Касандра Клеър
Град на изгубени души (7)

6
Никое оръжие на този свят

Подранили ситни снежинки се сипеха като пух от оловносивото небе, докато Клеъри и майка й бързаха по „Грийнпоинт Авеню“ навели глави срещу бръснещия вятър, долитащ откъм Ийст Ривър.

Джослин не бе казала нито дума, откакто бяха оставили Люк в изоставения полицейски участък, който служеше за щаб на глутницата. Всичко бе станало като на сън — глутницата, пренесла своя водач там, комплекта за първа помощ, Клеъри и майка й, мъчейки се да зърнат Люк, докато вълците сякаш бяха затворили редиците си срещу тях. Клеъри знаеше защо не могат да го откарат в мунданска болница, но въпреки това бе невъобразимо трудно да го оставят в онази стая с варосани стени, която им служеше за лечебница.

Не ставаше въпрос за това, че вълците не ги харесваха, просто годеницата на Люк и нейната дъщеря не бяха част от глутницата и никога нямаше да бъдат. Клеъри се бе огледала за Мая, съюзник сред върколаците, ала нея я нямаше. Най-сетне Джослин я бе изпратила да чака в коридора, тъй като стаята беше препълнена, и Клеъри се бе свлякла на пода, прегърнала раницата в скута си. Беше два часът сутринта и тя никога не се бе чувствала толкова самотна. Ако Люк умреше…

Почти не помнеше живота си без него. Именно благодарение на него и на майка си знаеше какво е да те обичат безрезервно. Един от първите й спомени бе как Люк я вдига, за да я настани върху удобния клон на ябълковото дърво във фермата му на север. В лечебницата той хъхреше мъчително, докато третият в глутницата, Бат, отваряше комплекта за първа помощ. Хората хъхрят, когато издъхват, припомни си Клеъри. Не можеше обаче да се сети какво бе последното, което бе казала на Люк. Не трябваше ли да можеш да си спомниш какво е последното, което си казал някому, преди той да умре?

Най-сетне Джослин излезе от лечебницата с изтощен вид и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

— Той… — започна Клеъри.

— Стабилизираха го — отвърна майка й и се огледа наоколо. — Трябва да вървим.

— Къде? — слиса се Клеъри. — Мислех, че ще бъдем тук, с Люк. Не искам да го оставяме.

— Нито пък аз. — Джослин бе категорична. Клеъри се замисли за жената, която бе обърнала гръб на Идрис и всичко, което някога бе познавала, и си бе тръгнала, за да започне нов живот сама. — Но не можем да доведем Джейс и Себастиан тук. Не е безопасно за глутницата и за Люк. А това е първото място, където Джейс ще те потърси.

— Тогава къде… — започна Клеъри, но се досети още преди да довърши и затвори уста. Къде отиваха напоследък винаги, когато се нуждаеха от помощ?

Сега напуканият паваж на улицата бе заснежен, сякаш някой го беше поръсил с пудра захар. Преди да си тръгнат от къщата на Люк, Джослин си бе облякла дебело палто, ала отдолу все още носеше дрехите, напоени с кръвта му. Устните й бяха стиснати, очите й не се откъсваха от пътя пред нея. Клеъри се запита дали бе изглеждала по същия начин, докато си отиваше от Идрис, с пепел, полепнала по ботушите и Бокала на смъртните, скрит под палтото й.

Клеъри поклати глава, за да я проясни. Беше започнала да си фантазира, да си въобразява неща, които не бе видяла, навярно защото мозъкът й се опитваше да избяга от ужаса на онова, което бе видяла.

Непоканен, в съзнанието й изникна образът на Себастиан, забиващ камата в гърдите на Люк, последван от познатия, обичан глас на Джейс, който казваше „косвени жертви“.

„Защото както често се случва, когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то невинаги е такова, каквото го помните“.

Джослин потрепери и вдигна качулката, за да скрие косата си, върху чиито яркочервени кичури бяха започнали да се открояват бели снежинки. Продължаваше да мълчи, докато крачеха по осеяната с полски и руски ресторанти, бръснарници и козметични салони улица, опустяла в жълто-бялата нощ. Пред очите на Клеъри пробяга спомен — този път истински, а не плод на въображението. Майка й я водеше забързано по потънала в мрак улица, между преспи мръсен сняг. Навъсено, оловносиво небе…

Беше виждала тази сцена и преди, първия път, когато Мълчаливите братя бяха проникнали в мозъка й. Сега си даде сметка какво представлява — нощта, в която майка й я бе завела при Магнус, за да промени спомените й. Трябва да е било посред зима, ала въпреки това успя да разпознае „Грийнпоинт Авеню“.

Най-сетне тухлената сграда, в която живееше Магнус, се издигна пред тях. Джослин бутна стъклената врата и двете влязоха в преддверието. Докато майка й натискаше звънеца — веднъж, два, три пъти за Магнус — Клеъри се опитваше да диша през устата. Най-сетне им отвориха и те забързаха по стълбите. Магнус се бе облегнал в рамката на зейналата врата и ги очакваше. Носеше яркожълта пижама, а на краката си бе надянал зелени пантофи, върху които бяха изрисувани лица на извънземни със стърчащите антенки. Черната му разчорлена коса бе щръкнала във всички посоки, а златистозелените му очи примигваха уморено насреща им.

— Добре дошли в приюта на Свети Магнус за безпризорни ловци на сенки — каза той басово и махна с ръка. — Спалните за гости са натам. Но първо си изтрийте подметките.

И той се дръпна в апартамента, оставяйки ги да минат пред него, след което затвори вратата. Днес мястото бе издържано в псевдовикториански стил, с дивани с високи облегалки и масивни позлатени огледала, пръснати навсякъде. Светлини във формата на цветя обвиваха колоните.

Надолу по късия коридор, извеждащ от хола, имаше три свободни стаи. Клеъри напосоки си избра една от дясната страна, която се оказа боядисана в оранжево, също като старата й спалня на Парк Слоуп. В нея имаше разтегаем диван и неголям прозорец, който гледаше към тъмните прозорци на затворена закусвалня. Председателят Мяу се бе свил върху дивана, мушнал нос в опашката си. Клеъри се настани до него и го погали зад ушите; мъркането караше цялото му телце да вибрира. Докато го милваше, забеляза ръкава на пуловера си. Беше потъмнял от засъхнала кръв. Кръвта на Люк.

Изправи се и яростно го свали, а после извади чисти дънки и топла черна блуза с V-образно деколте от раницата си и се преоблече. За миг се погледна в прозореца — беше пребледняла, мокра от снега, косата й висеше безжизнено, а луничките й изпъкваха върху лицето като петънца от боя. Не че имаше значение как изглежда. Спомни си как Джейс я беше целунал (имаше чувството, че оттогава са минали дни, а не само няколко часа) и стомахът я заболя, сякаш бе глътнала миниатюрни ножчета.

В продължение на един дълъг миг остана така, стиснала ръба на дивана, докато болката премине, а после си пое дълбоко дъх и се върна в дневната.

Майка й седеше на стол с позлатена облегалка, обвила изящните си пръсти около чаша топла вода с лимон. Магнус се бе отпуснал на един бонбоненорозов диван, вдигнал зелените си пантофи върху малката масичка.

— Глутницата успя да го стабилизира — тъкмо казваше Джослин уморено. — Само че не са сигурни докога. Мислиха, че острието трябва да е било поръсено със сребърен прах, но явно е било нещо друг. Върхът му… — Тя вдигна поглед, видя Клеъри и замълча.

— Всичко е наред, мамо. Достатъчно съм голяма, за да чуя какво е състоянието на Люк.

— Ами и те не са сигурни — меко каза Джослин. — Връхчето на острието се е счупило в едно от ребрата и се е забило в костта, но не могат да го извадят. То… то се движи.

— Движи се? — Магнус изглеждаше озадачен.

— Когато опитаха да го извадят, то потъна още по-надълбоко в костта и едва не я строши — обясни Джослин. — Той е върколак и се възстановява бързо, но това парченце е вътре в тялото му, дращи органите му и пречи на раната да зарасне.

— Демонски метал — каза Магнус. — Не сребро.

Джослин се приведе напред.

— Можеш ли да му помогнеш? Колкото и да струва, ще ти…

Магнус се изправи. Пантофите с извънземни и разчорлената му коса изобщо не отговаряха на сериозността на положението.

— Не съм сигурен.

— Но нали изцели Алек — намеси се Клеъри. — Когато Великият демон го рани…

Магнус бе започнал да крачи напред-назад.

— Тогава знаех какъв е проблемът. А сега не знам точно за какъв демонски метал става дума. Мога да опитам различни целебни магии, но това не е най-бързият начин да му помогнем.

— Тогава кой е? — попита Джослин.

— Претор Лупус. Вълците пазители. Познавах човека, който я основа, Улеи Скот. Заради някои… произшествия той силно се интересуваше от всякакви подробности за ефекта на демонските метали и вещества върху ликантропите, по същия начин, по който Мълчаливите братя водят архиви на начините за лекуване на нефилимите. С течение на времето Претор Лупус стана доста затворена и потайна организация, за съжаление. Но информацията е достъпна за членовете й.

— Люк не е член — каза Джослин. — А списъкът с имената им се пази в тайна…

— Ами Джордан? — обади се Клеъри. — Джордан е един от тях. Той може да провери. Ще му се обадя.

— Аз ще му се обадя — възрази Магнус. — Не мога да проникна в щаба на Претор Лупус, но мога да предам съобщение, което ще има някаква тежест. Ей сега се връщам.

И той се отправи към кухнята с мека стъпка, а антенките на пантофите му се поклащаха лекичко като водорасли, полюшвани от течението.

Клеъри се обърна към майка си, която се взираше в чашата с топла вода. Това бе една от любимите й тонизиращи напитки, макар че Клеъри изобщо не проумяваше как на някого може да му харесва да пие топла, кисела вода. Снегът се бе просмукал в косата на майка й и сега, когато изсъхваше, тя бе започнала да се накъдря, точно както правеше и косата на Клеъри, когато беше влажно.

— Мамо — каза тя и Джослин вдигна глава. — Ножът, който хвърли… у Люк… в Джейс ли се целеше?

— В Джонатан. — Майка й за нищо на света не би го нарекла Себастиан, знаеше Клеъри.

— Просто… — Клеъри си пое дълбоко дъх. — То е почти същото. Нали видя. Когато прониза Себастиан, на Джейс му потече кръв. Сякаш двамата са… отразени един в друг. Порежеш ли Себастиан, проливаш кръвта и на Джейс. Убиеш ли го, убиваш и Джейс.

— Клеъри… — Джослин разтърка уморените си очи. — Може ли да не го обсъждаме точно сега?

— Но ти каза, че той ще се върне за мен. Джейс, имам предвид. Трябва да съм сигурна, че няма да го нараниш…

— Е, няма как да си. Защото няма да ти обещая нищо такова, Клеъри. Съжалявам. — Майка й я гледаше с нетрепващ поглед. — Видях ви да излизате от стаята ти.

Клеъри се изчерви.

— Не искам да…

— Какво? Да говориш за това? Е, много съжалявам. Ти повдигна темата. Имаш късмет, че вече не съм в Клейва. Откога знаеш къде е Джейс?

— Не знам къде е. Днес за първи път говорих с него, откакто изчезна. Вчера го видях в Института със Себ… с Джонатан. Алек, Изабел и Саймън знаят, но не можех да кажа на никой друг. Попадне ли в ръцете на Клейва… не, не мога да го допусна.

Джослин вдигна зелените си очи.

— И защо не?

— Защото това е Джейс. Защото го обичам.

— Само че това не е Джейс. Точно там е цялата работа, Клеъри. Той вече не е онзи, който беше. Не виждаш ли…

— Разбира се, че го виждам. Не съм глупава. Но имам вяра. И преди съм го виждала обладан от демон, но той се освободи. Мисля, че Джейс все още е някъде вътре и че има начин да бъде спасен.

— Ами ако няма?

— Докажи го.

— Не можеш да докажеш отрицателно твърдение, Клариса. Разбирам, че го обичаш. Винаги си го обичала… и то прекалено силно. Мислиш ли, че не обичах баща ти? Мислиш, че не му давах шанс, отново и отново? И виж какъв бе резултатът. Джонатан. Ако не бях останала с баща ти, той нямаше да съществува…

— Нито пък аз — каза Клеъри. — В случай че си забравила, аз съм дошла след брат ми, не преди него. — Тя погледна майка си пронизващо. — Може би искаш да кажеш, че си струва никога да не съм се раждала, ако това би означавало да го няма и Джонатан?

— Не, аз…

Разнесе се изщракване на ключалка и входната врата се отвори. Беше Алек. Носеше дълго кожено яке върху син пуловер, а по черната му коса бяха полепнали снежинки. Бузите му се бяха зачервили като ябълки от студа, ала иначе лицето му беше бледо.

— Къде е Магнус? — попита той. Когато се обърна към кухнята, Клеъри видя, че под ухото си има синина с размера на палец.

— Алек! — Магнус изхвърча от кухнята и му изпрати въздушна целувка. Беше събул пантофите и сега беше бос. Котешките му очи грееха, докато гледаше Алек.

Клеъри познаваше това изражение. По същия начин и тя съзерцаваше Джейс. Алек обаче не отвърна на погледа му. Свали си палтото и го закачи на стената, видимо разстроен. Ръцете му трепереха, широките му рамене бяха напрегнати.

— Получи ли съобщението ми? — попита Магнус.

— Да. Без друго бях само на няколко преки оттук. — Алек погледна първо Клеъри, а после Джослин; тревога и несигурност се бореха за надмощие върху лицето му. Въпреки че го бяха поканили на приема на Джослин, а се бе срещал с нея още няколко пъти, те в никакъв случай не се познаваха добре. — Вярно ли е това, което Магнус ми каза? Отново си видяла Джейс?

— Както и Себастиан — потвърди Клеъри.

— И той… Джейс… как изглеждаше?

Клеъри знаеше точно какво се мъчи да я попита — като никога двамата с Алек се разбираха по-добре от всички други в стаята.

— Не се преструва за пред Себастиан — тихо отвърна тя. — Наистина се е променил. Изобщо не прилича на себе си.

— В какъв смисъл? — настоя Алек; в гласа му се долавяха едновременно гняв и уязвимост. — Как точно се е променил?

На коляното на дънките й имаше дупка и Клеъри разсеяно започна да си играе с нея, чоплейки кожата отдолу.

— Начинът, по който говори… вярва в Себастиан. В онова, което той прави, каквото и да е то. Напомних му, че Себастиан уби Макс, но него сякаш въобще не го беше грижа. — Гласът замалко да й изневери. — Каза, че Себастиан е точно толкова негов брат, колкото и Макс.

Алек пребледня и двата червени кръга на бузите му изпъкнаха като кървави петна.

— Каза ли нещо за мен? Или за Изи? Попита ли за нас?

Клеъри поклати глава; изражението на Алек й причиняваше физическа болка. С крайчеца на окото си виждаше, че Магнус също го наблюдава с пребледняло от мъка лице. Зачуди се дали все още ревнува от Джейс или страда заради Алек.

— Защо е дошъл у вас? — Алек поклати глава. — Просто не разбирам.

— Искаше да тръгна с него. Да се присъединя към тях със Себастиан. Предполагам, че иска злото им дуо да се превърне в трио. — Тя сви рамене. — Може би е самотен. Съмнявам се, че Себастиан е особено забавна компания.

— Няма откъде да сме сигурни. Може страшно да го бива на скрабъл — подхвърли Магнус.

— Той е психопат и убиец — глухо каза Алек. — И Джейс го знае.

— Само че Джейс сега не е Джейс… — започна Магнус, но не можа да довърши, защото телефонът иззвъня. — Аз ще вдигна. Откъде да знае човек кой друг може да се крие от Клейва и да си търси място, където да остане? Не е като в града да има хотели.

И той се запъти към кухнята.

Алек се строполи на дивана.

— Твърде много работи — каза той, проследявайки приятеля си с разтревожен поглед. — Цяла нощ не е спал, мъчейки се да разшифрова онези руни.

— За Клейва ли работи? — поиска да узнае Джослин.

— Не — бавно отвърна Алек. — Прави го заради това, което Джейс означава за мен. — Той вдигна ръкава си и й показа руната за парабатаи от вътрешната страна на ръката си.

— Ти знаеше, че Джейс е жив — обади се Клеъри, чийто ум бе започнал да отмята различните мисли като по списък. — Защото сте парабатаи, заради онова, което съществува между вас. И също така усети, че нещо не е наред.

— Защото е обладан — каза Джослин. — Това го е променило. Валънтайн каза, че почувствал, когато Люк станал долноземец. Усетил, че нещо не е наред.

Алек поклати глава.

— Ала когато Джейс беше обладан от Лилит, аз не го почувствах. — Сега обаче долавям, че нещо… не е наред. — Алек сведе поглед към обувките си. — Разбираш, когато твоят парабатаи умре — сякаш между вас е имало осезаема връзка, която внезапно се е скъсала и ти пропадаш. — Той вдигна очи към Клеъри. — Веднъж го усетих, в Идрис, по време на битката. Но беше толкова мимолетно… а когато се върнах в Аликанте, Джейс беше жив. Убедих сам себе си, че съм си въобразил.

Клеъри поклати глава, мислейки си за Джейс и пропития с кръв пясък край езерото Лин. „Не си си въобразил.“

— Онова, което изпитвам сега, е различно — продължи той. — Сякаш Джейс отсъства от света, но не е мъртъв. Не е и пленен… просто го няма.

— Именно — каза Клеъри. — И двата пъти, когато го видях със Себастиан, те просто се изпариха. Без никакъв портал или нещо такова. В един момент бяха там, а в следващия ги нямаше.

— Когато говорите за тук и там — обади се Магнус, връщайки се в стаята като се прозяваше, — за този и онзи свят, всъщност става дума за различни измерения. Има само няколко магьосници, които владеят магиите на измеренията. Старият ми приятел Рейгнър беше един от тях. Измеренията не лежат едно до друго — те са прегънати заедно, като хартия. Там, където се пресичат, се образуват гънки, които пречат да бъдеш открит с магия. Така че в крайна сметка не си тук, а там.

— Може би точно затова не успяваме да го открием? Затова Алек не може да го почувства? — предположи Клеъри.

— Възможно е. — Магнус прозвуча едва ли не впечатлено. — Това би означавало, че на практика няма как да ги намерим, ако те не искат да бъдат намерени. А ако някой все пак успее да ги открие, няма да има как да съобщи на останалите. Това е сложна и скъпа магия. Себастиан трябва да има връзки…

Входният звънец издрънча и те подскочиха. Магнус извъртя очи.

— Успокойте се, де — каза той и изчезна в коридора.

Върна се миг по-късно с мъж, облечен в дълга роба с пергаментов цвят, върху която отпред и отстрани с тъмно, кафеникавочервено мастило бяха изрисувани руни. Въпреки че качулката му бе вдигната, хвърляйки сянка върху лицето му, новодошлият изглеждаше напълно сух, сякаш по него не бе паднала нито една снежинка. Когато той я отметна назад, Клеъри разпозна (без изобщо да се учудва) лицето на брат Закарая.

Джослин рязко остави чашата си върху малката масичка, вперила поглед в Мълчаливия брат. Макар да бе свалил качулката, лицето му си оставаше в сянка, която скриваше очите му, така че Клеъри виждаше само тъмната му коса и високите скули, белязани от руни.

— Ти… — Гласът на Джослин заглъхна за миг. — Но Магнус ми каза, че никога няма да…

Неочакваните събития налагат вземането на неочаквани мерки.

Гласът на брат Закарая се разля в съзнанието на Клеъри, а по израженията на останалите тя разбра, че и те са го чули.

Нито Клейвът, нито Съветът ще научат каквото и да било за случилото се тук тази вечер. Ако имам възможност да спася последния от кръвната линия на Херондейл, това е по-важно от верността, която дължа на Клейва.

— Значи се разбрахме — каза Магнус. Двамата с Мълчаливия брат изглеждаха странно заедно: единият — пергаментово бял в бледите си одежди, а другият — облечен в яркожълта пижама. — Някакъв напредък с руните на Лилит?

Изучавах ги много внимателно и изслушах всички показания, дадени пред Съвета. Вярвам, че ритуалът им има две страни. Първо, тя е използвала ухапването на дневния вампир, за да пробуди съзнанието на Джонатан Моргенстърн. Тялото все още е било твърде слабо, ала умът и волята му са били живи. Вярвам, че когато Джейс Херондейл е останал на покрива сам с него, Джонатан е почерпил сили от руните и го е принудил да прекрачи магическия кръг, с който е бил обграден. В този момент волята на Джейс е била подчинена на неговата. Вярвам, че е почерпил от кръвта на Джейс силата, от която се е нуждаел, за да се възправи и да избяга от покрива, вземайки Джейс със себе си.

— И по някакъв начин това е създало връзка между тях? — предположи Клеъри. — Защото когато майка ми прониза Себастиан, Джейс също бе ранен.

Да. Онова, което Лилит е направила, е нещо като съединяващ ритуал, наподобяващ нашата церемония за създаването на парабатаи, макар и по-могъща и опасна. Сега двамата са неразривно свързани. Умре ли единият, същото ще сполети и другия. Никое оръжие на този свят не е в състояние да нарани само един от тях.

— Когато казвате, че са свързани неразривно — обади се Алек, привеждайки се напред, — това означава ли… имам предвид, Джейс ненавижда Себастиан. Той уби брат ни.

— А и не виждам как Себастиан може да харесва Джейс. През целия си живот му е завиждал безумно. Мислел го е за любимец на Валънтайн — добави Клеъри.

— Да не говорим пък — напомни Магнус, — че Джейс го уби. Това би отблъснало всекиго.

— А Джейс сякаш не си спомня всичко това — ядосано каза Клеъри. — Не, не е това… по-скоро сякаш не вярва, че се са се случили.

Спомня си ги. Ала силата на свързването е такава, че мислите му заобикалят или прескачат подобни факти, както реката тече над камъчетата в коритото си. То е като магията, която Магнус направи на ума ти, Клариса. Всеки път, щом видеше късчета от незримия свят, мозъкът ти ги отхвърляше, отвръщаше се от тях. Няма смисъл да се опитваш да спориш с Джейс за Джонатан. Истината не може да разкъса връзката им.

Мисълта на Клеъри се върна към реакцията на Джейс, когато му бе припомнила, че Макс бе умрял от ръката на Себастиан — как лицето му се бе навъсило за миг, само за да се изглади миг по-късно, сякаш бе забравил думите й толкова бързо, колкото тя ги бе изрекла.

Поне имате утехата, колкото и да е малка, че Джонатан Моргенстърн е също толкова здраво свързан, колкото и вашият Джейс. Не може да го нарани, а и не би искал да го стори — добави Закарая. Алек разпери ръце.

— Значи сега се обичат, така ли? Станали са първи приятели? — В гласа му ясно се долавяха нотки на болка и ревност.

Не, станали са едно. Всеки от тях вижда така, както и другият. Знаят, че не могат един без друг. Себастиан е водещият във връзката им. В каквото вярва той, в това вярва и Джейс. Каквото иска той, същото иска и Джейс.

— Значи е обладан — отсече Алек.

Когато си обладан, често пъти частица от истинското ти съзнание остава недокосната. Онези, които някога са били обладани, след това разказват как са наблюдавали действията си отстрани, крещейки за помощ, ала оставайки нечути. Джейс е изцяло в тялото и ума си. Вярва, че е напълно здравомислещ и че прави точно това, което иска.

— За какво тогава съм му аз? — попита Клеъри с разтреперан глас. — Защо дойде в стаята ми? — Като се надяваше да не се е изчервила, тя опита да пропъди спомена за целувката му, за натиска на тялото му върху нейното в леглото й.

Все още те обича — безплътният глас на брат Закарая бе учудващо мек. — Ти си онова, около което се върти светът му. Това не се е променило.

— Ето защо трябваше да се махнем — напрегнато каза Джослин. — Той ще се върне за нея. Не можехме да останем и в участъка. Не знам къде бихме били на сигурно място…

— Тук — заяви Магнус. — Мога да издигна магически бариери, които Джейс и Себастиан няма да успеят да преминат.

Клеъри видя облекчението, нахлуло в очите на майка й.

— Благодаря ти — каза Джослин. Магнус махна с ръка.

— За мен ще е чест. Обичам да отблъсквам ядосани ловци на сенки, особено когато са обладани.

Той не е обладан — напомни им брат Закарая.

— Да не издребняваме — рече Магнус. — Въпросът е какви ги вършат онези двамата? Какво планират?

— Клеъри каза, че когато ги видяла в библиотеката, Себастиан подхвърлил, че Джейс много скоро щял да управлява Института — обади се Алек. — Значи определено кроят нещо.

— Най-вероятно продължават започнатото от Валънтайн — предположи Магнус. — Долу долноземците, да убием всички непокорни ловци на сенки, дрън, дрън, дрън.

— Може би. — Клеъри не бе толкова сигурна. — Джейс спомена, че сега Себастиан служел на по-висша кауза.

— Само Ангелът знае какво предвещава това — каза Джослин. — Години наред бях женена за фанатик и ми е ясно какво означава „висша кауза“: да изтезаваш невинните, да сееш смърт, да обърнеш гръб на някогашните си приятели и всичко това — в името на нещо, което смяташ за по-голямо от себе си, но което не е нищо друго, освен алчност и детинщина, украсени във фамозни фрази.

— Мамо! — Клеъри не бе свикнала да чува такава злъч в гласа на майка си.

Ала Джослин гледаше към брат Закарая.

— Каза, че никое оръжие на този свят не може да рани само единия. Никое оръжие, за което си чувал…

В очите на Магнус изведнъж припламна огън, като котешки очи, уловили лъч светлина.

— Мислиш, че…

— Железните сестри — заяви Джослин. — Никой не разбира от оръжия повече от тях. Може би те ще имат отговор.

Железните сестри, както Клеъри знаеше, бяха женски орден като този на Мълчаливите братя. Те не зашиваха устите и очите си като братята, но за сметка на това живееха почти напълно изолирани в кула, чието точно местонахождение се пазеше в тайна. Те не бяха воини, а творци — ръцете, които изработваха оръжията, стилитата и серафимските ками, с чиято помощ ловците на сенки оставаха живи. Имаше руни, които единствено те можеха да издълбаят и само те знаеха как да изваят сребристобялото вещество, наричано адамас, в демонични кули, стилита и рунически камъни. Трудно бе да ги види човек, тъй като не присъстваха на заседанията на Съвета, нито пък ходеха в Аликанте.

Възможно е — реши брат Закарая след дълга пауза.

— Ако Себастиан може да бъде убит… ако съществува оръжие, което е в състояние да отнеме неговия живот, но не и този на Джейс… това означава ли, че Джейс ще се освободи от влиянието му? — попита Клеъри.

Последва още по-дълга пауза, преди брат Закарая най-сетне да отговори.

Да. Това е най-вероятният изход.

— Значи трябва да отидем при сестрите. — Изтощение обгръщаше Клеъри като плащ, затваряше клепачите й, вгорчаваше вкуса в устата й. Тя потърка очи в опит да го прогони. — Още сега.

— Аз не мога — каза Магнус. — Само жени, и то ловци на сенки, могат да прекрачат прага на Елмазената цитадела.

— Ти също няма да ходиш — заяви Джослин на Клеъри с възможно най-строгия си глас, същия, който използваше за забрани от рода на „не, няма да обикаляш по клубовете със Саймън след полунощ“. — Тук, зад магическите бариери на Магнус, ще си в по-голяма безопасност.

— Изабел? — обади се Алек. — Изабел може да отиде.

— Имаш ли някаква представа къде е? — попита Клеъри.

— Вкъщи, предполагам — сви рамене Алек. — Мога да й звънна…

— Аз ще се погрижа — намеси се Магнус, като извади телефона с едно движение и написа съобщение с умение, плод на дългогодишна практика. — Късно е и няма защо да я будим. Всички се нуждаем от почивка. Ако ще ви пращам при Железните сестри, ще трябва да го направим утре.

— Аз ще я придружа — каза Джослин. — Никой не търси точно мен, а е по-добре да не ходи сама. Вече не съм ловец на сенки, но някога бях. Нужно е само един от нас да е с ненакърнена репутация.

— Не е честно — възпротиви се Клеъри.

Майка й отказваше да я погледне.

— Клеъри…

— През последните две седмици на практика се превърнах в затворник. — Тя се изправи на крака, гласът й трепереше. — Клейвът ми забрани да търся Джейс. А сега, когато той дойде при мен — при мен — ти не ми разрешаваш да отида с теб при Железните сестри…

— Не е безопасно. Джейс най-вероятно те следи магически…

Тук вече Клеъри не издържа.

— Всеки път, когато се опиташ да ме предпазиш от нещо, съсипваш живота ми!

— Не, колкото повече се сближаваш с Джейс, толкова повече сама съсипваш живота си! — също толкова рязко отвърна майка й. — Всеки риск, който си поемала, всяка опасност, на която си се излагала, са били заради него! Той опря нож в гърлото ти, Клариса…

— Не беше той — каза Клеъри с най-тихия и опасен глас, на който бе способна. — Смяташ ли, че бих останала и за миг с момче, което ме заплашва с нож, дори да го обичах? Може би твърде дълго си живяла в света на мунданите, мамо, но магия съществува. Онзи, който ме нарани, не беше Джейс. Беше демон с неговото лице. Онзи, който ме търси сега, също не е Джейс. Но ако умре…

— Отива си и шансът някога да си върнем Джейс — довърши Алек.

— Ако изобщо има такъв — рече Джослин. — Господи, Клеъри, само погледни доказателствата. Мислеше, че сте брат и сестра! Пожертва всичко, за да го спасиш, а един Велик демон го използва, за да се добере до теб! Кога най-сетне ще приемеш, че не ви е писано да бъдете заедно?

Клеъри се олюля, сякаш я бяха зашлевили. Брат Закарая стоеше неподвижен като статуя, все едно никой не крещеше, а Магнус и Алек ги гледаха с широко отворени очи. Бузите на Джослин бяха пламнали, очите й горяха от гняв. Неспособна да говори, Клеъри рязко се обърна, прекоси коридора и затръшна вратата на стаята за гости зад себе си.

— Е, добре, ето ме — каза Саймън. На покрива духаше студен вятър и той мушна ръце в джобовете на дънките си. Не че усещаше студа, просто му се струваше, че така трябва да постъпи. Когато отново заговори, повиши глас: — Дойдох. Къде си?

Градината на покрива на хотел „Гринич“ (който в момента бе затворен и поради това — празен) бе направена в английски стил, с грижливо оформени миниатюрни дръвчета, елегантно разпръснати мебели от ракита и от стъкло, както и чадъри, които плющяха на вятъра. Голи в зимния студ, решетки за увивни рози осейваха каменните стени, които обграждаха покрива и над които Саймън виждаше светлините на Ню Йорк.

— Тук съм — разнесе се глас и от един ракитен стол се надигна строен силует. — Бях започнал да се чудя дали изобщо ще се появиш, дневни вампире.

— Рафаел. — В гласа на Саймън прозвуча примирение. Той тръгна по дървената настилка, която лъкатушеше между цветните лехи и изкуствените езерца, обградени с лъскав кварц. — И аз се чудех същото.

Приближи се малко и сега вече го видя съвсем ясно. Саймън имаше прекрасно нощно зрение и единствено умението на Рафаел да се слива със сенките му бе попречило да го види по-рано. Другият вампир носеше черен костюм, а на китките му проблясваха копчета за ръкавели с формата на окови. Все още имаше ангелско, момчешко лице, ала погледът, който спря върху Саймън, бе студен.

— Когато те повика Люис, предводителят на манхатънския вампирски клан на вампирите, не може да не се отзовеш.

— И ако не го сторя? Ще ме пронижете с кол ли? — Саймън разпери ръце. — Давай. Прави с мен каквото поискаш. Развихри се.

— Dios, ама че си досаден — каза Рафаел; зад него, подпрян на стената, Саймън забеляза хромовия блясък на вампирския мотор, с който бе дошъл дотук.

Той свали ръце.

— Ти си този, който ме повика.

— Искам да ти предложа работа — заяви Рафаел.

— Сериозно? Закъсали сте го за персонал в хотела ли?

— Нуждая се от телохранител.

Саймън го изгледа изпитателно.

— Да не си гледал „Бодигард“? Защото не възнамерявам да се влюбя в теб и да те нося насам-натам в силните си обятия.

Рафаел го изгледа кисело.

— Ще ти платя допълнително, ако не си отваряш устата, докато си на работа.

Саймън го зяпна.

— Ама ти говориш сериозно?

— Нямаше да се хабя да се срещам с теб, ако не бях сериозен. Ако бях в настроение за шеги, щях да си прекарам времето с някого, когото харесвам. — Рафаел отново седна в ракитения стол. — Камила Белкор е на свобода в Ню Йорк. Ловците на сенки се интересуват единствено от онази тъпа история покрай сина на Валънтайн и няма да си дадат труда да я издирят. Тя представлява непосредствена заплаха за мен, тъй като иска да си върне контрола над манхатънския клан. Повечето от тях са ми верни, така че най-лесният начин да се изкачи до върха на йерархията е като ме убие.

— Ясно — бавно каза Саймън. — Но защо точно аз?

— Ти си дневен вампир. През нощта има кой да ме брани, но ти можеш да ме защитиш през деня, когато повечето от нашата раса са безсилни. Освен това носиш знака на Каин. Ако ти стоиш между мен и нея, тя няма да посмее да ме нападне.

— Всичко това е така, но няма да го направя.

Рафаел го изгледа невярващо.

— Защо не?

Думите направо изскочиха от устата на Саймън.

— Ти майтапиш ли се? Защото откакто станах вампир не си направил абсолютно нищо за мен. Тъкмо обратното, положи всички усилия да ми вгорчиш живота и да му сложиш край. Така че, ако предпочиташ да се изразя като вампир — за мен е огромно удоволствие, господарю мой, да ви кажа: Вървете на майната си.

— Не е разумно да ме превръщаш в свой враг, дневни вампире. Като приятели…

Саймън се изсмя, неспособен да повярва на ушите си.

— Я чакай! Значи досега сме били приятели? На това ти му казваш приятелство?

Рафаел оголи вампирските си зъби и Саймън си даде сметка, че наистина е ядосан.

— Знам защо ми отказваш, дневни вампире, и не е заради някакво престорено чувство, че си бил отритнат. Толкова тясно си свързан с ловците на сенки, че се имаш за един от тях. Виждали сме те с тях. Вместо да посвещаваш нощите си на лов, както би трябвало, ти ги прекарваш с дъщерята на Валънтайн. Живееш с върколак. Ти си срам за вампирите.

— Така ли провеждаш всичките си интервюта за работа?

Рафаел отново оголи зъби.

— Трябва да решиш дали си вампир или ловец на сенки.

— В такъв случай избирам ловец на сенки. Защото от досегашния си опит с вампирите, вие определено не струвате.

Рафаел се изправи.

— Правиш огромна грешка.

— Вече ти казах…

Другият вампир го прекъсна с махване на ръка.

— Надига се мрак. Той ще залее земята с жупел и черни сенки, а когато всичко свърши, от скъпоценните ти нефилими няма да е останало нищо. Ние, децата на нощта, ще оцелеем, защото живеем в тъмнина. Ала ако продължиш да се отричаш от истинската си същност, ти също ще бъдеш унищожен и никой няма да си мръдне пръста, за да ти се притече на помощ.

Инстинктивно, Саймън докосна знака на Каин на челото си и Рафаел се изсмя беззвучно.

— А, да, знакът, с който Ангелът те беляза. Във времената на мрак ангелите също ще бъдат погубени. Силата им няма да ти помогне. И ще сториш добре да се молиш да не го изгубиш, преди войната да е избухнала. Защото ако това се случи, готви се за същинска опашка от врагове, чакащи реда си, за да се разправят с теб. А аз ще бъда начело.

Клеъри дълго лежа по гръб върху разтегаемия диван на Магнус. Чу как майка й мина по коридора и влезе в една от празните спални за гости, затваряйки вратата зад себе си. През вратата на своята стая чуваше как Магнус и Алек разговарят тихичко в дневната. Предполагаше, че би могла да ги изчака да заспят, но Алек бе споменал, че напоследък Магнус стоял буден до малките часове на нощта, изучавайки руните, и макар брат Закарая да бе казал, че ги е превел, не можеше да е сигурна, че двамата ще си легнат скоро.

Тя седна в леглото до Председателя Мяу, който издаде неясен звук на недоволство, и затършува в раницата си. Извади прозрачна пластмасова кутия и я отвори. Вътре бяха цветните й моливи, няколко парченца тебешир… и стилито й.

Клеъри стана, мушна стилито в джоба на якето си и взе телефона си от бюрото. Написа съобщение (ДА СЕ ВИДИМ В „ПРИ ТАКИ“), изпрати го успешно, след което прибра апарата в джоба на дънките и си пое дълбоко дъх.

Не беше честно спрямо Магнус, знаеше го. Беше обещал на майка й, че ще се грижи за нея, а това не включваше тя да се измъкне тайно от апартамента му. Само че тя си бе държала устата затворена. Не беше обещала нищо. И освен това — ставаше дума за Джейс.

„Ти би направила всичко, за да го спасиш, каквото и да ти струва това, каквото и да се наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?“

Извади стилито си, насочи връхчето към оранжевата стена и започна да рисува портал.

 

 

Силно тропане събуди Джордан. Той рязко седна и се изтърколи от леглото, заемайки приклекнала поза на пода. Годините обучение с Претор Лупус му бяха създали мълниеносни рефлекси и навика да спи леко. Бързо подушване и оглеждане на стаята не разкри нищо, освен лунните лъчи, осветяващи пода пред него.

Тропането се повтори и този път той го разпозна. Някой блъскаше по входната врата. Понеже както обикновено си бе легнал само по боксерки, той си нахлузи дънки и тениска, отвори вратата на стаята си и отиде в коридора. Ако бяха тумба пияни колежанчета, които се забавляваха, като чукаха по всички врати в сградата, чакаше ги близка среща с разгневен върколак.

Посегна към вратата… и се поколеба. В мислите му отново изникна образът, преследвал го в дългите часове, докато успее да заспи — на Мая, побягнала от него в корабостроителницата. Изражението й, когато се бе отдръпнала. Беше я притиснал, знаеше си го; беше поискал твърде много от нея, твърде рано. С което най-вероятно тотално бе прецакал всичко. Освен ако… ами ако беше премислила? Нали някога връзката им се състоеше именно от пламенни караници и също толкова пламенни сдобрявания.

Той отвори вратата с разтуптяно сърце. И примига. На прага стоеше Изабел Лайтууд. Лъскавата й черна коса се спускаше почти до кръста й; носеше високи до коленете велурени ботуши, впити дънки и червена копринена блуза; познатият червен медальон проблясваше мрачно около врата й.

— Изабел? — Не можа да скрие изненадата в гласа си, нито пък, подозираше той — разочарованието.

— Е, и аз не търсех теб — заяви тя и като мина покрай него, влезе в апартамента. Под мириса на ловец на сенки (като стоплено от слънцето стъкло), се долавяше парфюм с розово ухание. — Исках да се видя със Саймън.

Джордан присви очи насреща й.

— Два часът през нощта е.

Тя сви рамене.

— Той е вампир.

— Аз обаче не съм.

— Нима? — Ъгълчетата на червените й устни се извиха. — Да не би да те събудих? — Тя се пресегна и разкопча най-горното копче на дънките му, при което връхчето на нокътя й одраска плоския му корем. Джордан усети как мускулите му се стегнаха. Не можеше да отрече, че Изи изглежда страхотно. Освен това бе леко плашеща. Той се зачуди как изобщо скромният Саймън успява да се справи с нея. — Няма да е лошо да си закопчаваш дънките догоре. Между другото — готини боксерки.

Тя го заобиколи и се отправи към стаята на Саймън, а Джордан я последва, като си закопчаваше дънките и мърмореше как нямало нищо странно в това на бельото ти да са щамповани танцуващи пингвини.

Изабел надникна в стаята на Саймън.

— Няма го. — Тя затръшна вратата зад себе си и като се облегна на стената, погледна към Джордан. — Нали ми каза, че било два през нощта?

— Аха. Сигурно е при Клеъри. Напоследък често спи там.

Изабел прехапа устни.

— А, да. Разбира се.

Джордан бе завладян от усещането (както му се случваше понякога), че е казал нещо неуместно, без сам да е сигурен какво точно.

— Има ли причина да си тук? Искам да кажа, да не се е случило нещо? Какво не е наред?

— Какво не е наред ли? — Изабел разпери ръце. — Искаш да кажеш, освен че брат ми изчезна и най-вероятно мозъкът му е промит от злия демон, който уби другия ми брат, че родителите ми се развеждат, а Саймън е с Клеъри…

Тя млъкна рязко и като го заобиколи, се върна в дневната. Джордан забърза след нея. Докато я настигне, тя бе отишла в кухнята и тършуваше из шкафовете.

— Имаш би нещо за пиене? „Бароло“? „Сагрантино“?^[1]

Джордан я улови за раменете и внимателно я изкара от кухнята.

— Седни. Ще ти сипя текила.

— Текила?

— Само това имаме. Текила и сироп за кашлица.

Изабел се настани на един от високите столове край кухненския плот и махна с ръка. Джордан би очаквал да има съвършено оформен маникюр, лакиран в червено или розово, за да си отива с останалата част от нея, ала не — нали беше ловец на сенки. По ръцете й имаше белези, ноктите й бяха късо изрязани и изпилени. Руната с отвореното око проблясваше в черно върху дясната й ръка.

— Става.

Джордан грабна бутилката с текила, свали капачката и напълни една малка чашка. Побутна я към Изабел, която я изпразни на един дъх, намръщи се и я тресна върху плота.

— Не е достатъчно. — Тя взе бутилката от ръката му, отметна глава назад и отпи веднъж, два, три пъти. Когато остави шишето на плота, бузите й бяха пламнали.

— Къде си се научила да пиеш така? — Джордан не бе сигурен дали би трябвало да е впечатлен или уплашен.

— В Идрис позволената възраст за употреба на алкохол е петнайсет години. Не че някой изобщо обръща внимание. Още като малка пиех вино, разредено с вода, заедно с родителите си — сви рамене Изабел; в жеста й липсваше малко от обичайната плавна координираност на движенията й.

— Ясно. Е, искаш ли да предам нещо на Саймън или…

— Не. — Тя отново отпи голяма глътка от бутилката. — Почерпих се порядъчно и дойдох да говоря с него, а той, разбира се, е при Клеъри. Защо ли се учудвам.

— Мислех, че ти си тази, която му каза да отиде при нея.

— Аха. — Изабел започна да си играе с етикета на бутилката. — Така беше.

— Ами тогава му кажи да престане — предложи Джордан, съвсем разумно според него.

— Не мога да го направя — изтощено обясни Изабел. — Задължена съм й.

Джордан се облегна на плота. Чувстваше се малко като барман в някой телевизионен сериал, раздаващ мъдри съвети.

— Какво й дължиш?

— Живот.

Джордан примига. Барманските му умения в даването на съвети не се простираха чак дотук.

— Клеъри ти е спасила живота?

— Не моя, този на Джейс. Можеше да поиска всичко от Разиел, ала тя спаси брат ми. На много малко хора в живота си съм имала доверие. Имам предвид — истинско доверие. Майка ми, Алек, Джейс и Макс. Вече изгубих един от тях. Именно благодарение на Клеъри не изгубих още един.

— Мислиш ли, че някога ще си в състояние да се довериш напълно на някого, с когото нямаш кръвна връзка?

— С Джейс нямам кръвна връзка. Не и в действителност. — Изабел избегна очите му.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Джордан с многозначителен поглед към стаята на Саймън.

Изи се намръщи.

— Ловците на сенки живеят според код на честта, върколако — заяви тя и за миг придоби онази арогантност на нефилимите, заради която толкова долноземци ги мразеха. — Клеъри спаси от смърт един Лайтууд. Дължа й живота си. И след като не мога да й го дам (пък и не виждам каква полза би имала от него), значи ще й дам онова, което ще я направи по-малко нещастна.

— Не можеш да й дадеш Саймън. Той е човешко същество, Изабел. Ходи, където си поиска.

— Е, да. Определено няма нищо против да ходи там, където е тя, нали?

Джордан се поколеба. Нещо в думите на Изабел не му се струваше съвсем правилно, но пък не можеше да каже, че тя греши напълно. В отношенията на Саймън с Клеъри имаше лекота, каквато той не показваше с никой друг. Джордан, който през целия си живот бе обичал (и все още обичаше) само едно момиче, не смяташе, че притежава необходимия опит да раздава съвети в тази област… макар да помнеше киселото предупреждение на Саймън, че гаджето на Клеъри било същинска атомна бомба. Дали зад думите му се криеше ревност Джордан не бе сигурен, така, както не бе сигурен, че някога изобщо можеш да забравиш първото момиче, което си обичал. Особено ако си с него всеки ден. Изабел щракна с пръсти.

— Ей! Слушаш ли ме изобщо? — Тя наклони глава на една страна, издуха кичур коса от лицето си и го изгледа изпитателно. — Както и да е, я кажи какво става с теб и Мая?

— Нищо. — Малката думичка бе по-изразителна и от най-дългата реч. — Струва ми се, че никога няма да престане да ме мрази.

— Нищо чудно — заяви Изабел. — Има основателна причина.

— Благодаря ти.

— Не очаквай неискрени утешения от мен — каза Изи и побутна бутилката с текила настрани. Тъмните й, пълни с живот очи се спряха върху него. — Ела тук, върколако.

Беше понижила глас и сега той бе мек, изкусителен. Джордан преглътна мъчително — гърлото му изведнъж бе пресъхнало. Спомни си какво си бе помислил онази вечер пред „Айрънуъркс“ когато я видя в червената й рокля: „Това е момичето, с което Саймън е излизал зад гърба на Мая?“ Никоя от двете не оставяше впечатлението, че можеш да й изневериш и да останеш жив.

Също както никоя от тях не бе момиче, на което можеш да откажеш. Много предпазливо, той заобиколи кухненския плот и се приближи. Беше на няколко крачки от нея, когато тя го улови за китките и го придърпа към себе си. Пръстите й се плъзнаха по ръцете му, по коравите му бицепси, по широките му рамене. Пулсът на Джордан се ускори. Ясно долавяше топлината, която се излъчваше от тялото й, примесена с мириса на парфюма й и сладкия дъх на текила.

— Страшно си привлекателен — каза тя. Ръцете й се спуснаха надолу и се долепиха до гърдите му. — Знаеш го, нали?

Джордан се зачуди дали може да усети биенето на сърцето му през ризата. Виждал бе как доста момичета (а и някои момчета) го зяпат на улицата, виждал бе и отражението си в огледалото, ала никога не му бе отдавал кой знае какво значение. От толкова отдавна мислеше само за Мая, че го беше грижа единствено дали тя ще го сметне за привлекателен, ако някога отново се срещнат. Много пъти го бяха сваляли, ала далеч не толкова често момичета като Изабел и никога — толкова безцеремонно. Зачуди се дали ще го целуне. Откакто стана на петнайсет години, не бе целувал друга, освен Мая. Ала Изабел бе вдигнала големите си тъмни очи към него, отворила лекичко ягодовочервените си устни. Джордан неволно се запита дали и на вкус щяха да бъдат като ягоди.

— И въобще не ме е грижа.

— Изабел, не мисля… Чакай малко, какво?

— Би трябвало да ме е грижа — каза тя. — Имам предвид, че заради Мая така или иначе не бих ти свалила дрехите, без да му мисля. Дори и да исках. Работата е там, че не искам. Което е необичайно.

— А. — Джордан бе обзет от облекчение, примесено с мъничка доза разочарование. — Ами… това е добре, нали?

— Непрекъснато мисля за него — продължи тя. — Ужасно е. Нищо такова не ми се беше случвало досега.

— Имаш предвид Саймън?

— Кльощаво мунданско копеле — каза Изабел и свали ръце от гърдите на Джордан. — Само дето вече не е. Кльощав, имам предвид. Нито пък мундан. А и ми е приятно да съм с него. Той ме разсмива. Освен това ми харесва как се усмихва. Нали знаеш, едното ъгълче на устата му се вдига преди другото… Е, нали живееш с него, не може да не си забелязал.

— Не бих казал.

— Липсва ми, когато не е наблизо — призна си Изабел. — Мислех… Не знам, след случилото се онази нощ с Лилит, нещата между нас не са същите. Но сега той непрекъснато е с Клеъри. А аз не мога дори да й се разсърдя.

— Ти изгуби брат си.

Изабел вдигна очи към него.

— Какво?

— Ами той прави всичко по силите си, за да накара Клеъри да се почувства по-добре, след като изгуби Джейс — обясни Джордан. — Ала Джейс ти е брат. Не би ли трябвало Саймън да прави всичко по силите си, за да помогне и на теб да се почувстваш по-добре? Може и да няма как да се разсърдиш на нея, но можеш да се разсърдиш на него.

Изабел го изгледа продължително.

— Само че ние не сме си никакви. Той не ми е гадже. Аз просто го харесвам. — Тя се намръщи. — По дяволите. Не мога да повярвам, че го казах. Май съм по-пияна, отколкото си мислех.

— Вече се бях досетил от нещата, които наговори преди това — усмихна й се Джордан.

Изабел не отвърна на усмивката му, но притвори очи и го изгледа през миглите си.

— Не си толкова лош — отбеляза тя. — Ако искаш, мога да кажа на Мая някои хубави неща за теб.

— Не, благодаря. — Джордан не бе сигурен какво точно разбира Изи под „хубави неща“ и се боеше да открие. — Знаеш ли, когато преживяваш тежък период е нормално да искаш да бъдеш с онзи, когото… — Беше на път да каже „обичаш“, но си даде сметка, че тя никога не бе използвала тази дума и я смени. — Онзи, на когото държиш. Само дето не мисля, че Саймън знае какво изпитваш към него.

Изабел отново отвори очи.

— Говори ли изобщо за мен?

— Мисли, че си много силна. И че изобщо не се нуждаеш от него. Според мен се чувства… излишен в живота ти. В смисъл, какво може да ти предложи, при положение че ти вече си съвършена? Защо ти е някой като него? — Джордан примига няколко пъти; не беше възнамерявал да изприказва всичко това, а и не беше сигурен колко от него се отнасяше до Саймън и колко — до тях с Мая.

— Значи мислиш, че трябва да му кажа какво чувствам? — тихичко попита Изабел.

— Да. Определено. Кажи му какво изпитваш.

— Добре. — Тя грабна бутилката с текила и отпи голяма глътка. — Още сега ще отида при Клеъри и ще му кажа.

Зрънце тревога покълна в гърдите на Джордан.

— Не можеш. Почти три часът през нощта е.

— Ако почакам, ще ме дострашее — обясни тя с онзи убедителен тон, който може да се чуе само от много пияни хора, и отпи нова глътка. — Ще отида там, ще почукам на прозореца и ще му кажа какво изпитвам.

— Знаеш ли изобщо кой е прозорецът на Клеъри?

Изабел присви очи.

— Неее.

Плашещата представа как пияната Изабел събужда Джослин и Люк изплува в главата на Джордан.

— Изабел, недей.

Той посегна да й вземе бутилката, ала тя я дръпна към себе си.

— Май започвам да си променям мнението за теб — заяви тя полузаплашително, но ефектът би бил по-голям, ако беше в състояние да фокусира погледа си върху него. — Вече не те харесвам толкова.

Изправи се, погледна към краката си с изненадано изражение… и политна назад. Единствено благодарение на бързите си рефлекси Джордан успя да я улови, преди да е паднала на пода.