Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (38)

37.
Житейска мъдрост

Докато вървеше по коридорите на Убежището, Гастли хвърли поглед на часовника си и за пореден път се примири с факта, че явно ще прекара и тази нощ в службата, вместо да се прибере у дома. Прозина се широко, зави зад последния ъгъл и завари Флетчър Рен, седнал пред вратата на кабинета му.

— Флетчър — рече шивачът.

Момчето вдигна глава. Носеше окъсани дънки, протрити ботуши и тениска с избеляло лого на музикална група, за която Гастли никога не беше чувал. Очите му обаче издаваха колко много е уморен. Очите и косата. Обикновено непокорната прическа на Флетчър беше резултат от дълго гласене пред огледалото, но сега дългите прави кичури бяха просто пригладени назад от челото му.

— Здрасти — рече телепортаторът. — Знам, че е късно, ама… Извинявай, може би си много зает.

Напоследък Гастли непрекъснато беше зает. Беше затворил шивачницата и беше прегърнал задълженията си на Старейшина, оставяйки новите отговорности да надделеят над предишния му живот и да го погълнат напълно.

— Точно сега имам малко свободно време — излъга шивачът. — Какво мога да направя за теб?

Флетчър се надигна от пода бавно, сковано, сякаш беше седял там с часове. Не отговори нищо и Гастли продължи:

— Къде беше напоследък? — попита.

— Наоколо — отвърна момчето.

Гастли кимна, но разговорът не продължи. Флетчър винаги беше правил впечатление на човек, който практически не си затваря устата и не внимава особено какви ги говори. А сега стоеше в коридора на Убежището с ръце, пъхнати в джобовете, забил поглед в пода и даваше едносрични отговори. На Гастли това му се стори повече от тревожно.

— Влез — каза той, отключи кабинета и прекрачи пръв вътре. Свали робата си, сложи я на закачалката и разхлаби вратовръзката си. Отиде до малката масичка в ъгъла и включи електрическата кана.

— Един чай? — попита.

— Може.

— Флетчър — каза Гастли, — не ме бива много по разговорите, затова, моля ти се, помогни ми. Приказвай за нещо.

Флетчър вдигна поглед.

— Намери ли вече начин да извадиш Останката от Танит?

— Приказвай за нещо друго.

— Защо?

— Защото аз така казвам.

— Бесен си, защото не знаеш как да й помогнеш — продължи Флетчър. — Бесен си и защото още не си я намерил, нали?

— За това ли дойде да си говорим? Защото не виждам какво друго ще постигнеш, освен да ме раздразниш неимоверно.

— Ти я покани на среща.

— Виж, Флетчър, имам си работа.

— Ти най-сетне я покани на среща и тя прие. Целуна те и се разделихте. Това се оказа последният път, в който ти видя Танит, преди Останката да я докопа. И сега любовта на живота ти е някъде далеч, един Господ знае къде, но не сама, а с Били Рей Сангуайн.

Гастли погледна момчето право в очите и помълча, изчаквайки пламъкът на гнева да утихне. И видя, че в погледа на Флетчър гори същата болка.

— За Валкирия ли става дума? — попита шивачът.

Телепортаторът отново наведе глава.

— Скъсахме. Тя скъса с мен. Съжалявам. Знам, че не мога да сравнявам историята ми с твоята. Знам, че Валкирия не е обладана от нищо и не се е запиляла някъде си като Танит. Но… ти обичаше Танит, а после стана цялата тая работа с Останките. Танит беше твоя, най-сетне беше твоя, а после ти отново я изгуби. Как се справяш?

— Пия много чай. Виж, Флетчър, аз живея на света много отдавна. Бил съм влюбен повече пъти, отколкото мога да изброя. Бих искал да ти кажа, че по-нататък става по-лесно, но не е така. Болката, която чувстваш сега, няма да те остави — ще я чувстваш отново и отново, всеки път. Предимството на житейския опит обаче се състои в това, че след първия път вече знаеш, че въпреки всичко ще оцелееш. Болката отслабва. Ще успяваш да се разсейваш от нея все повече и повече, докато в един момент онова, с което се разсейваш, ще надделее над онова, от което се разсейваш.

— Мислиш ли, че тя също беше влюбена в теб?

— Не знам. Не знам и дали искам да знам. Ако и тя ме е обичала, тогава аз съм изгубил страшно много ценно време да размишлявам по този въпрос, вместо действително да предприема нещо.

— Не мисля, че Валкирия изобщо ме е обичала — каза Флетчър и рязко се изсмя. — Съжалявам, такъв глупак съм. Ти сигурно също мислиш, че съм само едно неопитно хлапе. Че не знам нищо за любовта и така нататък.

— Знаеш, че любовта боли, а това е достатъчно.

Усмивката на Флетчър помръкна.

— Да. Тя каза, че ме обича. Веднъж се пошегува, каза нещо и после добави: „Точно затова те обичам“, и аз се хванах за думите й. Като последен идиот. Избрах да повярвам, че това е бил начинът й да ми каже какво чувства към мен. Но тя просто се е шегувала. Още в онзи момент знаех, че просто се шегува. Но толкова исках да повярвам в обратното!

Водата кипна. Гастли направи две чаши чай, а Флетчър продължи:

— Жалка картинка съм — рече. — От идеята за супер пич, последният телепортатор на света, се превърнах в човек, който припка по петите на Валкирия като пале. Само като ми се обадеше и аз вече бях при нея. Последните две години от живота ми, от живота ми, Гастли, се въртяха около Валкирия. Две години живях за някой друг. Жалко, нали? Нищо не беше по-важно от нея. Дадох й всичко, защото можех да й дам всичко. Можех да я заведа навсякъде. Нямаше нищо на света, което да не бях готов да направя за нея, и тя го знаеше много добре. Беше го приела. Някак си се бях превърнал в част от живота й, но не в добрия смисъл. Не в здравословния, положителен смисъл на гаджета, които се радват да са заедно. Тя знаеше, че съм неин, знаеше, че стига само да щракне с пръсти и верният стар Флетчър ще изпълни всяко нейно желание. Аз просто й улесних живота. А когато тя или Скълдъгъри, или дори Танит усетеха, че има опасност да почнат да приемат някоя ситуация несериозно, веднага обръщаха иронията си срещу лесната мишена. Обръщаха я срещу мен и се майтапеха. Не ми тежеше. Тогава отношението им означаваше нещо за мен. Означаваше, че съм част от групата, че са ме приели в бандата.

— Означаваше също, че можеш да прекарваш повече време с Валкирия — каза Гастли и приседна на ръба на бюрото си, — което всъщност беше единственото ти желание.

— Да — промърмори Флетчър. Погледна чашата с чай в ръката си, но не отпи. — Но всичко приключи. Тя е със Сийлън. Знаеше ли това? Изневерявала ми е с него.

Гастли скри изненадата си.

— Това… не ми звучи като нещо, което Валкирия би сторила.

— Звучи ти или не, това е истината. Изневерявала ми е с проклетия вампир. С вампир. Ти… усмихваш ли се?

— Да — отвърна Гастли. — Усмихвам се. Право да ти кажа, никога не съм предполагал, че с тебе имаме толкова общо. Момичето, което обичаш, е в прегръдките на друг, а този друг на всичкото отгоре е чудовищен звяр. Жената, която аз обичам, пък е в прегръдките на наемен убиец психопат. Страхотна двойка сме аз и ти.

— Не мога да се справя — отвърна Флетчър. — Не спирам да си представям Валкирия и онова… нещо заедно.

— Да, и аз карам горе-долу така през последните няколко месеца. Само като се сетиш и вътрешностите ти изстиват, нали? Приисква ти се да убиеш някого.

— Искам да убия вампира — тихо отвърна Флетчър.

— Напълно нормално. Изобщо не те виня. Но тъй като знам, че си добро момче, а не убиец, едно ще ти кажа: не тръгвай по този път, връщане няма.

Флетчър остави рязко чашата на бюрото и разплиска чая.

— Просто искам да покажа на Валкирия, че е сбъркала — каза. — Да й покажа, че е допуснала грешка. Искам да й се докажа.

— Искаш да я накараш да те моли да се върнеш при нея.

— Не. Разбира се, че не.

— Искаш да я накажеш.

— Хубаво — сопна се Флетчър. — Искам, да. Какво лошо има в това? Тя ми изневери, не аз на нея.

— Това никога няма да стане — каза Гастли. — Говорим за Валкирия. Тя не моли. Ако промени решението си спрямо теб, ще дойде и ще ти изтъкне някоя премислена и делова причина, поради която би било добре двамата пак да се съберете. Ако обаче я поставиш в позиция, в която трябва да ти се моли, ще ти обърне гръб дори само заради принципа.

— Значи… Как тогава да я накарам да ме приеме обратно?

— Не знам. Първото ми предложение е да й дадеш малко време.

Флетчър се свъси.

— Какво? Не става. Колкото по-дълго стоя настрани, толкова по-дълбоко Сийлън ще забива зъбите си в нея.

— Сийлън няма никакво значение. Никога не е имал значение. Тая връзка няма да оцелее още дълго. Връзките с типове като него никога не оцеляват. Но ти няма да си помогнеш, ако изприпкаш при Валкирия със сълзи на очи.

— Не съм споменавал нищо за сълзи — предизвикателно отвърна момчето.

— Един приятел веднъж ми каза, че мъжът никога не може да си върне жената, която е изгубил, ако коленичи в краката й и я моли. Дай малко време и на себе си. Преодолей болката. Стегни се, бъди мъж. След това иди при нея. Накарай я да види какво е изгубила. Не казвам, че тази тактика ще свърши работа и ще се съберете пак, но, честно казано, това е най-доброто, което можеш да направиш.

Флетчър кимна.

— Благодаря ти, Гастли. Нямах с кого друг да си поговоря. Сега осъзнавам, че нямам никакви приятели. Валкирия беше единственият ми приятел.

— Значи е време да се сдобиеш със собствен живот, момче.

— Да — отвърна Флетчър. — Да, време е.