Касандра Клеър
Град на изгубени души (9)

8
Огънят изпитва златото

Мая никога преди не бе стъпвала на Лонг Айлънд, но в представите й той доста приличаше на Ню Джърси — предградие, в което живееха хора, работещи в Ню Йорк и Филаделфия.

Беше метнала раницата си в пикапа на Джордан… който се бе оказал изненадващо различен. Докато бяха гаджета, Джордан караше очукана червена тойота, която винаги бе пълна със смачкани картонени чаши и пликове от ресторанти за бързо хранене, а пепелникът преливаше от изпушени до филтъра угарки. Купето на този пикап обаче беше сравнително чисто, единствените отпадъци бяха купчина вестници на мястото до шофьора. Той ги бутна безмълвно настрани, когато Мая се качи.

Бяха прекосили Манхатън и бяха излезли на магистралата към Лонг Айлънд, без никой от тях да проговори, и накрая Мая бе задрямала, долепила буза до хладното стъкло на прозореца. Събуди се едва когато минаха през някаква не-равнина на пътя и колата подскочи, запращайки я напред. Тя примига и разтърка очи.

— Съжалявам — извинително каза Джордан. — Мислех да те оставя да поспиш, докато стигнем.

Мая се изправи в седалката и се огледа. Движеха се по асфалтов път с две ленти, а небето над тях тъкмо започваше да просветлява. От двете им страни се простираха ниви, от време на време се виждаше по някоя фермерска къща или силоз, или пък дървени вили, обградени с дъсчени огради.

— Красиво е — с изненада установи тя.

— Аха. — Джордан смени скоростите и се прокашля. — След като така и така си будна… Може ли да ти покажа нещо, преди да сме стигнали?

Мая се поколеба само за миг, преди да кимне.

И ето че сега се друсаха по еднопосочен черен път, обграден от дървета. Повечето от тях бяха голи, земята бе разкаляна и Мая свали прозореца, за да помирише въздуха. Дървета, солена вода, бавно гниещи листа и дребни животинки, притичващи през високата трева. Тя отново си пое дъх, в същия миг, в който свърнаха от пътя и спряха върху неголямо място за обръщане. Пред тях се простираше плажът, а отвъд него — тъмната, стоманеносиня вода. Небето имаше почти люляков цвят.

Мая погледна към Джордан, който се взираше напред.

— Често идвах тук, докато се обучавах в Претор Лупус. Понякога само за да погледам водата и да си проясня главата. Изгревите тук… Всеки от тях е различен, ала до един са прекрасни.

— Джордан.

Той все още не я поглеждаше.

— Да?

— Съжалявам за по-рано. Нали се сещаш, задето избягах така. В корабостроителницата.

— Няма нищо. — Той бавно изпусна дъха си, ала по напрежението в раменете му и начина, по който стискаше скоростния лост, Мая разбра, че има нещо. Опита се да не забелязва как напрежението кара мускулите на ръката му да изпъкват и подчертава извивката на бицепса му. — Дойде ти твърде много. Разбирам. Просто…

— Мисля, че трябва да караме по-бавно. Да се научим да бъдем приятели.

— Не искам да бъдем приятели — каза той.

Мая не можа да скрие изненадата си.

— Не искаш?

Джордан премести ръка от скоростния лост върху колана. Топлата струя от радиатора се смесваше с хладния въздух, нахлуващ през отворения прозорец на Мая.

— Не би трябвало да го обсъждаме сега.

— Аз пък искам — възрази тя. — Да го обсъждаме сега. Не искам това да ни тежи, докато сме при Претор Лупус.

Джордан се свлече на седалката, дъвчейки долната си устна. Разчорлената му кестенява коса падаше върху челото му.

— Мая…

— След като не искаш да бъдем приятели, какво тогава? Искаш отново да станем врагове?

Той се обърна към нея, опрял буза в облегалката за главата. Очите му бяха точно такива, каквито Мая си ги спомняше — лешникови, прошарени с пръски зелено, синьо и златисто.

— Не искам да бъдем приятели, защото все още те обичам. Мая, знаеш ли, че откакто се разделихме дори не съм целувал друга?

— Изабел…

— Искаше само да се напие и да говори за Саймън. — Той свали ръце от волана и ги протегна към нея, ала после ги отпусна в скута си, а по лицето му се изписа поражение. — През целия си живот съм обичал единствено теб. Именно мисълта за теб ме подкрепяше по време на обучението ми — мисълта, че един ден ще съм в състояние да изкупя вината си към теб. И смятам да го сторя, по всеки начин, на който съм способен, с изключение на един.

— Няма да ми бъдеш приятел.

— Няма да ти бъда просто приятел. Обичам те, Мая. Влюбен съм в теб. Винаги съм бил и винаги ще бъда. Да ти бъда само приятел би ме убило.

Мая погледна към океана. Крайчецът на слънчевия диск тъкмо се показваше над водата и лъчите му оцветяваха морето в лилави, златни и сини багри.

— Толкова е красиво.

— Точно затова идвах тук. Не можех да спя и идвах, за да гледам изгрева. — Гласът на Джордан беше мек.

— А сега можеш ли да спиш? — Тя отново се обърна към него.

Джордан затвори очи.

— Мая… ако смяташ да кажеш „не“ ако не искаш да бъдем повече от приятели… просто го направи. Бързо и отведнъж — все едно сваляш лепенка, става ли?

Изглеждаше така, сякаш бе събрал цялата си сила в очакване на удара. Ресниците му хвърляха сенки върху скулите. Върху маслинената кожа на шията му имаше бледи белези… белези, които тя му бе оставила. Мая откопча колана и се примъкна по-близо до него. Чу как той си пое рязко дъх, но не помръдна, когато тя се приведе към него и го целуна по бузата. Ароматът му изпълни ноздрите й — същият сапун, същият шампоан, но този път без мирис на цигари. Същото момче. Целувките й се спуснаха надолу по бузата му, стигнаха до ъгълчето на устните му, докато накрая, притискайки се още по-плътно до него, тя го целуна по устата.

Устните му се разтвориха под нейните и от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене. Върколаците не бяха особено нежни един с друг, ала ръцете му, когато я повдигна и я сложи в скута си, бяха неимоверно ласкави. Той я прегърна и целувката им стана по-дълбока. Допирът му, топлината на ръцете му, покрити с кадифе, ритъмът на сърцето му, вкусът му и сблъсъкът на устни, зъби и език отнеха дъха на Мая. Тя плъзна ръце около врата му и едва не се разтопи, когато почувства под пръстите си гъстите му меки къдрици — точно такива, каквито ги помнеше.

Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, очите на Джордан гледаха замаяно.

— Чакам това от години.

Мая прокара пръст по ключицата му. Усещаше биенето на собственото си сърце. За мъничко те не бяха двама върколаци, тръгнали на мисия при смъртоносна тайна организация, а двама тийнейджъри, които се целуваха в паркирана на плажа кола.

— И отговори ли на очакванията ти?

— Беше много по-хубаво. — Крайчето на устните му се изви. — Това означава ли…

— Е — заяви тя, — това не е нещо, което правиш с приятелите си, нали?

— Така ли? Май трябва да кажа на Саймън. Той ще остане сериозно разочарован.

— Джордан! — Мая го удари лекичко по рамото, ала се усмихваше, също като него — нетипична, широка усмивка се бе разляла по лицето му. Тя се наведе и зарови лице в извивката на шията му, вдишвайки уханието му, заедно с утринния въздух.

 

 

Биеха се върху замръзналото езеро, а леденият град грееше като факла в далечината. Ангелът със златните криле и ангелът с крила като черен огън. Клеъри стоеше върху леда, а около нея се сипеха пера и кръв. Златните пера я изгаряха като огън, когато се докоснеха до кожата й, а черните бяха вкочаняващо студени.

Клеъри се събуди. Сърцето й биеше лудешки, беше се оплела в завивките. Надигна се и отметна одеялата до кръста си. Намираше се в непозната стая. Стените бяха покрити с бяла мазилка, а тя бе в легло, направено от черно дърво, все още облечена в дрехите, които носеше предишната вечер. Стана от леглото и стъпалата й докоснаха студен каменен под.

Огледа се за раницата си и бързо я откри, облегната на черен кожен стол. Стаята нямаше прозорци — единствената светлина идваше от издължен абажур, изработен от черно стъкло. Клеъри бръкна в раницата си и установи с неудоволствие, ала без изненада, че някой вече бе преровил съдържанието й. Нямаше я кутията с пособията й за рисуване, включително и стилито й. Бяха й оставили само четката за коса, чист чифт дънки и бельо. Поне златният пръстен все още беше на показалеца й.

Тя го докосна лекичко и мислено повика Саймън.

Вътре съм.

Нищо.

Саймън?

Отговор не последва. Клеъри преглътна тревогата си. Нямаше представа нито къде се намира, нито откога е тук. Саймън можеше да е заспал. Не биваше да се паникьосва и да реши, че пръстените не действат. Трябваше да превключи на автопилот. Да разбере къде е, да научи колкото се може повече. По-късно отново щеше да опита да се свърже със Саймън.

Пое си дълбоко дъх и опита да се съсредоточи върху онова, което я заобикаляше. В стаята имаше две врати. Отвори първата и установи, че води към малка баня, издържана в стъкло и хром, с медна вана, стъпила върху крака с хищнически нокти. Тук също нямаше прозорци. Клеъри се изкъпа набързо, избърса се с пухкава бяла кърпа и се преоблече в чисти дънки и пуловер, преди да се върне в спалнята, да си вземе обувките и да опита втората врата.

Бинго. Ето я и останалата част от… къщата? Апартамента? Намираше се в просторна стая, половината от която бе заета от дълга стъклена маса. От тавана висяха още от черните абажури като този в стаята й и хвърляха танцуващи сенки по стените. Всичко беше много модерно — от черните кожени столове до голямата камина с хромираната си рамка. В нея гореше огън, така че все някой трябва да си бе вкъщи или най-малкото бе излязъл току-що.

В другата половина на стаята имаше голям телевизор, ниски кожени дивани и лъскава черна масичка, върху която бяха пръснати видео игри и контролери. Стъклена спираловидна стълба водеше нагоре и след като се огледа наоколо, Клеъри пое по нея. Стъклото бе съвършено прозрачно и тя имаше чувството, че се изкачва в небето по невидима стълба.

Горният етаж доста приличаше на долния — бели стени, черен под и дълъг коридор с няколко врати. Първата водеше към стая, която несъмнено бе основната спалня. Огромно палисандрово легло с ефирен бял балдахин заемаше по-голямата част от помещението. Тук обаче имаше прозорци и Клеъри се приближи, за да надникне навън.

За миг се зачуди дали не се е върнала в Аликанте. Над канала, който течеше отвън, тя се взираше в друга сграда, чиито прозорци бяха закрити от зелени капаци. Небето бе сиво, водата в канала имаше тъмен зеленикавосин цвят, а над нея минаваше мост, който Клеъри едва успяваше да види. На моста стояха двама души. Единият от тях държеше фотоапарат и правеше снимка след снимка. Значи не беше Аликанте.

Може би Амстердам? Венеция? Клеъри се огледа, търсейки начин да отвори прозореца, но такъв като че ли нямаше; заблъска по стъклото и извика, ала онези, които прекосяваха моста, не забелязаха нищо. След няколко минути от тях нямаше и следа.

Клеъри отново насочи вниманието си към стаята. Отиде до най-близкия гардероб и го отвори. Сърцето й прескочи един удар. Вътре беше пълно с дрехи… женски дрехи. Разкошни рокли — купища дантела, сатен, мъниста и цветя. В чекмеджетата имаше бельо, памучни и копринени блузи, поли, ала никакви дънки или каквито и да било панталони. Имаше дори обувки — прилежно подредени сандали и обувки на високи токчета, както и сгънати чорапогащници. За миг Клеъри зяпна, чудейки се дали в къщата има и друго момиче. А може би Себастиан бе развил фетиш към носенето на женски дрехи? Само че дрехите до една все още имаха етикети и до една бяха горе-долу в нейния размер. И не беше само това, бавно осъзна тя. Те бяха точно такива (и като цветове, и като модели), каквито най-много биха й паснали — синьо и зелено, и жълто, до една ушити за миньонче. Най-сетне извади една по-семпла блуза с къси ръкави — тъмнозелена и поръбена с дантела отпред. Хвърли износения си пуловер на пода, облече новата дреха и се погледна в огледалото, което висеше в гардероба.

Пасваше й съвършено и подчертаваше дребничката й фигура, като лягаше плътно на кръста й и подсилваше зеления цвят на очите й. Откъсна етикета, без да погледне цената (не искаше да знае колко струва) и побърза да излезе от стаята. По гръбнака й пробяга тръпка.

Следващата стая очевидно бе на Джейс. Разбра го в мига, в който прекрачи прага. Миришеше на него — на одеколона и сапуна му, и уханието на кожата му. Съвършено оправеното черно легло бе застлано с бели чаршафи и завивки. Мястото бе също толкова спретнато, колкото и стаята му в Института. До леглото имаше купчинки с книги на италиански, френски и латински. Сребърната херондейлска кама с гравираните птици бе забита в стената и, установи Клеъри, когато се приближи, прикрепяше снимка. Снимка на тях двамата с Джейс, направена от Изи в един ясен ден в началото на октомври, който Клеъри прекрасно си спомняше. Джейс седеше на стъпалата пред входа на Института с книга в скута си, а тя самата бе едно стъпало над него и се привеждаше, с ръка на рамото му, за да види какво чете. Джейс бе сложил длан върху нейната, почти разсеяно, и се усмихваше. В онзи ден Клеъри не можеше да види лицето му и не знаеше, че се бе усмихвал така. Научи го едва сега и побърза да излезе със свито гърло, мъчейки се да си поеме дъх.

Не биваше да реагира така, строго си напомни тя. Сякаш всеки път, щом видеше Джейс в сегашното му състояние, някой я удряше в корема. Трябваше да се преструва, че няма значение, че не забелязва никаква разлика. Отиде в следващата стая — спалня, която доста приличаше на предишната, само дето тук цареше пълен безпорядък. Леглото бе същинска бъркотия от черни копринени чаршафи и одеяла; бюрото, изработено от стъкло и стомана, бе отрупано с книги и хартия; навсякъде бяха разпилени момчешки дрехи. Дънки, якета, тениски и бойно облекло. Сребристи отблясъци върху нощното шкафче привлякоха погледа й и тя се приближи, неспособна да повярва на очите си.

Беше малката кутия с инициалите Дж. К. Онази, която майка й изваждаше веднъж в годината, всяка година и над която плачеше беззвучно, а сълзите се стичаха по лицето й и мокреха ръцете й. Клеъри знаеше какво има вътре — кичур коса, мек и бял като пух от глухарче; късчета детска ризка; бебешка обувчица, толкова малка, че се побираше в шепата й. Все спомени от брат й, нещо като колаж на детето, което майка й бе искала да има и за което бе мечтала, преди Валънтайн да направи каквото бе направил и да превърне собствения си син в чудовище.

Дж. К.

Джонатан Кристофър.

Стомахът на Клеъри се сви и тя трескаво отстъпи назад… само за да се блъсне в жива стена. Две ръце се обвиха около нея и я прегърнаха здраво — тънки и мускулести, те бяха покрити със светли меки косъмчета. За миг Клеъри си помисли, че е в обятията на Джейс и започна да се отпуска.

— Какво правиш в стаята ми? — прошепна Себастиан в ухото й.

Изабел бе обучена да се събужда рано, независимо от всичко, и един лек махмурлук не бе достатъчен, за да й попречи да го стори и този път. Тя се надигна бавно и примига срещу Саймън.

Никога досега не бе прекарвала цялата нощ в едно легло с някой друг, ако не се брояха онези пъти, в които се бе покатервала в леглото на родителите си, когато бе на четири години и се боеше от гръмотевици. Затова сега не можеше да престане да зяпа Саймън, сякаш бе някакво екзотично животно. Той лежеше по гръб, полуотворил устни, а косата падаше върху очите му. Обикновена кестенява коса, обикновени кафяви очи. Тениската му се бе вдигнала лекичко. Не беше мускулест като ловец на сенки. Коремът му бе плосък, но нямаше плочки, а в лицето му все още имаше далечен намек за детска мекота. Какво беше това у него, което я пленяваше така? Сладък бе, вярно, но Изабел бе излизала със страхотни елфически рицари, сексапилни ловци на сенки…

— Изабел — проговори той, без да отваря очи. — Стига си ме зяпала.

Изабел въздъхна подразнено и стана от леглото. Порови в раницата, извади нещата си и тръгна да търси банята.

Тя се оказа малко по-надолу по коридора. Вратата бе открехната и Алек тъкмо излизаше, обвит в облак пара. Имаше хавлия около кръста си и една върху раменете, с която яростно бършеше косата си. Не бе странно, че го вижда — също като нея, и той бе обучен да става рано.

— Миришеш на сандалово дърво — каза вместо поздрав; ненавиждаше мириса на сандалово дърво. Самата тя предпочиташе сладки аромати — ванилия, канела, гардения.

Алек я погледна.

— На нас сандаловото дърво ни харесва.

Изабел направи физиономия.

— Или си възприел кралския маниер да говориш за себе си в множествено число, или двамата с Магнус се превръщате в една от онези двойки, които си мислят, че са едно цяло. „Ние харесваме сандалово дърво“, „Ние обожаваме класическа музика“, „Надяваме се да харесате нашия коледен подарък“… което, мен ако питаш, си е чиста проба стиснатост и начин да се избегне купуването на два подаръка.

Алек примига с влажните си ресници насреща й.

— Ще разбереш…

— Ако ми излезеш с това, че съм щяла да разбера, когато се влюбя, ще те удуша с хавлията.

— А ако ти продължаваш да ми пречиш да си отида в стаята и да се облека, ще накарам Магнус да призове малки духчета и да им заповяда да навържат косата ти на възелчета.

— О, я се махни от пътя ми. — И Изабел го изрита по глезена, докато той преспокойно пое по коридора.

Имаше чувството, че ако се обърне, ще види, че се е изплезил зад гърба й, затова не погледна назад. Вместо това се заключи в банята и пусна душа докрай. След това огледа рафтовете с продукти за баня и от устните й се откъсна дума, която ни най-малко не подхождаше на една дама.

Шампоан, балсам за коса и сапун с дъх на сандалово дърво. Гадост.

Когато най-сетне излезе от банята, облечена и с вдигната коса, Алек, Магнус и Джослин я чакаха в дневната. Имаше понички, които не искаше, и кафе, което искаше. Разреди го с щедро количество мляко и като седна, погледна към Джослин, която за нейна изненада също носеше униформа на ловец на сенки.

Странно, помисли си Изабел. Често й казваха, че прилича на майка си, макар самата тя да не го забелязваше, и сега се запита дали приликата им е същата като тази на Клеъри и Джослин. Еднакъв цвят на косата, така е, но също така еднакви черти, еднаква извивка на главата, една и съща упорита челюст. Едно и също усещане, че човекът насреща ти може и да изглежда като порцеланова кукла, ала под тази външност се крие стомана. Макар че на Изабел й се искаше и тя да бе наследила сините очи на родителите си, както Клеъри бе взела зелените на майка си — в крайна сметка синьото бе много по-интересно от черното.

— Също като с Града на тишината, има само една Елмазена цитадела и много врати, през които може да бъде открита — каза Магнус. — Най-близката до нас е старият августински манастир на Граймс Хил в Статън Айлънд. Двамата с Алек ще ви придружим до там с помощта на портал и ще ви изчакаме, но не можем да отидем с вас до края.

— Знам — отвърна Изабел. — Защото сте момчета. Въшки.

Алек размаха пръст.

— Приеми го сериозно, Изабел. Железните сестри не са като Мълчаливите братя. Те са много по-недружелюбни и не обичат да ги безпокоят.

— Обещавам, че ще се държа безукорно — заяви Изабел и постави празната си чаша върху масата. — Да вървим.

Магнус я изгледа подозрително, ала после сви рамене. Днес бе оформил косата си във формата на милион стърчащи иглички, а размазаното черно около очите му им придаваше още по-котешки вид от обикновено. Като мърмореше нещо на латински, той мина покрай Изабел, за да застане пред стената; много скоро познатите очертания на портала, обрамчени от проблясващи символи, започнаха да приемат форма. Надигна се вятър, студен и остър, и отвя косата на Изабел от лицето й.

Джослин първа пристъпи напред и мина през портала. Донякъде бе като да видиш как някой е погълнат от вълна — сребриста мъгла я обгърна, притъпявайки цвета на червената й коса, и тя се изгуби в нея с едно бледо проблясване.

Изабел я последва. Свикнала бе с начина, по който преминаването през портал караше стомаха й да се свива. Беззвучен рев отекваше в ушите й, в дробовете й нямаше и глътка въздух. Затвори очи и ги отвори едва когато вихрушката я пусна и тя се строполи насред изсъхнали храсталаци. Изправи се, изтупвайки сухата трева от коленете си, и видя, че Джослин я гледа. Майката на Клеъри отвори уста… но я затвори миг по-късно, когато Алек тупна в храстите до Изабел, последван от Магнус. Проблясващият портал, който едва се виждаше, се затвори зад него.

Дори пътуването през портала не бе развалило прическата на Магнус и той гордо подръпна една от игличките.

— Виж само — похвали се на Изабел.

— Магия?

— Гел за коса. 3,99 долара от „Рики“.

Изабел извъртя очи и се огледа наоколо. Намираха се на хълм, чийто връх бе обрасъл със сухи храсталаци и повехнала трева. По-надолу имаше потъмнели от есента дървета, а в далечината Изабел зърна безоблачно небе и най-горната част на моста Веразано-Нероуз, свързващ Статън Айлънд и Бруклин. Обърна се и видя манастирът да се издига над умърлушените листа — голяма сграда от червени тухли с изпочупени или заковани прозорци, нашарена тук-таме с графити. Няколко лешояда, обезпокоени от тяхната поява, летяха в кръг около порутената камбанария.

Изабел присви очи, чудейки се дали има магически прах, през който погледът трябваше да проникне. Ако имаше, значи бе доста силен, защото колкото и да се мъчеше, виждаше единствено разнебитената сграда пред себе си.

— Няма магически прах — обади се Джослин, който стоеше до нея. — Виждаш го такова, каквото е.

И Джослин пое натам, мачкайки изсъхналата трева по пътя си. След миг Магнус сви рамене и я последва, Изабел и Алек сториха същото. Нямаше пътека; клоните над главите им се преплитаха, тъмни на фона на ясния въздух, а сухата трева пращеше под краката им. Когато се приближиха до манастира, Изабел забеляза, че на доста места имаше обгорени кръгове, където не растеше нищо и където някой беше нарисувал пентаграми и рунически кръгове.

— Мундани — отбеляза Магнус и отмести един клон от пътя й. — Играят си на магия, без изобщо да я разбират. Често ги рисуват на места като това — средоточия на сила — без сами да знаят защо. Пият, мотаят се и драскат по стените, сякаш е възможно да оставиш човешки знак върху магията. — В този миг се озоваха пред закована врата в тухлената стена. — Пристигнахме.

Изабел се вгледа изпитателно във вратата. И този път не усещаше да има магически прах, макар че като се съсредоточи силно, май зърна едва забележимо проблясване, като слънчеви лъчи, отразяващи се във вода. Джослин и Магнус се спогледаха, а после Джослин се обърна към нея:

— Готова ли си?

Изабел кимна и без да губи нито миг, Джослин пристъпи напред и се изгуби между напречно закованите дъски. Магнус погледна Изабел очаквателно.

Алек се наведе към нея и тя усети ръката му върху рамото си.

— Не се тревожи — каза той. — Всичко ще бъде наред, Из.

Изабел вирна брадичка.

— Знам — заяви тя и последва Джослин през вратата.

 

 

Клеъри рязко си пое дъх, но преди да успее да отговори, по стълбите се чу шум от стъпки и в дъното на коридора се появи Джейс. Себастиан начаса я пусна, обърна я към себе си и разроши косата й с вълча усмивка на устните.

— Радвам се да те видя, сестричке.

Клеъри бе останала без думи. Същото обаче не можеше да се каже за Джейс. Босоног и облечен в черно кожено яке, дънки и бяла тениска, той идваше безшумно към тях.

— Ти да не прегръщаше Клеъри? — Погледът му към Себастиан бе пълен с изумление.

Себастиан сви рамене.

— Тя ми е сестра. Радвам се да я видя.

— Ти не прегръщаш никого — напомни му Джейс.

— Е, нямах време да сготвя нещо в нейна чест.

— Не беше нищо особено — махна с ръка Клеъри. — Спънах се и той ме улови, за да не падна.

Дори да бе учуден, че тя го защитава, Себастиан изобщо не го показа. Лицето му бе напълно безизразно, когато Клеъри отиде при Джейс, който я целуна по бузата; пръстите му върху кожата й бяха хладни.

— Какво правиш тук горе? — попита той.

— Търсех те — сви рамене тя. — Събудих се и не те открих. Реших, че може би спиш.

— Виждам, че си намерила запасите от дрехи — подхвърли Себастиан и посочи блузата й. — Харесват ли ти?

Джейс му хвърли бърз поглед.

— Бяхме навън за храна — каза той на Клеъри. — Нищо кой знае колко специално. Просто хляб и сирене. Искаш ли да обядваш?

Ето как няколко минути по-късно Клеъри седеше край голямата маса от стъкло и стомана. От продуктите, подредени пред нея, се досети, че второто й предположение трябва да е вярно. Намираха се във Венеция. На масата имаше хляб, италиански сирена, салам и прошуто, грозде и смокиново сладко, както и бутилки италианско вино. Джейс се бе настанил насреща й, а Себастиан седеше начело. Това я върна към нощта, когато срещна Валънтайн, в „Ренуик“ в Ню Йорк — той също бе седнал начело на масата, между нея и Джейс, беше им предложил вино и им бе казал, че са брат и сестра.

Клеъри погледна скришом към истинския си брат и си спомни лицето на майка й, когато го бе видяла. Валънтайн. Само че Себастиан не бе съвършено копие на баща им. Беше виждала снимки на Валънтайн, когато е бил на тяхната възраст. Върху лицето на Себастиан суровите черти на баща й бяха омекотени от красотата на майка й; той бе висок, но не така широкоплещест, по-жилав и котешки гъвкав. Имаше скулите на Джослин и нейните изящни, меки устни, както и тъмните очи на Валънтайн и бяло русата му коса.

В този миг Себастиан вдигна глава, сякаш усетил, че тя го гледа.

— Вино? — Той й предложи бутилката.

Клеъри кимна, макар че никога не бе харесвала особено вкуса на виното, а след онази нощ в „Ренуик“ направо не можеше да го понася. Прокашля се, докато Себастиан пълнеше чашата й.

— Е, това място твое ли е?

— Беше на баща ни — отвърна Себастиан и остави бутилката на масата. — На Валънтайн. То се движи между световете — нашия и другите. Той го използваше и като убежище, и като начин да пътува. На няколко пъти доведе и мен и ми показа как да влизам и излизам и как да го накарам да се мести.

— Няма входна врата.

— Има, стига да знаеш как да я откриеш — обясни Себастиан. — Татко беше страшно изобретателен с това място.

Клеъри погледна към Джейс, който поклати глава.

— Никога не ми я е показвал. Аз също не бих предположил, че изобщо има врата.

— Има много… ергенско излъчване — каза Клеъри. — Никога не съм си представяла, че Валънтайн…

— Би могъл да притежава телевизор с плосък екран? — Джейс се ухили насреща й. — Не че хваща някакви канали. Но можеш да гледаш DVD-та. В имението имахме стара кутия за лед, захранвана с магическа светлина. Тук имаме свръхмодерен хладилник.

— То е заради Джослин — поясни Себастиан.

Клеъри вдигна глава.

— Какво?

— Цялото това модерно обзавеждане. Уредите. Както и дрехите. Като например блузата, която носиш. Били са за майка ни. В случай че реши да се върне. — Тъмните очи на Себастиан срещнаха тези на Клеъри и тя усети, че мъничко й прилошава. „Това е брат ми и говорим за родителите ни“. Зави й се свят — случваха се твърде много неща, твърде бързо, за да може да ги възприеме. Никога не бе имала време да мисли за Себастиан като за своя жив брат, дишащ същия въздух като нея. Докато разбере кой е в действителност, той вече бе мъртъв.

— Съжалявам, ако е малко странно — извинително се обади Джейс и посочи блузата й. — Може да ти купим други дрехи.

Клеъри лекичко докосна ръкава. Платът беше гладък и деликатен, видимо скъп. Е, това обясняваше защо всичко бе в размер, близък до нейния и в цветове, които й отиваха. Нали изглеждаше точно като майка си.

Пое си дълбоко дъх.

— Няма проблем. Просто… Какво точно правите? Пътувате в този апартамент и…

— Опознаваме света? — безгрижно довърши Джейс. — Не е чак толкова лошо.

— Но не може да го правите до безкрай.

Себастиан не бе хапнал почти нищо, но за сметка на това бе пресушил две чаши вино. Сега пиеше третата и очите му блестяха.

— И защо не? — попита той.

— Ами защото… защото Клейвът ви търси и не може вечно да бягате и да се криете… — Гласът на Клеъри заглъхна, докато тя местеше очи между двамата. Те си размениха погледи… погледи на двама души, които единствени знаят нещо. Поглед, какъвто Джейс много отдавна не си бе разменял с другиго пред нея.

Себастиан проговори меко и бавно:

— Въпрос ли задаваш или отбелязваш факт?

— Тя има право да знае плановете ни — каза Джейс. — Дойде тук, знаейки, че не може да се върне.

— Забележителна проява на вяра. — Себастиан прокара пръст по ръба на чашата си. Клеъри бе виждала съвсем същия жест у Валънтайн. — В теб. Обича те и именно затова е тук. Нали?

— И какво ако е така? — попита Клеъри. Предполагаше, че би могла да се престори, че има и друга причина, но очите на Себастиан бяха тъмни и пронизващи и тя се съмняваше, че ще успее да го заблуди. — Имам доверие на Джейс.

— Но не и на мен — допълни Себастиан.

Клеъри подбра следващите си думи изключително внимателно.

— Ако Джейс ти се доверява, значи аз също искам да го сторя. Освен това си ми брат. Това би трябвало да има някакво значение. — Лъжата остави горчив вкус в устата й. — Но просто не те познавам достатъчно добре.

— Тогава може би няма да е лошо да отделиш малко време на това да ме опознаеш — заяви Себастиан. — И тогава ще ти разкажем за нашите планове.

Ще ти разкажем. Нашите планове. В мислите на Себастиан имаше само той и Джейс, но не и Джейс и Клеъри.

— Не ми харесва да я държим в неведение — възрази Джейс.

— Ще й кажем след една седмица. Какво значение има една седмица?

Джейс го изгледа.

— Преди две седмици ти беше мъртъв.

— Е, нали не предложих две седмици — каза Себастиан. — Това би било лудост.

Джейс погледна към Клеъри, а едното ъгълче на устните му подскочи.

— Готова съм да чакам, докато ми повярвате. — Клеъри знаеше, че това са правилните, разумни думи. Ала й бе противно да ги изрече. — Колкото дълго се наложи.

— Една седмица — отсече Джейс.

— Една седмица — съгласи се Себастиан. — Което означава, че ще стои тук, в апартамента. Никаква връзка с когото и да било. Никакво отключване на вратата за нея. Никакво излизане.

Джейс се облегна в стола си.

— Ами ако я придружавам?

Себастиан го изгледа продължително изпод сбърчени вежди. Лицето му бе придобило преценяващо изражение — очевидно решаваше какво точно да позволи на Джейс, даде си сметка Клеъри. Опитваше се да претегли колко да отпусне каишката, на която държеше „брат“ си.

— Добре — заяви той най-сетне, с глас, преливащ от снизхождение. — Ако ти си с нея, може.

Клеъри сведе поглед към чашата си с вино. Чу как Джейс му отговори тихичко, но не бе в състояние да го погледне. От мисълта за Джейс, комуто позволяваха да прави това или онова — на същия Джейс, който винаги правеше каквото си поиска — й се повдигаше. Искаше й се да скочи и разбие винената бутилка в главата на Себастиан, ала знаеше, че е невъзможно. „Порежеш ли единия, проливаш кръвта и на другия.“

— Харесва ли ти виното? — Себастиан дори не се опитваше да скрие развеселения си тон.

Клеъри пресуши чашата си, макар че горчивият вкус я задави.

— Прекрасно е.

 

 

Мястото, в което Изабел се озова, бе като от друга планета. Наситенозелена равнина се разстилаше пред нея под прихлупено сиво-черно небе. Изабел вдигна качулката на униформата си и надникна очарована. Никога досега не бе виждала небето да надвисва толкова внушително над такава огромна равнина, която блещукаше като осеяна със скъпоценни камъни и имаше цвят на мъх. Направи крачка напред и осъзна, че това наистина беше мъх, избуял около и върху черните камъни, осеяли земята с цвят на въглен.

— Вулканична равнина. — Джослин стоеше до Изабел, а вятърът вадеше червеникавозлатисти кичури от стегнатия й кок. Толкова приличаше на Клеъри, че бе направо плашещо. — Някога това са били корита, в които е текла лава. Най-вероятно цялата местност е вулканична в една или друга степен. Тъй като работят с адамас, сестрите се нуждаят от невероятна горещина за своите ковашки пещи.

— В такъв случай човек би очаквал да е малко по-топло — промърмори Изабел.

Джослин й хвърли суховат поглед и тръгна нанякъде. Изабел имаше чувството, че е избрала посоката напълно произволно, но въпреки това я последва.

— Понякога толкова приличаш на майка си, че чак се учудвам, Изабел.

— Ще го приема като комплимент. — Изабел присви очи — никой нямаше право да говори лошо за семейството й.

— Не го казах като обида.

Изабел не откъсваше поглед от хоризонта, където тъмното небе се сливаше с блестящо зелената земя.

— Колко добре си познавала родителите ми?

Джослин й хвърли кос поглед.

— Достатъчно добре, докато бяхме заедно в Идрис. След това не ги бях виждала дълги години, до съвсем наскоро.

— Познаваше ли ги, когато са се оженили?

Пътят, който Джослин бе избрала, започна да се изкачва, така че отговорът й бе леко запъхтян.

— Да.

— Бяха ли… влюбени?

Джослин се закова на място и се обърна да я погледне.

— Изабел, за какво става дума?

— Любов? — отвърна Изабел след моментна пауза.

— Не знам защо смяташ, че съм специалист в тази област.

— Е, нали през целия му живот си успяла да държиш Люк до себе си, без да му дадеш категоричен отговор, преди най-сетне да приемеш да се омъжиш за него. Това е впечатляващо. Ще ми се и аз да имах такава власт над някой мъж.

— Ти също я имаш — отвърна Джослин. — Такава власт, имам предвид. А и то не е нещо, за което си струва да мечтаеш. — Тя прокара пръсти през косата си и Изабел почувства мимолетен шок. Колкото и голяма да бе приликата на Джослин с дъщеря й, дългите й, тънки ръце, изящни и гъвкави, бяха досущ като тези на Себастиан. Изабел съвсем ясно си спомняше как бе отсякла една от тях в онази долина в Идрис, как камшикът й се бе впил в кожата му, прорязвайки и плът, и кости. — Родителите ти не са съвършени, Изабел, но кой на този свят е? Те са сложни личности. И току-що изгубиха едно от децата си. Така че ако говориш за това, че баща ти остана в Идрис…

— Баща ми изневери на майка ми — избъбри Изабел на един дъх и едва не закри устата си с ръка. Беше го пазила в тайна години наред и да го изрече на глас пред Джослин й се струваше предателство, въпреки всичко.

Лицето на Джослин се промени — сега по него се четеше съчувствие.

— Знам.

Изабел рязко си пое дъх.

— Всички ли знаят?

Джослин поклати глава.

— Не. Само няколко души. Аз… аз бях в позиция, която ми позволи да науча. Не мога да ти кажа повече от това.

— Коя е тя? — настоя Изабел. — С кого е изневерил на майка ми?

— Не е някой, когото познаваш, Изабел…

— Не знаеш кого познавам! — повиши глас Изабел. — И престани да изричаш името ми по този начин, сякаш съм малко дете.

— Не съм аз тази, която трябва да ти каже — отсече Джослин и отново пое напред.

Изабел забърза след нея, дори когато пътеката стана още по-стръмна — същинска зелена стена, издигаща се към буреносното небе.

— Имам право да знам. Те са ми родители. И ако не ми кажеш…

Тя спря и рязко си пое дъх. Бяха стигнали върха на билото и незнайно как пред тях бе изникнала крепост, като бързо разцъфващо цвете, избуяло от пръстта. Беше издялана от сребристобял адамас и отразяваше облаците. Кули с върхове от златно-сребърна сплав се възправяха към небето, обграждаше я висока стена от адамас, в която имаше една-единствена врата, направена от гигантски остриета, забити в земята под такъв ъгъл, че приличаха на чудовищна ножица.

— Елмазената цитадела — обяви Джослин.

— Благодаря — сопна се Изабел. — И сама се досетих.

Джослин издаде звук, който Изабел неведнъж бе чувала и от собствените си родители и който според нея означаваше „тийнейджъри“ на езика на родителите. Джослин пое надолу по хълма и Изабел, на която й бе писнало да я догонва, избърза и я изпревари. Беше по-висока от майката на Клеъри и имаше по-дълги крака, така че не виждаше причина да я изчаква, след като Джослин държеше да се отнася с нея като с дете. Спусна се по склона, мачкайки мъха с ботушите си, мина между подобната на ножица врата…

И се вцепени. Намираше се върху малка скална издатина, а земята се губеше далеч под нея, в страховита пропаст, на дъното на която кипеше река от златисточервена лава и обвиваше крепостта. От другата страна на пропастта, на разстояние, което дори един ловец на сенки не би могъл да прескочи, бе единственият видим вход към крепостта — падащ мост, който сега бе вдигнат.

— Някои неща — обади се Джослин до нея, — не са така прости, както изглеждат.

Изабел подскочи, а после я изгледа сърдито.

— Това не е най-подходящото място да се промъкнеш зад гърба на някого.

В отговор Джослин просто скръсти ръце на гърдите си и повдигна вежди.

— Ходж без съмнение те е научил какъв е правилният начин да се приближиш до Елмазената цитадела. В крайна сметка, тя е отворена за всички ловци на сенки, стига да са жени и да имат добра репутация в Клейва.

— Разбира се, че ме е научил — високомерно отговори Изабел, докато трескаво се опитваше да си спомни. Само онези, в чиито вени тече нефилимска кръв… Вдигна ръка и извади една от металните пръчици от косата си. Завъртя основата й и тя изщрака и се издължи в кама, върху чието острие имаше руна за безстрашие.

Изабел вдигна ръце над бездната.

— Ignis aurum probat — изрече тя и с помощта на камата поряза лявата си длан; болката бе светкавична и заслепяваща и от раната покапа кръв — рубинена струйка, която опръска пропастта под тях. Проблесна синя светлина, последвана от протяжно скърцане — мостът бавно се спускаше.

Изабел се усмихна и избърса камата в униформата си. Още едно завъртане и оръжието отново се превърна в метална пръчица, която тя пъхна обратно в косата си.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Джослин, докато гледаше падането на моста.

— Кое?

— Онова, което каза току-що. Мотото на Железните сестри.

Мостът бе почти водоравен.

— Означава „Огънят изпитва златото“.

— Точно така — каза Джослин. — И нямат предвид само ковашки огнища и метал. Имат предвид, че трудностите изпитват силата на характера. В тежки времена, в мрачни времена някои хора блестят.

— Нима? — рече Изабел. — Е, на мен пък ми писна от тежки, мрачни времена. Може би не искам да блестя.

Мостът изтрещя пред краката им.

— Ако дори съвсем малко приличаш на майка си — заяви Джослин, — то ще се окаже по-силно от теб.