Касандра Клеър
Град на изгубени души (10)

9
Железните сестри

Алек вдигна нависоко рунически камък, насочвайки яркото сияние, струящо от ръката му, ту към един, ту към друг ъгъл на станцията на Общинския съвет. Подскочи стреснато, когато една мишка изцвърча и пробяга по прашния перон. Беше ловец на сенки и като такъв бе виждал не едно и две мрачни места, ала в изоставения въздух на тази станция имаше нещо, от което го полазваха тръпки.

А може би беше усетил вледеняващите пръсти на чувството за измяна, задето бе напуснал поста си на Статън Айлънд и се бе отправил към ферибота в мига, в който Магнус си бе тръгнал. Дори не се бе замислил какво върши, просто го бе направил, сякаш бе минал на автопилот. Сигурен бе, че ако побърза, ще успее да се прибере преди Изабел и Джослин да са се върнали, преди някой изобщо да е разбрал, че го е нямало.

Той повиши глас:

— Камила! Камила Белкор!

В отговор между стените отекна ефирен смях. Миг по-късно тя се появи на върха на стълбите, просто един силует — толкова силна бе магическата светлина в ръката му.

— Александър Лайтууд — каза тя. — Качи се тук горе.

Камила изчезна, а Алек, воден от магическата светлина, пое по стъпалата. Откри я там, където и преди — в преддверието на станцията. Беше облечена по модата на отминало време — дълга кадифена рокля, пристегната в кръста, с яркочервени устни и грижливо оформени, високо вдигнати бяло руси къдрици. Алек се досещаше, че е красива, макар самият той да не бе най-добрият познавач на женската привлекателност, а и това, че я ненавиждаше, определено не помагаше.

— Какъв е този маскарад? — поиска да узнае.

Камила се усмихна. Кожата й бе много гладка и бяла, без тъмни линии — наскоро беше пила кръв.

— Маскен бал в града. Нахраних се чудесно. Защо си тук, Александър? Зажаднял си за интересен разговор?

Алек си помисли, че на негово място Джейс щеше да знае точно какво да й отговори — някоя хитра игра на думи или пък умело прикрита обида. Той обаче само прехапа устни и каза:

— Каза ми да се върна, ако се интересувам от онова, което ми предлагаш.

Камила прекара пръсти по облегалката на дивана, единствената мебел в помещението.

— И ти реши, че се интересуваш?

Алек кимна и тя се изкиска.

— Наясно ли си за какво ме молиш?

Сърцето на Алек биеше толкова силно, че той се зачуди дали Камила може да го чуе.

— Каза, че си в състояние да направиш Магнус смъртен. Като мен.

Пълните й устни се присвиха.

— Така беше. Трябва да призная, че се съмнявах в интереса ти. Тръгна си толкова безцеремонно.

— Не си играй с мен — заяви той. — Не искам това, което ми предлагаш, чак толкова отчаяно.

— Лъжеш — нехайно подхвърли Камила. — Иначе не би бил тук. — Тя се плъзна по дивана, приближавайки се към него; очите й обхождаха изпитателно лицето му. — Така отблизо не приличаш на Уил толкова, колкото си мислех. Имаш същия цвят на кожата, ала формата на лицето ти е различна… линията на челюстта ти като че ли е по-безволева…

— Млъкни — прекъсна я той. Добре де, отговорът му може и да не беше остроумие на нивото на Джейс, но пак беше нещо. — Не ми се слуша за Уил.

— Много добре. — Камила се протегна лениво като котка. — Беше преди много години, когато двамата с Магнус бяхме любовници. Бяхме в леглото след една особено страстна вечер. — Тя видя как Алек потръпна и устните й се извиха в усмивка. — Нали знаеш как е с разговорите след секс. Човек разкрива слабостите си. Магнус ми разказа, че съществува магия, която би могла да лиши един магьосник от безсмъртието му.

— Тогава защо просто не открия каква е тя и не я направя? — Алек повиши глас, който заплашваше да му изневери. — За какво си ми ти?

— Първо, защото си ловец на сенки и нямаш никаква представа от заклинания — спокойно отвърна Камила. — И второ, защото ако го направиш, Магнус ще разбере, че си бил ти. Ако аз го извърша, той ще реши, че съм го сторила, за да си отмъстя. От злоба. Мен не ме е грижа какво мисли Магнус. Същото обаче не може да се каже и за теб.

Алек я погледна изпитателно.

— И ще го направиш безвъзмездно?

Смехът на Камила бе като песента на звънчета.

— Разбира се, че не. Ти ще ми направиш услуга и аз ще ти се отплатя със същото. Така стават тези неща.

Алек толкова здраво стисна руническия камък в шепата си, че ръбовете се врязаха в дланта му.

— И каква услуга искаш от мен?

— Много е просто. Искам да убиеш Рафаел Сантяго.

 

 

Мостът, който се издигаше над пропастта около Елмазената цитадела, бе осеян с ножове. Те бяха забити с острието нагоре на различни разстояния, така че човек трябваше да се движи много бавно и внимателно да си подбира пътя. За Изабел това не беше никак трудно, но тя остана доста изненадана като видя с каква лекота се справя Джослин, която от петнайсет години не бе ловец на сенки.

Докато Изабел стигне до другия край на моста, руната й за ловкост бе избледняла, оставяйки едва забележима бяла следа върху кожата й. Джослин бе само на една крачка зад нея и колкото и да й се дразнеше понякога, Изабел изпита истинска благодарност за присъствието й, когато майката на Клеъри вдигна ръка и руническият камък в дланта й освети мястото.

Стените пред тях бяха издялани от сребристобял адамас, така че от тях сякаш струеше бледо сияние. Подът също бе от демонски камък, а в средата му, обграден от черен кръг, бе вдълбан символът на Железните сестри — сърце, пронизано от острие.

Разнеслият се шепот накара Изабел да откъсне очи от пода и да вдигне поглед. В една от гладките бели стени се бе появила сянка, която постепенно ставаше все по-ясна и по-близка. Изведнъж част от стената се плъзна настрани и една жена пристъпи към тях.

Беше облечена в дълга, широка бяла роба, пристегната около китките и под гърдите със сребристобяла лента — демонска струна. Лицето й бе едновременно младежки гладко и древно. Би могла да бъде на всякаква възраст. Дългата й тъмна коса падаше на тежка плитка върху гърба й. Върху слепоочията и около очите й (оранжеви, като лумнали пламъци) бе татуирана маска от сложни заврънкулки.

— Кой търси Железните сестри? — разнесе се гласът й. — Кажете имената си.

Изабел погледна към Джослин, която й даде знак да проговори първа. Тя се прокашля.

— Аз съм Изабел Лайтууд, а това е Джослин Фр… Феърчайлд. Дойдохме да ви помолим за помощ.

— Джослин Моргенстърн — поправи я жената. — Може и да се родена Феърчайлд, ала съвсем не е така лесно да изтриеш покварата на Валънтайн от миналото си. Нима не обърна гръб на Клейва?

— Вярно е — каза Джослин. — Аз съм изгнаница. Но Изабел е дъщеря на Клейва. Майка й…

— Ръководи нюйоркския Институт. Тук може и да сме откъснати от света, ала ние също имаме своите източници на информация. Не съм глупачка. Казвам се сестра Клеопа и съм Съзидателна. Оформям адамаса, за да могат другите сестри да го ваят. Познавам камшика, който така ловко си увила около китката си. — При тези думи тя посочи Изабел. — Що се отнася до дрънкулката около гърлото ти…

— След като знаете толкова много — намеси се Джослин, докато Изабел вдигаше ръка към рубина на врата си, — знаете ли и защо сме тук? Защо сме дошли при вас?

Сестра Клеопа притвори очи и по устните й бавно се разля усмивка.

— За разлика от немите ни братя, тук в Крепостта не можем да четем мисли. Ето защо трябва да се уповаваме на мрежа от информация, по-голямата част от която е наистина достоверна. Предполагам, че посещението ви има нещо общо със ситуацията на Джейс Лайтууд, тъй като сестра му е тук… и с твоя син, Джонатан Моргенстърн.

— Изправени сме пред сложен проблем — каза Джослин. — Джонатан Моргенстърн крои планове срещу Клейва, също като баща си. Ето защо Клейвът му издаде смъртна присъда. Ала Джейс — Джонатан Лайтууд — се радва на силната обич на семейството си, което не е извършило никакво престъпление, както и на обичта на дъщеря ми. Проблемът е, че сега Джейс и Джонатан са свързани от древна кръвна магия.

— Кръвна магия? Каква кръвна магия?

Джослин извади сгънатите бележки на Магнус от джоба си и ги подаде на Клеопа, която ги разгледа много внимателно с пронизващите си огнени очи. Изабел неволно се сепна при вида на дългите й пръсти — не изящно, а гротескно дълги, сякаш костите им бяха разтегнати, така че сега приличаха на паешки крака. Ноктите й бяха изпилени, а на заострените им връхчета имаше златно-сребърна сплав.

Клеопа поклати глава.

— Сестрите нямат нищо общо с кръвните магии.

За миг огненият цвят на очите й сякаш стана по-наситен, а после потъмня; миг по-късно зад прозрачната повърхност на стената се появи още една сянка. Този път Изабел гледаше по-внимателно, докато новата фигура се присъединяваше към тях — беше като да види как някой изниква от облак бяла мъгла.

— Сестро Долорес — каза Клеопа и подаде бележките на Магнус на новодошлата сестра, която доста приличаше на нея — същата висока, стройна фигура, същата бяла роба, същата дълга коса, макар тази на сестра Долорес да бе сива, а двете й плитки да бяха вързани със златна нишка. Въпреки посребрялата коса, по нейното лице също нямаше бръчки, а очите й с цвят на огън бяха ясни. — Можеш ли да разбереш нещо от това?

Долорес хвърли бърз поглед на листата.

— Магия за обвързване — заяви тя. — Доста подобна на нашия ритуал по създаване на парабатаи. Само че в този случай връзката е демонична.

— Какво я прави демонична? — поиска да узнае Изабел. — След като заклинанието за парабатаи е безвредно…

— Но дали наистина е? — каза Клеопа, ала Долорес я накара да замълчи с поглед.

— Ритуалът за създаване на парабатаи свързва двама души, но техните воли си остават свободни — обясни Долорес. — Тази магия също свързва двама души, но така че единият да е подвластен на другия. Подчиненият вярва в онова, в което и доминиращият; иска същото, което и доминиращият. На практика това заклинание отнема свободната воля на подчинения партньор и точно затова е демонично. Защото именно свободната воля ни прави небесни създания.

— Друго последствие е, че ако единият бъде ранен, същото се случва и с другия — обади се Джослин. — Прави ли сме като предполагаме, че това важи и за смъртта?

— Да. Никой от тях не би преживял смъртта на другия. Което също не е част от нашия свързващ ритуал, защото е твърде жестоко.

— Въпросът, който имаме към вас, е следният — каза Джослин. — Съществува ли оръжие, вече изковано или във възможностите ви да създадете, което би могло да нарани само единия, без от това да пострада и другият? Или пък да разкъса връзката между тях?

Сестра Долорес сведе поглед към бележките, а после ги върна на Джослин. Ръцете й, също като тези на Клеопа, бяха дълги, слаби и бели като сняг.

— Никое оръжие, което сме изковали, или пък сме в състояние да изковем, не би могло да стори това.

Ръката на Изабел, отпусната покрай тялото й, се сви в юмрук, толкова здраво, че ноктите се забиха в дланта й.

— С други думи — абсолютно нищо?

— Нищо от този свят — каза сестра Долорес. — Оръжие от Рая или Ада, би могло да се справи. Например мечът на архангел Михаил, с който Исус Навиев се би в Иерихон, защото е напоен с небесен огън. Съществуват и оръжия, изковани в непрогледния мрак на Пъкъла, които са достатъчно могъщи, макар да не знам как бихте могли да се сдобиете с някое от тях.

— А дори да знаехме, Законът не би ни позволил да ви кажем — рязко добави сестра Клеопа. — Давате си сметка, предполагам, че ще трябва да съобщим на Клейва за посещението ви…

— Ами меча на Исус Навиев? — прекъсна я Изабел. — Можете ли да го вземете? Или пък ние?

— Само някой ангел би могъл да ви го даде — обясни Долорес. — А да призовеш ангел, означава да бъдеш поразен с небесен огън.

— Но Разиел… — започна Изабел.

Клеопа сви устни, така че те заприличаха на права линия.

— Разиел ни остави Реликвите на смъртните, за да можем да го повикаме в час на най-страшна нужда. Тази възможност бе пропиляна, когато Валънтайн го призова. Никога вече няма да можем да впрегнем могъществото му за собствените си цели. Да се използват Реликвите по този начин беше престъпление. На Клариса Моргенстърн не бе потърсена отговорност единствено защото не тя, а баща й призова Разиел.

— Съпругът ми призова и друг ангел — тихо се обади Джослин. — Итуриел. Години наред го държа в плен.

Двете сестри се поколебаха, преди Долорес да проговори:

— Да плениш ангел е най-долно престъпление. Клейвът никога няма да го одобри. Дори да можехте да призовете някой ангел, никога няма да успеете да го подчините на волята си. Никоя магия не е в състояние да го направи. Невъзможно е да принудите един ангел да ви даде меча на архангела; може да го отнемете насила, ала няма по-страшно престъпление от това. По-добре е вашият Джонатан да загине, отколкото някой ангел да бъде омърсен.

Тук Изабел, която постепенно се ядосваше все повече и повече, най-сетне избухна.

— Това ви е проблемът — и на вас, и на Мълчаливите братя. Каквото и да правят с вас, за да ви превърнат от ловци на сенки в това, което сте, то унищожава чувствата ви. У нас може и да има ангелска кръв, но освен това сме и хора. Вие не разбирате какво е любов, нито на какво са готови хората в нейно име…

В оранжевите очи на Долорес лумнаха пламъци.

— Някога имах семейство — каза тя. — Съпруг и деца, до един убити от демони. Не ми остана нищо. Открай време ме биваше да създавам неща с ръцете си, затова станах Желязна сестра. Душевният мир, който това ми донесе, не бих могла да открия никъде другаде. Именно по тази причина избрах да се нарека Долорес, „скръб“. Така че не дръзвай да ни казваш какво знаем или не знаем за болката или за това какво означава да бъдеш човек.

— Нищо не знаете — рязко отвърна Изабел. — Корави сте като демонски камък. Нищо чудно, че сте се заобиколили с него.

— Огънят калява златото, Изабел Лайтууд — заяви Клеопа.

— О, я стига. Страшна помощ ни оказахте, няма що!

И като се завъртя на пети, тя пое по моста, като почти не забелязваше къде ножовете го превръщаха в смъртоносен капан, оставяйки обученото си тяло да я води. Достигна другата страна, мина през портата и когато се озова навън, най-сетне рухна. Свлече се на колене между вулканичните камъни и мъха под сивото небе и се остави на безмълвните спазми, които разтърсваха тялото й; сълзи обаче така и не потекоха.

Струваше й се, че са минали векове, когато чу меки стъпки зад себе си; Джослин коленичи до нея и я прегърна през раменете. Колкото и да бе странно, Изабел установи, че няма нищо против. Въпреки че никога не бе харесвала Джослин особено, в докосването й имаше нещо толкова изначално майчинско, че тя се отпусна в прегръдката й, почти против волята си.

— Искаш ли да знаеш какво казаха, след като си тръгна? — попита Джослин, когато Изабел престана да трепери.

— Сигурна съм, че е било нещо от рода на това как съм позор за всички ловци на сенки по целия свят и така нататък.

— Всъщност Клеопа заяви, че от теб би станала чудесна Желязна сестра и ако проявяваш интерес, да се свържеш с тях. — Джослин я милваше леко по косата.

Въпреки всичко Изабел с мъка успя да потисне смеха си. После вдигна поглед.

— Е, кажи ми.

Ръката на Джослин застина.

— Какво да ти кажа?

— Коя е била. Жената, с която баща ми е имал връзка. Не разбираш — всеки път, когато видя жена на годините на майка ми, се чудя дали не е била тя. Сестрата на Люк. Консулът. Ти…

Джослин въздъхна.

— Беше Анамари Хайсмит. Загина при нападението на Валънтайн над Аликанте. Съмнявам се, че си я срещала.

Изабел отвори уста, после отново я затвори.

— Никога не съм чувала това име.

— Хубаво. — Джослин прибра един кичур от косата на Изабел зад ухото й. — Е, чувстваш ли се по-добре сега, когато знаеш?

— Да — излъга Изабел, без да вдига очи от земята. — Чувствам се много по-добре.

 

 

Когато се наобядва, Клеъри се върна в спалнята на долния етаж с извинението, че е изтощена. След като затвори вратата зад гърба си, отново опита да се свърже със Саймън, макар да си даваше сметка, че при часовата разлика между Италия и Ню Йорк, той най-вероятно щеше да е заспал. Или поне се молеше да е заспал. Тази надежда бе многократно за предпочитане пред възможността пръстените да не действат.

Беше стояла в стаята не повече от половин час, когато на вратата се почука.

— Влез — извика и се облегна на ръцете си, свивайки пръсти, сякаш можеше да скрие пръстена.

Вратата бавно се отвори и Джейс я погледна от прага. Клеъри си спомни една друга вечер, лятна жега, почукване на вратата й. Беше Джейс. Чист, с джинси и сива тениска, митата му коса образуваше ореол от мокро злато около главата му. Синините по лицето му бяха започнали да избледняват от лилаво към светлосиньо. Беше скрил ръце зад гърба.

— Здрасти — поздрави той. Този път не криеше ръцете си и бе облечен в мек пуловер с бронзов цвят, който подчертаваше златото на очите му. По лицето му нямаше синини, а сенките, които Клеъри почти бе привикнала да вижда под очите му, си бяха отишли.

„Дали е щастлив така? Наистина щастлив? И ако е, от какво точно си тръгнала да го спасяваш?“

Клеъри пропъди тънкото гласче от главата си и се насили да се усмихне.

— Какво става?

Джейс се ухили — опасна усмивка, която накара кръвта на Клеъри да потече малко по-бързо във вените й.

— Искаш ли да излезеш на среща?

— К-какво? — заекна тя, хваната напълно неподготвена.

— Среща — повтори Джейс. — Може да означава „колективна игра със спортен характер“, но в този случай е „предложение за вечер, изпълнена със спираща дъха романтика в компанията на моя милост“.

— Нима? — Клеъри не бе сигурна как да разбира всичко това. — Спираща дъха?

— Е, все пак става дума за мен — заяви Джейс. — За повечето жени дори това да ме гледат как играя на скрабъл е достатъчно, за да им омекнат коленете. Само си представи какъв е ефектът, когато реша да положа някакво усилие.

Клеъри седна в леглото и се погледна. Дънки, зелена копринена блузка. Спомни си козметичните продукти в онази странна, подобна на светилище спалня. То бе по-силно от нея — наистина й се искаше да си сложи малко гланц за устни.

Джейс протегна ръка.

— Изглеждаш невероятно. Да вървим.

Клеъри пое ръката му и му позволи да я изправи на крака.

— Не съм сигурна…

— Хайде де. — Гласът му прозвуча по онзи самонасмешлив, съблазнителен начин, който Клеъри помнеше от времето, когато все още се опознаваха и той я бе завел в оранжерията, за да й покаже цветето, разтварящо се точно в полунощ. — Намираме се в Италия. Венеция. Един от най-красивите градове на света. Срамота е да не го разгледаме, не мислиш ли?

И Джейс я придърпа напред, така че тя се опря в гърдите му. Усети мекия му пуловер под пръстите си и долови познатото ухание на сапуна и шампоана му. Сърцето й сякаш потъна някъде много дълбоко.

— А може да си останем и вкъщи — предложи Джейс с леко задъхан глас.

— За да ми омекват коленете, докато те гледам как печелиш на скрабъл, като си изсмукваш предпотопни думи от пръстите? — Макар и с усилие, Клеъри се отдръпна от него. — И ми спести шегите свързани със смучене.

— По дяволите, жено, направо ми четеш мислите — каза той. — Има ли изобщо някоя неприлична игра на думи, която да не можеш да предвидиш?

— Това е специалната ми магическа сила. Да ти чета мислите, когато вземат мръснишки обрат.

— Значи — в около деветдесет и пет процента от времето.

Клеъри изви глава назад, за да го погледне в лицето.

— Деветдесет и пет процента? И за какво си мислиш през останалите пет?

— О, нищо особено — демони, които бих могъл да убия, руни, които трябва да науча, хора, които са ме издразнили наскоро, хора, които са ме издразнили не толкова наскоро, патици.

— Патици?

Джейс махна с ръка.

— Както и да е. Я виж това.

Той я улови за раменете и нежно я завъртя, така че сега и двамата гледаха в една посока. Миг по-късно (как точно, Клеъри нямаше никаква представа) стените около тях сякаш се стопиха и тя стъпи на калдъръмена уличка. Ахна, но когато се обърна, зад себе си видя единствено стара каменна сграда, от която високо над нея гледаха прозорци. Редици от подобни къщи се издигаха покрай канала, до който стояха Джейс и Клеъри. Ако извиеше глава наляво, Клеъри можеше да зърне как каналът се влива в друг, още по-широк канал, около който се издигаха величествени сгради. Въздухът бе пропит с миризма на вода и камъни.

— Готино, а? — гордо се обади Джейс.

Клеъри се обърна и го погледна.

— Патици? — повтори тя.

Усмивка подръпна крайчетата на устните му.

— Мразя патици. Не знам защо, но винаги съм ги мразел.

 

 

Когато Мая и Джордан пристигнаха в централата на Претор Лупус, утрото вече бе настъпило. Подскачайки и дрънчейки, пикапът се носеше по дългата бяла алея, лъкатушеща през грижливо поддържаните морави пред внушителната къща, която се издигаше в далечината като нос на кораб. Зад нея Мая видя редици от дървета, а зад тях — сините води на пролива Лонг Айлънд.

— Тук ли си се обучавал? — попита тя. — Това място е невероятно!

— Не оставяй външният вид да те подведе — отвърна Джордан с усмивка. — Това си е казарма и то от най-строгите.

Мая му хвърли кос поглед. Все още се усмихваше. Май изобщо не бе престанал да се усмихва, откакто тя го бе целунала на плажа. Част от нея имаше чувството, че някаква ръка я бе пренесла обратно в миналото й, когато обичаше Джордан по-силно, отколкото вярваше, че е възможно; на друга част обаче й се струваше, че е била повлечена от течение и се бе събудила в напълно непознато място, далеч от досегашния й живот и топлината на глутницата.

Беше много странно. Не по лош начин, помисли си. Просто… странно.

Джордан най-сетне спря пред къщата, която, както видя Мая най-сетне, бе построена от блокове златни камъни с жълтеникавокафявия цвят на вълча козина. Масивно каменно стълбище отвеждаше до двукрила черна врата. В средата на кръгообразната алея за коли се издигаше внушителен слънчев часовник, който показваше седем часа сутринта. По ръба на каменното му лице бяха вдълбани думи: „ОТБЕЛЯЗВАМ ЕДИНСТВЕНО ЧАСОВЕТЕ, КОИТО ГРЕЯТ“.

Мая скочи от колата в същия миг, в който входната врата се отвори и се разнесе глас:

— Претор Кайл!

Джордан и Мая погледнаха натам. По стълбите слизаше мъж на средна възраст, облечен в тъмносив костюм. В русата му коса се забелязваха посивяващи кичури. Джордан придаде на лицето си напълно безизразен вид и се обърна към него:

— Претор Скот. Това е Мая Робъртс от глутницата Гароуей. Мая, това е претор Скот. Може да се каже, че той ръководи Претор Лупус.

— От деветнайсети век насам организацията винаги се е ръководила от член на семейство Скот — каза мъжът и хвърли поглед към Мая, която наведе глава в знак на подчинение. — Джордан, трябва да призная, че не очаквахме да те видим отново толкова скоро. Положението с дневния вампир в Манхатън…

— Е под контрол — побърза да го увери Джордан. — Не затова сме тук. Става въпрос за нещо съвсем различно.

Претор Скот повдигна вежди.

— Ето че събуди любопитството ми.

— Доста е спешно — намеси се Мая. — Люк Гароуей, водачът на нашата глутница…

Острият поглед на претор Скот я накара да замълчи. Макар да нямаше своя глутница, той беше алфа — в това държанието му не оставяше никакво съмнение. Очите под гъстите му вежди бяха сиво-зелени, около врата му, под яката на ризата, проблясваше бронзовият преторски медальон, с отпечатъка от вълча лапа върху него.

— Претор Лупус сам решава кое е спешно и кое не — заяви той. — И освен това не сме хотел, отворен за неканени гости. Джордан рискува като те доведе тук и много добре го знае. Ако не беше един от най-обещаващите ни възпитаници, като нищо щях да отпратя и двама ви.

Джордан пъхна палци под колана на дънките си и сведе поглед към земята. Миг по-късно претор Скот сложи ръка на рамото му.

— Ала ти си един от най-обещаващите ни възпитаници. А и изглеждаш изтощен; виждам, че цяла нощ не си мигнал. Ела да поговорим в кабинета ми.

Кабинетът му се оказа в дъното на дълъг и криволичещ коридор с елегантна ламперия от тъмно дърво. Къщата жужеше от гласове, а до стълбището, отвеждащо на горния етаж, беше окачен списък с правила.

ПРАВИЛА НА ДОМА:

• Никакво преобразяване по коридорите.

• Никакъв вой.

• Никакво сребро.

• Облеклото е задължително по всяко време. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ.

• Никакви сбивания. Никакво хапане.

• Надписвайте храната си, преди да приберете в общия хладилник.

Във въздуха се носеше ухание на приготвяща се закуска и стомахът на Мая изкъркори.

— Ако сте гладни, мога да накарам някой да ви напълни чиния с разни неща за хапване — развеселено предложи претор Скот.

— Благодаря — промърмори Мая. Междувременно бяха стигнали до края на коридора и претор Скот отвори една врата, на която пишеше ОФИС.

— Руфъс — каза той, повдигайки вежди. — Какво правиш тук?

Мая надникна покрай него. Кабинетът се оказа просторна стая, в която цареше уютен безпорядък. От другата страна на огромен правоъгълен прозорец се разстилаше ливада, върху която групички предимно млади хора изпълняваха нещо, което приличаше на строева подготовка, облечени в черни анцузи и тениски. По стените на стаята имаше купища книги за ликантропията; повечето от тях бяха на латински, но Мая разпозна думата „lupus“. Писалището представляваше внушителен мраморен блок, поддържан от статуите на два ръмжащи вълка.

Пред него имаше два стола, в единия от които седеше мъж — върколак — прегърбен, стиснал ръце пред себе си.

— Претор Скот — каза той с дразнещ глас. — Надявах се да поговорим за инцидента в Бостън.

— Онзи, в който счупи крака на повереника си ли? — сухо попита пазителят. — Определено ще го обсъдим, Руфъс, но не точно сега. В момента имам по-спешна работа.

— Но, претор…

— Това е всичко, Руфъс — прекъсна го Скот с категоричния тон на алфа вълк, чиито заповеди не можеха да бъдат оспорвани. — Не забравяй, че това е място за рехабилитация. Което включва да се научиш да уважаваш правилата.

Като си мърмореше под носа, Руфъс се надигна от стола. Едва тогава Мая осъзна и реагира на огромния му ръст. Той се извисяваше и над нея, и над Джордан, гърдите му издуваха черната тениска, а бицепсите му заплашваха да скъсат ръкавите. Главата му бе ниско избръсната, а върху едната му буза имаше дълбоки следи от нокти, като бразди в мека почва. С един кисел поглед към Мая, той мина покрай тях и излезе в коридора.

— Разбира се — промърмори Джордан, — при някои от нас този процес е по-лесен, отколкото при други.

Докато тежките стъпки на Руфъс заглъхваха по коридора, Скот се настани в стола с висока облегалка зад бюрото и натисна копчета на странно модерен за подобно място интерком. След като поръча закуска със строг глас, той се облегна назад и скръсти ръце зад главата си.

— Целият съм в слух.

Докато Джордан разказваше и излагаше молбата им пред претор Скот, очите и мислите на Мая блуждаеха другаде. Зачуди се какво ли би било да бъде възпитана тук, в тази елегантна къща на правила и строги порядки, вместо в относително безконтролната свобода на глутницата. След известно време върколак, облечен изцяло в черно (това явно беше униформата на членовете на Претор Лупус), им донесе калаен поднос с парчета ростбиф, сирене и протеинови напитки. Мая погледна храната с немалка доза учудване. Вярно бе, че върколаците се нуждаеха от много повече белтъчини от обикновените хора, но ростбиф за закуска?

— Ще откриеш — подхвърли претор Скот, докато Мая предпазливо отпиваше от протеиновия шейк, — че рафинираната захар е вредна за върколаците. Ако за известно време престанеш да я консумираш, организмът ти ще спре да я иска. Нима водачът на твоята глутница не ти го е казал?

Мая опита да си представи как Люк, който обичаше да прави палачинки в най-причудливи и забавни форми, я поучава за вредата от захарта… но не успя. Сега обаче не беше моментът да го споменава.

— Разбира се, че ми го каза — заяви тя. — Но в моменти на стрес имам навика да, ъъъ, се връщам към някои от старите си пороци.

— Разбирам тревогата ти за водача на твоята глутница. — Около китката на Скот проблесна златен ролекс. — Обикновено спазваме строга политика на ненамеса, когато се касае за неща, които нямат отношение към новосъздадени долноземци. Всъщност, за нас върколаците нямат предимство пред останалите долноземци, макар в организацията да се допускат единствено ликантропи.

— Ала именно по тази причина се нуждаем от помощ — обясни Джордан. — Глутниците по природа са винаги в движение, непрекъснато се променят. Те нямат възможността да създадат неща като библиотеки, съдържащи събирано с години познание. Не казвам, че не притежават мъдрост, но всичко се свежда до устни традиции и всяка глутница знае различни неща. Бихме могли да обикаляме от глутница на глутница, докато открием някой, който да ни каже как да излекуваме Люк, само че нямаме време. Това — при тези думи той махна с ръка към книгите по стените, — е най-близкото подобие на архивите на Мълчаливите братя или Спираловидния лабиринт, с което върколаците разполагат.

Скот не изглеждаше особено убеден. Мая остави протеиновия си шейк върху подноса.

— А и Люк не е просто водач на глутница — каза тя. — Той е представителят на ликантропите в Съвета. Ако ни помогнете да го излекуваме, ще знаете, че Претор Лупус винаги може да разчита на глас в Съвета в своя полза.

Очите на претор Скот проблеснаха.

— Интересно. Много добре, тогава. Ще погледна в книгите. Сигурно ще отнеме няколко часа. Джордан, предлагам, ако ще се връщаш в Манхатън, да си починеш малко преди това. Последното, от което се нуждаем, е да блъснеш пикапа си в някое крайпътно дърво.

— Аз ще карам… — започна Мая.

— Ти изглеждаш също толкова уморена. Джордан, както знаеш, за теб винаги ще има стая при нас, въпреки че вече завърши. А Ник е на мисия, така че има легло и за Мая. Защо и двамата не си починете, а аз ще ви повикам, когато съм готов. — И той обърна стола си, за да огледа книгите по стените.

Джордан кимна на Мая — това бе знак да си вървят. Тя се изправи, изтръсквайки трохите от дънките си. Почти бе стигнала до вратата, когато претор Скот поговори:

— И още нещо, Мая Робъртс. — В гласа му ясно дрънна предупредителна нотка. — Наясно си, надявам се, че когато даваш обещания от чуждо име, отговорността те да бъдат изпълнени, пада върху теб.

 

 

Саймън се събуди все още уморен и примигна в мрака. Дебелите черни завеси не пропускаха почти никаква светлина, ала от вътрешния си часовник разбра, че вече е ден. От него, както и от факта, че Изабел я нямаше — завивката й бе отметната, а чаршафите в нейната половина на леглото — намачкани.

Беше ден, а той не бе говорил с Клеъри, откакто бе тръгнала. Саймън извади ръка изпод завивките и погледна изящния златен пръстен, върху който бяха гравирани някакви символи, или пък думи, изписани на азбука, която той не познаваше.

Стискайки зъби, той седна в леглото и го докосна.

Клеъри?

Отговорът бе незабавен и съвършено ясен. Саймън едва не падна на пода от облекчение.

Саймън. Слава Богу.

Можеш ли да говориш?

Не. Той по-скоро усети, отколкото чу напрегнатата разсеяност в гласа на ума й.

Радвам се, че се обади, ала сега не е удобно. Не съм сама.

Но си добре, нали?

Да. Все още нищо не се е случило. Опитвам се да събера информация. Обещавам да ти кажа веднага щом науча нещо.

Добре, пази се.

Ти също.

И тя изчезна. Саймън преметна крака през ръба на леглото и след като се опита да приглади разчорлената си коса, доколкото бе възможно, отиде да види дали в апартамента няма и други будни.

Имаше. Алек, Магнус, Джослин и Изабел седяха около масата в дневната. Алек и Магнус бяха по дънки, докато Джослин и Изабел носеха униформи, а Изабел бе увила камшика около дясната си ръка. Когато той влезе в стаята, тя вдигна поглед, но не се усмихна; в раменете й се усещаше напрежение, устните й приличаха на тънка линия. И четиримата стискаха чаши с кафе.

— Има причина ритуалът за Реликвите на смъртните да е толкова сложен. — Магнус накара захарницата да се понесе във въздуха към него и си сипа малко захар в кафето. — Ангелите действат по божията повеля, а не по тази на хората… дори да са ловци на сенки. Призовете някой от тях и най-вероятно ще се окажете поразени от божия гняв. Истинското предназначение на Реликвите не бе да позволи на някого да повика Разиел, а да защити призоваващия от гнева на ангела, когато той се появи.

— Валънтайн… — започна Алек.

— Да, Валънтайн успя да призове и друг, много по-низш ангел. И той не му каза нито дума, нали? Не му даде и зрънце надежда, макар Валънтайн да вземаше кръвта му. И дори така Валънтайн без съмнение е трябвало да използва неимоверно могъщи магии, само за да го държи под контрол. Доколкото знам, по някакъв начин е споил живота му с имението на Уейланд, така че когато ангелът умрял, то се сринало до основи. — Той почука по чашата кафе с оцветения си в синьо нокът. — А Валънтайн сам се проклел. Независимо дали вярваш в Рая и Ада, той със сигурност се проклел. И когато призовал Разиел, Ангелът го поразил на място. Отчасти и като отмъщение за онова, което Валънтайн сторил на неговия брат.

— Защо обсъждаме призоваването на ангели? — попита Саймън, докато се настаняваше в края на дългата маса.

— Изабел и Джослин отидоха да се видят с Железните сестри — обясни Алек. — За да се опитат да открият оръжие, което бихме могли да използваме срещу Себастиан, без да нараним Джейс.

— Но то не съществува, така ли?

— Не и на този свят — отвърна Изабел. — Но може да е по силите на някое райско оръжие… или пък на оръжие с могъща демонична енергия. Тъкмо обсъждахме първата възможност.

— Да призовете ангел и да му поискате оръжие?

— Случвало се е и преди — каза Магнус. — Разиел дал Меча на смъртните на Джонатан, ловеца на сенки. А според древните истории, в нощта преди битката за Иерихон един ангел се явил пред Исус Навиев и му дал меч.

— Хм — подхвърли Саймън. — Пък аз си мислех, че ангелите са по мира, не по оръжията.

Магнус изсумтя.

— Ангелите не са просто пратеници. Те са и воини. За Михаил се говори, че разгромил цели армии. Освен това ангелите не се славят с търпение. Особено към човешката изменчивост. Всеки, опитвал се да призове Разиел без помощта на Реликвите, най-вероятно е бил поразяван на място. По-лесно е да бъде повикан демон. Те са далеч по-многобройни и доста от тях не са особено могъщи. Разбира се, един слаб демон надали би бил от кой знае каква полза…

— Не може да призовем демон — ужасено го прекъсна Джослин. — Клейвът…

— Мислех, че от години не те е грижа какво мисли Клейвът за теб — каза Магнус.

— Не става дума единствено за мен. Ами вие? Люк. Дъщеря ми. Ако Клейвът узнае…

— Е, те няма да узнаят, нали така? — В обикновено кроткия глас на Алек сега се долавяха корави нотки. — Освен ако ти не им кажеш.

Джослин премести поглед от неподвижното лице на Изабел към въпросителното изражение на Магнус и най-сетне — към упоритите сини очи на Алек.

— Вие сериозно го обмисляте? Да призовете демон?

— Е, не кой да е демон — отвърна Магнус. — Азазел.

В очите на Джослин лумна огън.

— Азазел? — Тя обходи лицата им с поглед, сякаш търсеше подкрепа, но Изи и Алек се взираха в чашите си, а Саймън просто сви рамене.

— Нямам представа кой е Азазел — обясни той. — Не беше ли котаракът от „Смърфовете“?

Обърна се към останалите, ала в отговор Изабел вдигна поглед и извъртя очи.

Клеъри? — повика я той мислено.

В гласа й, отекнал начаса в съзнанието му, се прокрадваше тревога.

Какво има? Станало ли е нещо? Да не би майка ми да откри, че ме няма?

Още не е. Азазел котаракът от „Смърфовете“ ли беше?

Последва дълга пауза.

Това е Азраел, Саймън. И повече никакво използване на пръстените за въпроси относно смърфовете.

И тя изчезна. Саймън вдигна очи от ръката си и видя, че Магнус го наблюдава изпитателно.

— Не е котка, Силвестър — заяви той. — А Велик демон. Пълководец в Ада и ковач на оръжия. Някога бил ангел, който научил хората как да правят оръжия — дотогава единствено ангелите притежавали това познание. Именно по тази причина бил низвергнат и сега е демон. „Но земята бе осквернена от нечестивите съвети на Азазел. И той трябва да отговаря за всичките престъпления.“

Алек го погледна изумено.

— Откъде знаеш всичко това?

— С него сме стари приятели — обясни Магнус, но при вида на израженията им въздъхна. — Е, всъщност не сме. Но това го пише в Книгата на Енох^[1].

— Струва ми се опасно — намръщи се Алек. — Звучи ми така, сякаш той е над Великите демони. Нещо като Лилит.

— За щастие, вече е окован — каза Магнус. — Ако го призовеш, духът му ще ти се яви, но тленната му форма ще си остане прикована към зъберите на Дудаел.

— Към зъберите на… О, все тая — заяви Изабел, навивайки дългата си коса на кок. — Той е демонът на оръжията. Чудесно. Аз казвам да опитаме.

— Не мога да повярвам, че изобщо го обсъждаме — каза Джослин. — От деянията на съпруга ми с очите си видях до какво може да доведе призоваването на демони. Клеъри… — Тук тя млъкна, сякаш усетила погледа на Саймън върху себе си, и се обърна към него. — Саймън, мислиш ли, че Клеъри вече е будна? Оставихме я да се наспи, но вече е почти единайсет.

Саймън се поколеба.

— Не знам. — Това, убеждаваше сам себе си той, беше вярно. Където и да се намираше Клеъри, възможно бе да спи. Макар че току-що бе разговарял с нея.

Джослин изглеждаше объркана.

— Но нали беше в стаята при нея?

— Не. Бях в… — Той не довърши, давайки си сметка за капана, в който сам бе паднал. В апартамента имаше три стаи за гости. Джослин се бе настанила в една от тях, Клеъри — в другата. Което очевидно означаваше, че той трябва да бе пренощувал в третата, заедно с…

— Изабел? — повдигна вежди Алек. — Спал си в стаята на Изабел?

Изабел махна с ръка.

— Няма защо да ми се правиш на голям брат. Нищо не се случи. Разбира се — добави тя, когато Алек видимо се отпусна, — аз бях потънала в толкова дълбок пиянски сън, че той може да е сторил с мен каквото си поиска, без изобщо да се събудя.

— О, я стига — каза Саймън. — Единственото, което направих, бе да ти разкажа целия сюжет на „Междузвездни войни“.

— Мисля, че не си спомням абсолютно нищо — заяви Изабел и си взе бисквита от чинията на масата.

— Така ли? Кой е най-добрият приятел на Люк Скайуокър от детските му години?

— Бигз Дарклайтър — без колебание отвърна Изабел, а после удари по масата с длан. — Хей, това не беше честно! — Въпреки това му се усмихна широко над бисквитата си.

— А — обади се Магнус. — Любовта на социално непохватните. Тя си има своята красота, макар да е предмет на присмех от страна на по-изтънчените от нас.

— Достатъчно. — Джослин се изправи. — Отивам за Клеъри. Ако смятате да призовавате демон, не искам да присъстваме нито аз, нито дъщеря ми.

И тя се отправи към коридора. Саймън й препречи пътя.

— Не можеш да го направиш.

Джослин го погледна решително.

— Знам, че ще ми кажеш как този апартамент е най-безопасното място за нас, Саймън, но ако ще се призовава демон, аз просто…

— Не е това. — Саймън си пое дълбоко дъх, но то не му помогна, тъй като в кръвта му вече нямаше никакъв кислород. Усещаше, че лекичко му призлява. — Не можеш да я събудиш, защото… защото нея я няма.