Касандра Клеър
Град на изгубени души (21)

20
Врата към мрака

Клеъри изкрещя от чувство на безсилие, докато парчето стъкло се забиваше в дървения под на сантиметри от гърлото на Себастиан.

Усети как той се разсмя под нея.

— Не можеш да го направиш. Не можеш да ме убиеш.

— Върви по дяволите — озъби се тя. — Не мога да убия Джейс.

— Все същото. — Себастиан се изправи толкова бързо, че Клеъри едва успя да види движението му, и я зашлеви през лицето с такава сила, че тя се хързулна по покрития със стъклени отломки под. Спря чак когато се блъсна в стената, давейки се и кашляйки кръв. Зарови лице в ръката си; от металическия вкус и мирис на кръвта й, които тегнеха навсякъде, й се повдигаше. Миг по-късно Себастиан я стисна за якето и я издърпа на крака.

Клеъри дори не опита да се съпротивлява. Какъв бе смисълът? Защо да се бориш с някого, който е готов да те убие и който е наясно, че ти не само не си готов да сториш същото, но дори не си в състояние да го раниш сериозно? Той винаги щеше да печели. Остана напълно неподвижна, докато брат й я оглеждаше.

— Можеше да е и по-лошо. Изглежда, че якето те е предпазило от по-сериозни наранявания.

По-сериозни наранявания? Клеъри имаше чувството, че някой е нарязал цялото й тяло с бръснач. Изгледа го свирепо през миглите си, когато той я вдигна на ръце. Бе също като в Париж, когато я бе отнесъл далеч от демоните дахак, ала докато тогава беше, ако не благодарна, то поне объркана, сега изпитваше единствено клокочеща ненавист. Тялото й бе напрегнато, докато той се изкачваше по стълбите с нея, а ботушите му тропаха върху стъклото. Клеъри се опитваше да забрави, че го докосва, че ръката му е под бедрата й, а пръстите му почиват собственически върху гърба й.

„Ще го убия“ помисли си. „Ще намеря начин и ще го убия.“

Себастиан влезе в стаята на Джейс и я пусна на пода. Клеъри се олюля, но той я улови и й свали якето. Тениската, която носеше отдолу, бе станала на ивици, сякаш някой бе прокарал ренде през нея, и цялата бе подгизнала от кръв.

Себастиан подсвирна.

— Изглеждаш ужасно, сестричке. Най-добре върви в банята и се опитай да поизмиеш всичката тази кръв.

— Не — заяви Клеъри. — Нека ме видят така. Нека видят какво е трябвало да направиш, за да ме принудиш да дойда с теб.

Себастиан я сграбчи за брадичката и я накара да го погледне. Лицата им бяха на сантиметри. Искаше й се да затвори очи, но нямаше намерение да му достави това удоволствие; отвърна на погледа му и се взря в сребърните пръстени в черните му очи и кръвта по устната му, където го беше ухапала.

— Ти ми принадлежиш — повтори той. — И ще бъдеш до мен, независимо какво трябва да сторя, за да те накарам.

— Защо? — Гневът горчеше в устата й, като кръвта, която все още можеше да вкуси. — Защо те е грижа? Знам, че не можеш да убиеш Джейс, но това не важи за мен. Защо просто не го направиш?

В продължение на един мимолетен миг очите му придобиха далечен, замъглен поглед, сякаш виждаше нещо невидимо за нея.

— Този свят ще бъде погълнат от огньовете на Ада. Но аз ще преведа теб и Джейс през тях, стига само да правите каквото ви кажа. Това е милост, която няма да проявя към никой друг. Не виждаш ли колко глупаво е да я отхвърляш?

— Джонатан, не виждаш ли колко немислимо е да очакваш да се бия рамо до рамо с теб, когато възнамеряваш да изпепелиш света?

Погледът му отново се фокусира и той спря очи върху лицето й.

— Но защо? — Въпросът прозвуча почти умолително. — Защо толкова държиш на този свят? Знаеш, че има и други. — Кръвта му бе така алена върху снежнобялата кожа. — Кажи ми, че ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш и ще се биеш заедно с мен.

— Никога няма да те обикна. Грешеше, когато каза, че във вените си имаме една и съща кръв. В твоите тече отрова. Демонска отрова. — Тя буквално изплю последните думи.

Себастиан само се усмихна; очите му грееха мрачно. Клеъри усети как нещо я опари по ръката и подскочи, преди да осъзнае, че е стили — той рисуваше иратце върху кожата. Ненавиждаше го дори когато болката бързо започна да отслабва. Гривната подрънкваше около китката му, докато той движеше умело ръка, довършвайки руната.

— Знаех, че ме излъга — неочаквано каза Клеъри.

— Изричам толкова много лъжи, сладурче. Коя точно имаш предвид?

— За гривната ти. „Acheronta movebo“. Не значи „Така правим с тираните“. Онова е „sic simper tyrannis“. А това е от Вергилий. „Olectere si nequeo superos, Acheronta movebo“. „Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.“

— Латинският ти е по-добър, отколкото мислех.

— Бързо се уча.

— Но не достатъчно. — Той пусна брадичката й. — А сега върви в банята и се оправи — нареди и я побутна. След това взе церемониалната рокля на майка й от леглото и я тикна в ръцете й. — Времето напредва, а търпението ми се изчерпва. Ако до десет минути не си готова, ще вляза при теб. Повярвай ми, това никак няма да ти хареса.

 

 

— Умирам от глад — каза Мая. — Имам чувството, че не съм яла от дни. — Тя отвори вратата на хладилника и надникна вътре. — Гадост!

Джордан я придърпа към себе си и като обви ръце около нея, зарови лице в тила й.

— Може да си поръчаме нещо. Пица. Тайландска храна, мексиканска… каквото поискаш. Стига да не струва повече от двайсет и пет долара.

Мая се обърна в прегръдките му, като се смееше. Носеше една от неговите ризи, която бе голяма и на Джордан, а на нея й стигаше до коленете. Косата й бе вдигната и вързана на врата.

— Ама че си прахосник! — подхвърли тя.

— За теб — каквото поискаш. — Повдигна я през кръста и я сложи да седне на един от столовете до кухненския плот. — Може да си поръчаш тако. — Той я целуна. Устните му бяха сладки, с лек вкус на мента от пастата за зъби. Мая почувства електричеството, което преминаваше през нея всеки път, когато го докоснеше — онова, което започваше в основата на гръбнака й и плъзваше до всяко нервно окончание в тялото й.

Изкиска се до устните му и обви ръце около врата му. Пронизителен звън секна песента на кръвта й и Джордан се обърна, сбърчил вежди.

— Телефонът ми. — Като я държеше с една ръка, той затършува по плота зад себе си. Докато го намери, телефонът бе спрял да звъни, но той все пак го погледна и се намръщи. — Претор Лупус.

Те никога не звъняха или поне го правеха изключително рядко. Само когато бе въпрос на живот и смърт. Мая въздъхна и се облегна назад.

— Най-добре вдигни.

Джордан кимна и поднесе слушалката към ухото си. Гласът му бе като тихо мърморене някъде в подсъзнанието й, докато тя скачаше от плота, за да отиде до хладилника, където бяха закачени менютата на различни ресторанти, които доставяха по домовете. Прегледа ги и когато откри едно от любимия й местен ресторант за тайландска храна, се обърна, стиснала го в ръка.

Джордан стоеше насред дневната, пребелял като платно, телефонът — забравен в ръката му. От слушалката се носеше далечен металически глас, който викаше името му.

Мая изпусна менюто и се втурна към него. Взе телефона от ръката му, затвори го и го постави върху плота.

— Джордан? Какво е станало?

— Съквартирантът ми… Ник… нали си спомняш? — Лешниковите му очи се взираха невярващо пред себе си. — Не го познаваш, но…

— Видях негови снимки — каза Мая. — Станало ли е нещо?

— Мъртъв е.

— Как?

— Разкъсано гърло, а цялата му кръв — източена. Мислят, че е открил онази, за която отговаряше, и тя го е убила.

— Морийн? — Мая бе шокирана. — Но тя е още момиченце.

— Сега е вампир. — Джордан си пое с усилие дъх. — Мая…

Тя се взираше в него. Очите му бяха замъглени, косата — разрошена. Внезапно в гърдите й се надигна паника. Да се целува и прегръща с някого, дори да прави секс — беше едно. Но да утешава някой, който току-що е преживял тежка загуба, бе нещо съвсем различно. То означаваше отдаденост. Означаваше загриженост. Означаваше, да искаш да облекчиш болката му и в същото време да благодариш на Бога, че нещастието не е сполетяло него.

— Джордан — меко каза тя и като се повдигна на пръсти, обви ръце около него. — Съжалявам.

Сърцето му биеше силно до нейното.

— Ник беше само на седемнайсет.

— Той беше претор, също като теб — напомни му тя все така меко. — Знаел е, че е опасно. Ти си само на осемнайсет. — Джордан я прегърна още по-силно, но не каза нищо. — Джордан, обичам те. Обичам те и наистина съжалявам.

Усети как той застина. Изричаше тези думи за първи път, откакто го бе сторила няколко седмици преди да бъде ухапана. Джордан сякаш не смееше да изпусне дъха си. Най-сетне го стори и то прозвуча като въздишка.

— Мая — дрезгаво започна той. И тогава, колкото и да бе невероятно, преди Джордан да успее да каже още нещо, телефонът й иззвъня.

— Не му обръщай внимание. Няма да вдигна.

Джордан я пусна с омекнало лице, по което се четяха скръб и изумление.

— Не. Може да е нещо важно. По-добре се обади.

Мая въздъхна и отиде до кухненския плот. Телефонът бе спрял да звъни, но на екрана мигаше съобщение и тя усети, че стомахът и се свива.

— Какво има? — попита Джордан, сякаш почувствал внезапната й напрегнатост. А може би наистина бе така.

— Спешен случай. — Тя се обърна, стиснала телефона в ръка. — Призив за битка. Изпратено е до всички в глутницата. От Люк… и Магнус. Трябва да тръгнем още сега.

 

 

Клеъри седеше на пода в банята на Джейс, с изпънати крака пред себе си и облегнала гръб на ваната. Беше отмила кръвта от лицето и тялото си, а след това бе изплакнала окървавената си коса в умивалника. Облякла бе церемониалната рокля на майка си, но я бе вдигнала до бедрата; допирът на пода до стъпалата и прасците й бе студен.

Сведе очи към ръцете си. Би трябвало да изглеждат различно, помисли си тя. Ала те си бяха точно както преди — с тънки пръсти, късо изрязани нокти (не ти трябват дълги нокти, ако си художник) и лунички по кокалчетата. И лицето й си бе същото. Тя цялата изглеждаше съвсем същата, ала не беше така. Последните няколко дни я бяха променили по начин, който дори самата тя все още не осъзнаваше напълно.

Изправи се и се погледна в огледалото. Беше толкова бледа между огнените цветове на роклята и на косата си. Синини украсяваха раменете и гърлото й.

— Любуваш ли си се? — Не беше чула Себастиан да отваря вратата, ала ето че той бе там, облегнат на касата на вратата, с познатата ехидна усмивчица върху устните. Носеше нещо като униформа, каквато Клеъри не бе виждала преди — същият здрав материал, но ален, като току-що пролята кръв. Освен това бе добавил и аксесоар към тоалета си — арбалет. Държеше го небрежно с една ръка, макар че оръжието несъмнено бе тежко.

— Изглеждаш прелестно, сестричке. Ще ми бъдеш достойна спътница.

Клеъри преглътна отговора си, заедно с вкуса на кръв, който все още усещаше в устата си. Опита да се промуши между него и касата на вратата, но Себастиан я улови за ръката и прокара пръсти по голото й рамо.

— Добре. Нямаш знак тук. Ненавиждам, когато жените съсипват кожата си с белези. Нека знаците ти си останат върху ръцете и краката.

— Бих предпочела да не ме докосваш.

Себастиан изсумтя и вдигна арбалета. В него бе запъната стрела, готова за изстрел.

— Тръгвай. Аз идвам след теб.

Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да не се отдръпне погнусено от него, но все пак се обърна и тръгна към вратата; струваше й се, че кожата й гори между раменете, там, където смяташе, че сочи върхът на арбалета. Слязоха по този начин по стълбите, все така прекосиха кухнята и дневната. Изсумтявайки при вида на руната, която Клеъри бе надраскала на стената, Себастиан посегна покрай нея и под ръката му се появи врата. Тя се отвори от само себе си, разкривайки само мрак.

Арбалетът побутна Клеъри в гърба.

— Хайде.

Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи в сенките.

 

 

Алек натисна с цяла длан копчето на малкия асансьор и се облегна тежко на стената.

— С колко време разполагаме?

Изабел погледна светещия екран на телефона си.

— Около четирийсет минути.

Асансьорът рязко се понесе нагоре, а Изабел хвърли скришом поглед на брат си. Стори й се уморен — под очите му имаше тъмни кръгове. Въпреки ръста и силата си, със своите сини очи и мека черна коса, която му стигаше почти до яката, Алек изглеждаше по-крехък, отколкото бе всъщност.

— Добре съм — отговори той на неизречения й въпрос. — Ти си тази, която ще загази, задето не си се прибирала. Аз съм пълнолетен. Мога да правя каквото си искам.

— Всяка вечер пращах съобщения на мама, за да й кажа, че съм с теб и Магнус — заяви Изабел, докато асансьорът спираше. — Не е като да не е знаела къде съм. И като стана дума за Магнус…

Алек се пресегна покрай нея и отвори решетъчната врата на асансьора.

— Какво?

— Всичко наред ли е между вас? Искам да кажа, разбирате ли се?

Алек я изгледа невярващо, докато излизаше в коридора.

— Всичко е тръгнало по дяволите, с всяка секунда губим почва под краката си, а ти питаш за връзката ми с Магнус?

— Винаги съм се чудила за този израз — замислено каза Изабел, подтичвайки след брат си по коридора. Алек имаше страшно дълги крака и макар тя да беше бърза, можеше да бъде страшно трудно да не изостава от него, ако той поиска. — Къде отива цялата тази изгубена почва?

Алек, който бе парабатаи на Джейс достатъчно отдавна, за да се е научил да не обръща внимание на подобни отклонения от темата, заяви:

— Всичко между нас е наред… предполагам.

— О! Предполагаш, че е наред? Знам какво означава това, изречено от теб. Какво стана? Скарахте ли се?

Алек потропваше по стената с пръсти, докато бързаха по коридора — сигурен знак, че се чувства неудобно.

— Стига си се бъркала в личния ми живот, Из. Ами ти? Защо със Саймън не сте двойка? Очевидно го харесваш.

— Аз не съм очевидна! — възмути се Изабел.

— Всъщност си — каза Алек, сякаш сега, като се замислеше, и той го намираше за учудващо. — Непрекъснато го зяпаш влюбено. А и как се паникьоса във фермата, когато се появи Ангелът…

— Мислех, че е мъртъв!

— Какво, още по-мъртъв? — не особено мило каза Алек и сви рамене при вида на изражението й. — Е, ако го харесваш — добре. Просто не ми е ясно защо не излизате заедно.

— Защото той не ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Момчетата винаги те харесват.

— Ще ме прощаваш, но мисля, че си пристрастен.

— Изабел. — Гласът му стана нежен — точно онзи тон, който Изабел свързваше с брат си — смесица от обич и раздразнение. — Знаеш, че изглеждаш страхотно. Момчетата те преследват от… ами открай време. Защо Саймън да е различен?

Изабел сви рамене.

— Не знам. Но е. За мен топката е в неговата половина. Той знае какво изпитвам. Но не мисля, че се е засилил да направи нещо по въпроса.

— Е, ако трябва да сме честни, не е като да няма нищо друго за правене.

— Така е, но… той винаги е бил такъв. Клеъри…

— Смяташ, че все още е влюбен в Клеъри?

Изабел задъвка долната си устна.

— Ами… не съвсем. Мисля, че тя е единственото, което му е останало от човешкия му живот и той не е в състояние да се откаже от нея. А докато това не стане, не съм сигурна дали ще има място и за мен.

Почти бяха стигнали до библиотеката. Алек й хвърли кос поглед през миглите си.

— Но ако са само приятели…

— Алек. — Изабел вдигна ръка, за да го накара да замълчи. От библиотеката долитаха гласове. Първият от тях бе рязък и не можеше да бъде сбъркан. Майка им.

— Какво искаш да кажеш с това, че е изчезнала?

— Никой не я е виждал от два дни — отговори друг женски глас — мек и леко извинителен. — Живее сама, така че не бяхме сигурни, но си помислихме… понеже познаваш брат й…

Без да се поколебае, Алек рязко бутна вратата. Изабел се шмугна покрай него и видя майка си да седи зад масивното махагоново писалище в средата на стаята. Пред нея стояха две познати фигури: Ейлийн Пенхалоу, облечена в униформа, а до нея — Хелън Блекторн с разрошена къдрава коса. И двете се обърнаха изненадано, когато вратата се отвори. Зад луничките си, Хелън беше пребледняла; тя също носеше униформа, от което изглеждаше още по-бледа.

— Изабел. — Мерис се изправи. — Александър. Какво е станало?

Ейлийн посегна да улови ръката на Хелън. И двете носеха сребърни халки. Тази на Пенхалоу, с планините, проблясваше около пръста на Хелън, докато преплетените тръни на фамилния пръстен на Блекторн украсяваше ръката на Ейлийн. Изабел повдигна вежди — размяната на семейни пръстени беше нещо сериозно.

— Ако се натрапваме, можем да си отидем… — започна Ейлийн.

— Не, останете. — Изабел пристъпи напред. — Може да имаме нужда от вас.

Мерис се отпусна в стола си.

— Е, децата ми решиха да ме удостоят с присъствието си. Къде бяхте?

— Нали ти казах — отвърна Изабел. — У Магнус.

— Защо? — поиска да узнае Мерис. — И не питам теб, Александър. Питам дъщеря си.

— Защото Клейвът престана да търси Джейс — заяви Изабел. — Но не и ние.

— А Магнус бе съгласен да ни помогне — добави Алек. — Последните нощи изобщо не спа, ровейки се в книги с магии, мъчейки се да открие къде може да е Джейс. Дори призова…

— Не. — Мерис вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Не ми казвай. Не искам да знам. — Черният телефон на бюрото й иззвъня и всички се втренчиха в него. Обаждане по черния телефон означаваше обаждане от Идрис. Никой не посегна да вдигне слушалката и след малко звъненето спря. — Защо сте тук? — настоя Мерис, насочвайки вниманието си обратно към своите деца.

— Опитвахме се да намерим Джейс… — отново започна Изабел.

— Това е работа на Клейва — сопна се Мерис и Изабел забеляза, че изглежда уморена. Кожата под очите й бе опъната; около крайчетата на устните й имаше бръчици, сякаш бе постоянно смръщена. Толкова бе слаба, че костите на китките й изпъкваха. — Не ваша.

Алек удари с длан по бюрото толкова силно, че чекмеджетата изтракаха.

— Слушаш ли ни изобщо? Клейвът не можа да открие Джейс, но ние го сторихме. Намерихме и него, и Себастиан. А сега знаем какво планират и нямаме — той погледна часовника на стената — почти никакво време, за да им попречим. Ще ни помогнете ли или не?

Черният телефон отново зазвъня. И този път Мерис дори не помисли да го вдигне. Тя гледаше Алек с пребледняло от изумление лице.

— Какво сте направили?

— Знаем къде е Джейс, мамо — намеси се Изабел. — Или поне къде ще бъде. И какво замисля. Знаем какъв е планът на Себастиан и той трябва да бъде спрян. А, да — освен това знаем и как да убием Себастиан, но не и Джейс…

— Спри. — Мерис поклати глава. — Александър, обясни ми. Стегнато и без истерия, ако обичаш.

Алек се впусна да разказва, пропускайки, както Изабел не можа да не забележи, най-добрите части, поради което и успя да предаде всичко наистина кратко и ясно. Колкото и съкратено да бе изложението му, в края и Ейлийн, и Хелън бяха зяпнали. Мерис стоеше като вкаменена, а по лицето й не трепваше нито мускулче.

— Защо сте направили всичко това? — попита тя приглушено, когато Алек свърши.

Той я погледна слисано.

— Заради Джейс — отвърна Изабел. — За да си го върнем.

— Давате ли си сметка, че като ме поставяте в това положение, не ми оставяте друг избор, освен да съобщя на Клейва? — Мерис сложи ръка върху черния телефон. — Ще ми се да не бяхте дошли.

Устата на Изабел пресъхна.

— Ама ти наистина ли ни се сърдиш, задето най-сетне ти казахме какво става?

— Ако съобщя на Клейва, те ще изпратят всичките си отряди там. Джия няма да има друг избор, освен да им даде заповед да убият Джейс на място. Имате ли някаква представа колко ловци на сенки е успял да привлече на своя страна синът на Валънтайн?

Алек поклати глава.

— Може би четирийсет. Нещо такова.

— Да кажем, че вземем със себе си двойно повече. Положително ще надделеем, но какъв шанс би имал Джейс? Почти сигурно е, че няма да оцелее. Те ще го убият просто, за да се презастраховат.

— Значи не бива да им казваме — заяви Изабел. — Ще отидем само ние. Можем да го направим и без Клейва.

Ала Мерис поклати глава.

— Законът е категоричен — трябва да им кажем.

— Не ме е грижа за Закона… — ядосано започна Изабел, но видя, че Ейлийн я гледа и млъкна.

— Не се тревожи — успокои я Ейлийн. — Няма да кажа нищо на майка ми. Задължена съм ви. Особено на теб, Изабел. — Тя вирна брадичка и Изабел си припомни мрака под онзи мост в Идрис и как камшикът й се впива в демона, забил нокти в Ейлийн. — И освен това Себастиан уби братовчед ми. Истинския Себастиан Верлак. Имам си свои причини да го мразя.

— Това е без значение — заяви Мерис, — ако не им кажем, ще нарушим Закона. Заплашват ни санкции или дори по-лошо.

— По-лошо? — повтори Алек. — За какво говорим? Изгнание?

— Не знам, Александър — отговори майка му. — Наказанието ни ще бъде определено от Джия Пенхалоу и онзи, който бъде избран за инквизитор.

— Възможно е да е татко — промърмори Изи. — Може да прояви снизхождение.

— Изабел, ако не уведомим Клейва за ситуацията, баща ти няма да има никакъв шанс да стане инквизитор. Никакъв — заяви Мерис.

Изабел си пое дълбоко дъх.

— Може ли да ни отнемат знаците? Може ли да… изгубим Института?

— Изабел — каза Мерис. — Може да изгубим всичко.

 

 

Клеъри примига няколко пъти, докато очите й привикнат с тъмнината. Намираше се на каменисто, брулено от вятъра плато, където нямаше абсолютно нищо, което да спре поривите на вихъра. Между огромните сиви скали растяха туфи трева; в далечината се издигаха мрачни карстови хълмове, желязно черни на фона на черното небе. Напред нещо проблясваше и докато вратата на апартамента се затваряше зад нея, Клеъри разпозна подскачащото бяло сияние на магическа светлина.

Разнесе се тъп звук от експлозия. Клеъри се обърна и видя, че вратата бе изчезнала; на нейно място сега имаше обгорено парче пръст и трева, което още димеше. Себастиан се взираше в него напълно поразен.

— Какво…

Клеъри се разсмя. Мрачна радост се надигна в гърдите й при вида на изражението му. Никога не го бе виждала толкова шокиран — захвърлена бе всяка маска, разкривайки неподправения му ужас.

Той вдигна арбалета, така че върхът му бе на сантиметри от гърдите й. Ако я простреляше толкова отблизо, стрелата щеше да мине право през сърцето й и да я убие на място.

— Какво си направила?

Клеъри го гледаше с мрачен триумф.

— Руната, онази, която мислеше, че е недовършена руна за отваряне. Не беше нищо такова. Беше руна, каквато никога досега не си виждал. Защото аз я създадох.

— Руна за какво?

Клеъри си спомни как бе допряла стилито до стената, за да нарисува формата, явила й се в нощта, когато Джейс дойде при нея в къщата на Люк.

— Руна, която да унищожи апартамента в мига, в който някой отвори вратата. Апартаментът го няма. Вече не можеш да го използваш. Никой не може.

— Няма го? — Арбалетът се люлееше; устните на Себастиан потръпваха, погледът му бе обезумял. — Ти, кучко такава. Ти, малка…

— Убий ме. Давай. А след това обясни на Джейс. Предизвиквам те.

Себастиан я гледаше, гърдите му се повдигаха учестено, пръстите му потрепваха върху спусъка. Много бавно той свали ръка. Очите му бяха малки и освирепели.

— Има по-лоши неща от смъртта. А аз ще ти ги причиня до едно, сестричке, след като пиеш от Бокала. И ще ти хареса.

Клеъри го заплю и той я сръга жестоко в гърдите с върха на арбалета.

— Обърни се — изръмжа Себастиан и тя се подчини, замаяна от ужас и от чувство на триумф, докато той я побутваше надолу по един каменист склон. Носеше тънки пантофки, през които усещаше всяко камъче и всяка пукнатина в скалите. Не след дълго наближиха магическата светлина и Клеъри най-сетне видя какво се разстила пред тях.

Пред нея се издигаше невисок хълм, върху чийто връх имаше каменна гробница. Внушителна и древна, тя бе обърната на север и напомняше мъничко на Стоунхендж: върху два каменни блока, забити вертикално в земята, напречно бе поставен трети скален къс, което им придаваше вид на врата. Пред гробницата лежеше плосък камък, като своеобразна сцена, разпростряла се върху шиста и тревата. Около четирийсет нефилими, облечени в червено и стиснали факли с магическа светлина, бяха образували полукръг пред камъка, а в средата грееше бяло-синя пентаграма.

Върху плоския камък стоеше Джейс, облечен в същата алена униформа като Себастиан. Двамата никога не си бяха приличали толкова.

Дори от толкова далеч косата му сякаш сияеше. Той крачеше напред-назад върху камъка и когато се приближаха още малко, Клеъри го чу да казва:

— … благодарност за вашата вярност, дори и през последните няколко трудни години, благодарни сме ви и за вярата ви в нашия баща, а сега и в неговите синове. Както и в дъщеря му.

През събраните нефилими пробяга шепот. Себастиан побутна Клеъри напред; двамата излязоха от сенките и се качиха върху камъка зад Джейс. Той ги видя и им кимна, преди отново да се обърне към тълпата; по устните му играеше усмивка.

— Вие сте тези, които ще бъдат спасени. Преди хиляда години Ангелът ни даде от своята кръв, за да ни направи специални, да ни превърне във воини. Ала това не бе достатъчно. Минаха хиляда години, а ние все още се спотайваме в сенките. Браним мунданите, които не обичаме, от сили, за които те дори не подозират, а един древен, закостенял закон ни пречи да им се разкрием като техни спасители. Гинем със стотици, без да получим благодарност, неоплакани от никого, освен от останалите като нас и неспособни да се обърнем за помощ към Ангела, който ни създаде. — Той се приближи още мъничко до ръба на каменния пиедестал; косата му приличаше на блед пламък. — Да. Не ме е страх да го изрека на глас. Ангелът, който ни сътвори, няма да ни помогне. Ние сме сами. По-сами дори от мунданите, защото те, както е казал един от великите им учени, са като малки деца, които си играят с камъчета на морския бряг, докато в същото време пред тях се е простира неизследван безбрежният океан на истината.^[1] Ала ние знаем каква е истината. Ние сме спасителите на тази земя и ние трябва да я владеем.

Беше добър оратор, помисли си Клеъри с болка в сърцето; точно както и Валънтайн някога. Двамата със Себастиан стояха зад него, обърнати към полукръга от нефилими и тя усещаше погледите им.

— Да. Да я владеем. — Джейс се усмихна — прелестна, очарователна усмивка, в която се долавяше мрак. — Разиел е жесток и безразличен към нашите страдания. Време е да се отвърнем от него. Да се обърнем към Лилит, Великата майка, която ще ни даде могъщество без наказание, водачество без Закон. Властта е наше рождено право. Време е да си я поискаме.

Той погледна с усмивка настрани, когато Себастиан пристъпи напред.

— А сега ще ви дам възможност да чуете останалото от Джонатан, чиято мечта е всичко това — каза той без дори моментно колебание и се отдръпна назад, така че Себастиан да заеме мястото му. Още една стъпка назад и ето че стоеше до Клеъри и посягаше, за да улови ръката й.

— Хубава реч. — Себастиан бе започнал да говори, ала тя не му обърна внимание и се съсредоточи върху Джейс. — Много убедителна.

— Мислиш ли? Исках да започна с „Приятели, римляни, злодейци…“^[2], но реших, че няма да разберат шегата.

— Смяташ, че са злодейци?

Джейс сви рамене.

— В очите на Клейва ще бъдат такива. — Той отмести очи от Себастиан и я погледна. — Изглеждаш прекрасно — каза, ала гласът му бе равнодушен. — Какво стана?

Думите му хванаха Клеъри неподготвена.

— Какво имаш предвид?

Джейс разтвори якето си. Ръкавът и едната страна на бялата тениска, която носеше отдолу, бяха почервенели. Клеъри не пропусна да забележи, че се извърна настрани, така че тълпата да не види кръвта.

— Усещам това, което и той. Или беше забравила? Трябваше да си нарисувам иратце, без никой да забележи. Имах чувството, че някой ме реже с бръснач.

Клеъри срещна погледа му. Нима имаше смисъл да лъже? Нали вече нямаше връщане назад — нито буквално, нито преносно.

— Двамата със Себастиан се сбихме.

Очите на Джейс обходиха лицето й.

— Е — каза най-сетне, затваряйки якето си. — Надявам се, че сте оправили нещата, какъвто и да е бил проблемът.

— Джейс… — започна Клеъри, ала той вече бе насочил вниманието си обратно към Себастиан. На лунната светлина профилът му бе студен и ясен, като силует, изрязан от тъмна хартия. Пред тях Себастиан, който междувременно бе оставил арбалета до себе си, вдигна ръце.

— С мен ли сте? — извика той.

Шепот премина през събралите се ловци на сенки и Клеъри усети как я обзема напрежение. Един от нефилимите, по-възрастен мъж, отметна качулката си и се намръщи:

— Баща ти ни обеща много неща, ала не изпълни нито едно от тях. Защо да ти вярваме?

— Защото аз ще изпълня обещанията си сега. Тази вечер — отвърна Себастиан и извади от туниката си копието на Бокала. То проблясваше меко под лунните лъчи.

Шепотът се усили и под неговото прикритие, Джейс каза:

— Надявам се всичко да мине гладко. Имам чувството, че миналата нощ не съм мигнал.

Гледаше към тълпата и пентаграмата, а по лицето му, изящно ъгловато на магическата светлина, се четеше силен интерес. Клеъри виждаше белега на бузата му, вдлъбнатинките на слепоочията му, прелестните очертания на устата му. „Няма да си спомням нищо от това. Когато отново стана… както преди, под неговия контрол, няма да си спомням, че съм бил себе си.“ И наистина беше така. Бе забравил всичко, до последната подробност. И макар Клеъри да го знаеше, да бе видяла с очите си как забравя, болката на тази действителност бе жестока.

Себастиан слезе от скалния блок и пристъпи към пентаграмата. Когато стигна до ръба й, каза напевно:

— Abyssum invoco. Lilith invoco. Matermea, invoco.^[3]

Извади тънка кама от колана си и като втъкна Бокала в сгъвката на ръката си, поряза вътрешната страна на дланта си. Кръв, черна на лунната светлина, избликна от раната. Той прибра ножа в колана си и поднесе ръката си над Бокала, без да спира напева си на латински.

Сега или никога.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Знам, че това не си ти. Знам, че има част от теб, която не би могла да е съгласна с всичко това. Опитай да си спомниш кой си, Джейс Лайтууд.

Той рязко обърна глава и я погледна изумено.

— За какво говориш?

— Моля те, опитай да си спомниш, Джейс. Обичам те. И ти ме обичаш.

— Наистина те обичам, Клеъри. — В гласа му имаше едва доловима рязка нотка. — Но ти каза, че разбираш. Ето че настъпи мигът — кулминацията на всичко, за което положихме толкова усилия.

Себастиан изсипа съдържанието на Бокала в центъра на пентаграмата.

— Hie est enim calyx sanguinis met.^[4]

— Не „ние“ — прошепна Клеъри. — Аз не съм част от това. Нито пък ти…

Джейс си пое рязко дъх. За миг Клеъри си помисли, че е заради думите й… че може би някак, незнайно как, бе успяла да пробие черупката му. Ала после проследи погледа му и видя, че в средата на пентаграмата се бе появило въртящо се огнено кълбо. Беше с размерите на бейзболна топка, но пред очите й бързо се разрасна, удължи се и постепенно прие очертанията на жена, изваяна от пламъци.

— Лилит — звънко отекна гласът на Себастиан. — Както ти ме въздигна някога, сега аз призовавам теб. Както ти ми даде живот, така аз ти давам живот сега.

Много бавно пламъците потъмняха и ето че тя застана пред всички — Лилит, отново с ръста на обикновен човек; беше гола, а черната й коса падаше като водопад по гърба и й стигаше до глезените. Тялото й бе пепелносиво, набраздено от черни линии като вулканична лава. Тя обърна към Себастиан очите си — малки, гърчещи се змийчета.

— Детето ми — думите се отрониха като въздишка от устните й.

Себастиан засия, сякаш самият той бе изтъкан от магическа светлина — бледа кожа, бледа коса и дрехи — черни под лунните лъчи.

— Майко, призовах те, както ти поиска. Днес ще бъдеш майка не само на мен, но и на цяла една нова раса. — Той посочи ловците на сенки, които не помръдваха, навярно от изумление. Едно бе да знаеш, че ще бъде въздигнат Велик демон, съвсем друго — да го видиш от плът и кръв. — Бокалът — каза Себастиан и й го подаде, белият му ръб бе опръскан с кръв.

Лилит се изсмя. Звукът бе като грамадни камъни, стържещи един в друг. Пое Бокала и така нехайно, както някой би махнал насекомо от листо, раздра кожата на пепелносивата си китка със зъби. Много бавно от раната започна да се процежда черна кръв и да капе в Бокала, който сякаш потъмня под допира й и ясната му прозрачност заприлича на тиня.

— Нека този Пъклен бокал бъде за вас онова, което Бокалът на смъртните бе за ловците на сенки — едновременно талисман и средство за преобразуване, — изрече тя с обгорения си, брулен от вятъра глас. После коленичи и го поднесе на Себастиан.

— Вземи кръвта ми и пий.

Себастиан пое Бокала, който вече бе напълно черен и проблясваше като направен от хематит.

— Колкото повече се увеличава армията ти, толкова по-голямо ще става и моето могъщество — изсъска Лилит. — Много скоро ще бъда достатъчно силна, за да се завърна наистина… и ние ще споделим пламъка на властта, синко мой.

Себастиан наклони глава.

— Обявяваме те за Смърт, майко, и твоето възкресение изповядваме.

Лилит се разсмя и вдигна ръце. Пламъци обгърнаха тялото й и тя се извиси във въздуха, избухвайки в десетки въртящи се късчета светлина, които бързо угаснаха като жарта на изтляващ огън. Когато те изчезнаха напълно, Себастиан ритна линията на пентаграмата, разваляйки целостта й, и вдигна глава. По устните му играеше ужасяваща усмивка.

— Картрайт, доведи първата.

Тълпата се раздели и мъж в роба пристъпи напред, водейки препъваща се жена. Ръката й бе окована за неговата, дълга сплъстена коса закриваше лицето й. Клеъри се напрегна.

— Джейс, какво е това? Какво става?

— Нищо — отвърна той, загледан разсеяно напред. — Никой няма да бъде наранен. Единствено променен. Гледай.

Картрайт, чието име Клеъри си спомняше смътно от времето, което бе прекарала в Идрис, сложи ръка върху главата на жената и я принуди да коленичи. След това се наведе и като я сграбчи за косата, грубо повдигна главата й. Тя погледна Себастиан, примигвайки ужасено и предизвикателно. Луната огря лицето й и Клеъри си пое рязко дъх.

— Аматис.