Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (36)

35
Обучението на близначките

Валкирия си изяде обяда, макар че изобщо не й се ядеше, и излезе на разходка с Алис. Пое по Мейн стрийт, скрита зад слънчевите си очила, напълно пренебрегвайки милите погледи и усмивките, които й отправяха хората наоколо. Всеки искаше да погали Алис и, съответно, да губи времето на по-голямата й сестра. Разбира се, всички бяха научили за нападението над майка им. В малките градове новините плъзват бързо.

Каръл и Кристъл се появиха иззад един ъгъл и веднага видяха Валкирия. Късно беше да се крие.

— Чухме за майка ти — почна Кристъл. — Тя добре ли е?

Валкирия кимна.

— Добре е. Повече се е изплашила, според мен, отколкото я е заболяло.

— Кой я е нападнал? — прошепна Каръл. — Магьосник ли е бил?

— Не, най-обикновен негодник.

— Човек никога не би помислил, че нещо такова може да се случи тук — продължи Кристъл. — Е, има сбивания пред кръчмите, но не и грабежи по улиците. Кара те да осъзнаеш, че никъде не си в безопасност, как мислиш?

— Не е зле да вземате малко уроци по самозащита — отвърна Валкирия, обърна количката и пое към вкъщи.

— А, достатъчно е ти да ни обучиш как да правим магии — предложи Каръл.

Братовчедка им поклати отрицателно глава.

— Нали вече говорихме за това…

— А ще научиш ли Алис да прави магии? — попита Каръл.

— Ъм, не. Не смятам да го правя.

— Не смяташ? Но може да си промениш мнението?

— Ами не, имам предвид, че не искам да я уча на нищо. Искам да си бъде нормално момиче.

— Но съществува малка възможност някой ден да я научиш?

— Ами… предполагам, че…

— Значи е тотално нечестно да не искаш да обучиш нас двете.

Валкирия въздъхна.

— Да, знам, но…

— Преподай ни само по някой и друг урок, да речем за няколко часа, днес следобед. Ако не усвоим нито един трик до края на деня, значи не се справяме, но поне ще знаем, че сме опитали.

— Магиите не са трикове, Каръл.

— Извинявай, фокуси исках да кажа.

Кристъл смушка сестра си.

— Фокуси се правят по кабаретата. Онова, което Валкирия умее, се нарича „магия“. Е? Ще ни обучаваш ли? Малко, само за няколко часа?

При нормални обстоятелства Валкирия щеше да отговори категорично „не“, но в момента имаше нужда от нещо, е което да запълни безкрайното свободно време, което внезапно й се беше отворило. Въздъхна отново.

— Добре. Само за няколко часа.

Близначките разцъфнаха в огромни усмивки.

— Може ли и Флетчър да дойде? — попита Каръл.

— Ъм, ние с Флетчър скъсахме.

— О, това е ужасно. Той ли те заряза?

— Не, просто скъсахме.

— Той вижда ли се с някоя друга в момента?

— Не вярвам.

— Може ли да ми дадеш телефона му?

— Смятам, че в момента иска да бъде оставен на мира.

— Защо те заряза?

— Не той ме е…

— Може би те е сметнал за твърде незряла?

— Никога не е споменавал…

— Колко време ти трябваше да преодолееш раздялата?

— Ами, не съм сигурна, че още съм я…

— Кога се разделихте?

— Преди три часа.

Близначките я зяпнаха.

— Толкова си смела — рече Каръл.

— Плака ли? — попита Кристъл. — Ако ти се плаче, не се притеснявай да плачеш пред нас.

— Благодаря ви — отвърна Валкирия, — но мисля, че вече съм добре. Среща на плажа след половин час, какво ще калете?

— Трябва ли да носим нещо? — попита Каръл.

— Само акъла си.

Сестрите придобиха объркано изражение.

 

 

Половин час по-късно Алис вече си беше у дома, а Валкирия и братовчедките й се събраха на най-отдалечения край на плажа, където пясъкът преминаваше в остри камъчета. Бяха чудесно скрити от външни очи. Каръл и Кристъл излъчваха нетърпение.

— Елементалната магия представлява въздействие върху въздуха, огъня, водата и земята — заобяснява Валкирия. — За начало ще поработим върху контрола над въздуха и първото, което трябва да запомните, е, че всичко в този свят е свързано. Елементите на съществуването са вплетени един в друг. Между отделните пространства около нас има разломни линии и когато откриете опорна точка при някой от елементите, натискате там.

— Не разбирам — рече Кристъл.

— Не ти трябва да разбираш — поправи я Каръл. — Трябва просто да го правиш.

— Ъм, всъщност, наложително е да разбираш — обади се Валкирия. — Магията е навсякъде около нас, но единственият начин да я използваме, е като разберем как точно действа. Прилича на точна наука.

— Мразя точните науки — рече Каръл.

— И аз предпочитам театралния кръжок — подкрепи я Кристъл. Тя щракаше с пръсти отново и отново, но нищо не постигаше. — Няма ли някоя магия, за която човек не трябва да се учи и упражнява толкова много? Пръстенът, който носиш, също е магически, нали? Не можем ли да използваме него?

Валкирия се усмихна.

— Боя се, че не. Това е некромантия.

— Трябва ли да учим, преди да можем да я практикуваме? — попита Каръл.

Братовчедка им се поколеба.

— Всъщност не, но…

— Значи е по-лесно от това да изместваш въздуха?

— Това, че някоя магия е по-лесна за изпълнение, не означава, че е по-добра. Силата, придобита без труд, си има и обратна страна.

— Звучи ми точно като за нас — рече Кристъл, без да я слуша. — Може ли да пробвам?

— Аз… трябва да ти дам разрешение, за да използваш пръстена.

— Хубаво. Дай ми разрешение. Моля те, Стефани!

Братовчедките й я гледаха с широко отворени молещи очи — номер, който, както Валкирия отлично знаеше, минаваше пред родителите им, но страничният ефект от него беше, че караше момичетата да приличат на стреснати златни рибки. Валкирия сви рамене.

— Кристъл — рече, — давам ти разрешение да използваш този пръстен — после изтегли некромантския пръстен от пръста си и го подаде на братовчедка си.

С отворена от възхита уста, Кристъл оглежда пръстена цяла минута, преди да си го сложи. Челото й веднага се набръчка.

— Ох — каза. — Студен е.

— Некромантията е магия на смъртта — обясни Валкирия. — Повярвай ми, когато е близо до мъртвец, пръстенът става още по-студен.

— Това е отвратително.

Каръл посегна.

— Дай и аз да опитам.

Кристъл дръпна ръката си.

— Чакай си реда. Та, какво точно прави пръстенът, Стефани? Трябва ли да кажа някакво заклинание, или да направя нещо?

Валкирия внимателно се огледа, за да се убеди, че наоколо няма жива душа.

— Никакви заклинания. Освен студа на пръстена, усещаш ли и нещо друго? Във връхчетата на пръстите например.

Кристъл присви очи и размърда пръсти.

— Не знам — каза. — Струва ми се, че да.

— Виждаш ли сенките ни ей там? Опитай се да ги сграбчиш.

— Сериозно?

— Опитай.

Кристъл прехапа устни, после клекна и стисна шепа пясък от купчинката, върху която беше паднала сянка.

— Правилно ли го правя?

— Не съвсем — призна Валкирия.

— Мой ред е — обади се Каръл.

— Чакай малко — отвърна Кристъл, сграбчвайки още и още пясък. Раздразнението й растеше.

— Стефани, нейният ред мина — измрънка Каръл.

— Дай й още няколко секунди — каза Валкирия. — Ти продължавай да се упражняваш да изместваш въздуха.

— Изместването е тъпотия — промърмори Каръл, но се подчини и продължи да се опитва.

Валкирия наблюдаваше братовчедките си — Каръл, която размахваше ръце срещу морския бриз, и Кристъл, мъчеща се да вдигне от земята собствената си сянка — и й се наложи да мобилизира цялото си самообладание, за да не се засмее.

— Момичета — проговори един глас зад тях.

Трите се извърнаха стреснато. С ръце на кръста, срещу тях стоеше Фъргъс, а на лицето му беше изписано недоволство.

— Здрасти, тате — обади се първа Каръл.

Кристъл се изправи и скри ръката с пръстена зад гърба си.

— Здравей, татко. Ние тука тъкмо…

— Упражнявахме Тай чи — намеси се Валкирия. — Много е успокояващо.

Каръл побърза да кимне.

— Напоследък сме много напрегнати.

— Момичета — повтори Фъргъс, — майка ви иска да се прибирате вече. Хайде, тръгвайте към къщи.

Близначките се спогледаха, после Кристъл пристъпи към Валкирия, изигравайки възможно най-неубедителната пародия на безгрижие. Валкирия си взе подадения обратно пръстен, а Кристъл й каза:

— Благодаря ти, задето се съгласи да ни покажеш упражненията.

— За нищо.

Близначките си тръгнаха и оставиха Валкирия и Фъргъс сами на пясъчния плаж. Очите на чичо й не слизаха от младата магьосница.

— Как е майка ти? — попита той.

— Добре е. Повече е в шок, отколкото…

— Баща ти как е?

— Ъм, и той е добре.

— А бебето?

— И Алис е добре.

Фъргъс кимна.

— А ти как си, Стефани? Пазиш ли се от проблемите?

— Засега.

— А какво показваше сега на близначките? Как го каза, Тай чи?

— Да, то е вид бойно изкуство, но с много бавни движения и…

— Знам какво е Тай чи, Стефани. Гледал съм как хората правят упражнения в парка. И това, което току-що показваше на дъщерите ми, не беше Тай чи.

— Ами може и да не съм правила движенията както трябва…

Гневът в гласа на чичо й вече не можеше да бъде сбъркан.

— С какво право?

Момичето примигна.

— Ъм… Моля?

— Чу ме много добре. С какво право?

— Не съм сигурна какво точно имаш предвид.

Фъргъс пристъпи напред много бързо и застана на сантиметри от нея. Стискаше юмруци, а лицето му беше алено. За миг Валкирия помисли, че ще я удари.

— Кой ти дава право да учиш момичетата ми на тия мръсни магии? — изръмжа той.

Валкирия се втрещи.

— Какво?

— Те са мои дъщери! — озъби се чичо й. — Добри момичета са! Държа ги настрани от кашите, в които ти си забъркана, и проклет да съм, ако ти позволя да ги завлечеш със себе си!

Валкирия направи крачка назад.

— Фъргъс, какви ги говориш?

— Не ми се прави на глупава! — ревна чичо й и веднага се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, който да ги чуе. Когато заговори отново, гласът му беше по-тих, но все така напрегнат. — Ти изобщо не си глупава, Стефани. Не си глупаво момиче. Всички го знаем. Отлично знаем колко си умна всъщност. Моите момичета не са като теб. Моите момичета имат нужда от някого, който да се грижи за тях. И този някой съм аз.

— В нищо не ги завличам — отвърна Валкирия.

— Това е болест, известно ли ти е? — продължи чичо й. Гневът го задавяше така, че почти го избиваше на смях. — Дядо ми беше болен от нея. От болестта на магията. Разказа ни за нея, когато бяхме деца — аз, Гордън и татко ти. Опита се да ни предаде онова, което знаеше за действието й. Той самият нямаше кой знае какви магически сили. Не умееше почти нищо. „Някои хора просто не умеят“, така казваше. Надяваше се ние тримата да израснем различни, да се превърнем в истински способни магьосници. Лелееше тази мисъл, разчиташе на нея, но баща ни, о, не, той я ненавиждаше. Не искаше, когато пораснем, да се замесим във война, която няма нищо общо с живота ни. Искаше да сме нормални. Искаше да сме в безопасност.

Валкирия просто го гледаше невярващо, неспособна да обели и дума.

— Когато дядо почина, татко ме помоли да изрежа думите му от съзнанието си — да изрежа от себе си всичките глупости, всичките игри, легендите и историите. Помоли ме и докато ме молеше, плачеше. Това беше единственият път, в който видях баща си да плаче. Разбира се, съгласих се. Започнах сам да убеждавам Дез, че всичко всъщност е само наужким. След известно време той ми повярва. Той да, но не и Гордън. Той беше най-големият и отказваше да прави онова, което татко ни поръчваше. Може би фактът, че беше най-големият брат, го караше да мисли, че е едва ли не длъжен да се бунтува срещу татко, не знам. След онези дни двамата почти не си говореха.

— Значи ти през цялото време си знаел — промълви Валкирия.

Фъргъс кимна. Изведнъж придоби такъв изтощен вид, сякаш онова, което се беше трупало у него с години и го беше крепило, сега изведнъж се беше изляло навън и той беше останал без опора.

— Знаех, че Гордън през целия си живот искаше да бъде магьосник, но просто не носеше магията в себе си. Тогава, вместо да я практикува, той започна да пише за нея, започна да кръстосва света на магьосниците, заобиколи се с всички онези странни типове. Честно да ти кажа, не знам защо го правеше. Сигурно е било адски мъчително да си непрекъснато в компанията на хора, на които от дън душа желаеш да заприличаш, но знаеш, че никога не можеш да го сториш. Често спорехме за това, аз правех всичко възможно да държа цялата Гордънова каша далеч от татко ти, това беше основната ми цел. Ужасявах се от мисълта, че Гордън може да се изпусне и да каже нещо, което да убеди Дез, че всички истории за магията са чиста истина. Ако узнаеше това, какво щеше да направи? Щеше ли да промени живота си, ако разбереше, че магията наистина съществува? Щеше ли да вземе и Мелиса със себе си в онзи странен свят? Щеше ли да вземе и теб? Щеше ли да съсипе и себе си, и всички ни? — Фъргъс поклати глава. — През годините виждах някои от приятелите на Гордън. Веднъж срещнах онази, красивата жена. Господи, колко красива беше! Първият път, когато я видях, се влюбих в нея на секундата. Представяш ли си? Влюбих се. Бях готов да напусна Берилия заради нея, заради тази жена, която дори не ме забелязваше. Това е магия, нали? Такава магьосница може да унищожи живота ти само като ти хвърли един поглед. Виждал съм и други. Онзи високият, който дойде в адвокатската кантора при четенето на Гордъновото завещание, помниш ли го?

— Скълдъгъри Плезънт — тихо отвърна Валкирия.

— О — рече Фъргъс. — Помниш го, значи.

— Да.

— Магията опропасти семейството ми. Дядо и татко не спираха да се карат по този въпрос. Гордън и баща ми почти не си говореха, все заради магията. А Гордън и аз… Когато той почина, не си говорехме от четири години. Цели четири години не размених и дума е родния си брат. Будя се нощем и плача за това. Някои нощи просто не мога да се спра. Не позволявай магията да опропасти и твоето семейство, Стефани. Родителите ти те обичат. Татко ти те обича. Знаеш ли какво ще стори, ако ти се случи нещо лошо?

— Нищо лошо няма да ми се случи.

— Не подценявай интелигентността ми — отвърна чичо й, без да сваля от нея напрегнатия си поглед. — Никога не съм бил умен като другите си двама братя, но не съм и глупак. Ако си се замесила с магическия свят, животът ти е в опасност.

Валкирия не отговори.

— Не искам да учиш дъщерите ми на никакви магии — каза Фъргъс.

— И аз не искам, кълна се, че не искам. Миналата година случайно ме видяха да правя магия и оттогава не ме оставят на мира. Мисля, че мога да ги убедя, че не носят магията в себе си и да ги откажа от всякакви по-нататъшни опити.

— Даваш ли дума, че ще го сториш?

— Да. Разбира се.

— Ще държа теб отговорна, ако някога е някоя от тях се случи дори и най-малкото магическо… нещо.

— Добре — отвърна Валкирия.

Чичо й кимна, вдигна поглед към морето, после очите му отново се върнаха върху нея.

— Извинявай, че ти креснах.

— Няма нищо. Наистина.

— Ще започнеш ли да учиш Алис на тези неща? Когато порасне достатъчно, искам да кажа.

— Ами… не знам. Бих предпочела да не го правя.

— Значи разбираш защо не искам и дъщерите ми да се учат?

— Да, разбирам.

Фъргъс кимна отново, после сведе поглед към краката си.

— Предай всичко хубаво от нас на майка ти — каза.

— Дадено.

Чичо й се обърна и закрачи към вкъщи.

— Гордън не е носел магията — извика след него Валкирия. — Ами ти? Ти носиш ли я?

Чичо й не спря, нито отговори. Само вдигна лявата си ръка и щракна с пръсти. Дори под блестящите слънчеви лъчи Валкирия видя искрата в шепата му.