Кейт Мортън
Отминали времена (14)

1.

Лондон, 4 септември 1939 г.

Мередит никога не беше виждала баща си да плаче. Бащите не правеха така, поне нейният (и всъщност той не плачеше, още не, но всеки момент щеше), и така тя се увери, че онова, което им казват, не е вярно, че не заминават на никакво пътешествие и че то няма да свърши скоро. Че този влак ще ги отведе далече от Лондон и че всичко ще се промени. Докато гледаше как широките четвъртити рамене на баща й се тресат, как волевото му лице е необичайно сгърчено, как устните му са толкова силно стиснати, че почти не се виждат, й идеше да ревне толкова силно, колкото бебето на госпожа Пол, когато е гладно. Но не го направи, не можеше, не и пред Рита, която седеше до нея и само чакаше причина отново да я ощипе. Вместо това Мередит вдигна ръка, баща й направи същото, а после тя се престори, че някой я вика, и се извърна, за да не се налага да го гледа повече и двамата да престанат да се държат толкова ужасно смело.

По време на втория срок в училището имаше тренировки и баща й повтаряше всичко до късно вечер, разказваше им отново и отново как като момче заминал за Кент да бере хмел с родителите си: за слънчевите дни, за песните край лагерния огън вечер, за красивата провинция, зелена, уханна и безкрайна. И макар Мередит да харесваше разказите му, понякога хвърляше поглед към мама и тогава в корема й се образуваше бучка от тревожно предчувствие. Майка им стоеше приведена над мивката — фигурка с щръкнали хълбоци, колене и лакти — и лъскаше тиганите до блясък с онова неистово съсредоточаване, което винаги предвещаваше мрачни времена.

И наистина, няколко вечери след като започнаха разказите, Мередит чу първия спор. Мама твърдеше, че са семейство и трябва да останат заедно и да посрещнат каквото предстои, че веднъж разделено, семейството никога няма да е отново същото. После татко й обясни по-спокойно същото, което пишеше по плакатите — че децата имат по-голям шанс да оцелеят извън града, че войната няма да продължи дълго и скоро отново ще се съберат. За известно време нещата се поуспокоиха и Мередит се напрегна, за да ги чува, после мама се засмя, но съвсем не весело. Не била вчерашна, така каза, и знаела със сигурност, че не може да се има доверие на правителството и на хората с модерни костюми, че след като отведат децата, един бог знае кога ще си ги получат обратно и в какво състояние ще бъдат. После изкрещя думи, за които на Рита редовно се караха, заяви на баща им, че ако наистина я обича, няма да изпраща децата другаде, а той й изшътка, накрая се чу ридание, разговорът секна и Мередит скри глава под възглавницата, за да не чува хъркането на Рита и всичко останало.

След това престанаха да говорят за евакуиране — дни наред, докато един следобед Рита дотърча и им съобщи, че всички обществени къпални са затворени и че отпред са поставени нови табели.

„По една от всяка страна“ — каза тя, ококорена напрегнато заради злокобната новина. На първата табела пише „Заразени жени“, а на втората „Заразени мъже“. Мама започна да кърши пръсти, а татко каза само: „Газ“, и толкова. На следващия ден мама извади единствения куфар, който притежаваха, и започна да го пълни с нещата от училищния списък, за всеки случай: чифт гуменки, гребен, носни кърпи и по една чисто нова нощница за Рита и Мередит, необходимостта от която татко предпазливо оспори, а мама обоснова със свирепа гримаса: „Да не мислиш, че ще пусна децата си да отидат с прокъсани дрехи в дома на непознати?“. След това татко си мълчеше и макар Мередит да знаеше, че родителите й ще изплащат новите дрехи до Коледа, не можеше да не се зарадва на нощницата, която беше от бял креп и първата, която не наследяваше от Рита…

Вече наистина щяха да ги отпратят и Мередит би дала всичко, за да си вземе обратно желанието. Мередит не беше смела, не беше като Ед, не беше шумна и самоуверена като Рита. Беше стеснителна и непохватна, и напълно различна от всички останали в семейството. Тя се размърда на мястото си, сложи стъпалата си едно до друго върху куфара, загледа се в лъскавите си обувки и примигна, за да прогони спомена как татко ги излъска предната вечер, остави ги на пода, след като приключи, и започна да обикаля стаята за няколко безцелни минути с ръце в джобовете, преди отново да се заеме с обувките. Като че ли, докато ги мажеше с вакса, втриваше я дълбоко в кожата и я излъскваше до блясък, успяваше някак да възпре неизвестните опасности, които ги очакваха.

— Мамоооо! Мамоооо!

Викът отекна във вагона и Мередит вдигна поглед към момченцето, почти бебе, вкопчило се в сестра си и драскащо по стъклото. По изцапаните му бузки се стичаха сълзи и кожата под носа му лъщеше.

— Искам да остана при теб, мамо — проплака момченцето. — Искам да ме убият с теб!

Мередит насочи цялото си внимание към собствените си колене, изтри червените следи, оставени от кутията с противогаза й, която се удряше в краката й, докато се връщаше от училище. После отново погледна през прозореца на влака, не се сдържа — надникна към перилата на гарата, където се бяха скупчили родителите. Татко още беше там, още ги гледаше, непознатата усмивка разкривяваше лицето му и Мередит изведнъж усети, че се задушава и очилата й започват да се замъгляват, и че дори докато копнееше земята да се разтвори и да я погълне, та да се свърши, частица от съзнанието й остава откъсната от всичко и се чуди какви думи би използвала, ако трябва да опише как страхът кара дробовете й да се свиват. Докато Рита квичеше от смях на нещо, което приятелката й Каръл й беше прошепнала, Мередит затвори очи.

Започна точно в единайсет и петнайсет предишната вечер. Тя седеше пред къщата, изпънала крака от най-горното стъпало, и си записваше, докато гледаше как на отсрещния тротоар Рита кокетничи с отвратителния Люк Уотсън с големите жълти зъби. Съобщението долетя на далечни откъслеци от радиото на съседите, а Невил Чембърлейн оповести с бавния си и сериозен глас, че не са получили отговор на ултиматума си и че вече сме във война с Германия. След това пуснаха държавния химн, госпожа Пол излезе на стълбите на съседите, от лъжицата й още капеше сместа за йоркширския пудинг, която разбиваше, зад нея се появи мама и съседите по цялата улица също наизлязоха. Всички стояха, споглеждаха се смаяно, по лицата им бяха изписани страх и несигурност, а по улицата на огромна вълна плисна невярващо промърморената фраза „Започна се“.

Осем минути по-късно писна сирената за въздушно нападение и настана същински ад. Възрастната госпожа Никълсън търчеше нагоре-надолу по улицата в истерия, като редуваше молитвите към Бога с паникьосани изявления за предстоящата гибел. Мойра Сиймор, която беше местната отговорничка на Гражданска защита, шумно започна да дава сигнал за обгазяване и хората се пръснаха по къщите за противогазите си, а инспектор Уайтли лъкатушеше с велосипеда си из гъмжащия хаос, провесил върху тялото си табела „Всички в укритията“.

Мередит наблюдаваше ококорена, попиваше с поглед хаоса, после вдигна очи към небето в очакване на вражеските самолети и чудейки се как ли изглеждат, как ли ще я накара да се почувства появата им, дали ще съумее да пише достатъчно бързо, за да запише всичко случващо се, когато изведнъж мама стисна ръката й и помъкна нея и Рита надолу по улицата към убежището в парка. В бързината Мередит изпусна тетрадката си, която хората стъпкаха, тя измъкна ръката си и се наведе да си я вземе, обаче мама й кресна, че няма време, а лицето й беше толкова пребледняло и гневно, че конското по-късно явно нямаше да й се размине, но Мередит просто нямаше друг избор. И дума не можеше да става да зареже тетрадката си. Хукна обратно, шмугна се ниско в навалицата от бягащи съседи, грабна тетрадката — изпомачкана, но невредима — и се върна при вбесената си майка, чието лице вече не беше бяло, а червено като кетчуп. Когато стигнаха в укритието и установиха, че са си забравили противогазите, вече звучеше сигналът за край на нападението, Мередит си беше спечелила едно плясване през краката, а мама беше решила да ги евакуира още на следващия ден.

— Здрасти, хлапе.

Мередит отвори насълзените си очи и видя господин Кавил, застанал на пътеката. Бузите й тутакси поруменяха и тя се усмихна, проклинайки връхлетелия я в този момент спомен как Рита се хили на Люк Уотсън.

— Нещо против да погледна табелката с името ти?

Тя изтри очи под очилата си и се приведе по-близо към него, за да прочете картончето с името й, провесено на шията. Навсякъде имаше хора, които се смееха, плачеха, крещяха, въртяха се отново и отново, и за един миг двамата с господин Кавил останаха самички насред вихъра. Мередит притаи дъх, съзнавайки, че сърцето й е започнало да бие като лудо в гърдите, и наблюдавайки устните му, които изричаха написаното на табелката — собственото й име, — а после и усмивката му, щом се увери, че всичко е наред.

— Виждам, че си носиш куфар. Майка ти сложи ли вътре всичко от списъка? Имаш ли всичко необходимо?

Мередит кимна, после поклати глава. Изчерви се, понеже в съзнанието й се появиха думите, които никога, абсолютно никога не би се осмелила да изрече на глас: „Моля ви, почакайте ме, господин Кавил, почакайте да порасна още малко — да стана на четиринайсет, може би на петнайсет — и после двамата ще се оженим“.

Господин Кавил отбеляза нещо на формуляра си и сложи капачката на писалката си.

— След малко се качваме на влака, Мери. Носиш ли си нещо, с което да се занимаваш?

— Нося си тетрадката.

Кавил се засмя, понеже тъкмо той й я беше дал като награда, задето се е представила толкова хубаво на изпитите.

— Разбира се, чудесно. В такъв случай се постарай да опишеш всичко. Всичко, което виждаш, мислиш и чувстваш. Със своите думи, важно е.

После й даде едно шоколадче, намигна й, а Мередит се усмихна широко, когато той продължи по пътеката и сърцето й се разду огромно като диня в гърдите.

Тетрадката беше най-скъпоценното притежание на Мередит. Първият й истински дневник. Имаше я вече дванайсет месеца, но не беше написала вътре нито думичка, дори името си. И как би могла? Мередит толкова харесваше красивата тетрадчица, гладката кожена подвързия и правите редове на всяка страница, закрепената за подвързията панделка, с която да отбелязва страниците, че й се струваше огромно светотатство да я развали с драсканиците си, със собствените си глупави изречения за собствения си живот. Много пъти я вадеше от скривалището й само за да я подържи на коляното си, да почувства огромното удоволствие, че притежава подобно нещо, а после отново я прибираше.

Господин Кавил се помъчи да я убеди, че не е толкова важно какво пише, а как го пише.

— Няма двама души, които да възприемат и да чувстват нещата еднакво, Мери. Трудното е да пишеш правдиво. Не прави нищо приблизително. Не се примирявай с най-лесното съчетание от думи. Вместо това потърси онези, които обясняват точно какво мислиш. Какво чувстваш.

След това я попита дали разбира какво й казва, а в тъмните му очи имаше такава сила, такова настойчиво желание тя да възприеме нещата, както ги възприема той, че Мередит кимна и само за един миг сякаш някаква врата се отвори към друго място, напълно различно от онова, в което живееше тя.

Мередит въздъхна пламенно и погледна крадешком към Рита, която решеше с пръсти конската си опашка и се преструваше, че не забелязва как Били Харис я зяпа влюбено от другата страна на пътеката. Добре. Последното, от което имаше нужда в момента, беше Рита да се досети какво изпитва Мередит към господин Кавил. За щастие, сестра й беше прекалено погълната от собствения си свят на момчета и червила, за да дава пет пари за някой друг. Мередит разчиташе на този факт, за да пише всеки ден в дневника си. (Не в истинския си дневник, разбира се, понеже накрая постигна компромис и събираше всяко свободно листче, откъдето й падне, и го сгъваше между кориците на скъпоценната тетрадка. Пишеше на тези листове и си казваше, че някой ден може и да реши да пише в истинския дневник.)

Мередит рискува да хвърли още един поглед към баща си, готова, тутакси да отмести поглед, щом го зърне, но докато оглеждаше лицата за познатия му едър силует, първо любопитно, а после и с надигаща се в гърлото паника установи, че той вече не е там. Лицата се бяха променили, майките продължаваха да плачат, някои махаха с кърпички, други се усмихваха с мрачна решимост, но от баща й нямаше и следа. На предишното му място зееше празнина, която се запълни и раздвижи пред погледа й, и Мередит отново огледа тълпата с ясното съзнание, че него наистина вече го няма. Че беше пропуснала да го види как си тръгва.

И макар да се владееше цяла сутрин, макар да се стараеше да страни от тъгата, в този момент Мередит се почувства толкова жалка, толкова мъничка, уплашена и самотна, че заплака. От дълбините на съществото й се надигна огромен прилив на чувства, топъл и влажен, и бузите й тутакси се намокриха. Ужасната мисъл, че той сигурно е стоял там през цялото време и я е гледал как се е втренчила в обувките си, как говори с господин Кавил, как мисли за тетрадката си и му се е искало дъщеря му да вдигне очи, да се усмихне, да му махне за сбогом, но накрая се е отказал и си е отишъл у дома, убеден, че тя не дава и пет пари…

— О, я млъквай — скастри я Рита до нея. — Не бъди такава ревла. За бога, забавно е!

— Мама ми поръча да не подавам глава от прозореца, иначе някой влак ще ми я отсече — обади се приятелката на Рита, Каръл, която беше на четиринайсет и беше същата всезнайка като майка си. — И да не давам напътствия на никого. Всички най-вероятно са германски шпиони, които искат да стигнат до Уайтхол. Те убиват деца, така да знаеш.

Мередит закри лицето си с ръка, позволи си да изхълца още един-два пъти тихичко, после изтри бузите си точно когато влакът се разклати и потегли. Във въздуха се разнесоха виковете на родителите отвън и на децата вътре, пушек, пара и свирката на локомотива, до нея Рита се усмихваше и влакът потегли от гарата. Рита бъбреше през цялото време, а група момчета, издокарани в официалните си неделни дрехи, нищо че беше понеделник, тичаха по коридора от прозорец до прозорец, думкаха по стъклото, крещяха и махаха, докато господин Кавил не им нареди да седнат по местата си и да не отварят вратите. Мередит се облегна на стъклото и вместо да гледа тъжните посивели лица отстрани, разплакани за децата, които напускаха града, тя смаяно наблюдаваше как отвсякъде бавно започнаха да се издигат грамадни сребристи балони, които се понесоха по въздушните течения над Лондон като странни и красиви животни.