Касандра Клеър
Град на изгубени души (12)

11
И той трябва да отговаря за всичките престъпления

Магнус им бе казал, че не могат да използват никакво електричество по време на церемонията по призоваването на Азазел, така че апартаментът бе осветен единствено от свещи. Подредени в кръг в средата на стаята, те имаха различна големина и яркост, но до една грееха с един и същ синкавобял пламък.

Във вътрешността на кръга с помощта на пръчка от самодивско дърво Магнус беше начертал пентаграма, прогаряйки очертанията на припокриващите се триъгълници върху пода. В разстоянията, оформени от пентаграмата, бяха нарисувани символи, каквито Саймън не бе виждал никога преди — не бяха съвсем букви, но не бяха и руни, и въпреки топлината от пламъчетата на свещите, от тях се излъчваше смразяващо усещане за заплаха.

Навън вече бе тъмно — онзи мрак, който идва с ранните залези на наближаващата зима. Изабел, Алек, Саймън и Магнус (който четеше напевно от „Забранени ритуали“) бяха застанали на основните места около кръга. Гласът на Магнус ту се издигаше, ту спадаше; латинските думи приличаха на молитва, ала обърната наопаки и зловеща.

Пламъците подскочиха и символите, издълбани върху пода, започнаха да горят в черно. Председателят Мяу, който ги наблюдаваше от един ъгъл, изсъска и се скри в сенките.

Синкавобелите пламъци отново се извисиха и сега Саймън едва успяваше да види Магнус през тях. В стаята ставаше все по-топло, а напевът на магьосника — все по-бърз; по скулите му проблясваха капчици пот, от влагата и горещината косата му започна да се накъдря.

„Quod tumeraris: per Jehovam, Gehennam, et consecratam aquam quam nunc spargo, signumque crucis quod nunc facio, et per vota nostra, ipse nunc surgat nobis dicatus Azazel!“

От средата на пентаграмата лумна огън, надигна се гъст, черен облак, който бавно се разсея из стаята и накара всички, с изключение на Саймън, да се задавят и разкашлят, преди да се завихри и отново да се слее в средата на пентаграмата, приемайки формата на мъж.

Саймън примига. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но определено не беше това. Висок мъж с кестенява коса, нито млад, нито стар — лице без възраст, нечовешко и студено. Широкоплещест, облечен в добре ушит черен костюм и лъскави черни обувки. Около всяка от китките му имаше тъмночервена резка, следа от окови или въжета, впивали се в кожата му в продължение на дълги години. В очите му горяха червени пламъци.

— Кой призовава Азазел? — Гласът му прозвуча като стържене на метал върху метал.

— Аз. — Магнус най-сетне затвори книгата, която държеше. — Магнус Бейн.

Азазел бавно изви глава към него. Тя се въртеше някак странно на врата му, като змийска глава.

— Магьоснико — каза той. — Знам кой си.

Веждите на Магнус подскочиха.

— Така ли?

— Онзи, който призовава. Който пленява. Унищожителят на демона Марбас. Син на…

— Хайде сега — побърза да каже Магнус. — Няма нужда да се връщаме на това.

— Напротив. — Азазел говореше съвсем рационално, дори развеселено. — Ако се нуждаеш от пъклено съдействие, защо не призовеш баща си?

Алек гледаше Магнус с отворена уста и Саймън усети, че му съчувства. Те всички май смятаха, че Магнус не знае нищо за баща си, освен това че е бил демон, накарал майка му да повярва, че е съпругът й. Алек очевидно не знаеше повече от тях, което, предполагаше Саймън, нямаше как да му е приятно.

— Двамата с баща ми не сме в особено добри отношения — заяви Магнус. — Бих предпочел да не го замесвам в това.

Азазел вдигна ръце.

— Както кажеш, господарю. Ти ме държиш в кръга. Какво ще поискаш?

Магнус не отговори, ала по изражението на демона бе ясно, че разговаря с него безмълвно, ум с ум. Пламъците в очите на Азазел подскачаха и танцуваха като нетърпеливи деца, заслушани в приказка.

— Много умно от страна на Лилит — каза той най-сетне. — Да вдигне момчето от мъртвите и да осигури живота му, като го привърже към някого, когото не сте в състояние да убиете. Винаги се е справяла с манипулирането на човешките емоции по-добре, отколкото повечето от нас. Навярно защото някога тя бе почти човек.

— Има ли начин? — настоя Магнус нетърпеливо. — Да разкъсаме връзката между двамата?

Азазел поклати глава.

— Не и без да убиете и двамата.

— Ами начин да нараним само Себастиан, без от това да пострада и Джейс? — Беше Изабел, също толкова нетърпелива; Магнус й хвърли поглед да замълчи.

— Не и с някое от оръжията, които притежавам или бих могъл да създам. Аз изработвам единствено оръжия с демонична сила. Мълния, изпратена от ръката на ангел, навярно би успяла да изпепели злото в сина на Валънтайн и така да прекъсне връзката между двамата или да я направи не така зловредна. Ако позволите да ви предложа нещо…

— О — каза Магнус, — на всяка цена.

— Сещам се за просто решение, което да раздели двете момчета, да опази вашето живо и да обезвреди другото. А в замяна ще поискам нещо съвсем малко.

— Ти си мой слуга — напомни му Магнус. — Ако искаш да излезеш от тази пентаграма, ще правиш каквото ти наредя, без да искаш услуги в замяна.

Азазел изсъска и от устните му изскочи пламък.

— Ако не съм пленен тук, съм окован там. За мен няма особена разлика.

— Защото това е ад, а аз не съм излязъл от него^[1] — каза Магнус с вид, сякаш цитираше стара поговорка.

По лицето на Азазел плъзна металическа усмивка.

— Може и да не си горд като стария Фауст, магьоснико, но за сметка на това си нетърпелив. Сигурен съм, че готовността ми да остана в пентаграмата ще трае по-дълго от желанието ти да ме пазиш, докато съм в него.

— Не съм толкова сигурен — заяви Магнус. — Винаги съм имал доста смел вкус по отношение на вътрешния дизайн, а присъствието ти тук определено прибавя нещо уникално към излъчването на стаята.

— Магнус — намеси се Алек, който очевидно не беше възхитен от идеята в апартамента на гаджето му да се нанесе безсмъртен демон.

— Ревнуваш ли, малки ловецо на сенки? — Азазел се усмихна широко. — Магьосникът ти не е моят тип и освен това нямам никакво желание да си навлека гнева на неговия…

— Достатъчно — прекъсна го Магнус. — Кажи ни какво е това малко „нещо“ което искаш в замяна на плана си.

Азазел потри ръце… силни ръце, калени в работа, с цвят на кръв и черни нокти.

— По един щастлив спомен от всеки от вас. Нещо, което да ме развлича, докато съм прикован като Прометей към своята скала.

— Спомен? — изумено повтори Изабел. — Искаш да кажеш, че той ще изчезне от главите ни? Ще го забравим завинаги?

Азазел присви очи, за да я види през пламъците.

— Какво си ти, малката? Нефилим? Да, ще взема спомена ви и той ще стане мой. Вече няма да помните, че то ви се е случило. Ала ще ви помоля да не ми давате спомени, в които посичате демони под лунната светлина. Това не е нещо, което ми доставя удоволствие. Не, искам спомените ви да бъдат… лични. — Той се усмихна широко и зъбите му проблеснаха като решетка на крепостна врата.

— Аз съм стар — каза Магнус. — Имам много спомени. Ако се налага, ще се простя с един от тях. Не мога обаче да отговоря от ваше име. Никой не бива да бъде принуждаван да се откаже от нещо такова.

— Ще го направя — начаса заяви Изабел. — За Джейс.

— Аз също, разбира се — потвърди Алек и ето че беше ред на Саймън. Той сякаш отново видя как Джейс порязва китката си и му дава от кръвта си в тясната стаичка на кораба на Валънтайн. Как рискува живота си, за да го спаси. Дълбоко в себе си може и да го бе сторил заради Клеъри, но въпреки това Саймън си оставаше негов длъжник.

— Съгласен съм.

— Чудесно — каза Магнус. — А сега се опитайте да мислите за хубави моменти от миналото си. Трябва да са наистина щастливи. Нещо, споменът, за което ви дарява удоволствие. — Той хвърли кисел поглед към самодоволния демон в пентаграмата.

— Готова съм. — Изабел бе затворила очи, изпънала гръб, сякаш очакваше да я заболи. Магнус се приближи до нея и положи пръсти на слепоочията й с тих шепот.

Стиснал устни, Алек погледа какво прави Магнус със сестра му, а после затвори очи. Саймън побърза да стори същото и се опита да призове някой щастлив спомен… нещо свързано с Клеъри, може би? Ала толкова много от спомените му с нея бяха примесени с тревога дали е добре. Нещо от времето, когато бяха съвсем малки? В съзнанието му изплува образ: горещ летен ден на Кони Айлънд, баща му го носеше на раменете си, а Ребека тичаше зад тях, стиснала няколко балона в ръка. Той гледаше към небето, опитвайки се да открие форми в облаците, а майка му се смееше. „Не“ помисли си. „Не и това. Не искам да изгубя този…“

В този миг почувства хладен допир върху челото си. Отвори очи и видя Магнус да сваля ръка. Саймън примига объркано насреща му.

— Но аз не мислех за нищо — възпротиви се той.

Котешките очи на Магнус бяха тъжни.

— Напротив.

Саймън се озърна замаяно наоколо и видя, че останалите изглеждат по същия начин, сякаш се пробуждат от странен сън. Улови погледа на Изабел — черните й ресници потрепваха и той се зачуди за какво ли си бе помислила, от кой ли щастлив спомен се бе отказала.

Нисък тътен откъм пентаграмата отвлече вниманието му от Изи. Азазел стоеше до самия ръб на кръга, а от гърлото му излизаше ниско, гладно ръмжене. Магнус се обърна към него и по лицето му се изписа отвращение. Беше стиснал ръката си в юмрук и нещо блещукаше между пръстите му, сякаш държеше магическа светлина. Той хвърли към пентаграмата онова, което бе скрил в шепата си и Саймън го проследи с вампирското си зрение. Приличаше на мънисто от светлина, което се разтвори, докато летеше, образувайки кръг, изтъкан от много образи. Саймън зърна късче син океан, ъгълчето на сатенена рокля, която се издуваше, докато онази, която я носеше, се въртеше в кръг, лицето на Магнус, както и момче със сини очи… и тогава Азазел разпери ръце и обръчът от картини изчезна в тялото му, като парче боклук, всмукано от реактивен самолет.

Азазел ахна. В очите му, в които до този момент играеха червени пламъчета, сега лумна същински пожар; гласът му, когато проговори, пращеше:

— Ааах. Вкусно.

— А сега изпълни своята част от сделката — рязко каза Магнус.

Демонът облиза устни.

— Решението на проблема ви е следното. Пуснете ме в света и аз ще заловя сина на Валънтайн и ще го заведа в Ада жив. Вашият Джейс няма да загине, защото и синът на Валънтайн няма да умре, но тъй като няма да е в този свят, връзката между двамата постепенно ще изчезне. Така ще си върнете своя приятел.

— А после? — бавно попита Магнус. — Ще те пуснем на свобода в света, а после ти сам ще се върнеш и ще позволиш отново да бъдеш окован?

Азазел се разсмя.

— Разбира се, че не, глупави магьоснико. Цената за услугата ми е моята свобода.

— Свобода? — Алек не можеше да повярва на ушите си. — Принц на Ада, пуснат на воля в света? Вече ти дадохме спомените си…

— Спомените бяха цената, която платихте, за да чуете плана ми. Свободата ми е цената за неговото изпълнение.

— Това е измама и ти го знаеш — каза Магнус. — Искаш невъзможното.

— Ти също — отвърна Азазел. — Според всички закони, приятелят ви е изгубен завинаги. „Когато някой мъж направи оброк Господу, или се закълне с клетва, та обвързва душата си, нека не наруши думата си.“^[2] А според условията на магията на Лилит, душите им са обвързани и двамата са се съгласили на това.

— Джейс никога не би се съгласил… — започна Алек.

— Изрекъл е думите — каза Азазел. — Дали по своя воля или по чужда принуда е без значение. Искате от мен да разкъсам връзка, която единствено Небето може да разкъса. Ала Небето няма да ви помогне и вие го знаете не по-зле от мен. Ето защо хората призовават демони, а не ангели, нали? Това е цената на моята намеса. Ако не сте готови да я платите, ще трябва да се примирите със загубата си.

Лицето на Магнус бе пребеляло и изопнато.

— Ще разговаряме помежду си и ще обсъдим дали предложението ти е приемливо. А докато това стане — аз те прокуждам. — Той махна с ръка и Азазел изчезна, оставяйки след себе си мирис на изгорено дърво.

Четиримата души в стаята се спогледаха изумено.

— Онова, което поиска — каза Алек най-сетне. — То… не е възможно, нали?

— На теория всичко е възможно. — Магнус се взираше невиждащо пред себе си. — Но да освободим Велик демон в света… и то не какъв да е Велик демон, ами Принц на Ада, отстъпващ по могъщество единствено на Луцифер… разрухата, която може да посее…

— А не е ли възможно Себастиан да посее също толкова страшна разруха? — попита Изабел.

— Както каза Магнус — кисело подхвърли Саймън, — всичко е възможно.

— В очите на Клейва едва ли би могло да има по-ужасно престъпление от това — каза Магнус. — Онзи, който пусне Азазел на свобода в нашия свят, ще се превърне в издирван престъпник.

— Но ако така унищожим Себастиан… — започна Изабел.

— Няма доказателство, че Себастиан крои нещо — напомни й Магнус. — Как може да сме сигурни, че не иска просто да си намери някоя селска къщичка в Идрис и да се засели там?

— С Клеъри и Джейс? — невярващо попита Алек.

Магнус сви рамене.

— Кой знае какво иска от тях. Може би просто е самотен.

— Едва ли е отвлякъл Джейс от покрива само защото си е търсел компания — отсече Изабел. — Той замисля нещо.

И тримата погледнаха Саймън.

— Клеъри се опитва да разбере какво. Обаче й трябва време. И не ми казвайте, че нямаме време — добави той. — Тя много добре го знае.

Алек прокара пръсти през тъмната си коса.

— Добре, само че току-що пропиляхме цял ден. Ден, с който не разполагаме. Никакви глупави идеи повече. — Гласът му бе нетипично рязък.

— Алек. — Магнус сложи ръка върху рамото на приятеля си, който стоеше изпънат, забил сърдит поглед в пода. — Добре ли си?

Алек вдигна очи.

— Та кой казваш си ти?

Магнус ахна тихичко и за първи път откакто Саймън го познаваше, придоби уплашено изражение. То трая само миг, но определено не беше плод на въображението.

— Александър!

— Да разбирам, че е твърде рано да си правя шеги с изгубените спомени, така ли? — каза Алек.

— Ти как мислиш? — повиши глас Магнус, но преди да успее да каже още нещо, вратата се отвори и в стаята влязоха Мая и Джордан. Бузите им бяха порозовели от студа, а Мая (както Саймън забеляза с леко сепване) носеше коженото яке на Джордан.

— Идваме право от участъка — възбудено каза тя. — Люк още не се е събудил, но по всичко изглежда, че ще се оправи… — Тя млъкна изведнъж, забелязала все още проблясващата пентаграма, облаците черен дим и обгорените места по пода. — Добре, какви сте ги вършили тук?

 

 

С помощта на малко магически прах и умението на Джейс да се покатери върху извит мост, залюлявайки се само с една ръка, двамата с Клеъри успяха да се изплъзнат на италианската полиция, без да бъдат арестувани. Когато най-сетне спряха да бягат, те рухнаха до една сграда, заливайки се от смях и сплели ръце. За миг Клеъри изпита истинско, спиращо дъха щастие и трябваше да зарови глава в рамото на Джейс, напомняйки си, че това не беше той, преди смехът й да заглъхне.

Джейс очевидно сметна внезапното й мълчание за признак, че е уморена. Улови я нежно за ръка и я поведе към уличката, откъдето бяха тръгнали, и тесния канал, където между два моста се издигаше безлична къща — същата, от която бяха излезли. По гърба на Клеъри пробяга тръпка.

— Студено ли ти е? — Джейс я придърпа към себе си и я целуна; беше много по-висок от нея и трябваше или да се наведе, или да я повдигне. В този случай избра второто и Клеъри едва успя да потисне изуменото си ахване, когато я вдигна във въздуха и я пренесе през стената. След като я пусна да стъпи, той затвори с крак внезапно появилата се зад тях врата и тъкмо се канеше да си свали якето, когато отнякъде се разнесе сподавен смях.

Клеъри се откъсна от Джейс в същия миг, в който около тях лумнаха светлини. Себастиан седеше на дивана, вдигнал крака върху масичката пред себе си. Русата му коса беше разрошена, очите му бяха лъскавочерни. Освен това не беше сам — от двете му страни имаше по едно момиче. Русокосо и оскъдно облечено в лъскава минипола и потниче с пайети, едното бе сложило ръка върху гърдите на Себастиан. Другото бе по-младо и имаше късо подстригана черна коса и някак по-деликатен вид; около главата си носеше лента от червено кадифе и бе облечено в черна дантелена рокля.

Клеъри усети как нервите й се обтягат. Момичето беше вампир. Сигурна бе в това, макар и сама да не знаеше откъде — може би беше заради восъчнобелия блясък на кожата му или пък бездънността на очите му, или Клеъри просто бе започнала да усеща тези неща, както се очакваше от един ловец на сенки. Момичето разбра, че тя знае — в това Клеъри също бе сигурна. То й се усмихна широко, разкривайки малки, заострени зъби, след което се наведе и ги прокара по ключицата на Себастиан. Клепачите му потрепнаха, руси ресници се спуснаха върху тъмни очи. Той погледна Клеъри през тях, без да обръща внимание на Джейс.

— Хареса ли ти малката ти среща?

На Клеъри страшно й се искаше да му отговори нещо грубо, но вместо това само кимна.

— В такъв случай искаш ли да се присъединиш към нас? — Той посочи себе си и двете момичета. — За по едно питие?

Тъмнокосото момиче се изсмя и каза нещо на италиански с въпросителна интонация.

— No — отговори Себастиан. — Lei е mia sorella.

Момичето се облегна назад с разочарован вид. Устата на Клеъри беше пресъхнала. В този миг коравите пръсти на Джейс откриха нейните.

— Няма да стане — заяви той. — Ние се качваме горе. Ще се видим утре сутрин.

Себастиан вдигна ръка; пръстенът на Моргенстърн улови светлината и проблесна като сигнален огън.

— Ci vediamo^[3].

Джейс изведе Клеъри от стаята и двамата изкачиха стъкленото стълбище. Едва когато се озоваха в коридора, Клеъри най-сетне успя да си поеме дъх. Този нов, различен Джейс беше едно. Ала Себастиан бе нещо съвсем друго. Усещане за заплаха се излъчваше от него като дим, виещ се над огън.

— Какво каза? — попита тя. — На италиански?

— Каза: „Не, тя ми е сестра“ — обясни Джейс, но не й преведе въпроса на момичето.

— Често ли го прави? — попита Клеъри. Бяха стигнали до стаята на Джейс и стояха на прага й. — Да води момичета?

Джейс докосна лицето й.

— Прави каквото си иска, а аз не му задавам въпроси. Ако му хрумне, може да доведе двуметров розов заек по бикини и това пак няма да ми влиза в работата. Но ако се опитваш да попиташ дали аз съм водил момичета тук, отговорът е „не“. Не искам друга, освен теб.

Клеъри не го бе попитала това, но все пак кимна, сякаш думите му й бяха вдъхнали увереност.

— Не искам да се връщам на долния етаж.

— Тази вечер можеш да спиш в моята стая. — В мрака златните му очи сякаш грееха. — Или пък в голямата спалня. Знаеш, че никога не бих те помолил…

— Искам да бъда с теб. — Поривистият й отговор учуди дори самата нея. Може би мисълта да пренощува в стаята, където някога бе спал Валънтайн, която се бе надявал отново да споделя с майка й, бе повече, отколкото й беше по силите да понесе. Или пък беше уморена и през целия си живот само веднъж бе спала в едно легло с Джейс; тогава се бяха докосвали единствено ръцете им, сякаш между тях лежеше гол меч.

— Дай ми минутка да оправя стаята. Доста е разхвърляно.

— Да, когато бях тук по-рано, май забелязах една прашинка на перваза. Най-добре веднага се залавяй за работа.

Джейс подръпна кичур от косата й и го остави да се плъзне между пръстите му.

— Не че се опитвам да навредя на собствените си интереси, но имаш ли нужда от нещо, с което да спиш? Пижама или…

Клеъри се замисли за пълния с дрехи гардероб в голямата спалня. Щеше да й се наложи да свикне с идеята, така че най-добре да започнеше веднага.

— Ще си взема нощница.

Разбира се, каза си тя няколко секунди по-късно, застанала над отвореното чекмедже, нощниците, които мъжете купуват за жените в живота си, невинаги са такива, каквито тя би купила за себе си. Обикновено Клеъри спеше по потник и къси панталонки, ала всичко тук беше копринено, дантелено и миниатюрно, понякога — и трите наведнъж. Най-сетне си избра светлозелена копринена нощничка, която стигаше до средата на бедрата й. Спомни си лакираните в червено нокти на момичето на долния етаж, онова, което бе сложило ръка върху гърдите на Себастиан. Нейните собствени нокти бяха изгризани, а тези на краката й никога не бяха виждали нещо повече от мъничко безцветен лак. Неволно се запита какво ли би било да прилича малко повече на Изабел — толкова уверена в женската си сила, че да я използва като оръжие, вместо да я гледа озадачено, сякаш й бяха поднесли подарък за освещаване на нова къща, а тя нямаше представа къде да го сложи.

Докосна златния пръстен за късмет и се върна в стаята на Джейс. Той седеше на леглото, само по черно долнище на пижама и четеше книга на светлината от нощната лампа. За миг Клеъри остана загледана в него. Виждаше изящната игра на мускулите под кожата му, когато отгръщаше страниците… както и знака на Лилит точно над сърцето му. Не приличаше на черната плетеница на останалите знаци по тялото му — този беше сребристочервен, като живак, оросен с кръв. Изглеждаше не на място върху Джейс.

Вратата се затвори с изщракване зад нея и Джейс вдигна поглед. Пред очите на Клеъри лицето му се промени. Тя може и да не бе във възторг от нощницата, но същото определено не важеше за него. От изражението му по кожата й пробяга тръпка.

— Студено ли ти е? — Той отметна завивките и Клеъри пропълзя под тях, а Джейс хвърли книгата на нощното шкафче и също се пъхна под одеялото; двамата се обърнаха с лице един към друг.

В лодката се бяха целували цели часове (или поне така им се бе сторило), но това беше различно. Тогава бяха на обществено място, под погледа на града и звездите. Ала ето че сега изведнъж бяха само те двамата под одеялото, толкова близо, че дъхът и топлината на телата им се смесваха. Нямаше кой да ги види или спре, нямаше и причина да спират. Когато Джейс се пресегна и сложи ръка на бузата й, Клеъри имаше чувството, че тътенът на кръвта в ушите й ще я оглуши.

Очите им бяха така близо, че тя виждаше как в ирисите му злато се смесва с още по-тъмно злато, като опалова мозайка. Толкова дълго й бе студено, а сега имаше чувството, че едновременно гори и се стопява, сякаш се сливаше с него… а те почти не се докосваха. Откри, че очите й търсят местата, където той бе най-уязвим — слепоочията му, очите, пулса в основата на шията… копнееше да го целуне там, да усети ритъма на сърцето му с устните си.

Дясната му ръка, покрита с белези, се плъзна по бузата й, по рамото, по тялото — една дълга милувка, която спря върху бедрото й. Клеъри разбра защо мъжете толкова харесват копринено бельо — нямаше никаква съпротива, беше като да прокараш ръка по стъкло.

— Кажи ми какво искаш. — Шепотът му не можеше да скрие внезапно одрезгавелия му глас.

— Просто да ме прегърнеш. Да ме държиш в прегръдките си, докато спя. Точно сега това е единственото, което искам.

Пръстите му, които бяха започнали да описват бавни кръгове по бедрото й, застинаха.

— И нищо повече?

Всъщност, не това искаше Клеъри. Искаше да го целува, докато напълно изгуби представа за време и пространство, като в лодката… да го целува, докато забрави коя е и защо е тук. Искаше да се опие от него като наркотик.

Ала това би било много лоша идея.

Джейс я наблюдаваше неспокойно и тя си спомни първия път, когато го видя — беше й се сторил така смъртоносен и красив, като лъв.

„Това е тест“ помисли си. „И то опасен тест“.

— Нищо повече.

Гърдите му се повдигаха и спускаха и знакът на Лилит сякаш пулсираше точно над сърцето му. Ръката му върху бедрото й я стисна малко по-здраво. Клеъри чуваше собственото си дишане, плитко като море при отлив.

Той я придърпа към себе си и я завъртя, така че сега двамата лежаха плътно притиснати, гърбът й — залепен за него. Клеъри с усилие преглътна ахването си. Кожата му бе гореща, сякаш бе трескав, ала ръцете, които я обгърнаха, й бяха така познати. Двамата си пасваха прекрасно, както винаги, главата й — под брадичката му, гръбнакът й — опрян в коравите мускули на гърдите и стомаха му, краката й — преплетени в неговите.

— Добре тогава — прошепна Джейс и дъхът му, опарил тила й, я накара да настръхне. — Значи ще спим.

И това беше всичко. Постепенно тялото на Клеъри се отпусна, туптенето на сърцето й се забави. Усещането на ръцете му около тялото й бе такова, каквото го помнеше — вдъхващо сигурност. Тя сложи длани върху неговите и като затвори очи, си представи, че леглото им се откъсва от тази странна тъмница и се понася във въздуха или пък по вълните на океана, само тя и той.

Прекара така цялата нощ: с глава под брадичката на Джейс, гърбът й — опрян в тялото му, краката им — преплетени. От седмици насам не бе спала по-добре.

 

 

Саймън седеше на ръба на леглото в една от стаите за гости на Магнус и се взираше в спортния сак в скута си.

Откъм дневната долитаха гласове. Магнус обясняваше на Мая и Джордан какво се бе разиграло през нощта, а Изи от време на време добавяше по някоя подробност. Джордан подхвърли как трябвало да си поръчат китайска храна, ако не искали да умрат от глад; Мая се засмя и отвърна, че стига да не било от „Нефритения вълк“, нямала нищо против.

Думата „глад“ отекна в ума на Саймън. Той също бе започнал да огладнява… достатъчно, за да го усеща, сякаш някой опъваше вените му. Беше различно от човешкия глад. Чувстваше се остърган отвътре, съвършено празен. Ако го удареха, помисли си, щеше издрънчи като камбана.

— Саймън. — Вратата се отвори и Изабел прекрачи прага. Черната й коса бе пусната и й стигаше почти до кръста. — Добре ли си?

— Да.

Тя видя сака в скута му и раменете й се напрегнаха.

— Тръгваш ли си?

— Е, нямах намерение да остана завинаги. Искам да кажа миналата нощ беше… различно. Ти ме помоли…

— Ясно. — Гласът й прозвуча неестествено ведро. — Е, поне ще можеш да се прибереш заедно с Джордан. Между другото, забеляза ли ги с Мая?

— Какво да забележа?

Изабел понижи глас:

— Между тях определено се е случило нещо по време на малкото им пътуване. Държат се като двойка.

— Радвам се за тях.

— Не ревнуваш ли?

— Да ревнувам? — повтори той объркано.

— Е, нали ти и Мая… — Тя махна с ръка и го погледна през миглите си. — Нали бяхте…

— О! Не, изобщо не ревнувам. Радвам се за Джордан. Това ще го направи истински щастлив. — И наистина го мислеше.

— Добре. — Изабел вдигна глава и той видя, че бузите й са пламнали и то не само от студа. — Ще останеш ли тук и тази вечер, Саймън?

— С теб?

Тя кимна, без да го поглежда.

— Алек ще се отбие в Института, за да си вземе още дрехи. Попита ме дали искам да отида с него, но аз… предпочитам да съм тук с теб. — Тя вирна брадичка и го погледна право в очите. — Не искам да спя сама. Ако остана тук, ще останеш ли с мен? — Личеше си колко й е неприятно да го моли.

— Разбира се — отвърна Саймън толкова нехайно, колкото успя, като прогони мисълта за глада от главата си или поне се помъчи. Последният път, когато се бе опитал да потисне желанието да пие, в крайна сметка се бе наложило Джордан да го откъсне насила от полуприпадналата Морийн.

Но тогава не се бе хранил от няколко дни. Сега беше различно. Знаеше докъде може да стигне. Сигурен бе в това.

— Разбира се — повтори. — Би било страхотно.

Камила се усмихна насмешливо на Алек от дивана.

— Е, къде си този път според Магнус?

Алек, който си бе направил импровизирана пейка, като бе сложил една дъска между две тухли, изпъна дългите си крака и погледна ботушите си.

— В Института, за да си взема малко дрехи. Щях да отида в Харлем, но вместо това дойдох тук.

Камила присви очи.

— И защо?

— Защото не мога да го направя. Не мога да убия Рафаел.

Камила вдигна ръце.

— И защо не? Да не би нещо да те свързва с него?

— Та аз почти не го познавам. Но да го убия означава съвсем предумишлено да наруша законите на Завета. Не че и преди не съм ги нарушавал, но има разлика между това да ги нарушиш по основателна причина и да го сториш заради собствения си интерес.

— Мили боже. — Камила започна да крачи напред-назад. — Опази ме от нефилими със съвест.

— Съжалявам.

Очите й се присвиха.

— Съжаляваш? Ще те накарам да… — тя не довърши. — Александър — продължи след малко, вече по-спокойно. — Ами Магнус? Ако си останеш същият, ще го изгубиш.

Алек я следеше с поглед, докато тя, вече овладяла се, се движеше с котешка стъпка, а по лицето й се четеше единствено заинтригувано съчувствие.

— Къде е роден Магнус?

Камила се изсмя.

— Дори и това ли не знаеш? За бога! Батавия^[4], ако толкова много те интересува. — По лицето на Алек се изписа недоумение и тя изсумтя. — Индонезия. Разбира се, тогава се е наричала Холандски Източни Индии. Доколкото знам, майка му е била тамошна, а баща му — някакъв скучен колонизатор. Е, не истинският му баща. — Устните й се извиха в усмивка.

— Кой е истинският му баща?

— На Магнус ли? Един демон, разбира се.

— Знам, но кой демон?

— Какво значение би могло да има това, Александър?

— Имам чувството — упорито настоя Алек, — че баща му е изключително могъщ и високопоставен демон. Но Магнус не иска да говори за него.

Камила въздъхна и тежко се отпусна на дивана.

— Разбира се, че не иска. В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек Лайтууд. Непрочетената книга винаги е по-интересна от онази, която вече знаем наизуст.

— Имаш предвид, че му казвам твърде много? — сопна се Алек при този съвет. Някъде дълбоко в тази красива и студена обвивка се криеше жената, с която той споделяше неповторимо изживяване — да обича и да бъде обичан от Магнус. Тя положително знаеше нещо, някаква тайна, ключ, който да му попречи да развали всичко.

— Почти съм сигурна. Макар да си живял толкова малко, че се чудя дали има кой знае какво за казване. Обзалагам се, че вече не са ти останали никакви историйки.

— Е, за мен пък е повече от ясно, че политиката ти да не споделяш абсолютно нищо, също не е дала особен резултат.

— Само че аз не бях така решена да го задържа на всяка цена, както ти.

— Е, ако бе искала да го задържиш — попита Алек, като знаеше, че идеята не е добра, но то беше по-силно от него, — какво би направила по друг начин?

Камила въздъхна драматично.

— Онова, което си твърде млад, за да разбереш, е, че всички крием по нещо. Крием неща от онези, които обичаме, защото искаме да се представим в най-добрата си светлина, но също така и защото очакваме, че ако любовта ни е истинска, те ще разберат, без да се налага да питат. В едно истинско партньорство, онова, което устоява на времето, съществува неизречено сродство на мислите и чувствата.

— Н-но — заекна Алек. — Мислех, че той очаква от мен да бъда откровен. Искам да кажа, че ми е трудно да се разкрия дори пред хора, които съм познавал през целия си живот — като Изабел или Джейс…

Камила изсумтя.

— Това е друго. Когато намериш истинската любов, вече не се нуждаеш от други хора в живота си. Нищо чудно, че Магнус не смее да се открие пред теб, при положение че си толкова зависим от тях. Когато любовта между двама души е истинска, те би трябвало да задоволяват всяко желание и всяка нужда на другия… Слушаш ли ме, млади Александър? Защото съветите ми са ценни, а аз не ги давам често…

 

 

Полупрозрачна утринна светлина изпълваше стаята. Клеъри се надигна в леглото и се загледа в спящия Джейс. Лежеше на една страна; в синкавия въздух косата му имаше светъл месингов цвят. Беше сложил буза върху ръката си, като малко дете. Върху рамото му се виждаше белегът с форма на звезда, виждаше се и рисунъкът на старите руни, покриващи ръцете, гърба и страните му.

Клеъри се зачуди дали в очите на другите белезите му биха били така красиви, както в нейните, или тя ги виждаше по този начин само защото го обичаше, а те бяха част от него. Всеки от тях разказваше своя история. Някои дори му бяха спасили живота.

Той промърмори нещо насън и се обърна по гръб. Ръката му, върху опакото, на която се открояваше черната руна с отвореното око, сега почиваше върху стомаха му, а над нея бе единствената руна, която Клеъри не намираше за красива — тази на Лилит, същата, която го бе обвързала със Себастиан.

Тя сякаш туптеше — като рубинения медальон на Изабел… или като второ сърце.

Безшумна като котка, Клеъри се изправи на колене в леглото и откачи камата на Херондейл от стената. Снимката, която тя придържаше, изпърха във въздуха и се преобърна, преди да се приземи по лице на пода.

Клеъри преглътна и отново погледна към Джейс. Дори и в този миг, той бе така жив и като че ли грееше отвътре, сякаш в него гореше огън. Белегът върху гърдите му туптеше ритмично.

Тя вдигна ножа.

 

 

Клеъри се събуди рязко; сърцето й биеше до пръсване. Стаята препускаше около нея като въртележка; все още бе тъмно, Джейс я бе прегърнал с една ръка и тя усещаше топлия му дъх върху тила си и ритъма на сърцето му до гърба си. Затвори очи и се опита да преглътне горчивия вкус в устата си.

Беше сън. Просто сън.

Само че повече нямаше да успее да заспи. Надигна се предпазливо, отмести ръката на Джейс настрани и стана от леглото.

Подът беше леденостуден и тя потрепери, когато босите й крака го докоснаха. Откри бравата в полумрака, натисна я и отвори вратата. И се вцепени.

Въпреки че в коридора нямаше прозорци, висящите от тавана абажури хвърляха достатъчно светлина. Подът бе осеян с локви от нещо тъмно и лепкаво на вид, а върху една от варосаните стени съвсем ясно се виждаше кървав отпечатък от ръка. Кръв бе опръскала стената на различни интервали чак до стълбището, където имаше дълго, тъмно петно.

Клеъри погледна към стаята на Себастиан. Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше светлина, нито пък долиташе някакъв звук. Тя си спомни русокосото момиче с блузката, украсена с пайети, вдигнало очи към брат й. Отново погледна кървавия отпечатък. Беше като съобщение — вдигната ръка, която сякаш казваше „Спри“.

И тогава вратата на Себастиан се отвори.

Той пристъпи в коридора, облечен в черни дънки и дебела риза; сребристобялата му коса беше разрошена. Прозяваше се и при вида на Клеъри едва не подскочи, а по лицето му се изписа искрена изненада.

— Защо си будна?

Клеъри рязко си пое дъх. Въздухът имаше металически привкус.

— Аз ли? Ами ти?

— Тръгнал съм към долния етаж за кърпи. Трябва да почистя тази бъркотия — нехайно отвърна той. — Вампирите и техните игрички…

— Не изглежда като да е резултат от игра — каза Клеъри. — Момичето… русокосото момиче, което беше с теб… какво стана с нея?

— Малко се уплаши при вида на вампирските зъби. Понякога се случва. — Изражението й го накара да избухне в смях. — Е, накрая все пак се вразуми. Дори искаше още. Сега спи в леглото ми. Ако искаш да се увериш, че е жива…

— Не… няма нужда. — Клеъри сведе очи. Щеше й се да не бе само по копринената нощница. Чувстваше се гола. — Ами ти?

— Искаш да знаеш дали съм добре? — Всъщност, не го беше попитала това, но той изглеждаше доволен. Подръпна яката на ризата си и Клеъри видя две прободни рани над ключицата му. — Няма да ми се отрази зле едно иратце.

Клеъри не каза нищо.

— Да слезем на долния етаж. — Той й даде знак да го последва и пое по стъкленото стълбище както си беше бос. След моментно колебание Клеъри се подчини. Докато вървеше, Себастиан палеше всички лампи по пътя си, така че докато стигнат до кухнята, тя грееше с топла светлина. — Вино? — предложи Себастиан и отвори хладилника.

Клеъри се настани на един от столовете край кухненския плот и приглади нощницата си.

— Само вода.

Наблюдаваше го как налива две чаши минерална вода — една за нея и една за себе си. Плавните му, сведени до минимум движения бяха като на Джослин, ала овладяността им несъмнено бе наследил от Валънтайн. Всъщност, те й напомняха на движенията на Джейс — като на грижливо подготвен танцьор.

Той побутна чашата й към нея, като в същото време поднесе другата към устните си.

— Навярно го знаеш — каза той, когато я пресуши и я постави обратно на плота, — но от забавленията с вампири страшно се ожаднява.

— Защо да го знам? — Въпросът й прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявала.

Себастиан сви рамене.

— Реших, че с дневния вампир може да сте поиграли на разни хапещи игри.

— Двамата със Саймън никога не сме играли хапещи игри — ледено заяви тя. — Всъщност, изобщо не разбирам как някой доброволно би поискал да пият от кръвта му. А и мислех, че ненавиждаш и презираш долноземците.

— Не. Не ме бъркай с Валънтайн.

— Да — промърмори тя. — Защото е толкова трудно да ви сбърка човек.

— Не е моя вината, че приличам на него, а ти — на нея. — При мисълта за Джослин устните му се извиха в гримаса на отвращение и Клеъри се намръщи. — Ето, виждаш ли. Вече ме гледаш по този начин.

— По кой начин?

— Сякаш се развличам, като подпалвам приюти за бездомни животни и си паля цигарите със сираци. — Той си сипа още една чаша вода. Когато извърна глава настрани, Клеъри забеляза, че раните от ухапване на шията му вече бяха започнали да заздравяват.

— Ти уби дете — рязко каза тя. Даваше си сметка, че трябва да си държи устата затворена и да се преструва, че не смята Себастиан за чудовище. Ала ставаше дума за Макс. В мислите й той все още бе жив, като първия път, когато го видя — заспал на един диван в Института, с книга в скута и изкривени очила върху дребното личице. — За такова нещо няма прошка.

Себастиан си пое рязко дъх.

— Така значи. Свалихме картите, а, сестричке?

— А ти какво мислеше? — Гласът й беше изтънял и уморен, ала Себастиан потръпна, сякаш му се беше сопнала.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че беше нещастен случай? — Той за втори път постави чашата си на плота. — Нямах намерение да го убивам. Само да го зашеметя, за да не проговори…

Клеъри го накара да замълчи с поглед. Не можеше да скрие омразата в очите си: знаеше, че трябва, знаеше и че просто не е в състояние.

— Наистина. Исках само да го зашеметя, както направих с Изабел. Не прецених правилно силата си.

— Ами Себастиан Верлак? Истинският Себастиан? Нали уби и него?

Себастиан се взираше в ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път: около дясната му китка имаше сребърна верижка, от която висеше метална пластинка, като гривна за идентифициране… и скриваше белега, където Изабел му бе отсякла ръката.

— Не очаквах да се съпротивлява…

Отвратена, Клеъри понечи да слезе от стола, ала Себастиан я сграбчи за китката и я придърпа към себе си. Топлината на кожата му върху нейната й напомни за Идрис и как допирът му я бе изгорил.

— Джонатан Моргенстърн уби Макс. Но ако вече не съм същият човек? Не забелязваш ли, че дори не използвам същото име?

— Пусни ме.

— Вярваш, че Джейс е различен — тихо каза Себастиан. — Вярваш, че не е същият, че кръвта ми го е променила. Не е ли така?

Клеъри кимна безмълвно.

— Тогава защо ти е толкова трудно да повярваш, че може да е подействало и в обратната посока? Че неговата кръв ме е променила. Може би вече не съм онзи, който бях.

— Ти наръга Люк. Някого, на когото държа. Когото обичам…

— Той се канеше да ме направи на решето с пушката си — отвърна Себастиан. — Ти го обичаш, а аз дори не го познавам. Просто спасявах живота си и този на Джейс. Наистина ли не го разбираш?

— Ами ако само казваш онова, което според теб ще ме накара да ти се доверя?

— Мислиш ли, че онзи, който бях някога, би се вълнувал дали ми имаш доверие или не?

— Ако иска нещо от мен — да.

— Може би това, което искам, е сестра.

При тези думи Клеъри неволно вдигна очи към него… не вярваше на ушите си.

— Ти нямаш представа какво е семейство. Нито пък би знаел какво да правиш с една сестра, ако имаше такава.

— Но аз имам сестра. — Гласът му беше нисък. По яката на ризата му, там, където платът се докосваше до кожата, тъмнееха петънца кръв. — Аз ти давам шанс — да видиш, че с Джейс се опитваме да направим нещо добро. Не можеш ли и ти да ми дадеш шанс?

Мислите на Клеъри се върнаха към онзи Себастиан, когото помнеше от Идрис. Беше го чувала да звучи развеселено, дружелюбно, резервирано, иронично, настойчиво и ядосано. Ала никога не го бе чувала да звучи умолително.

— Джейс ти има доверие — продължи той. — Но не и аз. Сигурен е, че го обичаш достатъчно, за да захвърлиш онова, което някога си ценила и в което си вярвала, за да бъдеш с него. Независимо от всичко.

Клеъри усети как челюстта й се напряга.

— И откъде знаеш, че не бих го направила?

Себастиан се изсмя.

— Защото си моя сестра.

— Двамата изобщо не си приличаме — изсъска тя и видя как по лицето му бавно се разля усмивка. Преглътна останалата част от думите си, ала вече бе твърде късно.

— Аз бих казал съвсем същото. Но хайде, Клеъри. Нали си тук. Не можеш да се върнеш. Така или иначе избра да свържеш съдбата си с Джейс. Отиди докрай. Бъди част от онова, което се случва. А после може да решиш какво мислиш за… мен.

Без да вдига поглед от мраморния под, Клеъри кимна едва-едва.

Себастиан се пресегна, за да отмахне кичура коса, паднал над очите й, и светлините в кухнята се отразиха в гривната му, онази, която Клеъри бе забелязала по-рано, с гравираните думи. Acheronta movebo.

— Какво означава? — попита тя, полагайки смело ръка върху китката му.

Себастиан погледна пръстите й, докосвайки сребърното украшение.

— „Така правим с тираните“. Нося го, за да ми напомня за Клейва. Говори се, че това извикали римляните, които убили Цезар, преди да се е превърнал в диктатор.

— Думи на предатели — каза Клеъри и отпусна ръка.

Тъмните очи на Себастиан пламнаха.

— Или на борци за свобода. Историята се пише от победителите, сестричке.

— И ти възнамеряваш да напишеш тази глава, така ли?

Той се усмихна широко, тъмните му очи горяха.

— И още как.