Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (25)

24.
Обсадата на храма

Първият бус спря пред портите на гробището малко след пладне. Задните врати се отвориха и навън безшумно се заизмъкваха Секачи. Преминаха в хлабав строй сред редовете гробове и обградиха гробницата, която служеше за вход към некромантския Храм. Един от Секачите извади сфера невидимка, завъртя двете й половини, а силата на магическия предмет избликна и започна бавно да се разширява. Вторият бус пристигна, точно когато действието на сферата обхвана цялото гробище и го скри от любопитни очи. Слязоха още Секачи, които заеха позиции из периметъра.

Рийт и Тенебре следяха движението им на голям монитор, разкроен на малки екранчета. Всяко от тях показваше картина от пръснатите из гробището камери, поставени под разнообразни ъгли. Камерите щяха да бъдат ликвидирани съвсем скоро, разбира се, но засега бяха достатъчни, за да подскажат на некромантите с каква точно сила им предстои да си имат работа. Много, много сериозна сила, доколкото Рийт можеше да прецени.

Към Секачите полека се присъединяваха още мъже и жени, магьосници, както елементали, така и адепти. Агенти на Убежището, служители, детективи. До един бяха цивилни и не носеха значки. Някои бяха въоръжени, други — не. Магическата сила кипеше във вените на всички.

Седем минути след като първият Секач беше скочил от каросерията на първия бус, пред очите на Рийт на екрана се появиха фигурите на Валкирия Каин и Скълдъгъри Плезънт, които закрачиха по пътеката към гробницата. Спряха пред камерата над портата, вдигнаха очи и погледнаха право в окуляра.

— Името ми е Скълдъгъри Плезънт — изрече скелетът, а гласът му отекна ясно и високо през микрофона. — Нося заповед за арест на Меланхолия Сен Клер, обвинена в нападение над агент на Убежището — деяние, което налага задържането й под стража при нас до назначаването на законен съдебен процес. Ако тази врата не бъде отворена незабавно, ще бъдем принудени да влезем насила.

Плезънт изчака пет секунди, после кимна. Очите на Рийт се преместиха върху съседния образ: двама Секачи донесоха отнякъде таран и с тежки, ритмични удари се заеха да разбият портата на Храма.

Всички екрани примигнаха и се изпълниха със сиви снежинки. Толкова по въпроса за модерните технологии.

 

 

— Рано или късно ще проникнат — рече Рийт в момента, в който Куивър и Крейвън се присъединиха към него и Първосвещеника.

— Ами телепортаторът им? — попита Тенебре.

Рийт поклати отрицателно глава.

— Флетчър Рен може да се телепортира само на места, на които е бил или които може да види с очите си. Не може да дойде тук, никога не е влизал в Храма.

Тенебре се отпусна назад в стола си.

— Подкрепленията?

— Дванайсет от нашите братя и сестри от Лондон вече пътуват насам — отвърна Рийт. — Не знам обаче дали ще успеят да стигнат навреме.

Тенебре обърна очи към Куивър.

— Възможни варианти за бягство?

— Подсигурени са — отговори Куивър с преднамерено равен тон. — Към момента са достъпни. Около половината от тайните изходи от Храма в момента са завардени от агенти на Убежището — всъщност, оказа се, че знаят много повече за конструкцията на Храма, отколкото предполагахме — но все още имаме доста варианти: тунели, през които бихме могли да евакуираме ключови фигури от личния ни състав.

— Като стана дума за ключови фигури — обърна се Тенебре към Крейвън, — как е тя? Достатъчно силна ли е, за да пътува, ако се наложи?

Крейвън пое дълбоко дъх и помълча няколко секунди. Точно преди Тенебре да заговори отново и да изиска отговор, Крейвън кимна.

— Да, ако пътуването е неизбежно, ще се справи, но към момента аз определено бих се възпротивил на преместването й. Магията й е на приливи и отливи. Ако успеем да ги задържим пет-шест часа, силата й отново ще се върне в пълния си капацитет. Тогава няма изобщо да ни се налага да бягаме.

Рийт сви вежди.

— Шест часа? Фактът, че агентите не нахлуха тук по време на настоящия разговор, вече си е жив късмет. Храмът не е бойна крепост.

— Но все пак е добре защитен — продължи Крейвън, сключил длани пред себе си, а очите му гледаха в някаква точка зад лакътя на Рийт. Това беше нов навик, който Крейвън беше развил наскоро и който адски дразнеше Рийт. Позата правеше Крейвън да изглежда като свят човек. — Обсадят ли ни, можем да взривим тунелите и да се затворим вътре в Храма.

— Ние не искаме да се затваряме вътре — раздразнено отвърна Тенебре. — Искаме да разполагаме с вариант за бягство.

— Разбирам, Първосвещеник, но както вече казах, когато Меланхолия си възвърне силата, няма да е нужно да бягаме.

— Това, духовник Крейвън, си е вашето лично мнение.

— Така е, Ваша светлост. Смирено бих искал само да ви напомня, че аз бях този, който изведе Меланхолия до прага на Прохода. Без да казвам твърде силна дума, може би не би било зле да получа в замяна малко доверие от ваша страна.

— Мисля — изръмжа Тенебре, — че определено каза твърде силна дума.

Крейвън сведе глава.

— Простете ми, Първосвещеник.

Тенебре отвърна очи от поклона на Крейвън и погледна Рийт.

— Ако взривим тунелите — неохотно рече Рийт, — бихме могли да задържим атаката максимум дванайсет часа. Затрупаните места ще трябва да се подсилват. Ще трябва да се придвижваме бързо от място на място. Но не се заблуждавайте, при такъв сценарий действително ще сме се затворили в Храма без никакъв изход. Ако Меланхолия не си възвърне силата, това ще бъде краят ни.

— Вестителят на смъртта ще бъде силна, когато имаме нужда от нея — тържествено произнесе Крейвън.

Тенебре стисна зъби.

— Духовник Рийт, погрижете се.

— Разбира се, Ваша светлост.

Рийт напусна кабинета, а в главата му се оформяше съвсем отделен, собствен план. На първо време остави настрани задачата по издигане на барикади в коридорите, обърна гръб на суетнята и закрачи още по-навътре в Храма.

Въпреки тревожния обрат на събитията, никой не беше отменил протокола и йерархичния канален ред в Ордена, които изискваха пълно подчинение. Рийт може и да беше старши Духовник, в чиято дума се вслушваше самият Първосвещеник, но и той трябваше да се въоръжи с търпение и да почака, за да получи разрешение за среща с Отговорника по материалната база. Рутинната титла навяваше асоциации с педантизъм и планини от списъци, но реалността беше малко по-различна. Отговорникът по материалната база наблюдаваше и контролираше доставките и наличностите от дрехи, магически предмети и суровини, както и храната в Храма. В тази си позиция той съществуваше, затворен в сфера на самостоятелен авторитет и влияние. Рийт чака десет минути, докато не го осведомиха, че Отговорникът ще го приеме.

Духовник Бъртранд Солус дори не си направи труда да вдигне очи от документите на бюрото пред себе си, за да погледне влизащия Рийт. Отговорникът беше зает човек. В кабинета му имаше само един стол и Солус седеше на него.

— Да? — рече той, а писалката му продължи да дращи по пергамента. Причината, поради която никой от Материална база не инвестираше пари, за да се обзаведе с компютър, беше факт, който Рийт така и не беше успял да проумее.

— Храмът е обграден от агенти на Убежището — рече Соломон.

— Наясно съм със ситуацията.

— За да ги задържим вън, докато Вестителят на смъртта възвърне силата си, се налага да взривим страничните тунели и да барикадираме главната порта.

— Както вече казах, наясно съм.

— Съществува обаче един тунел, чието разположение не знаем.

Най-сетне писалката на Солус спря да скърца и той вдигна очи.

— Вие разполагате със собствен тунел — продължи Рийт. — Използвате го за доставки на суровини и вещи, които желаете да запазите в тайна. Този факт никога не е представлявал проблем за мен. Вие си вършите отлично работата и ако от време на време преценявате, че ви е необходима пълна дискретност, кой съм аз, че да ви давам акъл?

— Защо сте дошли? — попита Солус.

— Не искам да взривявам вашия тунел. Искам да го използвам. Ако нещата тръгнат на зле, искам максимален брой от хората в Храма да бъдат изведени на безопасно място. Агентите на Убежището знаят местоположението на някои от тунелите ни, но не на всички. Съмнявам се, че им е известен тунел, който не фигурира дори в собствените ни планове.

— Тунелът е тесен — отвърна Солус — и дълъг. Ако Храмът падне, през него биха могли да бъдат евакуирани групи от по десет-дванайсет души. Опитаме ли се бързо да изведем повече хора, ще ни разкрият.

— Групи от по дванайсет души тогава — отвърна Рийт. — В първата група със сигурност ще влизат Вестителят на смъртта, Белият секач и десетима висши Духовници, в това число и вие, естествено. Къде е входът?

Солус го загледа напрегнато и подозрително.

— В малкия склад едно ниво под нас — рече. — Тунелът е дълъг три километра. Излиза в друг склад, който също е притежание на Храма, макар документацията да минава през три дъщерни фирми. Този склад всъщност е гараж с достатъчно превозни средства, които да отведат голяма част от личния състав на Ордена на безопасно място.

— Благодаря ви много за помощта, Духовник — каза Рийт.

— А сега ви моля да ме извините, чакат ме задачи.

Солус махна с ръка и писалката му заскърца още преди Соломон да беше напуснал кабинета.