Касандра Клеър
Град на изгубени души (16)

15
Магдалена

Болка и гадене я връхлитаха на все по-задушаващи талази, около себе си виждаше единствено размазани цветове. Знаеше, че брат й я носи на ръце — при всяка негова стъпка сякаш забиваха шиш за лед в главата й. Усещаше, че се е вкопчила в него и силата на ръцете му й вдъхваше сигурност… колко странно, че каквото и да било у Себастиан можеше да й вдъхва сигурност, странно бе и това, че той сякаш адски внимаваше да не я раздрусва, докато върви. Като от много далеч, Клеъри чуваше накъсаното си дишане, чуваше и как брат й повтаря името й.

А после всичко потъна в тишина. За миг си помисли, че това е краят — че бе загинала в битка с демони, както повечето ловци на сенки. После обаче почувства ново парване от вътрешната страна на ръката си и по вените й сякаш се разля лед. Затвори очи от болка, ала студът на онова, което Себастиан бе направил, бе като да й плиснат чаша вода в лицето. Много бавно светът престана да се върти около нея, а болката и гаденето отслабнаха, докато не станаха просто леки вълнички в потока на кръвта й. Клеъри отново можеше да диша.

Пое си рязко дъх и отвори очи.

Синьо небе.

Лежеше по гръб и се взираше в безкрайно синьо небе, по което тук-таме плаваха пухкави облачета, като небето, нарисувано на тавана в лечебницата на Института. Протегна скованите си от болка ръце. Около дясната китка все още носеше следите от своята гривна от рани, макар че те бързо избледняваха и вече бяха придобили светлорозов цвят. Върху лявата й ръка имаше иратце, което също избеляваше, в сгъвката на лакътя й бе нарисувана обезболяваща руна.

Клеъри вдъхна голяма глътка есенен въздух, в който се долавяше ухание на листа. Виждаше върхове на дървета, чуваше шум на коли и…

Себастиан. До ушите й достигна нисък смях и тя изведнъж осъзна, че не лежи просто така, а е облегната на брат си. Себастиан, който бе топъл, дишаше и поддържаше главата й с ръка. Останалата част от тялото й почиваше върху леко влажна дървена пейка.

Клеъри се надигна рязко и Себастиан отново се засмя. Седеше в края на пейка с изящни железни облегалки за ръце; сгънатият шал беше в скута му, където допреди малко бе главата й, а свободната му ръка бе опъната върху гърба на пейката. Беше разкопчал бялата си риза, за да скрие петната демонска кръв. Отдолу носеше обикновена сива тениска, а сребърната гривна проблясваше около китката му. Черните му очи я гледаха развеселено, докато тя се отдръпваше в другия край на пейката.

— Добре, че си толкова дребна. Ако беше по-висока, да те нося на ръце би било изключително неудобно.

Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да говори спокойно:

— Къде сме?

— Jardin du Luxembourg. Люксембургската градина. Много приятен парк. Трябваше да те занеса някъде, където да можеш да легнеш, а насред улицата не ми се стори особено добра идея.

— Да, има си дума за това да оставиш някой да умре на улицата. Непредумишлено убийство с превозно средство.

— Това са пет думи и освен това смятам, че технически погледнато се нарича така единствено, ако ти си прегазил жертвата. — Себастиан потърка длани, сякаш искаше да се стопли. — Така или иначе, защо да те оставям да умреш на улицата, след като положих толкова усилия да ти спася живота?

Клеъри преглътна и сведе поглед към ръката си. Раните й бяха избледнели още повече и ако не знаеше къде да ги търси, сигурно изобщо нямаше да ги забележи.

— Защо го направи?

— Кое?

— Защо ми спаси живота?

— Ти си ми сестра.

Тя отново преглътна. На утринната светлина лицето му имаше малко повече цвят от обикновено. По врата му се виждаха следи от изгаряне, там, където го бе опръскала демонската кръв.

— Никога досега не те е било грижа, че съм ти сестра.

— Нима? — Черните му очи я обходиха с поглед. Клеъри си припомни как Джейс се бе появил в дома й, след като се бе била с Ненаситния демон и умираше от отровата му. Беше я излекувал точно както Себастиан, а след това я бе отнесъл на ръце, също като него. Може би двамата си приличаха повече, отколкото й се искаше да си признае и то още преди да бъдат свързани от магия. — Баща ни е мъртъв — продължи Себастиан. — Нямаме други роднини. Аз и ти — ние сме последните. Последните Моргенстърн. Ти си единствената, в чиито вени тече същата кръв, както и в моите. Някой като мен.

— Знаеше, че вървя след теб — каза Клеъри.

— Разбира се, че знаех.

— И не ме спря.

— Исках да видя какво ще направиш. Признавам, не очаквах да ме последваш и там долу. По-смела си, отколкото предполагах. — Той взе шала от скута си и го уви около врата си. Паркът започваше да се пълни с хора — туристи с карти на града, родители с деца на ръце, възрастни мъже, приседнали на пейки като тяхната, за да изпушат една лула. — Никога нямаше да спечелиш онази схватка.

— А може би щях.

Той се усмихна — бърза, коса усмивка, която сякаш не успя да потисне.

— Може би.

Клеъри разсеяно подритваше росната трева с ботушите си. Нямаше намерение да благодари на Себастиан. За каквото и да било.

— Защо се съюзяваш с демони? — поиска да узнае тя. — Чух ги да говорят за теб. Знам какво правиш…

— Не, не знаеш. — Усмивката си бе отишла, а тонът на превъзходство се бе върнал. — Първо, това не бяха демоните, с които си имах работа. Тези бяха телохранителите им. Ето защо бяха в различна стая, където мен ме нямаше. Демоните дахак не са особено умни, но за сметка на това са зли, корави и вечно нащрек. Та не е като да знаеха какво точно става. Просто повтаряха слухове, подочути от господарите им. Велики демони. Ето с кого имах среща.

— И това би трябвало да ме успокои?

Себастиан се приведе към нея през пейката.

— Не се опитвам да те успокоя. Опитвам се да ти кажа истината.

— Нищо чудно, че имаш вид, сякаш си получил алергична реакция — подхвърли Клеъри, макар че не беше точно така. Себастиан изглеждаше учудващо спокоен, макар че стиснатата му челюст и пулсиращата вена на слепоочието му да издаваха, че може и да се преструва. — Онези в подземието казаха, че си щял да дадеш света на демоните.

— Е, това звучи ли ти като нещо, което бих сторил?

Клеъри просто го изгледа.

— Нали каза, че ще ми дадеш шанс? — каза той. — Не съм онзи, който бях, когато ме срещна в Аликанте. — Погледът му беше ясен. — Освен това, аз не съм единственият човек, когото познаваш, който някога е вярвал на Валънтайн. Той беше мой баща. Наш баща. Не е лесно да се усъмниш в нещата, в които си бил възпитан да вярваш.

Клеъри скръсти ръце на гърдите си; въздухът беше свеж, ала студен — усещаше се пощипването на наближаващата зима.

— Е, за това си прав.

— Валънтайн грешеше. Напълно обсебен от неправдите, които смяташе, че е понесъл от Клейва, той мислеше единствено как да им докаже, че е прав. Искаше Ангелът да се надигне и да оповести, че Джонатан, ловецът на сенки, се е преродил в него, че той е техният водач и че единственият правилен начин е неговият.

— Само че не стана точно така.

— Знам какво стана. Лилит ми разказа. — Подхвърли го съвсем нехайно, сякаш разговорите с майката на всички магьосници бяха нещо, което може да се случи на всекиго. — Не се заблуждавай, че е било в резултат на някаква особена състрадателност от страна на Ангела, Клеъри. Ангелите са студени като ледени висулки. Разиел се разлюти, защото Валънтайн забрави мисията на всички ловци на сенки.

— Която е?

— Да убиват демони. Това е нашето предназначение. Не може да не си чула, че през последните години все повече и повече демони успяват да се промъкнат в нашия свят. И че нямаме никаква идея как да ги възпрем.

Отзвук от думи отекна в съзнанието на Клеъри, нещо, което Джейс й бе казал първия път, когато посетиха Града на тишината, сякаш в един друг живот. „Бихме могли да се предпазим от тяхното нашествие, но още никой не е успял да разбере как да стане това. В действителност набезите на демоните стават все по-интензивни. Преди инвазията на демоните в нашия свят беше по-малка и можеше лесно да бъде овладяна. Но съм свидетел как броят на преодолелите стените между световете нараства все повече. Клейвът постоянно изпраща ловци на сенки, някои от които така и не се връщат.“

— Задава се чудовищна война с демоните, а Клейвът е отчайващо неподготвен — продължи Себастиан. — Поне за това баща ми беше прав. Твърде закостенели са, за да се вслушат в предупреждения или да се променят. За разлика от Валънтайн, аз не жадувам за унищожение на всички долноземци, но се тревожа, че слепотата на Клейва ще обрече на гибел света, който ловците на сенки бранят.

— И очакваш от мен да ти повярвам, че те е грижа дали този свят няма да бъде унищожен?

— Е, аз все пак живея тук — отвърна Себастиан, доста по-меко, отколкото Клеъри очакваше. — А понякога извънредните ситуации изискват вземането на извънредни мерки. За да победиш врага, може да се наложи да го опознаеш и дори да сключиш примирие с него. Ако успея да накарам онези Велики демони да ми повярват, бих могъл да ги подлъжа тук, където и те, и техните последователи ще бъдат разгромени. Това би трябвало да обърне нещата. Демоните ще научат, че не е така лесно да сложат ръка на този свят.

Клеъри поклати глава.

— И как смяташ да го направиш? Само ти и Джейс? Не ме разбирай погрешно, вие сте страховити противници, но дори вие двамата…

Себастиан се изправи.

— Ти наистина ли вярваш, че не съм го домислил? — Погледна я отгоре, а есенният вятър развяваше бялата му коса около лицето му. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Клеъри се поколеба.

— Джейс…

— Все още спи. Повярвай ми, знам. — Той й протегна ръка. — Ела с мен, Клеъри. Ако не мога да те накарам да повярваш, че имам план, може би ще успея да ти го докажа.

Тя се взря в него. Като дъжд от конфети в главата й се подгониха образи: магазинът в Прага, златният й пръстен, изпаднал нейде в мрака, Джейс, притиснал я до стената на нишата в нощния клуб, огромните аквариуми с плаващите в тях трупове. Себастиан със серафимска кама в ръка.

„Да ти го докажа.“

Тя пое ръката му и го остави да я издърпа на крака.

 

 

Решено бе (макар и след дълги спорове), че за да осъществи призоваването на Разиел, отборът на добрите ще трябва да открие някое доста закътано местенце.

— Не върви да призовем осемнайсетметров ангел насред Сентрал Парк — сухо отбеляза Магнус. — Хората може и да забележат, дори в Ню Йорк.

— Разиел е висок осемнайсет метра? — попита Изабел. Беше се свлякла в едно кресло, което бе придърпала до масата. Под очите й имаше тъмни кръгове — също като Алек, Магнус и Саймън, тя беше изтощена. Бяха будни от часове, потънали в книгите на Магнус, някои от които бяха толкова стари, че страниците им бяха тънки като лукови люспи. И Изабел, и Алек владееха гръцки и латински, Алек се справяше с демонските езици по-добре от сестра си, но въпреки това имаше много текстове, които единствено Магнус можеше да разбере. След като си дадоха сметка, че биха били по-полезни другаде, Мая и Джордан си тръгнаха, за да отидат в изоставения участък и да видят как е Люк. Междувременно Саймън се бе опитал да помогне с каквото може — носеше им храна и кафе, както и още хартия и моливи, преписваше символи по инструкции на Магнус и дори нахрани Председателя Мяу, който му се отблагодари, като повърна топка косми на пода в кухнята.

— Всъщност е малко повече от седемнайсет метра, но обича да преувеличава. — Умората определено правеше Магнус сприхав. Косата му стърчеше право нагоре, а по опакото на ръцете му имаше размазан брокат, там, където си беше търкал очите. — Той е ангел, Изабел. Нищо ли не си учила?

Изабел изцъка раздразнено.

— Валънтайн призова ангел в мазето си. Не виждам за какво ни е толкова място…

— Защото Валънтайн е МНОГО ПО-СТРАХОТЕН ОТ МЕН — сопна се Магнус и захвърли химикалката си. — Виж…

— Недей да крещиш на сестра ми. — Гласът на Алек беше тих, ала зад думите се таеше сила. Магнус го изгледа учудено, а той продължи: — Изабел, размерът на ангелите, когато се появяват на земята, зависи от могъществото им. Ангелът, когото Валънтайн призова, имаше по-нисък ранг от Разиел. А ако решиш да призовеш някой, който стои по-високо и от него, като Михаил или Габриел…

— Не бих могъл да направя магия, която да ги задържи дори за миг — довърши Магнус унило. — Избрахме Разиел, отчасти защото се надяваме, че като създател на ловците на сенки, ще прояви особена съпричастност… или изобщо някаква съпричастност към положението ви. Но освен това има горе-долу подходящ ранг. Един по-малко могъщ ангел може и да не успее да ни помогне, ала някой с повече сила… е, ако нещо се обърка…

— Аз може да не съм единственият, който ще умре — каза Саймън.

Магнус изглеждаше наранен и Алек сведе очи към листата, разпилени по масата. Изабел сложи ръка върху тази на Саймън:

— Не мога да повярвам, че си седим тук и говорим за призоваване на ангели. През целия си живот се кълнем в името на Ангела. Знаем, че силата ни идва от ангели. Ала мисълта да видя един от тях… просто не мога да си го представя. Когато се опитам, самата идея ми се струва невъобразима.

Около масата се възцари тишина. В очите на Магнус бе легнала тъма, която накара Саймън да се зачуди дали пък той не бе виждал ангел. Може би трябваше да попита, но в този миг телефонът му избръмча и го избави от необходимостта да реши.

— Само за секунда — измърмори и се изправи. Отвори телефона и се облегна на една от колоните. Беше съобщение (всъщност няколко) от Мая.

ДОБРИ НОВИНИ! ЛЮК Е В СЪЗНАНИЕ И ГОВОРИ. ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ЩЕ СЕ ОПРАВИ.

Вълна на облекчение се разля по тялото на Саймън. Най-сетне добри новини. Затвори телефона и посегна към пръстена на ръката си.

Клеъри?

Нищо.

Опита се да преглътне тревогата си. Навярно спеше. Вдигна очи и видя, че тримата около масата се взират в него.

— Кой беше? — попита Изабел.

— Мая. Съобщи, че Люк е в съзнание и дори говори. Че ще се оправи. — Последва бъбрене на облекчени гласове, ала Саймън все още гледаше пръстена си. — Тя ми даде идея.

При тези думи Изабел, която междувременно бе станала и идваше към него, се закова на място, а по лицето й се изписа притеснение. Е, не можеше да я вини, помисли си Саймън — напоследък идеите му си бяха чисто и просто самоубийствени.

— Каква идея? — поиска да узнае тя.

— Какво ни трябва, за да призовем Разиел? Колко място? — попита Саймън.

Магнус спря да чете книгата, която държеше.

— Поне една миля във всички посоки. Хубаво ще е, ако има вода. Като езерото Лин…

— Фермата на Люк — заяви Саймън. — На около час-два на север оттук. Сега би трябвало да е затворена, но аз знам как да вляза. Там има и езеро. Не е толкова голямо, колкото Лин, но…

Магнус затвори книгата.

— Идеята не е лоша, Шеймъс.

— Няколко часа? — Изабел погледна часовника. — Бихме могли да стигнем до…

— О, не — прекъсна я Магнус и побутна книгата настрани. — Макар неизчерпаемият ти ентусиазъм да е впечатляващ, Изабел, в момента съм твърде изтощен, за да направя призоваващата магия както трябва. А вярвам всички ще се съгласите, че това не е нещо, с което човек би искал да рискува.

— Кога тогава? — попита Алек.

— Нуждаем се от поне няколко часа сън. Предлагам да тръгнем в ранния следобед. Шерлок — съжалявам, Саймън — обади се и виж дали ще можеш да вземеш назаем пикапа на Джордан. А сега… — Той отмести листовете пред себе си настрани — отивам да поспя. Изабел, Саймън, може пак да използвате стаята за гости, ако искате.

— Различни стаи са за предпочитане — измърмори Алек.

Изабел се обърна към Саймън, а в тъмните й очи се четеше въпрос; той обаче вече посягаше към телефона в джоба си.

— Добре — каза. — До обяд ще се върна, но сега трябва да свърша нещо важно.

 

 

На дневна светлина Париж се оказа град на тесни криволичещи улички, които извеждаха до широки булеварди, на топли, златни сгради с керемидени покриви и проблясваща река, която го прорязваше като белег от дуел. Себастиан, въпреки твърдението си, че ще докаже на Клеъри, че има план, не каза почти нищо, докато двамата се изкачваха по улица, от двете страни, на която се издигаха художествени галерии и магазини, в които се продаваха прашни, стари книги, на път към кея „Гран Огюстен“ на реката.

Откъм Сена подухваше хладен вятър и Клеъри потрепери. Себастиан свали шала си и й го подаде. Беше черно-бял вълнен меланж, все още топъл от това, че допреди миг бе увит около врата на Себастиан.

— Не ставай глупава. Студено ти е. Сложи си го.

Клеъри го омота около врата си.

— Благодаря — инстинктивно каза тя и потръпна.

Ето. Беше благодарила на Себастиан. Всеки миг очакваше мълния да прореже облаците и да я порази на място. Ала нищо такова не се случи.

Себастиан й хвърли особен поглед.

— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш се каниш да кихнеш.

— Нищо ми няма.

Шалът миришеше на цитрусов одеколон и на момче. Клеъри не бе сигурна на какво всъщност бе очаквала да мирише. Те отново тръгнаха, но този път Себастиан позабави крачка. Вървеше до нея и поспря, за да й обясни, че парижките квартали имат номера, че те отиват от шестия към петия, наричан Латинския квартал, и че моста, който виждат в далечината, е мостът „Сен Мишел“. Покрай тях минаваха доста млади хора, забеляза Клеъри. Момичета на нейните години или малко по-големи, невероятно стилни в тесните си панталони и зашеметяващо високи токчета, и с дълги коси, развявани от вятъра, долитащ откъм Сена. Немалко от тях позабавяха крачка, за да хвърлят на Себастиан одобрителни погледи, които той като че ли не забелязваше.

Джейс, помисли си Клеъри, нямаше да ги пропусне. Себастиан наистина изглеждаше поразяващо с леденобялата си коса и черните очи. Още първия път, когато го бе видяла, си бе помислила, че е красив, а тогава косата му беше боядисана в цвят, който всъщност не му отиваше. Сега изглеждаше още по-добре. Бледността на косата му придаваше цвят на кожата му, привличаше погледа към руменината на високите му скули и изящната форма на лицето му. Миглите му бяха невероятно дълги, съвсем мъничко по-тъмни от косата му и извити, точно като на Джослин… толкова несправедливо. Защо тя не бе получила извитите мигли? И защо той нямаше нито една луничка?

— Е — рязко проговори Клеъри, прекъсвайки го по средата на изречението. — Какви сме?

Себастиан й хвърли кос поглед.

— Какво означава това?

— Нали каза, че сме последните Моргенстърн. Моргенстърн е немско име. Значи ли това, че сме от немски произход? Каква е историята? Защо не е останал никой, освен нас двамата?

— Ама ти нищо ли не знаеш за семейството на Валънтайн? — Себастиан сякаш не вярваше на ушите си. Беше спрял до стената, която се издигаше покрай Сена. — Майка ти нищо ли не ти е разказвала?

— Тя е и твоя майка. И не, не е. Валънтайн не е сред любимите й теми.

— Имената на ловците на сенки са съчетание от две думи — бавно започна Себастиан. Той се покатери на стената и протегна ръка на Клеъри, която се поколеба само за миг, преди да я улови и да се остави да бъде издърпана до него. Под тях се полюшваха сиво-зеленикавите води на Сена, миниатюрни туристически корабчета минаваха с пухтене покрай тях, без да бързат за никъде. — Феърчайлд, Лайтууд, Уайтлоу. „Моргенстърн“ означава „утринна звезда“. Името е немско, но семейството било швейцарско.

— Било?

— Валънтайн бил единствено дете — обясни Себастиан. — Баща му — нашият дядо — бил убит от долноземци, а прачичо ни загинал в битка, без да остави деца. Това — при тези думи той протегна ръка и докосна косата й — ти е от страната на Феърчайлд. Там има английска кръв. Аз приличам повече на швейцарската страна. На Валънтайн.

— Знаеш ли нещо за бабите и дядовците ни? — попита Клеъри, запленена от разказа му против волята си.

Себастиан отпусна ръка и слезе от стената, след което й подаде десницата си. Клеъри я улови и също скочи от стената, при което се блъсна в гърдите му, корави и топли под ризата. Едно минаващо наблизо момиче й хвърли развеселен, леко завистлив поглед и Клеъри побърза да се отдръпне. Прииска й се да извика след момичето, че Себастиан й е брат и че всъщност го мрази. Но не го стори.

— Не знам нищо за баба ни и дядо ни по майчина линия — отвърна Себастиан. — Как бих могъл? — Крива усмивка изви устните му. — Ела. Искам да ти покажа едно място, което много обичам.

Клеъри се поколеба.

— Нали щеше да ми доказваш, че имаш план?

— Всяко нещо с времето си. — Себастиан пое напред и Клеъри го последва. „Открий плана му. А дотогава бъди мила с него.“

— Бащата на Валънтайн страшно приличал на него — каза Себастиан. — И той се уповавал единствено на силата. „Ние сме избрани от Бога бойци.“ Ето в какво вярвал. Болката те прави по-силен. Загубата те прави могъщ. Когато умрял…

— Валънтайн се променил — довърши Клеъри вместо него. — Люк ми каза.

— Обичал баща си и едновременно го ненавиждал. Нещо, което сигурно разбираш, тъй като познаваш Джейс. Валънтайн ни възпита така, както самият той е бил възпитаван. Човек винаги се връща към онова, което познава.

— Но Джейс… — каза Клеъри. — Валънтайн го е научил не само как да се бие. Научил го е да говори различни езици, да свири на пиано…

— Било е влиянието на Джослин — Себастиан изрече името неохотно, сякаш го мразеше. — Според нея Валънтайн трябвало да може да разговаря за книги, изкуство, музика… а не само да знае как се убива. И той го предал на Джейс.

От лявата им страна се издигна синя порта от ковано желязо. Себастиан се мушна през нея и даде знак на Клеъри да стори същото. За разлика от него, на нея не й се наложи да наведе глава и тя го последва, пъхнала ръце в джобовете си.

— Ами ти?

Себастиан вдигна ръце… ръцете на майка й — сръчни, с дълги пръсти, създадени, за да държат химикалка или четка за рисуване.

— Аз овладях инструментите на войната и се научих да рисувам с кръв. Не съм като Джейс.

Намираха се на тясна уличка, която минаваше между сгради, построени от същите златисти камъни, от които бяха издигнати много от зданията в Париж; меднозеленикавите им покриви проблясваха на слънчевата светлина. От лявата страна имаше кафене — дървената му табела, полюшваща се на стълб от ковано желязо, бе единственият знак, че наблизо изобщо има някакви заведения.

— Тук ми харесва — обясни Себастиан, проследявайки погледа й, — защото сякаш попадаш в отминало време. Няма шум от коли, няма неонови лампи. Тук е… спокойно.

Клеъри се взря в него.

Лъже, помисли си. Себастиан не може да има такива мисли. Себастиан, който се опита да изпепели Аликанте, не може да иска „спокойствие“.

После се замисли за мястото, където бе отраснал. Никога не го беше виждала, но Джейс й го беше описал. Малка къщурка в една долина край Аликанте. Нощите там трябва да са били тихи, а небето — пълно със звезди. Но дали това му липсваше? Способен ли бе на нещо такова? Може ли да имаш подобни чувства, когато дори не си човек?

Не те ли измъчва, искаше й се да го попита. Да се намираш на мястото, където е отраснал и живял истинският Себастиан Верлак, докато не загинал от твоята ръка? Да вървиш из тези улички, носейки неговото име, като знаеш, че някъде леля му още скърби за него? И какво имаше предвид, когато каза, че не си очаквал той да се съпротивлява?

Черните очи на Себастиан я гледаха изпитателно. Знаеше, че той притежава чувство за хумор — у него имаше саркастична жилка, която понякога доста наподобяваше тази на Джейс. Ала той не се усмихваше.

— Да вървим. — Думите му я извадиха от унеса. — Това място предлага най-вкусния горещ шоколад в Париж.

Клеъри не бе сигурна как ще разбере дали наистина е така, при положение че беше в Париж за първи път, но след като го опита, бе принудена да признае, че шоколадът е превъзходен. Приготвяха го на масата пред теб (която бе малка и дървена, също като старовремските столове с високи облегалки) в син керамичен съд, като използваха сметана, шоколад на прах и захар. Резултатът беше толкова гъста напитка, че лъжичката можеше да застане изправена в нея. Поръчаха си и кроасани и ги изядоха, като ги топяха в шоколада.

— Нали знаеш, че ако искаш още един кроасан, ще ти донесат — подхвърли Себастиан, облягайки се назад в стола си. Бяха с десетилетия по-млади от останалите гости в заведението, забеляза Клеъри. — Нахвърли му се като вълк.

— Гладна съм — сви рамене Клеъри. — Виж, ако искаш да говориш с мен, говори. Убеди ме.

Себастиан се приведе напред, подпирайки лакти на масата и Клеъри си спомни как предишната нощ бе погледнала в очите му и бе забелязала сребърния ореол около ирисите им. — Мислех си за онова, което каза снощи.

— Снощи халюцинирах. Не помня какво съм ти казала.

— Попита ме на кого принадлежа.

Клеъри, която тъкмо поднасяше чашата с шоколад към устата си, замръзна.

— Така ли?

— Да. — Очите му се взираха изпитателно в лицето й. — А аз нямам отговор.

Клеъри остави чашата на масата, почувствала се изведнъж страшно неловко.

— Не е нужно да принадлежиш на когото и да било — каза. — То е просто израз.

— Е, нека аз те попитам нещо. Мислиш ли, че можеш да ми простиш? Искам да кажа, смяташ ли, че някой като мен заслужава прошка?

— Не знам. — Клеъри улови ръба на масата. — Аз… имам предвид, че не знам много за опрощението от религиозна гледна точка, а само за обикновената прошка, която даваме на хората около нас. — Пое си дълбоко дъх, давайки си сметка, че е започнала да дърдори. Имаше нещо в настойчивостта, с която тъмните му очи бяха вперени в нея, сякаш действително очакваше тя да му даде отговор на въпроси, на които никой не можеше да отговори. — Знам, че трябва да направиш нещо, за да заслужиш прошка. Да се промениш. Изповядай се, покай се… и изкупи вината си.

— Изкупи вината си — повтори Себастиан.

— Поправи стореното или го изкупи по някакъв начин. — Клеъри сведе поглед към чашата си. Нищо не можеше да поправи или да изкупи нещата, които Себастиан бе извършил.

— Ave atque vale — каза той и също сведе поглед към чашата си.

Клеъри разпозна традиционните думи, които ловците на сенки изричаха над своите мъртъвци.

— Защо го каза? Та аз не умирам.

— Знаеш, че това е стихотворение, нали? От Катул. „Frater, ave atque vale.“ „Здравей и сбогом, братко мой.“ Той говори за тленна прах, за погребални ритуали и за скръбта по брат си. От малък знам стихотворението, но тогава не можех да го почувствам — нито мъката, нито загубата му, нито дори защо някой би се питал какво ли е да умреш, без да има кой да тъгува за теб. — Той я погледна пронизващо. — Как мислиш, какво ли би било, ако Валънтайн те бе отгледал заедно с мен? Дали щеше да ме обичаш?

Клеъри изпита благодарност, че бе оставила чашата си на масата, защото в противен случай щеше да я изпусне. Себастиан не я гледаше притеснено, нито с онази неловкост, която човек би очаквал да съпровожда подобен въпрос, а сякаш Клеъри бе непозната и любопитна форма на живот.

— Ами — започна тя, — ти си ми брат. Бих те обичала. Бих била… принудена.

Себастиан продължаваше да я съзерцава със същия неподвижен, сериозен поглед. Клеъри си помисли, че може би трябва да го попита дали ако бяха отраснали заедно и той би я обичал. Като сестра. Ала имаше чувството, че той няма никаква идея какво означава това.

— Само че той не ме отгледа — каза вместо това. — Всъщност, аз го убих.

Не беше сигурна защо го каза. Може би искаше да провери дали е възможно да го разстрои. В края на краищата, нали Джейс веднъж бе споменал, че Валънтайн е единственото, на което Себастиан някога бе държал.

Ала той дори не трепна.

— В действителност Ангелът бе този, който го уби. Макар и заради теб. — Пръстите му рисуваха невидими линии върху похабения плот на масата. — Знаеш ли, когато те срещнах за първи път, в Идрис, се надявах… мислех, че ще си като мен. И когато видях, че по нищо не приличаш на мен, те намразих. А после, когато се върнах и Джейс ми каза какво си направила, осъзнах, че съм грешил. Ти си като мен.

— И миналата нощ каза същото. Но аз не съм…

— Ти уби баща ни. — Гласът му беше мек. — И не те е грижа. Не си почувствала и зрънце разкаяние. През първите десет години от живота му Валънтайн пребиваше Джейс като куче и въпреки всичко Джейс все още усеща липсата му. Тъгува за него, макар между тях да няма кръвна връзка. Ала на теб той беше баща, а ти го уби, без да прекараш дори една безсънна нощ заради това.

Клеъри го зяпна с отворена уста. Не беше честно. Изобщо не беше честно. Валънтайн не й беше баща, не и в истинския смисъл на думата, никога не я бе обичал, беше чудовище, което трябваше да умре. Беше го убила, защото нямаше друг избор.

Неканени образи нахлуха в съзнанието й и тя видя как Валънтайн забива острието си в гърдите на Джейс, а след това го държи в ръцете си, докато той умира. Валънтайн бе пролял сълзи над сина, когото бе убил. Ала тя никога не бе заплакала за баща си. Дори не й бе хрумнало да го стори.

— Прав съм, нали? — попита Себастиан. — Кажи ми, че греша. Кажи ми, че не си като мен.

Клеъри се взираше в чашата с вече изстинал шоколад. Имаше чувството, че в главата й вилнее вихрушка, отнасяща незнайно къде мислите и думите й.

— Нали уж Джейс бе този, който прилича на теб? — задавено каза най-сетне. — Смятах, че заради това искаш да сте заедно.

— Нуждая се от Джейс — отвърна Себастиан. — Ала дълбоко в себе си той не е като мен. Ти си. — Той се изправи; очевидно в един момент трябва да беше платил сметката, но Клеъри не си спомняше. — Да вървим.

Той й протегна ръка. Клеъри се изправи, без да я поеме и механично уви шала около врата си; шоколадът, който бе изпила, бе като киселина, клокочеща в стомаха й. Последва Себастиан на улицата, където той спря, вдигнал поглед към синьото небе над тях.

— Не съм като Валънтайн — каза тя и застана до него. — Майка ни…

— Твоята майка — прекъсна я той, — ме ненавиждаше. Все още ме ненавижда. Опита се да ме убие. Ако искаш да ме убедиш, че приличаш на майка си, добре. Джослин Феърчайлд е безмилостна. Винаги е била такава. Преструвала се е, че обича баща ни месеци, може би дори години наред, за да събере достатъчно информация, с която да го предаде. Тя е подклала Въстанието и е гледала как всички приятели на мъжа й биват избити без пощада. Откраднала е спомените ти. Нима си й простила? А когато избягала от Идрис, вярваш ли наистина, че изобщо е възнамерявала да ме вземе при себе си? Какво облекчение трябва да е изпитвала от мисълта, че съм мъртъв…

— Не е вярно! — сопна се Клеъри. — Тя имаше кутия, в която държеше бебешките ти неща. Вадеше я и плачеше над нея. Всяка година на рождения ти ден. Знам, че сега кутията е в стаята ти.

Тънките изящни устни на Себастиан се извиха. Той се извърна от нея и тръгна по улицата.

— Себастиан! — извика Клеъри след него. — Себастиан, почакай.

И сама не бе сигурна защо искаше той да се върне. Вярно, нямаше представа къде се намира, нито как да се прибере в апартамента, но не беше само това. Искаше да продължи да спори, да го опровергае, да докаже, че не е това, което той твърди. Повиши глас и изкрещя:

— Джонатан Кристофър Моргенстърн!

Той спря, обърна се бавно и я погледна над рамото си.

Клеъри тръгна към него, а той я наблюдаваше как върви, наклонил глава на една страна и присвил черните си очи.

— Обзалагам се, че дори не знаеш второто ми име — каза тя.

— Адел. — Имаше някаква напевност в начина, по който го изрече; фамилиарност, която я накара да се почувства неловко. — Клариса Адел.

Тя стигна до него.

— Защо Адел? Никога не научих.

— И аз не знам — отвърна той. — Но знам, че Валънтайн никога не е искал да се казваш Клариса Адел. Искал е да те кръсти Серафина, на майка си. Нашата баба. — Себастиан се завъртя и отново пое напред, но този път Клеъри вървеше до него. — Умряла, след като дядо ни бил убит… разрив на сърцето. Умряла от скръб, казваше Валънтайн винаги.

Клеъри се замисли за Аматис, която никога не бе успяла да прежали загубата на първата си любов, Стивън; за бащата на Стивън, който умрял от мъка; за инквизиторката, чийто цял живот бе посветен на отмъщението. За майката на Джейс, прерязала вените си, когато мъжът й умрял.

— Преди да срещна нефилимите, бих казала, че е невъзможно да се умре от скръб — каза тя.

Себастиан се изсмя сухо.

— Ние не се обвързваме като мунданите. Е, понякога се случва. Не всички са еднакви. Ала връзките между нас обикновено са дълбоки и неразривни. Ето защо не се погаждаме особено добре с онези, които не са като нас. Долноземци, мундани…

— Майка ми се жени за долноземец — жегнато каза Клеъри. Бяха спрели пред квадратна каменна сграда с боядисани в синьо капаци на прозорците, в самия край на уличката.

— Някога той беше нефилим — отвърна Себастиан. — А и виж баща ни. Майка ти го предаде и избяга от него, но въпреки това той прекара остатъка от живота си в очакване да я открие и убеди да се върне при него. Онзи гардероб, претъпкан с дрехи… — той поклати глава.

— Но Валънтайн учел Джейс, че любовта е слабост и че тя ще го унищожи.

— Сигурно и ти би мислила така, ако беше прекарала половината си живот, преследвайки някой, който те мрази и в червата, защото си неспособен да го забравиш? Ако знаеше, че онзи, когото най-много си обичала на този свят, ти е забил нож в гърба и го е завъртял в раната? — Себастиан се приведе към нея, толкова близо, че когато проговори, дъхът му раздвижи косата й. — Може би наистина приличаш повече на майка си, отколкото на баща ни. Но какво значение има това? В костите ти има безпощадност, а в сърцето ти — лед, Клариса. И не ми казвай, че не е така.

Преди Клеъри да успее да му отговори, той се отдръпна и изкачи стъпалата на къщата със сини капаци. До вратата имаше редичка електрически звънци, а срещу всеки тях — табелка с написано на ръка име. Себастиан натисна бутона, до който пишеше „Магдалена“, и зачака. След известно време откъм домофона долетя накъсан глас.

— Qui est Id?^[1]

— C’est lefils et la pile de Valentine — каза Себастиан. — Nous avions rendez-vous.^[2]

Последва пауза, а след това домофонът избръмча. Себастиан дръпна входната врата и я задържа отворена, любезно оставяйки Клеъри да мине пред него. Стълбището беше дървено, изтъркано и гладко като корабна стена. Без да говорят, те се изкачиха с тежка стъпка на последния етаж, където вратата беше открехната. Себастиан влезе пръв, а Клеъри го последва.

Озова се в просторна, проветрива и светла стая с бели стени и завеси. През един от прозорците можеше да види улица с ресторанти и бутици. По нея минаваха коли, ала шумът им не проникваше в апартамента. Подът беше от полирано дърво, мебелите (също дървени) бяха боядисани в бяло, а по меките дивани имаше пъстри възглавнички. Една част от апартамента беше оформена като студио. През прозореца на покрива струеше светлина и падаше върху дълга дървена маса. Имаше стативи, наметнати с покривки, така че не се виждаше какво има отдолу. От една закачалка на стената висеше изцапан с бои гащеризон.

До масата стоеше жена. Клеъри би казала, че е на годините на майка й, ако нямаше няколко неща, които пречеха възрастта й да бъде точно определена. Жената носеше безформен черен гащеризон, който скриваше тялото й; виждаха се единствено белите й длани, лицето и шията й. Върху двете й бузи имаше по една плътна черна руна, започваща от окото и стигаща до устните. Клеъри не ги познаваше, но можеше да усети какво означават — сила, умение, майсторство. Жената имаше дълга, гъста, кестенява коса, която се разливаше на вълни по гърба й и й стигаше до кръста, а очите й, когато ги повдигна, имаха особен бледооранжев цвят, като затихващ пламък.

Тя сключи ръце пред себе си и каза с неспокоен, напевен глас:

— Tu dois etre Jonathan Morgenstern. Et elle, c’est ta soeur? Je pensais que.^[3]

— Аз съм Джонатан Моргенстърн — рече Себастиан. — А това е сестра ми, да. Клариса. Моля те, говори английски пред нея. Тя не разбира.

Жената се прокашля.

— Позабравила съм английския. Отдавна не съм го използвала.

— На мен ми се струва достатъчно добър. Клариса, това е сестра Магдалена. От ордена на Железните сестри.

Клеъри бе толкова слисана, че не можа да се въздържи:

— Но аз мислех, че Железните сестри никога не напускат крепостта си…

— Така е — отвърна Себастиан. — Освен ако не са изпаднали в немилост, след като участието им във Въстанието е излязло наяве. Кой според теб въоръжи Кръга? — Той се усмихна невесело на Магдалена. — Железните сестри са създатели, не бойци. Ала Магдалена избягала от Крепостта, преди ролята й във въстанието да бъде разкрита.

— Не бях виждала нефилим от петнайсет години насам, докато брат ти не се свърза с мен — каза Магдалена. Трудно бе да се каже към кого се обръща, докато говореше; особените й очи сякаш блуждаеха, но явно не беше сляпа. — Вярно ли е? Имате ли… материала?

Себастиан бръкна в кесийката, втъкната в колана с оръжията му, и извади къс от нещо, което приличаше на кварц. Постави го на масата и един случаен лъч, влязъл през прозореца на тавана, падна върху него и го огря, сякаш отвътре. Дъхът на Клеъри спря. Това беше парчето адамас от антикварния магазин в Прага.

Магдалена си пое въздух със съскане.

— Чист адамас — каза Себастиан. — Никаква руна не го е докосвала.

Желязната сестра заобиколи масата и положи ръце върху адамаса. Те, белязани с руни също като лицето й, трепереха.

— Adamas pur — прошепна тя. — От години не съм докосвала свещения материал.

— Той е на разположение на уменията ти — каза Себастиан. — Когато свършиш, ще ти се отплатя с още от него. Тоест, ако вярваш, че можеш да създадеш онова, за което те помолих.

Магдалена изпъна рамене.

— Не съм ли Желязна сестра? Не дадох ли обетите? Нима ръцете ми не оформят небесната материя? Мога да ти дам обещаното, сине на Валънтайн. Не се съмнявай и за миг.

— Радвам се да го чуя. — В гласа на Себастиан имаше едва забележима доволна нотка. — Тогава ще се върна тази вечер. Знаеш как да ме повикаш, ако се наложи.

Магдалена поклати глава. Цялото й внимание бе насочено към прозрачния къс адамас, пръстите й го милваха.

— Да. Можете да си вървите.

Себастиан кимна и направи крачка назад, ала Клеъри се поколеба. Щеше й се да сграбчи жената и да я попита какво е поискал Себастиан от нея, да я попита как е могла да наруши Закона на Съглашението, за да се съюзи с Валънтайн. Сякаш усетила двоумението й, Магдалена вдигна очи и по устните й пробяга тънка усмивка.

— Вие двамата — каза тя и за миг Клеъри си помисли, че ще изрази учудване, задето ги вижда заедно, понеже била чувала, че се ненавиждат; че дъщерята на Джослин била ловец на сенки, докато синът на Валънтайн бил престъпник. Ала тя само поклати глава. — Mon Dieu, колко приличате на родителите си.