Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (47)

46.
Прощалния бал

Когато влязоха у Скълдъгъри, на масата в дневната беше оставена голяма кутия. Привързана с панделка с голяма фльонга. Валкирия я отвори и извади отвътре прекрасна черна рокля.

— Леле — рече.

— Ако ситуацията беше друга, Гастли щеше да се радва той да ушие роклята ти — отвърна скелетът, — но в момента цялото му свободно време е заето с издирването на Танит. Затова реших аз да те поглезя.

— Това е просто… леле.

— Радвам се, че ти харесва. Тръгваме за Бала след двайсет минути.

Валкирия се вторачи в детектива.

— Трябва да си измия косата.

— Давай по-живичко тогава.

Момичето се изкъпа в банята, пристроена към апартамента на скелета специално заради нея. Докато се гримираше, внимателно се огледа за белези и синини. Освен превръзката на ръката от побоя, не личаха други следи. Много й се искаше да беше отишла при някой от лекарите на Убежището, вместо да се занимава с шевове и превръзки, но проблемите със смъртните изискваха решения като за смъртни. Нараняване, което може да бъде снимано и документирано, щеше да помогне на полицията при разследването им, а нараняване, което изчезва за една нощ, щеше да помогне на Валкирия да изглежда добре в рокля.

Макар че с тоалет като този външният вид беше гарантиран. Роклята беше дълга, прилепнала по тялото, без шевове, комбинация от коприна и шифон. Обувчиците към нея бяха очарователни.

Момичето пристъпи в дневната и завари там Скълдъгъри, облечен в съвършено безупречен смокинг, с черни ръкавици и бяло шалче. Скелетът наклони глава на една страна.

— Закъсняваш — рече.

— Изглеждам прекрасно.

— Ти винаги изглеждаш прекрасно.

— Също така винаги закъснявам.

Детективът си сложи шапката — този път черна, за да отива на смокинга — и двамата излязоха. Скелетът отвори вратата на Бентлито пред Валкирия и тя се пъхна на мястото си.

Напуснаха Дъблин и поеха на север, подминаха отбивката за Хагард и продължиха към дома на Гордън. Пред портата нямаше охрана, но Скълдъгъри намали и спря. Измъкна от джоба си пропуска им — златен диск с големината на човешка длан — и го стисна с палец и показалец. Дискът засвети меко и скелетът отново подкара напред, а Валкирия видя как от двете страни на портата изплуваха и запримигваха магически символи, неутрализиращи защитите, поставени около имението. От двете страни на дългата алея бяха паркирани зашеметяващи автомобили, а в мрака наоколо момичето мерна неподвижни фигури. Мъже и жени, облечени по подобие на секачите, но не в сиво, а в черно, а на гърбовете им висяха кръстосани кании, от които се подаваха дръжките на сърповидни кинжали.

— Изкормвачи — обясни Скълдъгъри. — Частни охранители, обучават се, заедно със секачите. Само най-големите богаташи могат да си позволят услугите им.

Излязоха от Бентлито, Скълдъгъри остави пиколото да я паркира, като не пропусна да го предупреди с най-заплашителния си тон да внимава с колата и двамата с момичето влязоха в къщата.

Валкирия си беше представяла, че партитата във висшето общество изглеждат точно така — хора в скъпи костюми и рокли пийват шампанско и се смеят тихо и учтиво. Тук ситуацията беше същата, с една малка разлика — тук-таме из групичките се мяркаха изключително странни образи: непознат джентълмен с погребална физиономия и зелена коса, жена с искрящо проблясваща рокля и също така проблясваща кожа на тялото, мъж с нокти, дълги и остри като на тигър и, не на последно място, живият скелет, до когото самата Валкирия пристъпваше. Най-богатите и влиятелни магьосници на света. От мига, в който пристъпи прага, момичето усети атмосферата на могъщество и власт и потрепери вътрешно от вълнение.

Сервитьор с кал под ноктите й поднесе чаша вино на сребърен поднос. Момичето любезно отказа, но когато сервитьорът изчезна в тълпата, се свъси подире му. Прислуга с мръсни нокти на парти от такъв мащаб? Но после сви рамене и забрави. В една от стаите беше разположен малък оркестър и музиката се лееше равномерно и приглушено из всички зали. Никой нямаше нужда да повишава тон, за да се чува с другите.

Всичко беше изпипано до най-дребните детайли. Валкирия се зарадва, че роклята, която е подарък от Скълдъгъри, е толкова красива — по нищо не отстъпваше на тоалетите на останалите дами на партито.

Скълдъгъри подаде шапката и шалчето си на една жена, която му се усмихна и ги отнесе нанякъде. Валкирия не се отделяше и на крачка от скелета. Когато влязоха в следващата зала, детективът се постара да й посочи всеки от присъстващите и да й обясни кой кой е. Момичето знаеше доста от споменатите имена.

По всичко изглеждаше, че гостите до един познават Скълдъгъри, но че не всички го харесват. За всяка усмивка, която скелетът получаваше, му се полагаше и по една презрителна гримаса.

— Както сама виждаш — ниско рече той, — аз съм много, ама много популярен.

— Личи си.

Гордън стоеше до ехо-камъка си и бъбреше с групичка хора, които се смееха на историята, която им разказваше. Той видя Валкирия и й помаха с блеснали от вълнение очи, а после се върна към събеседниците си. Момичето се усмихна широко на въодушевлението на чичо си.

Ревъл приближи, здрависа се със Скълдъгъри и целуна Валкирия по бузата.

— Изглеждаш зашеметяващо — рече й.

Момичето му се усмихна в отговор.

— И вие не изглеждате зле, Върховен маг.

Той се засмя, после мерна групичка чуждестранни магьосници, застанали наблизо, и въздъхна нещастно.

— Ще ви оставя — рече. — Най-противното на позицията ми е, че трябва да се смеся с гостите и да обърна внимание на всички. Тъкмо човек срещне някой интересен на партито и вече трябва да бърза при поредния досадник.

Ревъл се изнесе нанякъде, а на негово място пристъпи Гастли.

— Съжалявам, че закъснях — каза. — Едва влязох. Пропускът ми не работеше както трябва. Пристъпих портата и изкормвачите ме награбиха.

— О, старейшина Биспоук, но това е ужасно — подразни го Валкирия. — Нима не ви познаха?

Гастли я загледа.

— Подиграваш ли се, нали?

— Нее, не и Валкирия, милорд — намеси се Скълдъгъри. — Тя не би посмяла никога да стори нещо подобно.

— Мразя те — промърмори Гастли. — Мразя ви и двамата. О, да, имаме изненадващ гост.

Скълдъгъри наклони глава.

— Така ли?

Гастли кимна напред, тълпата пред очите им се раздели и разкри мъж с къса руса коса, чието лице грейна, когато видя скелета и шивача. Мъжът изглеждаше млад, силен и здрав — на не повече от трийсет години, носеше смокинг с развързана и преметната през шията папийонка. Горните две копчета на ризата му бяха разкопчани.

Скълдъгъри пристъпи напред и стисна здраво десницата на русия, сякаш бяха стари приятели.

— Много време мина — каза скелетът.

— Така е — отвърна непознатият. Очите му се преместиха върху Валкирия.

— Здрасти — поздрави момичето. — Аз съм…

— Вал! — възкликна чуждият магьосник и я прегърна братски. — Всяка приятелка на Скълдъгъри е и моя приятелка, стига да е достатъчно красива, разбира се — пусна я и отстъпи крачка назад. — Ти вече си ми приятелка, две мнения няма.

— Валкирия — обади се Скълдъгъри, — позволи ми да ти представя единствения и неповторим Декстър Векс, очевидно, взел си кратка почивка сред изпълнения си с дръзки приключения живот.

— Много кратка почивка — отвърна Векс, отстъпи назад и дари Валкирия с бляскава усмивка. Момичето определено го хареса, о, колко го хареса даже!

— Слушала съм много за теб — каза му тя. — Бил си един от Мъртъвците.

— Да, така е — кимна Векс. — В дните на моята младост бях прокълнат да следвам този пелтечещ глупак от злоключение към злоключение. Той добре ли се държи с теб? Не самохвалства прекалено, надявам се?

— Понякога ми се струва, че само това прави.

Векс хвана дланта на Валкирия с две ръце.

— Познавам болката ти — рече й скръбно.

Скълдъгъри раздели ръцете им.

— Да, хубаво, хайде стига вече. Ако толкова ви се ще да ме одумвате, то поне проявете малко възпитание и изчакайте да ви обърна гръб. Кога пристигна?

— Тази сутрин — отвърна Векс. — Гастли ми прати покана преди няколко седмици. Бях доста зает, но когато някой като негово високосветейшество ти прати покана, не можеш да откажеш.

— О, страхотно — обади се Гастли. — И него сте научили да се гаври с мен.

Валкирия се засмя и хвана Гастли под ръка.

— Само се занасяме — каза му. — Между другото, изглеждаш великолепно в смокинг.

Гастли се усмихна.

— Благодаря ти, Валкирия.

Векс се изкикоти.

— Видя ли? Не се е променил и на косъм. Няма значение в какво настроение се преструва, че е, достатъчна е една дума от някое хубаво момиче и той вече е като восък в ръцете й. Скълдъгъри, помниш ли французойката, дето я срещнахме на остров Сайпен? Как й беше името?

— О! — сети се Скълдъгъри. — Франсоаз.

— Точно — продължи Векс. — Франсоаз. Спомняш ли си я, Гастли? Помниш ли оня уикенд, дето се скъсахме да те търсим? Вече бяхме решили, че Меволент те е отвлякъл и те изтезава до смърт. Валкирия, можеш ли да се сетиш какво всъщност е правел Гастли, докато го търсехме?

— Мога — отвърна момичето.

— Не, не може — поправи я Гастли.

— Мисля, че може — обади се Скълдъгъри.

— Ако й кажете — рече шивачът, — ще се наложи да арестувам и двама ви. Най-вероятно ще наредя и да ви бичуват публично.

Векс въздъхна.

— Съжалявам, Вал. Онова, което се е случило по време на войната, явно трябва там и да си остане.

— О — въздъхна Валкирия престорено.

Една жена пристъпи до Гастли и прошепна нещо в ухото му.

Той кимна.

— Моля да ме извините — каза. — Трябва да отида да поговоря с едни хора. Важни, влиятелни хора с определена позиция в обществото. Хора, които, надявам се, няма да ми се подиграват.

И той пое към задълженията си, а Векс се наведе до Валкирия.

— Не се тревожи — рече. — Знаем много други истории за Гастли. Аз пък имам и много, много истории за Скълдъгъри. Хубави истории. Пиперливи. Скандални истории. Истории, с които можеш да го изнудваш по всяко време.

— Внезапно тазвечерното събиране спря да ми се вижда добра идея — обади се скелетът.

В следващия момент разговорът секна, защото до тях изневиделица изникна едър мъж с лъсната руса коса, пригладена назад над месестото му лице, и с усмивка на влажните устни. Зад него стоеше момче на годините на Валкирия.

— Леле, леле — заговори мъжът, а двойната му брадичка се тресеше при всяка дума. — И това ако не е детективът скелет, снизходил от висините на своето величие, за да удостои нас, бедните магьосници, с присъствието си. Такава чест е това за мен, благоговея така силно, че, боя се, не зная как да се държа. Да се поклоня ли? Да коленича? Да направя реверанс?

— Да се махаш — предложи Скълдъгъри, а мъжът ревна от смях.

Малките му очички се преместиха върху Валкирия.

— А ти, мила моя, видение в черно, трябва да си самата Валкирия Каин — момичето не хареса начина, по който мъжът я гледаше — очите му я опипваха дълго, подробно. — Скълдъгъри, искрени поздравления — подбираш ги добре. Хубавка е. Сега разбирам защо я водиш навсякъде със себе си. Макар че сигурно не е от най-умните, прав ли съм?

Валкирия погледна скелета.

— Не дразни само мен, нали? Проси си дървен костюм май?

— Проси си го и още как — отвърна Скълдъгъри.

— И аз съм на същото мнение — рече Векс.

— Давай, удари го, ако искаш — каза скелетът на момичето.

Мъжът се разсмя отново и вдигна ръце. Дланите му бяха бледи и меки — никога невиждали труд.

— Предавам се! — проплака подигравателно той. — Отстъпвам! Само не позволявайте на момиченцето да ме удари!

Валкирия тъкмо се накани да го фрасне заради принципа, когато облеченото в смокинг момче зад мъжа го хвана за тлъстата ръка и рязко го дръпна.

— Татко — рече. — Виното май ти дойде в повече. Дали да не излезем на чист въздух?

— Тука въздух колкото искаш! — отвърна мъжът. — Макар че се е нажежил от сексапил! — засмя се на собствената си шега и се отскубна от момчето с едно дръпване. — Госпожице Каин, това е моят син, който носи величественото и благородно име Ханзард Крей, а аз съм неговият баща, който вечно го излага — вулгарният и в момента пиян Артър Дейгън. Гледате ли го как се черви заради мен? Виждали ли сте по-вярна синовна обич от тази?

— Много съжалявам — каза Ханзард. Той беше по-висок от баща си, слаб и строен. Единственото, по което двамата си приличаха, беше цветът на косата.

— Не се извинявай вместо мен! — озъби се Артър. — Не и на тая!

Скълдъгъри се беше изправил до лакътя на Валкирия, съвършено неподвижен и запазил пълно мълчание. Момичето му благодари на ум за това. Всеки друг мъж би се хвърлил да брани честта й. Малката магьосница обаче беше напълно способна да стори това сама.

— Някакъв проблем ли имаш с мен? — попита тя Артър.

— Проблем? — повтори той. — Не! Дума да не става! Никакъв проблем! Сигурен съм, че ако имахме достатъчно време, с теб щяхме да станем първи приятели, стига да не беше дребният факт, че ти уби боговете ми.

— О! — схвана най-сетне момичето. — Ти си последовател на Безликите.

— Такъв съм — поклони й се Артър. — Поради факта че новият Съвет на Старейшините желае да поддържа атмосфера на единство и откритост, за първи път съм поканен на Прощалния бал — събитието, на което всички вие се смеете, бъбрите и се потупвате един друг по гърбовете, поздравявайки се с победата над злия Меволент и дваж по-злите му последователи. Един от които бях аз.

— Не е трябвало да идваш — изтъкна Валкирия.

— Не си ти тая, дето ще ми казва на мен какво да правя — изсъска Артър. — Ще си получите заслуженото, помнете ми думата. Ще си платите за всичко, което сторихте.

— Беше удоволствие да се запознаем — каза Ханзард Крей, мъчейки се да издърпа баща си настрани.

— Трябва да те преметна на коляно — кресна му Артър и извъртя очи към Валкирия — и да те напляскам пред всички!

Един сервитьор приближи и се опита да помогне на Ханзард, но Артър го блъсна грубо настрани. После вдигна ръка и заплаши Валкирия с тлъстия си пръст.

— Пази се, момиче. Пази се. Твоето време идва.

Най-сетне Ханзард успя да обърне баща си кръгом и двамата се гмурнаха в тълпата, която ги погълна на мига. Мина секунда, докато разговорът се възобнови.

Валкирия се обърна към Скълдъгъри.

— Ама той е прелестен! — грейна тя.

— Семейството на Артър Дейгън е със синя кръв — обясни Скълдъгъри — или почти синя. Меволент е служил под командването на дядото на Артър — имам предвид като млад, още преди да завземе властта. Семейство Дейгън се срина, а Артър не можа да приеме провала им с необходимото достойнство. Надявам се синът да струва повече.

Чу се вик, после вратите на залата се разтвориха с трясък и вътре нахълтаха мъже със скиорски маски, размахали оръжия.

— Никой да не мърда! — кресна водачът им и стреля в тавана. — Тук сме за бижутата и портфейлите ви! Всеки, който се опита да се прави на герой, ще бъде застрелян!