представят нещата по-добре, отколкото били всъщност — въздъхна той. — Но при теб не е така, нали, Мери? Нали не е?

— Не, татко.

— Ти си щастлива тук, точно както пишеш в писмата си?

— Да. — Мередит усещаше, че той се колебае. Възможността се стрелна като фойерверк към крайниците й и тя заговори бързо: — Пърси е малко скована, но Сафи е прекрасна. Ще се запознаете с нея, ако влезем вътре. Мога да ви изсвиря някоя песен на пианото.

Той погледна нагоре към кулата и слънцето огря бузите му. Мередит забеляза как зениците му се свиха, чакаше и се опитваше да разчете изражението на широкото му лице. Устните му мърдаха, сякаш преценяваше размерите, запомняше цифрите, но не можеше да разбере накъде го навеждат сборовете. После той погледна към съпругата си, която кипеше от гняв край фонтана, и Мередит разбра, че трябва да действа сега или никога.

— Моля те, татко — стисна тя ръкава на ризата му. — Моля те, не ме карай да се връщам. Тук научавам толкова много, много повече, отколкото мога да науча в Лондон. Моля те, обясни на мама, че тук ми е по-добре.

Той въздъхна и погледна смръщено към гърба на мама. Мередит наблюдаваше промяната на изражението му, разнежването му и сърцето й се сви. Татко обаче не сведе очи към нея и не продума. Накрая тя проследи погледа му и видя, че мама се е привела, че едната й ръка е на хълбока, а другата виси до тялото й. Слънцето беше пропълзяло зад нея, бе намерило червеникави отблясъци в кестенявата й коса и тя изглеждаше красива, изгубена и необикновено млада. Беше приковала поглед върху татко и в един болезнен миг Мередит установи, че нежността на лицето му е за мама, а не за нея.

— Съжалявам, Мери — каза той и обхвана с пръсти нейните, все още стиснали ризата му. — Така е най-добре. Върви да си събереш нещата. Прибираме се у дома.

Тогава Мередит направи нещо много лошо, предателството, за което майка й нямаше да й прости. Единственото й извинение беше, че е напълно лишена от избор, че беше дете и щеше да си остане дете още много години, а никой не се интересуваше от нейното желание. Беше й омръзнало да се държат с нея, все едно е колет или куфар, да я запращат тук или там в зависимост от преценката на възрастните. Искаше само да си има свое местенце.

Тя хвана баща си за ръката и каза:

— И аз съжалявам, татко.

И докато по прекрасното му лице все още бе изписано смайване, тя се усмихна извинително, избегна вбесения поглед на майка си и хукна с всички сили по моравата. А после се гмурна в хладното и тъмно убежище на гората Кардейкър.

 

 

Пърси научи съвсем случайно за свързаните с Лондон планове на Сафи. Ако не се беше измъкнала от чая с родителите на Мередит, можеше никога да не узнае. Докато вече не бе твърде късно. Добре, че едновременно се смущаваше и ужасяваше от изваждането на показ на мръсните ризи на хората, поради което се извини и влезе вътре с намерението да изчака малко и да се върне, когато нещата са се успокоили. Очакваше да завари Сафи, приведена на прозореца, да следи случващото се отдалече и да я накара да й разкаже какви са родителите, как се държи Мередит, харесали ли са им сладкишите — затова се изненада, когато намери кухнята празна.

Пърси си спомни, че все още държи чайника в резултат на доста неумелото си извинение да се махне, и го остави върху печката. Времето течеше бавно и тя отклони вниманието си от пламъците и се запита какво толкова ужасно е направила, та да заслужи и сватба, и гости на чай в един и същи ден. В този момент от килера за провизиите се разнесе силен шум. Телефонните разговори бяха станали рядкост, след като от пощата предупредиха, че обичайното бъбрене по мрежата може да забави важните разговори, затова на Пърси й отне известно време да установи от къде се носи настойчивото дрънчене.

В резултат, когато най-накрая вдигна слушалката, гласът й прозвуча едновременно подозрително и уплашено.

— Замъкът Милдърхърст. Ало?

Човекът се представи като някой си Арчибалд Уикс от Челси и помоли да разговаря с госпожица Серафин Блайд. Изненадана, Пърси предложи да запише съобщението му и тогава господинът я осведоми, че е работодател на Сафи и се обажда с нови препоръки относно настаняването й в Лондон от следващата седмица нататък.

— Извинете, господин Уикс — каза Пърси и усети как кръвоносните й съдове се разширяват под кожата, — но се боя, че има някакво недоразумение.

Леко колебание.

— Недоразумение ли? Връзката… не ви чувам добре.

— Серафин… сестра ми… няма да може да поеме работата в Лондон.

— О! — Настана нова пауза, по време на която се чуваше далечно пращене и Пърси си представяше телефонните жици, опънати между стълбовете и полюшващи се на вятъра. — О, разбирам — продължи той. — Но това е странно, понеже държа в ръката си писмото й, с което приема поста. Кореспондирахме си доста благонадеждно по въпроса.

Това обясняваше защо напоследък Пърси носи толкова често писма от и до замъка, настойчивостта на Сафи да стои близо до телефона, „в случай че има някое важно обаждане, свързано с войната“. Пърси се прокле, задето е била толкова погълната от задълженията си като доброволка, че не е обърнала внимание.

— Разбирам — каза тя — и съм сигурна, че Серафин е имала категоричното намерение да спази уговорката, но разбирате ли, баща ни се разболя. Опасявам се, че присъствието й у дома е наложително.

Господин Уикс беше разочарован и разбираемо объркан, но бе донякъде умилостивен от обещанието на Пърси да му изпрати първо издание с автограф на „Човека от калта“ за колекцията му от редки книги и затвори в относително добро разположение на духа. Поне нямаше да ги съди за неспазване на договора.

Пърси подозираше, че няма да й е толкова лесно да се справи с разочарованието на Сафи. Чу някъде някой да пуска казанчето на тоалетната, после тръбите в стената на кухнята избълбукаха. Пърси седна на стола и зачака. След минути Сафи пристигна забързано отгоре.

— Пърси! — закова се тя на място и погледна към отворената задна врата. — Какво правиш тук? Къде е Мередит? Нали родителите й не са си тръгнали вече? Всичко наред ли е?

— Дойдох за още чай.

— О! — Сафи се отпусна и се усмихна колебливо. — Дай да ти помогна. Не оставяй гостите сами за дълго.

Тя взе кутийката с чаените листенца и вдигна капака на чайника.

Пърси се замисли дали да не я предизвика, но разговорът с господин Уикс дотолкова я изненада, че нищо не можа да измисли. Накрая каза само:

— Телефонът звънна. Докато чаках чайника.

Съвсем леко потрепване, няколко прашинки от чаените листа извън лъжичката.

— Така ли? Кога?

— Току-що.

— О! — Сафи обра падналите листенца в дланта си — приличаха на мъртви мравчици. — Нещо свързано с войната, нали?

— Не.

Сафи се облегна на плота и стисна в ръка една кърпа, която висеше наблизо, сякаш се опитваше да не допусне да я повлече морското течение.

Чайникът избра точно този момент да се разфучи, започна да пръска пара от чучурчето си и накрая засвири заплашително. Сафи го свали от котлона, но остана до печката с гръб към Пърси и притаила дъх.

— Беше някой си господин Арчибалд Уикс — додаде Пърси. — Обаждаше се от Лондон. Бил колекционер.

— Разбирам. — Сафи не се обърна. — А ти какво му каза?

Отвън се разнесе вик и Пърси бързо отиде до вратата и я отвори.

— Ти какво му каза, Пърси?

Полъх на вятъра донесе вехнещото ухание на окосена трева.

— Пърси? — почти шепнешком попита Сафи.

— Казах му, че си ни нужна тук.

Сафи издаде звук, подобен на ридание.

Пърси заговори бавно и внимателно:

— Знаеш, че не можеш да заминеш, Сафи. Не бива да подвеждаш така хората. Той те очакваше в Лондон следващата седмица.

— Очаква ме в Лондон, защото ще бъда точно там. Кандидатствах за работата, Пърси, и той ме избра. — Сафи се обърна. Вдигна стегнатия си юмрук със сгънат лакът — малко театрален жест, подсилен допълнително от кърпата, която все още стискаше. — Той ме избра — каза тя и размаха юмрук, за да подчертае думите си. — Събира всякакви неща, красиви предмети и нае мен, за да му помагам в работата.

Пърси извади цигара от табакерата си, побори се известно време с клечката, но накрая успя да запали.

— Заминавам, Пърси, и ти няма да ме спреш.

Мътните да я вземат, Сафи нямаше да я улесни. Главата на Пърси вече пулсираше — сватбата я беше изтощила, после пък трябваше да влезе в ролята на домакиня на родителите на Мередит. Изобщо не се нуждаеше от това сега. Сафи нарочно се правеше, че не разбира, и я принуждаваше да го изрече съвсем ясно. Е, след като искаше да играят така, Пърси не се боеше да формулира правилата.

— Не — издиша тя дим, — няма. Никъде няма да ходиш, Сафи. Ти го знаеш, аз го знам, а сега и господин Уикс го знае.

Сафи отпусна безсилно ръце край тялото и кърпата падна върху плочите.

— Казала си му, че няма да отида. Просто така.

— Някой трябваше. Той щеше да ти изпрати парите за пътните разноски.

Очите на Сафи плувнаха в сълзи и макар да й беше ядосана, Пърси беше доволна, че сестра й се бори със сълзите. Може би в крайна сметка нямаше да се стигне до сцена.

— Хайде стига — каза тя, — накрая сама ще разбереш, че така е най-добре.

— Наистина няма да ме пуснеш да замина?

— Не, няма — заяви Пърси кротко, но категорично.

Долната устна на Сафи потрепери и когато най-сетне успя да каже нещо, гласът й прозвуча почти като шепот.

— Не можеш да ни контролираш вечно, Пърси.

Пръстите й дращеха по полата и събираха невидими нишки на малко топче.

Пърси познаваше този жест още от детството им, получи дежа вю и изпита желание да притисне своята близначка в прегръдките си и повече да не я пусне, да я увери колко я обича, че не иска да бъде жестока, че го прави за доброто на Сафи. Но не го стори. Не можеше. А и да беше, нищо нямаше да се промени, понеже никой не иска да му казват такова нещо, дори когато знае в сърцето си, че то е истина.

Вместо това тя смекчи малко тона си и каза:

— Не се опитвам да те контролирам, Сафи. Може би някой ден, в бъдеще ще можеш да заминеш. — Пърси махна към стените на замъка. — Но не сега. Сега си ни нужна тук заради войната и състоянието на татко. Да не споменавам колко ни липсва помощ — замисляла ли си се какво ще стане с нас, ако заминеш? Представяш ли си Джунипър, татко или — бог да ми е на помощ — аз да се справяме с прането?

— Ти можеш всичко, Пърси — горчиво заяви Сафи. — Винаги си можела всичко.

В този момент Пърси разбра, че е победила. И което е по-важно, Сафи също го разбра. Но не усети радост, а само познатото бреме на отговорността. Цялото й същество изпита болка заради сестра й, заради онова момиче, в чиито нозе някога бе целият свят.

— Госпожице Блайд?

Пърси вдигна поглед и видя на прага бащата на Мередит и дребничката му съпруга до него — невероятно смутени и разтревожени.

Съвсем беше забравила за тях.

— Господин Бейкър — разроши тя тила си. — Моля да ме извините. Ужасно се забавих с чая…

— Няма нищо, госпожице Блайд. Приключихме с чая. Става дума за Мередит — леко увиснаха раменете му. — Двамата със съпругата ми смятахме да я отведем у дома, но тя твърдо е решила да остане… Боя се, че малкото дяволче избяга.

— О! — Само това й трябваше на Пърси. Метна поглед назад, но и Сафи се беше измъкнала. — Ами в такъв случай най-добре да я потърсим, нали?

— Там е работата — нещастно поде господин Бейкър. — Двамата с жена ми трябва да хванем влака в три и двайсет и четири за Лондон. Днес няма друг.

— Разбирам — отговори Пърси. — В такъв случай вие тръгвайте. Влаковете са ужасни напоследък. Изпуснете ли днешния, може да чакате до сряда.

— Но момичето ми…

Госпожа Бейкър сякаш всеки момент щеше да се разплаче, а това никак не подхождаше на строгото й заострено лице. Пърси познаваше чувството.

— Не се тревожете — кимна тя отривисто. — Ще я намеря. Оставете ми телефон за връзка в Лондон? Надали е отишла далече.

 

 

Мередит виждаше замъка от един клон на най-стария дъб в гората Кардейкър. Островърхата кула и тънкия й като игла шпил, който пронизваше небето. Керемидите грееха пурпурни на следобедната светлина, а сребристият връх искреше. На моравата в горния край на алеята Пърси Блайд махаше за сбогом на родителите й.

Ушите на Мередит горяха от вълнуващата пакост, която беше направила. Съзнаваше, че ще има последици, обаче нямаше друг избор. Беше тичала, тичала, докато накрая не можеше повече, и когато остана без дъх, огледа дървото, оживена от необикновената бръмчаща енергия, изпълнила я след първото буйно нещо, което бе сторила през живота си.

В края на алеята раменете на мама провиснаха и за миг Мередит си помисли, че тя плаче, после обаче разпери ръце като учудена морска звезда. Татко рязко се отдръпна назад и Мередит разбра, че всъщност майка й крещи. Не беше нужно да я чува какво казва, за да разбере, че е загазила здравата.

А междувременно Пърси Блайд още стоеше в двора на замъка и пушеше, вдигнала едната си ръка на хълбок, загледана към гората, и Мередит усети шепота на съмнението да размахва криле в корема й. Мислеше, че е добре дошла да остане в замъка, а ако не беше така? Ако близначките бяха толкова смаяни от неподчинението й, че откажеха да продължат да се грижат за нея? Ами ако си беше навлякла ужасни неприятности, понеже беше послушала собствените си желания? Докато Пърси Блайд допушваше цигарата си и се обръщаше към замъка, Мередит внезапно се почувства съвсем самичка.

Движение привлече вниманието й към покрива на замъка и сърцето й се преметна. Там се катереше някой с бяла лятна рокля. Джунипър. Най-сетне беше приключила! И се бе върнала на света. Пред очите на Мередит тя стигна равния край на покрива, седна и провеси дългите си крака навън. Мередит знаеше, че Джунипър ей сега ще запали цигара, ще се облегне назад и ще вдигне очи към небето.

Но тя не го стори. Вместо това рязко се извърна към гората. Мередит се вкопчи за клона, от вълнение в гърлото й се надигна кратък смях и застина там. Джунипър сякаш я чу, сякаш по някакъв начин беше усетила присъствието й. Мередит знаеше, че ако има човек, способен на такова нещо, това е Джунипър.

Не можеше да се върне в Лондон. Нямаше да го направи. Не сега, още не.

Мередит наблюдаваше как майка й и баща й се отдалечават от замъка: мама беше свила ръка пред корема си, а ръцете на татко висяха безжизнено отстрани на тялото му.

— Съжалявам — прошепна Мередит съвсем тихичко, — нямах друг избор.