Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (13)

12.
Сблъсък в нощта

Алис се събуди малко преди полунощ, Валкирия спря звука на телевизора, отиде до креватчето и вдигна бебето на ръце. Родителите й бяха излезли. Момичето нямаше нищо против. Последният ден беше тежък и сега почивката у дома с малката сестричка си беше направо удоволствие.

— Здравей — рече Валкирия. — Събуди се значи. Наспа ли се? Почина ли си?

Бебето я погледна и не отговори нищо. Валкирия взе от масата едно от предварително приготвените шишета, поднесе го към устичката на Алис и изчака, докато момиченцето започна да яде. После телефонът звънна.

Беше Флетчър.

— Вашите няма ли ги още?

— Няма ги. С малката сме на долния етаж. Искаш ли да отбиеш?

— Идвам — отвърна момчето и затвори.

Валкирия сведе поглед към Алис.

— Сестра ти е много лоша — прошепна й. — Да излизаш с двама не е похвално за никого.

Флетчър се материализира до рамото й. Приведе се да погледне бебето.

— Може ли вече да прави номера? — попита.

— Не, още работя по въпроса. Искаш ли да я подържиш?

— Господи, не! — засмя се Флетчър. — Ще го изпусна.

— Това не е „то“, а малката ми сестричка. Хайде, вземи я. Няма какво да объркаш, повярвай ми. Само идиот би изпуснал бебе.

— Че ти непрекъснато повтаряш, че съм идиот.

— Ти си специален идиот. Заповядай.

Валкирия подаде Алис на Флетчър, момчето я пое и остана замръзнал, не смеейки да помръдне, с изписан на лицето израз на върховна концентрация.

— Трябва да й държа главичката, нали? — попита. — Както и цялото телце, разбира се, но най-вече главичката. Главичката е важното. Справям ли се?

— Екстра.

— Мислиш ли, че ме харесва?

— Честно казано, Алис прилича точно на мен в това отношение — търпи те.

Момичето подаде и шишето на Флетчър, изчака, докато бебето отново почна да яде и отстъпи крачка назад:

— Искаш ли едно кафе?

— Не е добра идея. Държа бебе.

— Както искаш.

Валкирия отиде в кухнята и сипа лъжичка нескафе в чашата, докато чакаше водата да кипне. Вдигна очи и погледна през прозореца, взря се настойчиво в чернотата отвън, но видя единствено собственото си отражение в стъклото.

Флетчър сковано влезе.

— Още не съм я изпуснал.

— Ти си роден талант — отвърна Валкирия и с усмивка обърна гръб на прозореца.

— Мислиш ли?

— Категорично. Само разкарай втрещеното изражение и няма да можеш да се отървеш от предложения за работа като детегледачка.

— В такъв случай смятам да си задържа втрещеното изражение, благодаря за предупреждението!

Валкирия наля вряла вода в чашата, разбърка кафето, но когато го вдигна да отпие, откъм горния етаж долетя шум.

Двамата застинаха, приковали погледи един в друг.

— Мислех, че сме сами — рече тихо телепортаторът.

— Сами бяхме — отвърна Валкирия. После остави чашата. — Стой тук.

Флетчър поклати отрицателно глава и й подаде Алис.

— Ти стой тук. Ще се телепортирам до горе, ще погледна кой е и ще се върна, преди оня да успее да мигне.

— Това е моята къща. Аз отговарям. Аз ще се кача. Ако се окаже, че имаме проблем, отнеси бебето при близначките и се върни веднага, за да ми помогнеш.

— Валкирия, за Бога…

— Край на дебатите.

Момичето го подмина, излезе от кухнята и застана в коридора. Лампите на горната площадка светеха. Ярка, топла, уютна светлина. Момичето се заизкачва по стълбите. Сенки се заизвиваха на тъмни езици около дясната й ръка.

Още един звук долетя от стаята й. Първата й мисъл беше, че Танит я е излъгала и изобщо няма намерение да остави семейството й на мира. Момичето се поколеба, после блъсна вратата на стаята си с рамо и нахълта вътре.

Отражението й вдигна глава и я погледна.

Облекчението заля Валкирия, последва го объркване, което се превърна в гняв.

— Какво правиш навън?

— Моля? — попита отражението.

— Излязло си от огледалото. Как така си вън от огледалото, мътните те взели?

— Ти не си ми поръчвала да се прибера.

— Напротив.

— Не. Не си ми поръчвала. Каза ми да се върна в огледалото, но не докосна стъклото.

Валкирия се смръщи.

— Докоснах го.

Отражението поклати глава.

— Сигурно си забравила.

— Не съм забравила, за Бога. Беше преди два часа. Покатерих се през прозореца, ти се върна в огледалото, аз докоснах стъклото и получих спомените ти. Помня всичко, което си вършило днес.

Изражението на отражението премина в свъсена гримаса: идеална имитация на объркване.

— Опасявам се, че нещо бъркаш.

— О, Господи… Тази сутрин те пуснах вън от огледалото, ти слезе долу, защото Алис плачеше…

— Това беше вчера.

Валкирия застина.

— Моля?

— Спомняш си вчерашния ден. Тази сутрин Алис беше съвсем спокойна. Ти се върна преди два часа, аз се прибрах в огледалото, но ти излезе от стаята, преди да докоснеш стъклото, това е. Просто си забравила.

— Но аз си спомням как го докоснах…

— Така ли? Наистина ли си спомняш? Или се решила, че си го докоснала, само защото винаги досега си го докосвала?

На долния етаж бебето се разплака.

— Сигурно е гладна — рече отражението, подмина Валкирия и излезе от стаята. Валкирия го проследи с поглед, все така смръщила вежди. После вдигна очи към огледалото, мъчейки се да си припомни всички събития от последните два часа. Беше се покатерила през прозореца и беше заварила отражението да пише домашните й за следващия ден. Валкирия му беше казала да се прибира в огледалото, после се беше преоблякла, оправила си беше косата и… И…

Напълно сигурна беше, че беше докоснала стъклото. Напълно сигурна беше, че спомените на отражението бяха нахлули в съзнанието й. Сигурността й наближаваше стопроцентовата убеденост. Разбира се, винаги имаше възможност да се е объркала и да смесва двата дни в съзнанието си. В края на краищата, подобна грешка лесно може да се допусне. Както когато вечерта заключиш входната врата, но когато си легнеш, започваш да се чудиш дали действително си я заключил или само си си мислил да я заключиш.

Валкирия се върна на долния етаж. Отначало й беше доста трудно да следи двата отделни потока спомени — своите и на отражението — но след толкова време вече се беше превърнала в експерт: две линии от случки, ставащи понякога по едно и също време, а често и на едно и също място. Най-дълго време й беше отнела способността да се научи да си припомня подробности от разговорите, които беше водила със самата себе си, сиреч с отражението. Да бъдеш едновременно и двамата участници в диалога беше меко казано разстройващо преживяване със силно размекващ мозъка ефект. Да, понякога в процеса се бяха получавали пукнатини, бяха се мяркали някои бели петна в спомените на отражението, до които Валкирия не беше успяла да достигне, но към днешна дата цялостното усещане на момичето беше, че държи нещата под контрол. До преди малко.

Валкирия влезе в гостната. Отражението гушкаше бебето и се усмихваше, докато Алис сучеше от шишето. Флетчър стоеше на крачка разстояние.

— Извинявай — рече момчето. — Буташе шишето, а после се разплака.

— Няма проблем — отвърна Валкирия, без да сваля поглед от отражението. — Значи през последните два часа си било в огледалото?

— Да — отвърна отражението.

— А после какво? Отегчи се? Реши да излезеш да се поразходиш?

— Не съм се отегчило. Имаше домашни за дописване. Дописах ги.

— Хубаво. Виж, сигурна съм, че докоснах стъклото.

— Не го докосна. Извинявай, ако те стреснах преди малко. Флетчър, би ли ми подал салфетка?

Флетчър отскубна хартиена салфетка от кутията на рафта и я подаде на отражението. То изтри млякото, покапало по брадичката на бебето, и продължи да го храни.

— Приказвайте си, ако искате. Забравете, че съм тук.

По лицето на Флетчър плъзна широка усмивка, но Валкирия го стрелна усмъртително:

— Какво му е толкова смешното?

— Нищо — спря се Флетчър. — Нищо. Е… Добре де, просто си мислех… Не се сърди, просто мисъл, дето ми мина ей сега през ума, така че не съм виновен аз, мисълта е виновна, обаче… Ако някой ден ме завариш на калъп с отражението, това технически изневяра ли се води?

Свъсването на Валкирия се превърна в такава физиономия, че Флетчър отстъпи крачка назад с усмивка на уста.

— Просто си мислех! Един въпрос, дето трябваше да го задам! Искам да кажа, хайде де, не може и ти да не си си го помисляла същото понякога!

— Не — ледено отвърна момичето. — Не съм си го помисляла.

— Помисляла си го е — обади се отражението и Флетчър избухна в смях. Отражението също се разсмя.

— Знаех си! — провикна момчето. — Знаех си!

Валкирия присви очи.

— Какво правите?

Отражението й се усмихна в отговор.

— Симулирам уместните за случая човешки реакции. На Флетчър истината му се стори смешна и аз се присъединих към него в общия смях над твоя конфуз.

— Не съм сконфузена.

— Напротив.

— Добре де — каза Флетчър, — забрави какво казах. В края на краищата, истинската Валкирия е моя, никога няма да имам нужда от някакъв си сурогат.

Момчето пристъпи и посегна да прегърне Валкирия през кръста, но тя се дръпна рязко от него, без да сваля очи от отражението.

— Дай ми сестра ми — отражението покорно пристъпи и се подчини на заповедта. — Върви горе. Влез в огледалото. Не мърдай от там.

— Както кажеш — отвърна отражението и за част от секундата задържа погледа си върху бебето. После пое към стълбите и пътем се усмихна на Флетчър. — Лека нощ.

Флетчър му помаха, после сключи вежди.

— Лека нощ — отговори колебливо. Двамата с Валкирия заслушаха как отражението се качва нагоре. — Никога преди не е правило така. Никога не е пожелавало „лека нощ“.

— Какви ги вършиш, мътните да те вземат? Насърчаваш го. Заиграваш се с него, а?

— Просто ми стана смешно…

— И на него му стана смешно. То се смееше на мен! Това не ти ли се стори меко казано странно? То не би трябвало да прави така!

— Е, не знам, то и доста други неща не би трябвало да прави, ама ги прави. Програмата му малко се е бъгнала, предполагам. Дава дефекти. Ама какво от това? Нали върши работа? Имитира те съвършено. Алис спря да плаче в момента, в който то я гушна. Е, от време на време се държи шантаво, друг път ти забравяш да докоснеш огледалото, чудо голямо! Не е краят на света, ти си имаш и други грижи, за които да мислиш. Например краят на света.

Валкирия въздъхна.

— Да, може би си прав.

— Ето. Вечерта пак си е само за нас двамата. Обикновена, средностатистическа вечер, можем да си поиграем на нормални гаджета, които бавят малкото сестриче и се натискат на дивана. Мога да отскоча до Милано за пица, знам едно страшно местенце под арката, мога да ти донеса и от любимия ти сладолед, онзи, дето го яде в Сан Франциско… Тиха, нормална вечер у дома. Как ти звучи?

— Да. Да, звучи идеално. Всъщност, умирам от глад. Върви за пица.

— А за сладолед?

— И за сладолед.

Телепортаторът се усмихна и изчезна. Валкирия остави Алис в креватчето, нагласи я старателно и се качи в стаята си. Отражението си стоеше в огледалото. Валкирия силно потропа по стъклото, спомени нахлуха в ума й, а отразеното момиче срещу нея се превърна в нейно идеално копие — със същите дрехи. Спомените полека се слегнаха. Отражението се оказа напълно право. Валкирия беше забравила да докосне стъклото, когато се беше прибрала одеве. Младата магьосница видя самата себе си, видя се как се преоблича, как си оправя косата и после просто излиза от стаята. Прехвърли спомена още веднъж през съзнанието си, докато още беше пресен, докато подробностите му още не бяха избледнели и не се бяха превърнали в поредния сив коктейл от общи усещания. Отново се видя как се прибира, как се преоблича, как си оправя косата и…

Не, изпитваше пълна сигурност, че беше пристъпила към огледалото. Сигурна беше, че беше докоснала стъклото. Но в спомена на отражението ясно се виждаше как само се обръща и излиза от стаята. Дори не поглежда към огледалото.

Това е. Край на мистерията. Просто беше направила грешка и това е.

Отражението и преди беше крило неща от нея — пролуки в спомените му, липсващи моменти. Но тук нямаше нищо подобно, нищо не липсваше. Нямаше и следа от подправяне на спомена — поне не и на пръв поглед. Освен ако отражението не беше открило някакъв нов начин за редактиране и подмяна на спомените, които сервираше на Валкирия, някакъв нов метод за прикриване на шевовете над белите петна. Но можеше пък и да казва истината. Валкирия отново потропа по стъклото.

— Май ти дължа извинение.

Отражението се приведе напред, докато главата му щръкна от огледалото.

— Няма нужда от извинения. Аз не съм в състояние да се обидя.

Валкирия се смръщи.

— Да. Да, знам. Знам.

— Защо тогава ми се извиняваш?

— Не съм… сигурна.

— Искаш ли да довърша домашните?

— Да. Разбира се. Довърши ги.

Отражението кимна, пристъпи вън от огледалото и седна на бюрото. Разстроена, но без да знае по каква причина, Валкирия се върна на долния етаж. Не беше стигнала и до средата на стълбището, когато някой почука на входната врата. Момичето пресече антрето, отвори вратата и се втренчи в мрака навън.

Меланхолия стоеше на мястото, където настланата с плочки градинска пътека се съединяваше с тротоара. Качулката на наметката й беше свалена, ветрецът рошеше леко косата й, на устните й играеше усмивка.

— Здравей, Валкирия — каза некромантката и разпери широко ръце. — Изненада.