Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (57)

56.
Паника

Имаше място, колкото да помръдне леко с лявото си рамо. Опита се да го изхлузи надолу, но то остана здраво заклещено. Успя с усилие да премести лявата си ръка пред корема до дясната и пръстите й задраскаха по десния й ръкав. Докопаха го и дръпнаха с всичка сила надолу. В резултат във врата й нападаха малки камъчета. Опита пак, като чак заръмжа от усилие. Рамото й се измъкна рязко от скалната хватка. Вече можеше да го движи. Не както трябва, но все пак не беше приклещено. Валкирия се заизвива в новоосвободеното пространство, докато измъкна и лявото си рамо. Дланите й се подпряха на стената на тунела, петите й се забиха в скалата. Потоците светлина над главата й непрекъснато меняха местата си, докато неизвестното създание си проправяше път с пълзене надолу към нея. Валкирия изскърца със зъби, пръстите и краката й се напрегнаха до краен предел и тя се премести няколко сантиметра назад и надолу по тунела, по който я бяха донесли.

Отново притисна длани до скалата, заби пети и тялото й хлътна още малко надолу. Още няколко сантиметра. После още няколко. Почти цялата вече беше пропаднала в по-широката част на тунела. Зарита с крака, докато напипа добра опора. Напрегна се отново.

Сантиметър по сантиметър, агонизиращо бавно, Валкирия върна цялото си тяло на широкото. Потта лютеше в очите й, но тя не можеше да я изтрие. Продължи надолу. Трябваше да продължи. Не знаеше дали съществото над главата й имаше ръце или пипала, но просто не можеше да спре преди да се махне от него.

Край тялото й имаше повече свободно пространство и изхлузването назад и надолу вървеше по-бързо.

Над себе си дочу звук. Поизвъртя се и погледна нагоре. Пред заслепения й от потта поглед се мерна смътна фигура, изпълнила тунела точно над главата й.

Валкирия не изгуби нито миг, за да изругае. Просто се заплъзга надолу още по-бързо, сцепи си още един нокът, удари си главата. Разстоянието между нея и съществото се увеличи, тунелът се разшири още. Момичето провря ръка край тялото си и изтри очите си, пъшкайки от напрежение. Полека-лека, дясната й ръка се освободи изцяло, изпъната нагоре, после дойде ред и на лявата. Тя обаче отново се заклещи между момичето и скалната стена и точно в този момент Валкирия изведнъж избухна в сълзи. Започна да се върти и гърчи, усети как кожата от обратната страна на дланта й се разкъсва о камъните, докато и лявата й ръка най-сетне се освободи. Сега двете й ръце бяха протегнати над главата й, момичето почувства полъха на хладния въздух, усети приближаването на съществото и рязко се отблъсна надолу.

Хлъзна се по наклона и се изстреля надалеч от създанието, крещейки от болка. Куртката й се вдигна, оголвайки кожата на гърба й срещу триенето в острите ръбове на скалната стена. Тялото й отново спря, болката я караше да вика още и още, но нямаше време за почивка. Отблъсна се още надолу, удари си силно главата, усети как кожата на гърба й се раздира по цялата дължина на гръбнака.

Мястото вече беше достатъчно широко, за да обвие ръце около тялото си, да свие колене към гърдите си и да вдигне глава. Под себе си видя изхода към големия тунел.

— Меланхолия! — викна. — Ей!

Долу не се мерна никакво движение и Валкирия заруга на висок глас. Прибра коленете си още по-плътно към себе си, извъртя се на една страна, и ругаейки, сумтейки и плачейки успя да се обърне с главата напред, за да изпълзи вън от тесния тунел.

Най-сетне се измъкна от него на четири крака, опита се да се изправи, но трепереше толкова силно, че веднага пак падна. Единственото, което искаше, беше да остане свита на кълбо и никой да не я закача. Но не можеше да спре сега. Не можеше дори да си отдъхне. Отвори очи и се огледа. Меланхолия никаква я нямаше, камо ли да се опитва да й помогне.

Ръцете й бяха изподрани до кръв, ноктите — нацепени и изпочупени. Гърбът на куртката й беше подгизнал от кръв. Всяко движение я караше да скимти от болки.

Момичето се изправи. Поне краката й бяха наред. Можеше да тича.

Притисна ръце до гърдите си, сви пръсти, за да ги пази от още удари, и забърза нататък. Меланхолия едва ли беше стигнала далеч, предвид това колко сериозно куцаше. Валкирия не знаеше какво щеше да прави, когато настигнеше некромантката. Меланхолия не си беше мръднала пръста да й помогне. Просто беше стояла като истукана и беше оставила каменните създания да отнесат плячката си. Валкирия беше на косъм от решението направо да подхвърли Меланхолия на Вайл и да избяга сама.

Препъна се и залитна, когато някъде напред се разнесе рев. Със сгърчено от болка лице момичето се прокрадна до ъгъла на следващия завой и надникна предпазливо.

Меланхолия се мъчеше да се покатери на една още по-висока скална площадка, докато зад нея три плъхомаймуни налитаха на лорд Вайл.

Валкирия се вгледа внимателно и се постара да измисли по-добро описание от „плъхомаймуни“ за съществата пред себе си. Но не успя — плъхомаймуни си оставаше най-точното. Бяха човекоподобни, на ръст колкото Валкирия, телата им бяха неравномерно покрити с кафява козина. Имаха издължени лица и малки устички, препълнени с остри зъби. Вайл хвърли сенки срещу тях, но мракът се изпаряваше във въздуха, когато стигнеше до създанията. Плъхомаймуните нададоха раздразнени крясъци, нахвърлиха се върху лорда и го събориха.

Над тях Меланхолия почти се беше добрала до скалната площадка.

Вайл изрита едната от плъхомаймуните, заби лакът в лицето на втората. Третата го събори отново и двамата се изтъркаляха по пещерния под. Първа на крака скочи плъхомаймуната, затанцува наоколо и забъбри неразбрано. Вайл също се изправи, посегна и дланите му рязко стиснаха съществото за шията. Плъхомаймуната извряка, размаха бясно ръце и крака, а Вайл протегна ръце максимално напред и я повдигна от земята. Пещерните създания може и да бяха имунизирани срещу магията, но лорд Вайл знаеше стотици начини за отнемане на живот. Дори от мястото си Валкирия чу изпукването, с което се пречупи вратът на плъхомаймуната. Вайл я захвърли настрани и се обърна да посрещне останалите две.

Те заръмжаха и заврещяха от ярост. Вайл захвърли сенки нагоре към тавана. Те се обвиха около един сталактит и го откъртиха, после се гмурнаха с него надолу и острието му прониза гърдите на по-дребната от другите две плъхомаймуни.

Последното от съществата изви от страх и гняв и се хвърли право върху Вайл. Лордът го изчака да скочи, направи само крачка настрани, мина зад гърба му, обви шията му с ръка и направи ключ. Стисна и остави създанието да се мята, докато се задуши, после захвърли тялото.

Лордът побутна последната мъртва плъхомаймуна с върха на ботуша си, а една сянка се надигна от земята и последва Меланхолия. Сенчестото пипало лениво се уви около глезена на некромантката, дръпна я и тя падна обратно на пода на пещерата, сипейки ругатни. Вайл изгуби интерес към плъхомаймуната и закрачи към Меланхолия, която се стараеше с всички сили да се изправи.

— Не се приближавай! — ревна тя.

Валкирия пое дълбоко дъх и хукна напред.

Меланхолия се опита да изблъска Вайл настрани с вълна от сенки, но нещо се обърка насред магията, некромантката извика и падна на колене. Мрак на тласъци заблика от кожата й.

С помощта на сенките Вайл се пренесе точно до нея, но когато се появи до момичето, мракът около тялото й трепна силно още веднъж и лордът пак изчезна.

Валкирия спря, както тичаше.

— Къде отиде той?

— Мислех, че си мъртва — промърмори Меланхолия.

— Къде е Вайл? Какво му направи?

Меланхолия направи гримаса от болка и се надигна от земята.

— Не знам. Май пренасочих телепортацията му.

— Къде?

— Не съм сигурна. Не знам как стана.

— Той далече ли е? В безопасност ли сме?

Меланхолия се поколеба, после поклати глава отрицателно.

— Усещам го. Долу в пещерите е. Търси ни.

Валкирия вдигна поглед.

— Там ли искаше да се покатериш? Хайде.

Меланхолия се свъси недоволно и двете се закатериха. Окървавените пръсти на Валкирия много я затрудняваха, но тя съскаше срещу болката, оставяше пронизващото й острие да подклажда гнева й, да поддържа силата й. Изкатери се първа, обърна се и помогна на Меланхолия да се качи и тя. Двете се изправиха на крака точно в момента, в който една фигура пристъпи вън от мрака зад тях и косата на Белия секач изсвири към шията на Валкирия.

— Спри! — кресна Меланхолия.

Острието замръзна на косъм от кожата на момичето.

— Тя ни трябва, за да ни изведе оттук — каза Меланхолия на Секача, примижавайки от болка. — После ще я хвърлим на Вайл, за да му отвлече вниманието от нас. Сега обаче трябва да продължим заедно. Разбра ли?

Секачът кимна, пъхна косата в калъфа на гърба си и вдигна Меланхолия на ръце. После затича, а Валкирия се втурна след него, полагайки всички усилия да не изостава.