Касандра Клеър
Град на изгубени души (19)

18
Разиел

Клеъри?

Саймън седеше на стъпалата на задната веранда, загледан в пътеката, която прекосяваше ябълковата градина и отвеждаше до езерото. Изабел и Магнус стояха на нея — Магнус местеше очи между езерото и ниските планини, които ограждаха местността, и си водеше бележки в малка тетрадка с химикалка, чийто писец проблясваше в искрящо синьо-зелено. Алек стоеше встрани и съзерцаваше дърветата, покриващи хълмовете, които разделяха фермерската къща от пътя. Сякаш се опитваше да стои възможно най-далеч от Магнус, но така, че все пак да чува какво става. На Саймън му се струваше (а той първи би си признал, че изобщо не е наблюдателен за такива неща), че въпреки шегите в колата, напоследък между Магнус и Алек се бе промъкнала осезаема дистанция, която не можеше да обясни, но която определено съществуваше.

Саймън държеше дясната си ръка с лявата, а пръстите му описваха кръгове около златния пръстен.

Клеъри, моля те.

Откакто бе получил съобщението на Мая за Люк, се опитваше да се свърже с нея на всеки час, без абсолютно никакъв резултат. Не бе получил и най-бегло подобие на отговор.

Клеъри, аз съм във фермерската къща. Спомням си те тук, заедно с мен.

Денят бе необичайно топъл за сезона, слаб ветрец шумолеше в последните листа по клоните. След като бе прекарал твърде дълго, чудейки се какви ли дрехи се очаква да носиш, когато ще се срещаш с ангели (да се появи с костюм му се стори прекалено, макар да разполагаше с един, останал му от партито по случай годежа на Джослин и Люк), се бе спрял на дънки и тениска и сега слънцето огряваше голите му ръце. Имаше толкова щастливи, слънчеви спомени, свързани с това място, с тази къща. Откакто се помнеше, двамата с Клеъри идваха тук заедно с Джослин почти всяко лято. Къпеха се в езерото; Саймън се сдобиваше с чудесен кафяв тен, докато Клеъри, със своята бяла кожа, изгаряше отново и отново, а ръцете и раменете й се покриваха с безброй нови лунички. Играеха бейзбол с ябълки в градината (което бе страшно забавно и цапащо) и скрабъл и покер в къщата, като Люк винаги побеждаваше.

Клеъри, каня се да извърша нещо глупаво, опасно и навярно самоубийствено. Толкова ли е ужасно, че искам да поговоря с теб един последен път? Правя го, за да те спася, а дори не знам дали си жива, за да имаш нужда от помощта ми. Но ако си мъртва, бих го разбрал, нали? Бих го почувствал.

— Добре, да вървим. — Магнус изникна в подножието на стъпалата. Хвърли поглед към пръстена в ръката на Саймън, но не каза нищо.

Саймън се изправи, изтупа дънките си и пое по пътеката, криволичеща през градината. Езерото блещукаше пред тях като студена, синя монета. Когато го наближиха, Саймън видя от водата да стърчи старият кей, на който някога завързваха каяците си, преди голяма част от него да се откъсне и да отплава. Почти имаше чувството, че отново чува ленивото жужене на пчелите и усеща товара на лятото върху раменете си. Когато стигнаха до брега, се обърна и погледна към къщата с белите греди и зелени капаци на прозорците, и овехтелите ракитени мебели на старата закрита веранда.

— Наистина ти е харесвало тук, а? — обади се Изабел, чиято черна коса се вееше като знаме на вятъра, повяващ откъм езерото.

— Как разбра?

— По изражението ти. Изглеждаше сякаш си припомняш нещо хубаво.

— Наистина беше хубаво. — Саймън вдигна ръка, за да побутне очилата на носа, но после се сети, че вече не ги носи, и отново я свали. — Бях щастлив.

Изабел се загледа в езерото. Една от малките златни халки, които носеше на ушите си, се бе оплела в кичур от косата й; Саймън жадуваше да се пресегне и да я освободи, да докосне бузата й с пръсти.

— А сега не си?

Той сви рамене. Погледна Магнус, който държеше нещо, приличащо на дълга, гъвкава пръчка и чертаеше с нея в мокрия пясък на брега. Беше отворил книгата със заклинания и четеше на глас, докато рисуваше. Алек го наблюдаваше с изражението на някой, който наблюдава непознат.

— Боиш ли се? — попита Изабел и се приближи мъничко до него. Саймън усети топлината на ръката й до своята.

— Не знам. Толкова голяма част от страха има физическо измерение — сърцето ти започва да бие яростно, облива те пот, пулсът ти се ускорява. Все неща, които вече не мога да изпитам.

— Жалко — подхвърли Изабел, загледана във водата. — Запотените момчета могат да бъдат страшно секси.

Саймън де поусмихна, което се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Може би наистина беше уплашен.

— Достатъчно с остроумията и духовитите отговори, госпожичке.

Устната на Изабел потрепери, сякаш се канеше да се усмихне, но после въздъхна.

— Знаеш ли какво никога не ми беше минавало през ума, че бих искала? Мъж, който да ме кара да се смея.

Саймън се обърна към нея и посегна към ръката й, без да го е грижа, че брат й ги гледа.

— Изи…

— Готово — заяви Магнус. — Свърших. Саймън, ела тук.

Те се обърнаха. Магнус стоеше насред кръг, който грееше със слаба бяла светлина. Всъщност бяха два кръга — един по-голям и един по-малък вътре в него, а в разстоянието между тях бяха нарисувани най-различни символи. Те също проблясваха — стоманено синьо-бяло сияние, като това на езерото.

Саймън чу как Изабел си пое дъх, но се отдалечи, без да я погледне. Така само щеше да направи всичко още по-трудно. Отиде до кръга, прекрачи очертанията му и застана в средата до Магнус. Оттам светът се виждаше сякаш го гледаше през вода — неясен и потрепващ.

— Ето. — Магнус тикна книгата в ръцете му. Върху тънката хартия бяха надраскани неразбираеми руни, ала Магнус бе лепнал върху заклинанието лист, на който бе напечатано как точно се произнасят думите. — Просто прочети това — промърмори той. — Би трябвало да се получи.

Притиснал книгата към гърдите си, Саймън свали златния пръстен, който го свързваше с Клеъри, и му го подаде.

— Ако не се получи — каза, чудейки се откъде се бе взело необикновеното му спокойствие, — някой трябва да го вземе. Това е единствената ни връзка с Клеъри и онова, което тя знае.

Магнус кимна и си сложи пръстена.

— Е, Саймън, готов ли си?

— Хей, запомнил си името ми.

Магнус му хвърли непроницаем поглед със зелено-златните си очи и излезе от кръга. Начаса той също стана неясен и размазан. Алек застана от едната му страна, а Изабел от другата. Беше прегърнала лактите си и дори през мъглата, която ги делеше, Саймън виждаше колко е нещастна.

Той се прокашля.

— Май ще е по-добре да се махнете.

Но те не помръднаха. Като че ли го чакаха да каже още нещо.

— Благодаря ви, че дойдохте тук с мен — рече той най-сетне, след като дълго напряга мозъка си, за да измисли нещо съдържателно — те сякаш го очакваха. Само че той не беше от онези, които държат дълги речи за сбогуване или се прощават драматично. Първо погледна към Алек: — Ъъъ, Алек. Винаги си ми бил по-симпатичен от Джейс. — Обърна се към Магнус. — Магнус, ще ми се да имах смелостта да нося панталони като твоите.

И най-накрая — Изи. Виждаше, че тя го гледа през мъглата, очите й — черни като обсидиан.

— Изабел. — Прочете въпроса в очите й, ала като че ли нямаше какво да й каже пред Алек и Магнус, нищо, което да изрази какво изпитва. Отстъпи назад, към самия център на кръга, и наведе глава. — Ами, довиждане, предполагам.

Стори му се, че те казаха нещо в отговор, но потрепващата мъгла между тях заглуши думите им. Видя как се обърнаха и поеха по пътеката през ябълковата градина обратно към къщата. Гледа ги, докато се превърнаха в черни точици. Докато вече не ги виждаше.

Умът му отказваше да приеме, че така и не бе успял да говори с Клеъри още веднъж преди да умре — дори не помнеше последните думи, които си бяха разменили. И въпреки това ако затвореше очи, чуваше смеха й да се носи над ябълковата градина; спомняше си какъв бе светът, преди да пораснат и всичко да се промени. Навярно би било някак правилно да умре тук. Та нали някои от най-щастливите му спомени бяха от това място. Ако Ангелът го поразеше с огън, прахта му щеше да се разпръсне между ябълковите дръвчета и над езерото. Нещо в тази идея му се стори умиротворяващо.

Мисълта му се насочи към Изабел. А после към семейството му — майка му, баща му и Беки.

„Клеъри — помисли си накрая. — Където и да си, ти си най-добрата ми приятелка. Винаги ще бъдеш най-добрата ми приятелка.“

След това вдигна книгата и зачете.

 

 

— Не! — Клеъри се изправи рязко, изпускайки мократа кърпа. — Джейс, не можеш да го направиш. Те ще те убият.

Той си взе чиста риза, облече я и започна да закопчава копчетата, без да поглежда към нея.

— Първо ще се опитат да ме разделят от Себастиан. — Прозвуча така, сякаш и сам не си вярваше особено. — Ако не успеят, тогава ще ме убият.

— Това не ми е достатъчно. — Клеъри посегна към него, но той се дръпна и си нахлузи ботушите. Когато отново се обърна към нея, лицето му беше придобило мрачно изражение.

— Нямам избор, Клеъри. Така е правилно.

— Това е истинска лудост. Тук си в безопасност. Не можеш да захвърлиш живота си…

— Да спася себе си означава да извърша предателство. Все едно сам да сложа оръжие в ръцете на врага.

— Какво значение има дали е предателство? Какво значение има Законът? Ти си този, който има значение. Заедно ще намерим изход…

— Ние не можем да направим нищо. — Джейс взе стилито от нощното шкафче и го пъхна в джоба си, а после вдигна Бокала на смъртните. — Понеже аз няма да бъде себе си още много дълго. Обичам те, Клеъри. — Той повдигна лицето й нагоре и я целуна, бавно и продължително. — Направи го за мен.

— За нищо на света. Няма да ти помогна да се убиеш.

Ала той вече отиваше към вратата с широки крачки, придърпвайки я след себе си. Двамата тръгнаха по стълбите, като говореха шепнешком.

— Това е истинска лудост — изсъска Клеъри. — Сам да се излагаш на опасност…

Джейс раздразнено изпусна дъха си.

— Сякаш ти никога не си го правила.

— Да, и това те вбесява — изшептя тя, докато подтичваше след него по стълбите. — Забрави ли какво ми каза в Аликанте…

Вече бяха в кухнята. Джейс остави Бокала върху плота и посегна да извади стилито си.

— Нямах право да ти го казвам. Клеъри, такава е нашата съдба. Ние сме ловци на сенки. Това правим. Понякога се налага да поемаме и други рискове, различни от онези, на които се излагаме в битка.

Клеъри поклати глава и го стисна за китките.

— Няма да ти позволя.

По лицето му пробяга сянка на болка.

— Клариса…

Тя си пое дълбоко дъх; сама не вярваше какво се кани да направи. Ала пред очите й изникна образът на моргата в Града на тишината и труповете на ловци на сенки, подредени върху мраморни маси… не можеше да понесе Джейс да се превърне в един от тях. Всичко, което бе сторила — да дойде тук, да понесе онова, което бе понесла — бе направила, за да спаси живота му, а не за себе си. Помисли си за Алек и Изабел, които й бяха помогнали; за Мерис, която го обичаше и почти без да осъзнава какво върши, изкрещя с пълно гърло:

— Джонатан! Джонатан Кристофър Моргенстърн!

Очите на Джейс се разшириха.

— Клеъри… — започна той, но беше твърде късно. Тя го бе пуснала и отстъпваше назад. Себастиан сигурно вече идваше и Клеъри нямаше как да обясни на Джейс, че го прави не защото има доверие на брат си, а защото той бе единственото й оръжие, с което да го застави да остане.

Нещо сякаш профуча във въздуха и Себастиан изникна до тях. Вместо да губи време да слиза по стълбите, той просто се прехвърли през парапета и се приземи между тях. Косата му беше разрошена от съня; носеше тъмна тениска и черни панталони и Клеъри разсеяно се зачуди дали спи с дрехите. Очите му се местеха между двамата, преценявайки ситуацията.

— Любовна свада? — попита той. В ръката му нещо проблесна. Нож?

Гласът на Клеъри трепереше.

— Руната му е пострадала. Ето тук. — Тя сложи ръка над сърцето си. — Кани се да се върне. Да се предаде на Клейва…

Себастиан мълниеносно изтръгна Бокала от ръката на Джейс и го тресна върху кухненския плот. Джейс, все още пребледнял от шок, го наблюдаваше безмълвно и дори не трепна, когато Себастиан се приближи на сантиметри от него и го сграбчи за предницата на ризата. Горните й копчета се разтвориха, оголвайки ключицата му и Себастиан прокара стилито си по нея, вдълбавайки иратце в кожата. Джейс прехапа устни; очите му бяха пълни с омраза, когато Себастиан го пусна и направи крачка назад, все още със стилито в ръка.

— Честно, Джейс. Как изобщо ти хрумна, че ще ти се размине нещо такова? Направо съм зашеметен.

Джейс сви юмруци, докато иратцето, черно като въглен, започна да потъва в кожата му. Думите му излизаха с усилие, сякаш се мъчеше да си поеме дъх:

— Следващият път… когато искаш да бъдеш зашеметен… с удоволствие ще ти помогна. Може би с някоя тухла.

Себастиан изцъка с език.

— По-късно ще ми благодариш. Дори ти трябва да признаеш, че това твое желание да срещнеш смъртта си е малко прекалено.

Клеъри очакваше Джейс отново да му се сопне, но той не го стори. Вместо това плъзна бавно поглед по лицето му. В този миг в стаята сякаш бяха само те двамата, а когато Джейс най-сетне проговори, думите му бяха ясни и студени:

— Аз няма да си спомням нищо от това по-късно. Но не и ти. Ти ще го помниш. Онзи, който се държи като твой приятел… — Той направи крачка напред, стопявайки разстоянието между тях. — Онзи, който се държи, сякаш те харесва… той не съществува. Това съм аз. Истинският аз. И знай, че те ненавиждам. Винаги ще те ненавиждам. И няма магия, нито на този, нито на който и да било свят, която да промени това.

За миг усмивката по лицето на Себастиан сякаш се разколеба, но не и Джейс. Той откъсна очи от Себастиан и погледна към Клеъри.

— Ти трябва да знаеш истината… не ти я казах докрай.

— Истината е нещо опасно — намеси се Себастиан, вдигнал стилито пред себе си като нож. — Внимавай какво ще кажеш.

Лицето на Джейс се изкриви. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Очевидно бе, че изцелението на руната му причинява физическа болка.

— Планът — продължи той. — Да призовем Лилит, да направим нов Бокал, да създадем армия на мрака… планът не беше на Себастиан. А мой.

Клеъри се вцепени.

— Какво?

— Себастиан знаеше какво иска. Но аз измислих как да го направи. Нов Бокал на смъртните — аз му дадох идеята. — Той потръпна от болка; Клеъри можеше да си представи какво става под ризата му — кожата зарастваше и знакът на Лилит отново ставаше лъскав и цял. — Или по-точно — той го стори. Онова нещо, което прилича на мен, но не е. Той би сринал света до основи, ако Себастиан поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяваш, Клеъри. Това. Не разбираш ли? Предпочитам да съм мъртъв…

Изведнъж се задави и се преви надве. Мускулите на раменете му се напрегнаха, когато тялото му бе разтърсено от вълни на болка. Клеъри си спомни как го бе държала в Града на тишината, докато Братята ровеха в мозъка му за отговори… Когато Джейс се изправи, по лицето му бе изписано недоумяващо изражение.

Очите му потърсиха първо Себастиан, а не нея и Клеъри усети как сърцето й се свива, макар да знаеше, че сама го бе пожелала.

— Какво става? — попита Джейс.

Себастиан се ухили широко.

— Добре дошъл.

Джейс примига и за миг придоби объркан вид, а после погледът му сякаш се насочи навътре, както правеше всеки път, щом Клеъри се опиташе да повдигне тема, с която той не бе в състояние да се справи — убийството на Макс, войната в Аликанте, болката, която причиняваше на семейството си.

— Време ли е? — попита той.

Себастиан демонстративно си погледна часовника.

— Почти. Защо не тръгнеш пръв, а ние ще те последваме малко по-късно. Можеш да започнеш като подготвиш нещата.

Джейс се огледа наоколо.

— Бокалът… къде е?

Себастиан го взе от кухненския плот.

— Ето го. Малко си разсеян, а?

Устата на Джейс се изви в ъгълчетата и той грабна чашата от ръцете му. Съвсем дружелюбно. Нямаше и помен от момчето, което преди по-малко от минута се изправи пред Себастиан и му заяви, че го ненавижда.

— Добре. Ще се видим там. — Обърна се към Клеъри, която все още бе като вкаменена. — И с теб.

Отстъпи назад и й намигна. В очите му имаше обич, но то беше без значение. Този, когото виждаше сега, не беше нейният Джейс, в това нямаше никакво съмнение, и тя го наблюдаваше като вцепенена, докато той прекосяваше стаята. Стилито му проблесна и в стената зейна врата; за миг Клеъри зърна късче небе и скалиста равнина, а после той прекрачи навън и всичко изчезна.

Тя впи нокти в дланите си.

„Онова нещо, което прилича на мен, но не е? Той би изгорил света до основи, ако Себастиан поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяваш, Клеъри. Това. Не разбираш ли? Предпочитам да съм мъртъв.“

Горещи сълзи напираха в гърлото й и тя с мъка успя да ги удържи, когато брат й се обърна към нея; черните му очи грееха.

— Ти ме повика.

— Искаше да се предаде на Клейва — прошепна Клеъри, без сама да е сигурна пред кого се защитава. Беше направила онова, което трябваше, използвала бе единственото оръжие, с което разполагаше, макар да го презираше от дън душа. — Те щяха да го убият.

— Ти ме повика — повтори Себастиан и пристъпи към нея. Пресегна се и прибра един дълъг кичур коса зад ухото й. — Значи той ти каза? Какъв е планът? Целият?

Клеъри потисна тръпка на отвращение.

— Не съвсем. Не знам какво ще се случи тази вечер. Какво искаше да каже с това, че е време?

Себастиан се приведе и я целуна по челото; целувката му я опари, сякаш я бяха жигосали между очите.

— Ще разбереш. Заслужи си правото да присъстваш, Клариса. Ще видиш всичко от мястото си до мен, тази вечер, на Седмото свещено място. Двете деца на Валънтайн, заедно… най-сетне.

Саймън не откъсваше очи от листа пред себе си, напипвайки думите, които Магнус му бе написал. В тях имаше ритъм, който бе като музика — лек, ясен и изящен. Спомни си как бе чел на глас откъса от Афтара по време на своята бар мицва^[1], макар че тогава, за разлика от сега, знаеше какво означават словата, които изрича.

Докато продължаваше да чете, почувства как нещо го стяга, сякаш въздухът ставаше по-плътен и по-тежък и притискаше гърдите и раменете му. Ставаше и все по-топъл. Ако беше човек, горещината би била непоносима, но тъй като бе вампир, просто усещаше как тя пари кожата му и опърля миглите и ризата му. Все така без да откъсва очи от книгата пред себе си, той продължи да чете дори когато от челото му потече струйка кръв и тупна върху листа.

И тогава най-сетне свърши. Изрекъл и последната дума, „Разиел“ той вдигна глава. Усещаше, че по лицето му се стича кръв. Мъглата около него се бе прояснила и пред себе си видя водата на езерото, синя и блещукаща, спокойна като стъкло.

В този миг тя изригна.

Центърът на езерото придоби златист цвят, а после почерня. Водата се отдръпна оттам и се стече към краищата на езерото, издигайки се във въздуха, и ето че Саймън се взираше в обръч от вода, като непрекъснат кръг от водопади, които проблясваха и течаха едновременно нагоре и надолу. Ефектът беше необикновен и странно красив. Опръска го дъжд от капчици и охлади горящата му кожа. Той отметна глава назад в същия миг, в който небето почерня — цялата му синева си отиде, погълната от внезапен прилив на мрак и буреносни сиви облаци. Водата се изсипа обратно в езерото и от средата му, там, където сребърният й цвят бе най-наситен, се надигна фигура от злато.

Устата на Саймън пресъхна. Беше виждал безброй картини на ангели, вярваше в тях, чул бе предупреждението на Магнус. И въпреки това изпита чувството, че са го пронизали с копие, когато пред очите му се разтвориха криле, които сякаш закриха небето. Бяха огромни, бели и златни, и сребърни, а във всяко от перата им гореше по едно златно око, които го гледаха с презрение. Крилата се надигнаха, разпръсквайки облаците, а после отново се сгънаха и един човек… или поне фигура, с очертанията на човек с шеметен ръст, се надигна.

Зъбите на Саймън бяха започнали да тракат, макар и сам да не бе сигурен защо. Могъщество… не, нещо повече от могъщество, вълни от първичната енергия на Вселената струяха от Ангела, докато той се възправяше в целия си ръст. Първата (и доста странна) мисъл на Саймън бе, че някой сякаш бе взел Джейс и го бе увеличил до размерите на рекламно табло. Само дето Ангелът всъщност не приличаше на Джейс. Целият бе златен — от крилете до кожата и дори очите, които нямаха бяла част, а само лъскава, златна мембрана. Златна бе и косата му, която приличаше на изрязана от късчета метал, извити като ковано желязо. Не бе от този свят и изглеждаше страховит. Прекалено много от каквото и да било може да те унищожи, помисли си Саймън. Твърде много мрак може да те убие, ала твърде много светлина може да те ослепи.

Кой смее да ме призовава?

Гласът на Ангела изпълни съзнанието на Саймън, като звънтене на огромни камбани.

„Труден въпрос“ рече си Саймън. Ако беше Джейс, би могъл да отговори „един нефилим“, а ако бе Магнус, можеше да каже, че е едно от децата на Лилит и Велик магьосник. Клеъри и Ангела вече се бяха срещали, така че сигурно щяха да се поздравят като стари приятели. Ала той бе просто Саймън, без никакви титли към името и велики дела в миналото.

— Саймън Люис — отвърна най-сетне, като остави книгата на земята и отново се изправи. — Дете на нощта и… твой слуга.

Мой слуга? — Гласът на Разиел смразяваше с леденото си неодобрение. — Викаш ме като куче и смееш да се наречеш мой слуга? Би трябвало да бъдеш заличен от този свят, та участта ти да служи като предупреждение за онези, които биха се осмелили да ме призоват. Та това е забранено дори на моите нефилими. Защо да е различно за теб, дневни вампире?

Всъщност Саймън не би трябвало да се изненадва, че Ангелът знае кой е и все пак това го порази, също както бе сторил и ръстът на Разиел. Някак си бе очаквал той да прилича малко повече на човек.

— Аз…

Или си помисли, че понеже във вените ти тече кръвта на един от моите потомци, ще проявя милост към теб? Ако е така, значи си рискувал и изгубил. Милостта на Небето е само за онези, които я заслужават. Не за онези, които нарушават Законите на Съглашението.

Ангелът вдигна ръка и насочи пръст към гърдите му.

Саймън се стегна. Този път не се опита да изрече думите на глас, само си ги помисли.

Чуй, о, Израил! Господ, нашият Бог, е един Господ…^[2]

Какъв е този знак? — Гласът на Разиел прозвуча учудено. — На челото ти, дете.

— Това е първият знак — заекна Саймън. — Знакът на Каин.

Разиел бавно отпусна огромната си ръка.

Щях да те убия, но знакът не ми позволява. Той би трябвало да бъде сложен между очите ти от ръката на Небето, ала знам, че не е така. Как е възможно?

Очевидното объркване на Ангела вдъхна кураж на Саймън.

— Едно от твоите деца, нефилимите — отвърна той. — Надарена с изключителна дарба. Тя го постави там, за да ме пази. — Той направи крачка към ръба на кръга. — Разиел, дойдох, за да измоля услуга в името на всички нефилими. Грози ги огромна опасност. Един от тях бе… бе привлечен на страната на мрака и сега застрашава всички останали. Те се нуждаят от помощта ти.

Аз не се намесвам.

— Но ти се намеси — възрази Саймън. — Когато Джейс умря, ти го върна от мъртвите. Не че не сме ти благодарни, но ако не го беше сторил, нищо от това, което става сега, нямаше да се случи. Би могло да се каже, че отговорността за това да оправиш стореното, се пада на теб.

Може и да не съм в състояние да те убия, но няма никаква причина да изпълня искането ти.

— Та аз дори не съм ти казал какво е то — рече Саймън.

Оръжие. Нещо, което да раздели Джонатан Моргенстърн от Джонатан Херондейл. Искате да убиете единия и да опазите другия жив. Най-лесно от всичко би било да убиете и двамата, вашият Джонатан вече бе мъртъв и навярно смъртта все още копнее за него. Не ви ли е минавало през ума?

— Не — заяви Саймън. — Знам, че не сме кой знае какво в сравнение с теб, но ние не убиваме приятелите си. Вместо това се опитваме да ги спасим. Ако Небето не искаше да е така, би трябвало да ни създаде без способността да обичаме. — Той отметна косата си назад, откривайки напълно знака на челото си. — Не, не си длъжен да ми помогнеш. Но ако не го направиш, нищо няма да ме спре да те призовавам отново и отново, след като вече знам, че не можеш да ме убиеш. Представи си го като непрекъснато да натискам входния ти звънец на Небето.

Колкото и да беше невероятно, Разиел като че ли се засмя.

Упорит си. Истински воин на своя народ, също като онзи, чието име носиш, Симон Макавей^[3]. И както той дал всичко за своя брат Джонатан, така и ти си готов на всичко за своя Джонатан. Или не си?

— Не става въпрос само за него — отвърна Саймън, леко замаян. — Но да, ще ти дам каквото поискаш.

И ако изпълня искането ти, ще се закълнеш ли никога повече да не ми досаждаш?

— Не мисля, че това ще е проблем.

Много добре. Ще ти кажа какво искам в замяна. Този богохулен знак на челото ти. Искам да ти бъде отнет, защото никога не ти се е полагало да го носиш.

— Аз… ако ми вземеш знака, ще можеш да ме убиеш — каза Саймън. — Нали той е единственото, което стои между мен и небесния ти гняв?

Ангелът се замисли за миг.

Ще се закълна да не те наранявам. Независимо дали носиш знака или не.

Саймън се подвоуми и лицето на Разиел придоби буреносно изражение.

Няма по-свещен обет от този на един небесен ангел. Нима дръзваш да се съмняваш в мен, долноземецо?

— Аз… — Саймън се поколеба в продължение на един мъчителен миг. Пред очите му се заредиха образи: Клеъри, изправила се на пръсти, докато притискаше върха на стилито в челото му; първият път, когато бе видял знака в действие и се бе почувствал като проводник на мълния, чиста енергия, преминала през него със смъртоносна сила. Беше проклятие, което го ужасяваше и го превръщаше в обект на желание и страх. Той го ненавиждаше, ала сега, когато бе изправен пред необходимостта да се откаже от него, разбра, че то го прави специален…

Преглътна мъчително.

— Добре. Да. Съгласен съм.

Ангелът се усмихна и усмивката му беше ужасяваща, като да погледнеш право в слънцето.

Тогава се заклевам да не те нараня, Саймън Макавей.

— Люис — поправи го Саймън. — Фамилията ми е Люис.

Но носиш кръвта и вярата на Макавеите. Казват, че Макавеите били белязани от Божията десница. При всички случаи си воин на Небето, дневни вампире, независимо дали ти харесва или не.

Ангелът се раздвижи. Очите на Саймън се насълзиха, защото Разиел сякаш придърпа небесния свод към себе си като кърпа, във водовъртеж от черно, сребристо и облачнобяло. Въздухът около него потрепери. Нещо проблесна над главата му, като искрица, отхвръкнала от желязо, и някакъв предмет тупна върху пясъка и камъните до Саймън с металическо дрънчене.

Беше меч, при това съвсем обикновен наглед — очукан, стар меч от желязо, с почерняла дръжка. Ръбовете му бяха нащърбени, сякаш проядени от киселина, ала върхът му бе остър. Приличаше на нещо, намерено при археологически разкопки, което все още не бе почистено както трябва.

Ангелът продължи:

Веднъж, когато бе близо до Йерихон, Исус Навиев вдигна поглед и видя пред себе си мъж с гол меч в ръка. Исус се приближи и попита: „Ти един от нас ли си или си от нашите врагове?“ Мъжът отговори: „Нито едното, нито другото, но като предводител на Божието войнство, ето ме тук.“

Саймън погледна към невзрачния предмет в краката си.

— И това е същият меч?

Това е мечът на Архангел Михаил, който предвожда Небесните армии. Надарен е със силата на небесния огън. Пронижете врага си с него и той ще изгори злото от тялото му. Ако у врага ви има повече злина, отколкото добро, ако принадлежи повече на Пъкъла, отколкото на Рая, мечът ще изпепели и живота му. Със сигурност ще разкъса връзката му с приятеля ви… и не може да нарани и двамата едновременно.

Саймън се наведе да вземе оръжието и сякаш го прониза електричество — то мина през дланта му, нагоре през ръката и стигна до неподвижното му сърце. Инстинктивно, той вдигна меча нависоко и облаците над главата му се разпръснаха за миг, пропускайки лъч светлина, който докосна мътното желязо и го накара да запее.

Ангелът го погледна със студени очи.

Името му не може да бъде изречено от жалкия ти човешки език. Наричай го просто Славния.

— Аз… — заекна Саймън. — Благодаря.

Не ми благодари. Щях да те убия, ала знакът ти, а сега даденият обет, не ми позволяват. Тъй като не си получил знака на Каин от Бог, както подобава, сега той ще бъде изтрит от челото ти, а защитата му — премахната. И ако някога отново ме призовеш, няма да ти помогна.

Начаса лъчът светлина, прорязал облаците, стана по-ярък; уви се около меча като огнен камшик и обгърна Саймън в клетка от ослепителна светлина и жар. Мечът гореше; Саймън изкрещя и се строполи на земята, жестока болка разцепи главата му. Струваше му се, че някой е забил нагорещена до червено игла между очите му. Закри лице, зарови глава в ръцете си и остави болката да го залее. Това бе най-ужасяващата агония, която бе изпитвал от нощта, в която умря.

Мъчението затихна постепенно, отцеждайки се от тялото му като отливна вълна. Той се претърколи по гръб и се загледа в небето, с глава, все още в плен на болката. Черните облаци бяха започнали да се отдръпват, разкривайки бързо нарастваща синя ивица. Ангелът го нямаше, а езерото се вълнуваше под усилващата се светлина, сякаш водата му кипеше.

Саймън се надигна бавно, присвил очи срещу слънцето. Видя, че някой тича към него по пътеката от къщата. Някой с дълга черна коса и лилаво яке, което се развяваше като криле. Фигурата вече бе на брега на езерото и тичаше така, че зад ботушите й хвърчаха облачета пясък. Най-сетне стигна до него и се хвърли на земята, прегръщайки го здраво.

— Саймън — прошепна Изабел и той усети силния, равномерен ритъм на сърцето й. — Помислих, че си мъртъв. Видях те да падаш и… реших, че си мъртъв.

Саймън остана в прегръдките й, подпирайки се на ръце. Даде си сметка, че се е килнал на една страна, като пробит кораб, и опита да не се движи. Боеше се, че ако го стори, ще падне.

— Аз съм мъртъв.

— Знам — сопна се Изи. — Имах предвид по-мъртъв от обикновено.

— Из. — Той вдигна лице към нейното. Беше коленичила над него, обвила крака около неговите и ръце — около врата му. Не изглеждаше никак удобно, затова Саймън се отпусна по гръб в студения пясък, придърпвайки я със себе си, и се взря в черните й очи. Те сякаш закриваха цялото небе.

Изабел докосна челото му в почуда.

— Знакът го няма.

— Разиел ми го отне. В замяна на меча. — Той махна към оръжието. На предната веранда на къщата се виждаха две черни точици, които ги наблюдаваха. Алек и Магнус. — Това е мечът на Архангел Михаил. Нарича се Славния.

— Саймън… — Изабел го целуна по бузата. — Ти успя. Срещна се с Ангела. Получи меча.

Магнус и Алек се зададоха по пътеката между дръвчетата. Саймън затвори очи, напълно изтощен. Изабел се приведе над него и косата й докосна лицето му. Миришеше на сълзи.

— Не се опитвай да говориш — прошепна тя. — Вече не си прокълнат. Не си прокълнат.

Саймън преплете пръсти с нейните. Имаше чувството, че се носи по тъмна река и отвсякъде го обгръщат сенки. Единствено ръката на Изабел, като сигурна котва, го задържаше на земята.

— Знам — отвърна той.