Кейт Мортън
Отминали времена (21)

3.

20 април 1940 г.

Все така ставаше. След мразовитата зима пролетта пристигна с широка грейнала усмивка и денят беше съвършен — факт, който Пърси не можеше да възприеме по друг начин, освен като оскърбление от страна на Бог. Тя тутакси стана неверница, както си стоеше в селската църква, в далечния край на семейната им пейка, проектирана от баба й и изваяна от Уилям Морис, и наблюдаваше как викарият господин Гордън обявява Хари Роджърс и Люси Мидълтън за съпруг и съпруга. Цялото събитие й създаваше леко шупливото усещане за кошмар, макар да бе възможно роля за това да играе и количеството уиски, с което се бе подкрепила предварително.

Хари се усмихваше на булката си и Пърси отново бе смаяна от хубостта му. Не в обичайния смисъл, не беше нито лукава, нито вежлива, нито правилна хубост, а по-скоро хубост, дължаща се на доброта. Винаги бе смятала така, още когато беше малко момиче, а той — младият мъж, който идваше в къщата, за да се грижи за часовниците на татко. Имаше нещо в стойката му, в непретенциозната извивка на раменете му, което подсказваше, че е човек, чието самомнение не е неправомерно високо. Нещо повече, той имаше мудна и стабилна природа, която може и да бе лишена от динамика, но говореше за грижовност и нежност.

Тя го наблюдаваше измежду пречките на перилата как връща към живота най-стария и най-голям часовник в замъка, но дори да бе забелязал, Хари с нищо не се издаде. И сега не я забелязваше. Виждаше единствено Люси.

Люси се усмихваше и се държеше точно както следва за жена, минаваща под венчило с мъжа, когото обича повече от всеки друг. Пърси познаваше Люси отдавна, но не беше предполагала, че е толкова добра актриса. Неприятно чувство се раздвижи отново дълбоко в корема й и й се прииска цялото мъчение да приключи.

Разбира се, можеше и да не идва — да се престори на болна или да се извини с важни военни дела — но щяха да тръгнат приказки. Люси работеше в замъка повече от двайсет години: немислимо беше да се омъжи, без някой от семейство Блайд да бъде сред гостите. Татко по очевидни причини не беше подходящ избор, Сафи подготвяше замъка за родителите на Мередит, а Джунипър — която и бездруго не беше идеалният кандидат за работата — се беше оттеглила в таванската си стая в пристъп на неистово вдъхновение, така че задължението се падна на Пърси. И дума не можеше да става да не изпълни тази отговорност, не на последно място, понеже щеше да се налага да дава обяснения на близначката си. Сафи беше съкрушена, че няма да може да присъства на сватбата, затова настояваше да научи и най-малката подробност.

— Роклята, цветята, как се гледат двамата — изреди тя на пръсти, докато Пърси тръгваше от замъка. — Искам да ми разкажеш за всичко.

— Добре, добре — отговори Пърси и се запита дали плоското й шишенце с уиски ще се побере в елегантната чантичка, която Сафи я беше накарала да вземе. — И не забравяй лекарството на татко. Оставила съм го на масичката във вестибюла.

— Масичката във вестибюла. Ясно.

— Важно е да го вземе точно навреме. Нали не искаме да се случи същото като миналия път?

— Не искаме — съгласи се Сафи.

Горката Мередит си бе помислила, че е видяла призрак. Доста необуздан призрак.

Пърси беше стигнала почти до последното стъпало, когато се извърна.

— И още нещо, Сафи.

— Аха?

— Съобщи ми, ако дойде някой.

Отвратителни търговци на смърт, които се възползваха от обърканото съзнание на стареца. Шепнеха в ухото му, играеха си със страховете му, със старата му вина. Подрънкваха с католическите си разпятия и мърмореха на латински из ъглите на замъка, убеждаваха татко, че родените от въображението му привидения са истински демони. И всичко това, Пърси беше напълно сигурна, за да сложат ръка на замъка след смъртта му.

Пърси подръпна кожичките на ноктите си и се зачуди кога ще може да излезе навън да запали цигара, дали изобщо ще бъде възможно да се измъкне незабелязано, след като беше самото въплъщение на семейния авторитет. Викарият каза нещо и всички се изправиха, Хари хвана Люси за ръката и я поведе обратно по пътеката толкова нежно, че Пърси не можеше да го мрази дори сега.

Радост озаряваше лицата на двойката и Пърси се постара да стори същото. Дори успя да се присъедини към аплодисментите, докато двамата вървяха по пътеката и после излязоха навън на слънце. Усещаше крайниците си, как неестествено се бе впила ръката й в облегалката на пейката, как чертите на лицето й са застинали в принудителна веселост, заради която се чувства като кукла на конци. Някой високо горе на наклонения таван на църквата подръпна невидима нишка и тя вдигна чантичката си от пейката. Позасмя се и се престори, че е живо същество, че чувства.

 

 

Магнолиите бяха разцъфнали точно както се бе надявала, молила и стискала палци Сафи. Беше един от редките, но скъпоценни априлски дни, когато започва да се проявява лятото. Сафи се усмихна, просто не можеше да се сдържи.

— Хайде, мравчице — подкани тя Мередит да побърза. — Събота е, слънцето грее, майка ти и баща ти ни идват на гости, нямаш извинение да тътрузиш крака.

Детето беше много потиснато. Човек би допуснал, че ще се зарадва да види родителите си, а тя цяла сутрин беше провесила нос. Разбира се, Сафи се досещаше за причината.

— Не се тревожи — успокои тя Мередит, когато малката я настигна. — Джунипър няма да се бави много. Никога не трае повече от около ден.

— Но тя е там от вечеря. Вратата е заключена, не се обажда. Не разбирам… — Мередит примижа не особено женствено — навик, който Сафи намираше за страшно умилителен. — Какво прави?

— Пише — отвърна простичко Сафи. — Такава е Джунипър. Винаги е била такава. Няма да трае дълго и после всичко ще се нормализира. Ето — подаде тя на Мередит купчинка чинии за торта, — помогни ми да ги подредим. Да настаним ли родителите ти с гръб към живия плет, за да виждат градината?

— Добре — съгласи се Мередит и малко живна.

Сафи се подсмихна. Мередит Бейкър беше приятно отстъпчива — неочаквано удоволствие, след като си отгледала Джунипър — и престоят й в замъка Милдърхърст беше невероятно успешен. Нищо не може да се сравни с едно дете, което отново вдъхва живот на изморените стари камъни, а приливът на светлина и на смях отговаряше точно на лекарските предписания. Дори Пърси се беше привързала към момичето, несъмнено облекчена, че всички орнаменти в замъка са останали непокътнати.

Най-голямата изненада обаче беше реакцията на Джунипър. Явната й обич към евакуираното момиче беше най-близкото подобие на загриженост към друго човешко същество, която тя бе проявявала някога. Понякога Сафи ги чуваше да си бъбрят и да се кискат в градината, и се удивяваше, но приятно, на искрената общителност в гласа на Джунипър. Думата „общителност“ изобщо не би хрумнала на Сафи по отношение на по-малката й сестра.

— Да сервираме тук за Джунипър — каза тя и посочи към масата, — за всеки случай, ти до нея, струва ми се… а Пърси ето там…

Мередит я следваше и подреждаше чиниите, но в този момент спря.

— Ами ти? — попита тя. — Ти къде ще седнеш? — Явно разчете извинителното изражение на Сафи, понеже веднага продължи: — Ще дойдеш, нали?

— Стига, скъпа. — Сафи отпусна върху полата си ръката, с която стискаше щипката за сервиране на торта. — Много бих искала, знаеш го. Но Пърси подхожда много традиционно към такива неща. Тя е най-голямата и в отсъствие на татко е домакинята. Знам, че сигурно ти се струва ужасно глупаво и официално, всъщност е доста старомодно, но така стоят нещата тук. Така би желал татко да посрещаме гостите си в Милдърхърст.

— Все пак не разбирам защо не може и двете да дойдете.

— Ами една от нас трябва да остане вътре, ако татко се нуждае от помощ.

— Но Пърси…

— … очаква срещата с нетърпение. Много иска да се запознае с родителите ти.

Сафи видя, че не успя да убеди Мередит, нещо повече, горкото дете изглеждаше толкова горчиво разочаровано, че Сафи беше готова на почти всичко, за да я разведри. Опита се да извърта, но само за кратко и не истински настойчиво, а когато Мередит изпусна дълга и отчаяна въздишка, цялата решимост на Сафи се изпари.

— О, Мери — крадешком й метна тя поглед през рамо, — не трябваше нищо да казвам, наистина не трябваше, но има още една причина да остана вътре.

Премести се към единия край на паянтовата градинска пейка и даде знак на Мередит да се присъедини към нея. Пое голяма и успокоителна глътка въздух и решително я изпусна. После разказа на Мередит за телефонното обаждане, което очакваше следобед.

— Той е много важен частен колекционер в Лондон. Писах му по повод на обявата в един вестник, че търси помощник, който да каталогизира колекцията му. Неотдавна ми отговори, че моята кандидатура е одобрена, че днес следобед ще ми се обади, за да изясним подробностите заедно.

— Какво колекционира?

Сафи не се сдържа и преплете пръсти под брадичката си.

— Антикварни предмети, изкуство, книги, красиви неща — истински рай!

От вълнение дребните лунички по нослето на Мередит станаха по-светли и Сафи си помисли какво прекрасно дете е тя и колко много се е променила за кратките шест месеца. Само какво тъжно кльощаво момиченце беше, когато Джунипър я доведе у дома! Под бледата лондонска кожа и грозната рокля обаче се криеше бърз ум и прекрасна жажда за знание.

— Може ли да разгледам колекцията? — попита Мередит. — Винаги ми се е искало да видя истински египетски артефакт.

Сафи се засмя.

— Разбира се. Сигурна съм, че господин Уикс с удоволствие ще покаже безценните си притежания на умна млада дама като теб.

В този момент Мередит наистина грейна и първите шипове на съжалението боднаха удоволствието на Сафи. Не беше ли малко нелюбезно да пълни главата на момичето с такива грандиозни представи, а да иска от нея да си мълчи?

— Мери, новината е много вълнуваща — поде тя отрезвяващо, — обаче не забравяй, че е тайна. Пърси още не знае и няма да узнае.

— Защо не? — ококори се още повече Мередит. — Какво ще направи?

— Няма да е доволна, това е сигурно. Няма да иска да замина. Тя се съпротивлява на промените, нали разбираш, харесва нещата каквито са — иска ние трите да останем да си живеем тук заедно. Много е покровителствена. Открай време е такава.

Мередит кимаше и поглъщаше тези подробности за семейната динамика с такъв интерес, че Сафи очакваше тя едва ли не да извади дневничето си и да започне да си води бележки. Интересът й беше разбираем обаче: Сафи беше чувала достатъчно за неговата по-голяма сестра, за да заключи, че сестринското покровителство е нещо непознато за детето.

— Пърси ми е близначка и аз много я обичам, но понякога, скъпа Мери, човек трябва да поставя собствените си желания на първо място. Щастието не е даденост в живота, трябва да го гребнеш.

Тя се усмихна и се сдържа да не каже, че е имала и други възможности, и други шансове, които е изгубила. Едно е да подхранваш самоувереността на едно дете и съвсем друго е да го товариш със съжаленията на един възрастен човек.

— А какво ще стане, когато е време да заминеш? — попита Мередит. — Тя ще разбере.

— О, аз ще й кажа още преди това! — засмя се Сафи. — Разбира се, че ще й кажа. Не смятам да избягам тайно посред нощ! Категорично не. Просто трябва да намеря подходящите думи, за да не нараня чувствата на Пърси. А дотогава мисля, че ще е най-добре тя да не научава. Разбираш ли?

— Да — отвърна Мередит малко задъхано.

Сафи прехапа долната си устна — изпитваше неловкото чувство, че е направила неправилна преценка, че е непочтено да поставя детето в такова неудобно положение. Всъщност искаше просто да отклони вниманието на Мередит от собственото й унило настроение.

Мередит не разбра правилно мълчанието на Сафи — реши, че тя не е убедена в способността й да пази тайна.

— Нищо няма да кажа, обещавам. Нито думичка. Много ме бива да пазя тайна.

— О, Мередит — усмихна се печално Сафи. — Не се съмнявам. Изобщо не е там въпросът… О, скъпа, мисля, че трябва да ти се извиня. Не беше редно да те моля да пазиш тайна от Пърси. Ще ми простиш ли?

Мередит кимна сериозно и Сафи забеляза как лицето на детето лекичко грейна: сигурно се гордееше, че се отнасят с него като с възрастен човек. Сафи си спомни собственото си детинско желание да порасне, колко нетърпеливо беше чакала на ръба на скалата и се бе молила на зрелостта да я вземе, и се запита дали е възможно да забавиш пътуването на друг човек. Изобщо беше ли справедливо да опитваш? Нали нямаше нищо лошо да опита да спаси Мередит, точно както се бе опитала да спаси Джунипър от прекалено бързото достигане до зрелостта и нейните разочарования?

— Е, прекрасна моя — пое тя последната чиния от ръцете на Мередит, — защо не ме оставиш да довърша? Върви да се позабавляваш, докато чакаш да пристигнат родителите ти. Сутринта е твърде хубава, за да се занимаваш с домакински задължения. Само гледай да не си изцапаш роклята.

Беше един от сукманите, които Сафи беше ушила при пристигането на Мери — прекрасен плат от „Либърти“, поръчан преди години не защото Сафи беше имала нещо конкретно предвид, а просто защото беше много красив и тя адски искаше да го притежава. Оттогава стоеше в шкафа и търпеливо чакаше Сафи да му намери предназначение. И ето че сега го бе сторила. Мередит изчезна на хоризонта, а Сафи отново насочи вниманието си към масата и се увери, че всичко е както трябва.

 

 

Мередит се скита безцелно сред дългата трева, размахваше една пръчка се чудеше как така отсъствието на един човек може толкова всецяло да лиши деня от форма и значение. Заобиколи хълма и стигна до потока, после тръгна по брега чак до моста, по който минаваше алеята.

Зачуди се дали да не продължи. Отвъд тревата, към гората. Много навътре, където светлината се процежда между листата, където петнистата пъстърва изчезва и водата става гъста като меласа. Чак докато прекоси дивата гора и стигне до забравения басейн в подножието на най-старото дърво в гората Кардейкър. Мястото на упорит мрак, което мразеше още откакто беше пристигнала в замъка. Родителите й щяха да дойдат чак след час, така че още имаше време, а и тя познаваше пътя — в крайна сметка трябваше само да върви покрай бълбукащия поток…

Мередит обаче знаеше, че без Джунипър няма да е толкова забавно. Щеше да е само все така влажно, тъмно и много миризливо.

— Не е ли прекрасно? — възкликнала бе Джунипър първия път, когато проучваха това място заедно.

Мередит не беше толкова сигурна. Приседнаха на влажен и хладен дънер, а гуменките й се намокриха, понеже се подхлъзна по една скала. В имението имаше още един басейн, край който кръжаха пеперуди и птици, имаше и въжена люлка, която лениво се поклащаше напред-назад в шарената сянка, и на нея страшно много й се искаше да прекара деня там, а не тук. Не го каза обаче, изборът на Джунипър беше много уверен и Мередит реши, че грешката е нейна, че вкусът и е твърде незрял, че не се старае достатъчно. Тя се вкопчи с цялата си решимост за това противно място, усмихна се и каза:

— Да. — После повтори по-прочувствено: — Да, така е. Прекрасно е.

С едно-единствено плавно движение Джунипър се изправи, протегнала ръце настрани, и тръгна на пръсти по поваления дънер.

— Заради сенките е — каза тя, — заради начина, по който тръстиката се плъзга по брега почти свенливо, заради мириса на кал, на гнило и на влага — удостои тя Мередит с коса усмивка. — Някак праисторическо е. Ако ти кажа, че сме прекрачили невидим праг към миналото, ще ми повярваш, нали?

Тогава Мередит бе потръпнала точно както потръпна и сега, някакъв малък и гладък магнит в детското й тяло се бе раздвижил с неочаквана настойчивост и тя беше усетила повика на копнеж, но по какво, не знаеше.

— Затвори очи и слушай — прошепнала бе Джунипър, допряла пръста си до устните. — Ще чуеш паяците да предат…

Мередит затвори очи. Заслуша се в хора на щурците, в плясъка на някоя пъстърва от време на време, в далечното бръмчене на трактор някъде… имаше и още някакъв звук. Който определено звучеше не на място. Мотор на кола, установи тя, звучеше недалече и приближаваше още повече.

Отвори очи и го видя. Черен автомобил, който лъкатушеше по покритата с чакъл алея към замъка. Мередит впери поглед в колата. В Милдърхърст рядко идваха посетители, а автомобили — още по-рядко. Малцина имаха бензин да ходят с кола на гости, а Мередит знаеше, че онези, които имат, си го пазят, в случай че се наложи да избягат на север, ако германците нахлуят. Дори свещеникът, който посещаваше стареца в кулата, напоследък идваше пеша. Мередит реши, че този посетител явно е важна клечка, някой, който идва по специални военни дела.

Автомобилът отмина и шофьорът, мъж, когото тя не познаваше, докосна черната си шапка и кимна сериозно на Мередит. Тя примижа подире му и проследи с поглед как колата уморено продължава по чакъла. Изчезна зад гористия завой, но след малко отново се появи в началото на алеята — черна точица, която зави по пътя за Тентърдън.

Мередит се прозя и тутакси забрави за колата. Диви теменужки растяха близо до моста и тя не се сдържа и си откъсна няколко. Когато си направи хубав букет, се покатери да седне върху перилата на моста, където ту се отдаваше на мечти, ту пускаше цветята едно по едно във водата и ги гледаше как правят лилави кълбета в лекото течение.

— Добро утро.

Вдигна поглед и видя Пърси Блайд да бута колелото си по алеята, с грозна шапка на главата и неизменната цигара в ръка. Строгата близначка, както обикновено мислеше за нея Мередит, но днес по лицето й беше изписано още нещо, не просто суровост, по-скоро тъга. Може би се дължеше на шапката.

— Здравей — отговори Мередит и стисна перилото, за да не падне.

— Или вече е следобед? — Пърси спря, завъртя китката си и погледна часовника си, обърнат от вътрешната страна на китката. — Тъкмо е минало и половина. Нали няма да забравиш ангажимента за чай? — Погледна над цигарата си, докато всмукваше продължително, а после бавно издишаше. — Предполагам, че родителите ти ще бъдат доста разочаровани: да изминат толкова път, а да не те видят.

Мередит подозираше, че това е шега, но в изражението на Пърси и в поведението й нямаше нищо весело. Тя се подсигури, като се усмихна учтиво. Най-вероятно Пърси щеше да допусне, че Мередит просто не я е чула.

Пърси не показа, че е забелязала реакцията на Мередит, камо ли да се замисли над нея.

— Е, имам работа — отсече тя, кимна рязко и продължи към замъка.