Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (33)

32.
Страшна нощ в Хагард

Валкирия седеше прегърбена на един паднал надгробен камък с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, забила поглед в земята. Край нея сновяха секачи и магьосници, влизаха и излизаха от Храма. Още не бяха започнали да изнасят телата. Тя не искаше да е наблизо, когато започнеха.

Гледаше как Скълдъгъри разговаря с всички, как кима и сочи, как дава заповеди. Не можеше да проумее как изобщо беше възможно каквото и да било от случилото се и последните часове. Искаше й се да върне времето назад, да бъде отново в момента, преди да узнае истината. Само ако не беше тръгнала след Рийт, ако не му беше позволила да я надвие… Тогава Тенебре нямаше да има възможност да развали всичко. Скълдъгъри се обърна и закрачи към нея, а Валкирия усети как й се догади, сякаш вътрешностите и бяха почнали да гният.

— Добре ли си? — попита скелетът.

Момичето кимна.

— Рийт и Крейвън са в неизвестност, както и куп други, не знаем точния им брой. Разпратих екипи да претърсват наоколо, но не ми се вярва да открием нещо. Прибираме се в Убежището да докладваме на Старейшините.

— Без мен — отвърна Валкирия.

— Моля?

— Казах, без мен. Уморена съм, насинена съм и искам да си ида вкъщи. Не ми пука повече за цялата тая история. Този път ще оставя други да спасяват света.

— Слушай, знам, че ти се събра много, но…

— Достатъчно — поправи го момичето и стана на крака. — Събра ми се достатъчно. За последните няколко дни ме накълцаха до смърт, после ме излекува чудовище, което преди време ми прави дисекция на живо, Соломон Рийт, когото мислех за приятел, ми заби нож в гърба, а после… и ти.

— Валкирия…

— Абсолютно нищо от онова, което се каниш да кажеш, не може да ме накара да се почувствам по-добре, така че не се хаби.

— Трябва да разбереш, че…

— Не искам да говоря с теб — каза момичето и се отдалечи.

Можеше да се обади на Флетчър, но не й се занимаваше да измисля лъжи, с които да обяснява лошото си настроение. Помоли един познат магьосник да я закара до града, после хвана автобуса. Отпусна се на една седалка, скръстила ръце и опряла чело до хладното стъкло на прозореца. Автобусът минаваше през бабуни и я разтърсваше. Момичето не мислеше за нищо. Просто гледаше напред и оставяше автобуса да я отведе до Хагард.

Слезе и пое напряко през тъмния парк, вместо по ярко осветената Мейн стрийт. Не желаеше да разговаря с никого. Искаше единствено да вземе малката си сестричка от креватчето й и да я гушне.

Нито една лампа в дома й не светеше, колите ги нямаше пред гаража. Валкирия си отключи и влезе през входната врата. Домът й беше пуст, семейството й го нямаше. Отиде в стаята си, но от отражението също нямаше и следа. Тя се смръщи, извади телефона, набра номер и зачака.

Отсреща вдигнаха и Валкирия чу собствения си глас:

— Ало?

— Аз съм — рече. — Къде си? Къде са всички?

— В болницата сме — отвърна отражението.

Ужасът протече през Валкирия като електричество и ръката й стисна телефона.

— Какво? Какво е станало? Нещо с Алис ли? Сериозно ли е?

— С Алис всичко е наред — спокойно отговори отражението. — Става дума за майка ти. Днес следобед някой я е нападнал и ограбил.

Валкирия цялата изстина.

— Нападнал? Кой? Смъртен ли?

— Да, смъртен. На Мейн стрийт. Много тъпо място за грабеж. В Хагард не обират никого ей така, на улицата. Твърде малко градче е. Ударил я е. Тя е добре, но я доведохме в болницата за всеки случай. Всички сме тук в момента.

— Колко е зле?

— Ами има синина на бузата.

Валкирия стоеше неподвижно насред стаята си и се мъчеше да открие смисъл във всичко, което чуваше.

— Кой го е направил? — попита. Изненада се колко кротко прозвуча гласът й.

— Дочух само фамилията му. Някой си Мур. Не е местен. От полицията казаха, че колата му се повредила тук. Татко и мама били излезли, татко влязъл в аптеката за нещо, а мама останала на улицата с Алис в количката, Мур претичал и й дръпнал чантата. Мама не я пуснала, Мур я ударил по лицето, измъкнал й я, обърнал се и налетял право на татко. Татко го хвърлил през витрината на аптеката. Хората от линейката му налепили пластири на всички драскотини и го предали на полицията.

— Значи Мур е още тук? В Хагард?

— Доколкото знам, да. Обадиха се на татко…

— Спри да го наричаш така.

— Извинявай. Обадиха се на баща ти и му казаха, че повдигат на Мур обвинение в нападение и побой. Затворен е в участъка.

Валкирия стоеше напълно неподвижно, притиснала телефона до ухото си. Тялото й беше напълно безчувствено.

— Там ли си още? — попита отражението. — Трябва да затварям. Баща ти ме чака.

— Трябваше да ми се обадиш.

— В сградата на болницата не е позволено да държиш мобилния си включен.

— Трябваше да ми се обадиш в момента, в който си разбрала какво е станало.

— Никога не си ми давала подобна заповед.

— Трябваше сама да се сетиш.

— Не е моя работа да се сещам за каквото и да било. Както ти непрекъснато ми повтаряш, аз не съм истинска. Нямам собствени мисли. Правя само онова, което ми е заповядано.

— Тогава прави, каквото ти е заповядано! От този момент нататък ти заповядвам да ме уведомяваш незабавно, ако с някого от семейството ми се случи нещо.

— Добре. Какво възнамеряваш да правиш?

— В смисъл?

— Сега. Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Ти как смяташ?

— Смятам, че си изпълнена със страшен, страшен гняв. Смятам, че ще влезеш с взлом в полицейския участък и ще причиниш болка на човека, който е наранил майка ти.

Валкирия не отговори. Прекъсна разговора и напусна къщата.

Тичаше и се чувстваше странно. Сякаш висеше някъде отгоре и наблюдаваше как тялото й се движи по своя воля. Гледаше се как тича из тесните пресечки на Хагард, как умишлено се държи настрани от главните улици, далеч от хората. Сенки прелитаха над главата й, ту я скриваха, ту се дърпаха от нея, тя тичаше, привидение в черно, с мисъл за убийство в сърцето.

Участъкът беше слабо осветен. Валкирия го приближи отстрани, прескочи оградата и тупна на паркинга. Не видя жива душа. Дори колите бяха малко. Избегна ловко охранителната камера и хукна към най-близкия прозорец. Изведнъж вече не се чувстваше отделена от тялото си, напротив. Гледаше през собствените си очи, усещаше колко й е студено, как яростта изгаря вътрешностите й като буца лед. Пипала от мрак се плъзнаха под крилото на прозореца, Валкирия изви китката си, резето щракна под натиска на пипалата и прозорецът се открехна. Момичето измести въздуха и се издигна нагоре, влезе през отвореното крило и се озова в ярко осветена тоалетна сред наситения мирис на дезинфектант.

Отиде до вратата и се ослуша. Някъде звънеше телефон. Някъде дълбоко се долавяха човешки гласове.

Пристъпи в коридора. Сградата не беше голяма и Валкирия съобрази, че арестантските килии би трябвало да са възможно най-далеч от главния вход, така че свърна надясно. Зави зад един ъгъл, чу приближаващите се стъпки на полицай и хлътна в някакво помещение. Стая за разпити, както й се стори. Изчака, докато стъпките се отдалечиха, после се измъкна и продължи по коридора. Най-сетне стигна до три боядисани в убито бяло стоманени врати с прозорчета от подсилено стъкло. Първите две килии бяха празни. В третата един мъж лежеше на нара.

Сенките се провряха в ключалката и строшиха механизма, а Валкирия влезе в килията още преди Мур да успее да вдигне глава от възглавницата. Вратата се затвори плътно зад гърба й.

Крадецът я загледа, както беше легнал. Млад мъж, едва навършил двайсет, кльощав, с лоша подстрижка и трапчинка на брадичката. На бузата си имаше тънка драскотина с марля и лейкопласт отгоре. Лявата му ръка беше превързана. Мъжът се надигна и се изправи, без да сваля поглед от момичето, и се смръщи от изненада. Валкирия вдигна длан към охранителната камера в ъгъла и изпрати острие от сенки право в окуляра. Мур направи крачка назад.

— Какво беше това? Какво беше това? Коя си ти?

Момичето пристъпи напред, ръцете й — успоредно на бедрата, раменете — отпуснати. Отвътре чувстваше студ. Дълбоко в нея всичко беше сковано от лед. И тогава гласът проговори в нея.

Убий го.

Валкирия пристъпи към мъжа и замахна с разтворена длан, китката й направи въртеливо движение. Улучи го в челюстта, цялото му тяло отхвръкна и се тресна в стената. „Якия шамар“ — така наричаше Скълдъгъри този удар. Мощен като кроше, но без риск да си счупиш кокалчетата. Беше ново оръжие в арсенала на Валкирия, усвоено в дните след като Танит премина на страната на лошите. Момичето загледа как Мур се мъчи да се изправи на крака. Коленете му го предадоха и той отново падна. Челюстта му висеше отпусната, гледаше със замътен поглед. Тя чакаше. Най-сетне той тръсна глава и очите му отново загледаха ясно. Вдигна глава към нея и Валкирия видя как и неговият гняв започва да расте.

Мур се отблъсна от стената и се хвърли към нея. Момичето го остави да я улови, да я притисне, а след това лакътят й рязко се заби в лицето му. Веднъж, два пъти, три пъти. Мъжът я пусна, но Валкирия се беше впила в него безжалостно, лакътят й продължаваше да удря и да удря, тялото му се отпусна, но тя продължаваше насила да го държи прав. Мур се опита да извика, но момичето го удари в гърлото и той почна да се дави. Валкирия не му даваше възможност дори да замахне, не му позволяваше и да я отблъсне и да се отскубне от нея. Ударите й се сипеха отгоре му, удари с лакът, удари с чело. Сред жалните му изквичавания, слухът й долови ниско ръмжене. Миг по-късно осъзна, че ръмжи самата тя. Не спря да удря. Лицето й беше цялото в кръв, но кръвта не беше нейна и тя не спря да удря. Този мъж беше нападнал майка й. Този мъж беше нападнал майка й.

Убий го.

Мур вече лежеше на пода, Валкирия го беше възседнала и пръстите й се стягаха около гърлото му. Силите бяха напуснали младия крадец. Опитите му да я отхвърли от себе си или да охлаби хватката й бяха абсолютно безплодни. Той беше слабият, а тя — силната. Леденият студ в стомаха й пламтеше. Тя му говореше, думите се процеждаха през стиснатите й зъби, но тя сама не ги чуваше и не разбираше какво казва.

Ръцете му махаха безпомощно. Очите му се извъртяха и се показа бялото. От устата му пръскаше кръв и лига. Лицето му постепенно ставаше мораво на цвят.

Убий го, прошепна гласът в главата й.

Палците на момичето потънаха в гръкляна на мъжа. Сигурно така се беше чувствала Меланхолия, когато Валкирия беше в ръцете й. Власт, чиста власт, чиста и красива. Тя изпълни съществото й, наелектризира го, смеси се с яростта й и я накара да се усмихне, точно както Меланхолия се беше усмихвала.

Тогава Валкирия смръщи вежди, ясно видя ръцете си да стискат гърлото на Мур, видя как животът напуска тялото му. Рязко дръпна длани от него и със залитане се изправи на крака. Мъжът се извъртя на една страна, кашляйки и борейки се за всяка глътка въздух.

Гласът го нямаше вече. Беше изчезнал от съзнанието й. Внезапно страшно й прилоша.

Мур се повлече по пода възможно по-далеч от нея, припълзя до стената и се прилепи в ъгъла. Ръцете на Валкирия трепереха. Коленете й се тресяха. Главата й пулсираше.

— Ако някога отново те видя в този град — изрече момичето, — ще се върна и няма да те пожаля. Стой далеч от тук. Стой далеч от майка ми. Или, кълна се в Бога, ще те убия.

Мъжът се сви цял на кълбо, момичето се обърна и излезе от килията. Върна се по стъпките си, провря се през отворения прозорец, едва стъпи на паркинга и повърна неконтролируемо. Краката й бяха омекнали, не можеше да стои права. Ченгетата щяха да дойдат скоро и да я намерят паднала тук. Осъзна, че плаче.

Отгоре й легна сянка и скри лунната светлина. Сийлън я повдигна, взе я в прегръдките си, сякаш беше перце, и я отнесе в мрака.

Двамата стояха в задния двор на дома на Валкирия. Тя гледаше вампира, той гледаше нея. Нощта беше топла. Плисъкът на вълните долиташе откъм кея.

— Следил си ме — каза момичето.

Сенките открояваха острите черти на лицето му. Вампирът-момче не отговори нищо. И нищо не отрече.

— Правиш го постоянно, нали? Следиш ме. Наблюдаваш ме.

— Бдя над теб — отвърна Сийлън. — Но само нощем. Само когато си уязвима.

Валкирия поклати глава.

— Това не е редно — каза. — Не се прави така. Не бива да наблюдаваш хората. Не искам да ме шпионираш повече.

— Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.

— Не ми трябва закрилата ти.

Той не отговори. Вместо това попита:

— Уби ли го?

Тя се поколеба.

— Не.

— Искаше ли да го убиеш?

— Да.

— Звучиш така, сякаш те е срам от това. Не бива. Ти носиш мрака в сърцето си, точно като мен.

— Не е вярно.

— Естествено, че е вярно. То е част от теб самата. Не можеш да го отхвърлиш.

Валкирия дочу шум от пристигаща кола.

— Идват си — каза. — Трябва да вървя вече.

— Няма да те оставя.

— Не искам да дебнеш нито мен, нито семейството ми.

— Побързай, вече си отключват.

Валкирия дари вампира с един последен продължителен поглед, после се обърна и влезе през задната врата, втурна се нагоре по стълбите и чу как входната врата се отваря, а гласът на майка й долетя от антрето. Отиде до прозореца и надникна навън. Не виждаше Сийлън в мрака, но знаеше, че не е мръднал от мястото си.