Касандра Клеър
Град на изгубени души (20)

19
Обич и кръв

Методично и грижливо, Клеъри претърсваше стаята на Джейс. Все още бе по потниче, макар да бе сменила долнището от пижама с чифт дънки; беше вързала косата си на небрежен кок, а ноктите й бяха покрити с прах. Беше погледнала под леглото, преровила бе всичките му чекмеджета и шкафчета, пропълзяла бе под гардероба и под бюрото и беше пребъркала джобовете на всичките му дрехи, опитвайки се да открие второ стили, но без никакъв успех.

Беше обяснила на Себастиан, че е уморена и че иска да се качи на горния етаж и да полегне; той изглеждаше разсеян и само бе махнал в отговор. Лицето на Джейс изникваше пред нея, всеки път щом затвореше очи… начина, по който я бе погледнал, предаден, сякаш вече не знаеше коя е тя.

Ала нямаше смисъл да мисли за това. Можеше да приседне на ръба на леглото, да отпусне глава в ръцете си и да зарони сълзи, мислейки си за онова, което бе сторила, но каква полза? Трябваше да продължи — дължеше го и на Джейс, и на себе си. Да търси. Само ако можеше да намери стили…

Тъкмо повдигаше матрака, за да погледне под него, когато на вратата се почука. Тя го пусна на мястото му (но не и преди да забележи, че отдолу няма нищо), след това сви ръце в юмруци, пое си дълбоко дъх и отиде да отвори.

На прага стоеше Себастиан. За първи път бе облечен в нещо различно от бяло и черно. Вярно, беше обул същия черен панталон и ботуши, но за сметка на това носеше алена кожена туника, прихваната отпред с редица метални закопчалки и покрита със сложни сребърни и златни руни. Около двете си китки имаше ковани сребърни гривни, а на пръста си бе надянал пръстена на Моргенстърн.

Клеъри примига насреща му.

— Червено?

— Церемониално — отвърна той. — За ловците на сенки цветовете нямат същите значения като за хората. — Последната дума се отрони от устата му с истинско отвращение. — Нали знаеш старото детско стихче на нефилимите:

Черно — когато излизаш на лов през нощта,

бяло — настане ли време на смърт и тъга.

Златно — за рокля в щастлив сватбен ден,

а за магия — цветът е червен.

— Ловците на сенки се женят в златно? — попита Клеъри. Не че я интересуваше особено, но се опитваше да запълни с тялото си празното пространство между вратата и рамката, та Себастиан да не може да види бъркотията, която бе оставила след себе си в обикновено подредената стая на Джейс.

— Съжалявам, че ще трябва да съкруша мечтите ти как се омъжваш цялата в бяло — ухили се той. — И като заговорихме за това, донесох ти нещо, което да облечеш.

Той извади ръка иззад гърба си и й подаде сгъната дреха. Клеъри я взе и я разгъна. Оказа се дълга права рокля, лееща се на изящни вълни, от алена материя с причудлив златист блясък, като връхче на пламък. Презрамките бяха златни.

— Майка ни я носеше по време на церемониите на Кръга, преди да предаде баща ни — обясни Себастиан. — Облечи я. Искам да си с нея тази вечер.

— Тази вечер?

— Е, не върви да се появиш на церемонията с това, което носиш в момента. — Очите му обходиха тялото й — босите крака, прашните дънки и потничето, прилепнало по тялото й от пот. — Тази вечер външният ти вид… впечатлението, което ще направиш на новите ни следовници… е важно. Облечи я.

В главата на Клеъри запрепускаха безброй мисли. „Церемонията тази вечер. Новите ни следовници.“

— С колко време разполагам, за да… се приготвя?

— Около час — отвърна Себастиан. — До полунощ трябва да сме на свещеното място. Останалите ще се съберат там. Не би било уместно да закъснеем.

Един час. С разтуптяно сърце, Клеъри метна роклята върху леглото, където тя проблесна като метална броня. Когато се обърна, Себастиан все още беше на прага, а по устните му играеше полуусмивчица, сякаш възнамеряваше да стои там, докато тя се преоблича.

Клеъри посегна да затвори вратата, но той улови китката й.

— Тази вечер ще ме наричаш Джонатан. Джонатан Моргенстърн. Твоят брат.

Тръпка пробяга по тялото й и тя сведе очи с надеждата да скрие омразата в тях.

— Както кажеш.

В мига, в който Себастиан си тръгна, Клеъри взе едно от кожените якета на Джейс и го облече; топлината и познатата миризма, които се излъчваха от него, й подействаха успокояващо. Нахлузи чифт обувки и тихичко се промъкна в коридора, като си мечтаеше за стили и руна за безшумност. Откъм долния етаж долиташе шум от течаща вода, както и фалшивото подсвиркване на Себастиан, ала въпреки това й се струваше, че стъпките й отекват като топовни гърмежи. Прилепена до стената, тя се прокрадна до спалнята на Себастиан и се мушна вътре.

В стаята цареше сумрак — единствената светлина идваше от уличните лампи пред прозорците, чиито завеси бяха дръпнати. Както и първия път, когато бе влязла тук, и сега навсякъде цареше бъркотия. Започна от дрешника, който бе претъпкан със скъпи дрехи — копринени ризи, кожени якета, костюми на „Армани“, обувки на „Бруно Мали“. На пода в дрешника се търкаляше бяла риза, направена на топка и пропита от кръв… толкова стара, че вече бе засъхнала напълно. Клеъри я погледна за миг и затвори вратата.

След това се зае с бюрото — издърпваше чекмеджета, ровеше из хартии. Надяваше се да открие нещо простичко, като разчертан лист от тетрадка, върху който да пише „ЗЛИЯТ МИ ПЛАН“, ала не извади такъв късмет. Вместо това откри десетки листове, върху които имаше сложни уравнения и алхимични чертежи, и дори един, на който със сбития почерк на Себастиан пишеше „Прекрасна моя“. Клеъри се зачуди за миг за кого ли би могло да се отнася това (никога не бе предполагала, че той е в състояние да изпитва романтични чувства към когото и да било), преди да се залови с нощното шкафче.

Издърпа чекмеджето. Вътре имаше купчинка бележки, върху които проблясваше нещо. Нещо кръгло и метално.

Нейният елфически пръстен.

 

 

Докато се връщаха към Бруклин, Изабел бе обвила ръка около Саймън. Той бе изтощен, главата му пулсираше, болка прорязваше тялото му. Въпреки че Магнус му бе върнал пръстена още при езерото, така и не бе успял да се свърже с Клеъри. А най-лошото бе, че бе гладен. Харесваше му колко близо до него седеше Изабел и как бе сложила длан точно над сгъвката на лакътя му и рисуваше невидими линии по ръката му, като понякога плъзваше пръсти чак до китката. Ала миризмата й, на парфюм и кръв, караше стомахът му да ръмжи жадно.

Започваше да се стъмва; залезът на късната есен, нетърпелив да прогони краткия ден, бе изпълнил купето с полумрак. Приглушените гласове на Алек и Магнус долитаха от сенките. Саймън усети как клепачите му натежават и видя Ангела, сякаш запечатал се от вътрешната им страна, като взрив от бяла светлина.

Саймън! — Гласът на Клеъри избухна в главата му и начаса го разбуди. — Там ли си?

Саймън ахна шумно.

Клеъри? Толкова се тревожех…

Себастиан ми беше взел пръстена. Саймън, не знам с колко време разполагам. Трябва да ти кажа. Те имат втори Бокал на смъртните. Възнамеряват да призоват Лилит и да създадат армия от тъмни ловци на сенки — надарени със същите способности като нефилимите, ала на страната на демоните.

— Шегуваш се! — каза Саймън. Отне му един миг, преди да осъзнае, че го бе изрекъл на глас. Изабел се размърда до него, а Магнус го погледна любопитно.

— Всичко наред ли е там, вампире?

— Клеъри е — отвърна Саймън и останалите трима го зяпнаха с изумени лица. — Опитва се да говори с мен.

Той запуши ушите си с ръце, отпусна се в седалката и опита да се съсредоточи върху думите й.

Кога ще го направят?

Тази вечер. Скоро. Не знам къде сме, но тук е около десет часът вечерта.

Значи сте около пет часа преди нас. В Европа ли сте?

Нямам представа. Себастиан спомена нещо, наречено Седмото свещено място. Не знам какво представлява, но открих негови бележки и очевидно е древна гробница. Прилича ми на нещо като портал, през който могат да бъдат призовавани демони.

Клеъри, никога не съм чувал за нещо такова…

Но Магнус или някой от останалите може и да е. Моля те, Саймън. Кажи им колкото се може по-скоро. Себастиан ще възкреси Лилит. Иска война, тотална война срещу ловците на сенки. Разполага с четирийсет-петдесет нефилими, готови да го последват. Те също ще бъдат там. Саймън, той иска да срине света до основи. Трябва да сторим всичко по силите си, за да го спрем.

Ако положението е толкова опасно, трябва да се махнеш оттам.

Опитвам се. Но може би вече е твърде късно. — Клеъри звучеше уморено.

Саймън смътно усещаше, че всички в колата са го зяпнали с тревожни лица, ала не го беше грижа. Гласът на Клеъри в главата му бе като въже, опънато над страховита бездна, и ако той съумееше да сграбчи своя край, може би щеше да успее да я издърпа на сигурно място или поне да й попречи да пропадне безвъзвратно далеч от него.

Клеъри, чуй ме. Твърде дълго е да ти обяснявам как точно, но се сдобихме с оръжие; което може да бъде използвано върху един от двамата, без да нарани и другия. Според… онзи, който ни го даде, с негова помощ бихме могли да ги разделим.

Да ги разделим? Как?

Той каза, че оръжието ще изгори цялото зло в онзи, върху когото го използваме. Така че ако това е Себастиан, ударът би трябвало да унищожи връзката между двамата, защото тя е нещо зло. — Главата на Саймън затуптя още по-неприятно и той можеше единствено да се надява, че звучи по-убедено, отколкото всъщност се чувстваше. — Не съм сигурен. Така или иначе, оръжието е наистина могъщо. Нарича се Славния.

И искаш да го използваш върху Себастиан? За да разкъса връзката между тях, без да ги убие?

Ами това е планът. Тоест, съществува известна възможност Себастиан да умре. Зависи от това дали у него е останало нещо добро. „Ако принадлежи повече на Пъкъла, отколкото на Рая“, мисля, че това бяха думите на Ангела…

Ангела? — Тревогата на Клеъри беше осезаема. — Саймън, какво си…

Тя млъкна внезапно и Саймън почувства как го връхлита същинска вихрушка от чувства — изненада, гняв, ужас. Болка. Той изкрещя и се изпъна на мястото си.

Клеъри?

Ала в главата му отекна единствено тишина.

Клеъри! — извика още веднъж, а после добави на глас: — По дяволите. Отново изчезна.

— Какво стана? — попита Изабел. — Тя добре ли е? Какво става?

— Мисля, че имаме много по-малко време, отколкото предполагахме. — Саймън звучеше далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Магнус, спри колата. Трябва да говорим.

 

 

— Е — каза Себастиан, изпълнил вратата, докато се взираше в Клеъри. — Може ли да се нарече дежавю, ако те попитам какво правиш в стаята ми, сестричке?

Клеъри преглътна мъчително; гърлото й изведнъж пресъхна. Светлината в коридора зад него бе толкова ярка, че го превръщаше в силует и тя не можеше да види изражението му.

— Търсех те — опита тя.

— Седнала си на леглото ми. Да не мислеше, че съм отдолу?

— Аз…

Той пристъпи в стаята с ленива крачка, сякаш знаеше нещо, което тя не знае. Нещо, което никой друг не знаеше.

— Е, защо съм ти? И защо не си се преоблякла за церемонията?

— Роклята — каза Клеъри. — Тя… не ми става.

— Разбира се, че ти става. — Себастиан приседна до нея и се обърна да я погледне, с гръб към таблата на леглото. — Всичко друго в онази стая ти е по мярка. Значи и роклята трябва да ти стане.

— Това е шифон и коприна. Не се разтяга.

— Ти си достатъчно дребна и слаба, за да не е нужно да се разтяга. — Улови дясната й китка и Клеъри сви пръсти в отчаян опит да скрие пръстена. — Виж, мога да я обхвана с една ръка.

Кожата му бе гореща и допирът й сякаш изпрати иглички по цялото й тяло. Клеъри си спомни как в Идрис докосването му я бе изгорило като киселина.

— Седмото свещено място — каза, без да го поглежда. — Там ли отиде Джейс?

— Да. Изпратих го преди нас. Подготвя нещата за нашата поява. Ще се срещнем с него там.

Сърцето й сякаш слезе в петите.

— Значи няма да се върне?

— Не и преди церемонията. — Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. — Което е добре, защото би останал толкова разочарован, когато му кажех за това. — И той ловко сложи ръка върху шепата й, разтваряйки пръстите й. Златният пръстен лумна като сигнален огън. — Нима мислеше, че няма да разпозная елфическата изработка? Наистина ли повярва, че кралицата е толкова глупава, че да те изпрати да й ги донесеш, ако не беше сигурна, че ще ги задържиш за себе си. Тя искаше да го донесеш тук, за да го намеря. — И той го свали от пръста й с ехидна усмивка.

— Говорил си с кралицата? Но как?

— С помощта на този пръстен — измърка Себастиан и Клеъри си спомни сладкия глас на кралицата: „Джонатан Моргенстърн би могъл да бъде могъщ съюзник. Феите са древна раса; не вземаме прибързани решения; а изчакваме да видим накъде ще задуха вятърът.“ — Наистина ли мислеше, че би те оставила да сложиш ръка на нещо, което ти позволява да приказваш с приятелчетата си, без тя да те чува? Откакто ти го отнех, съм разговарял с нея и тя е разговаряла с мен… била си истинска глупачка, за да й повярваш, малка сестричке. Тя обича да е на страната на победителите, кралицата на феите. А това е нашата страна, Клеъри. Нашата. — Гласът на Себастиан беше нисък и мек. — Забрави за тях, твоите приятели, ловците на сенки. Мястото ти е с нас. С мен. Кръвта ти жадува за власт, също като моята. Каквото и да е сторила майка ти, за да изкриви съвестта ти, ти знаеш коя си. — Той отново я улови за китката и я придърпа към себе си. — Джослин направи грешен избор — съюзи се с Клейва против собственото си семейство. Това е твоят шанс да поправиш грешката й.

Клеъри опита да издърпа ръката си от неговата.

— Пусни ме, Себастиан. Сериозно ти казвам.

Пръстите му се плъзнаха нагоре и се обвиха над лакътя й.

— Толкова си мъничка. Кой да предположи, че у теб се крие такава страст? Особено в леглото.

Клеъри се отскубна от него и скочи на крака.

— Какво каза току-що?

Себастиан също се изправи, усмивчица извиваше крайчетата на устните му. Беше толкова по-висок от нея… колкото и Джейс. Приведе се към нея и заговори с нисък, дрезгав глас:

— Всичко, което оставя белег върху Джейс, оставя белег и върху мен. Дори да са ноктите ти. — Той се ухили широко. — Осем успоредни драскотини по гърба ми, сестричке. Да не искаш да ми кажеш, че не са от теб?

Тиха експлозия избухна в главата и, като бледи фойерверки от гняв. Погледна засмяното му лице и си помисли за Джейс, а после за Саймън и онова, което си бяха казали. Ако кралицата на феите наистина можеше да подслушва разговорите им, навярно вече знаеше за Славния. Ала не и Себастиан. И не биваше да научи.

Клеъри грабна пръстена от ръката му и го хвърли на пода. Чу как брат й изкрещя, ала тя вече бе стоварила крак върху него, натрошавайки златото на прах.

Себастиан я гледаше невярващо, докато тя вдигаше крак.

— Ти…

Клеъри замахна с дясната си ръка, по-силната, и заби юмрук в стомаха му.

Себастиан бе по-висок, по-едър и по-силен от нея, ала елементът на изненада бе на нейна страна. Той се преви одве, борейки се за въздух, а Клеъри грабна стилито от колана с оръжията му. И се втурна да бяга.

 

 

Магнус толкова рязко завъртя волана, че гумите изсвистяха. Изабел изпищя. Колата излезе от пътя и спря в сянката на горичка пооголели дървета.

Миг по-късно вратите се отвориха и те всички се изсипаха навън. Слънцето залязваше и запалените фарове им придаваха някак фантастично сияние.

— Добре, вампире. — Магнус тръсна глава толкова силно, че се разхвърчаха прашинки черен брокат. — Какво, по дяволите, става?

Алек се облегна на колата, докато Саймън обясняваше, предавайки им разговора си с Клеъри толкова точно, колкото можеше, преди подробностите да са изхвърчали от главата му.

— Спомена ли нещо за това как двамата с Джейс ще се измъкнат оттам? — попита Изабел, когато той свърши; на жълтеникавата светлина на фаровете лицето й бе още по-бледо.

— Не. И Из… не мисля, че Джейс гори от желание да се измъкне. Той е точно там, където иска да бъде.

Изабел скръсти ръце и сведе поглед към ботушите си; вятърът развяваше черната й коса около лицето.

— Какво е това Седмо свещено място? — обади се Алек. — Чувал съм за седемте чудеса на света, но седем свещени места?

— Те представляват по-голям интерес за магьосниците, отколкото за нефилимите — обясни Магнус. — Всяко от тях е място, където се срещат лей-линии^[1] и образуват матрица… нещо като мрежа, която усилва ефекта от извършените в рамките й магии. Седмото свещено място е надгробен камък в Ирландия, в Пулнаброн; името означава „пещерата на скърбите“. Намира се в една особено мрачна, необитавана местност, наричана Бурен. Добро място за призоваване на демон, дори и да е от големите. — Той подръпна една от игличките на косата си. — Това е лошо. Много лошо.

— Мислиш ли, че може да го направи? Да създаде… нефилими на мрака? — попита Саймън.

— Всяко нещо има своята принадлежност, Саймън. При ловците на сенки тя е серафимска, но ако беше демонска, те биха били също толкова могъщи, колкото са сега. Само че биха посвещавали живота си на това да унищожат човечеството, вместо да го бранят.

— Трябва да отидем там — заяви Изабел. — Трябва да им попречим.

— Да му попречим, имаш предвид — поправи я Алек. — На него. Себастиан.

— Сега Джейс е на негова страна. Трябва да го приемеш, Алек — каза Магнус. Бе започнало да ръми — лек, подобен на мъгла дъждец. На светлината на фаровете капчиците проблясваха, сякаш бяха златни. — Ирландия е пет часа преди нас. Разполагаме с час и половина, най-много — два, за да ги спрем.

— Значи няма какво повече да чакаме. Да вървим. — В гласа на Изабел имаше панически нотки. — Ако искаме да му попречим…

— Из, ние сме само четирима — напомни Алек. — Дори не знаем срещу колко многочислен противник ще трябва да се изправим…

Саймън погледна към Магнус, който наблюдаваше спорещите Алек и Изабел със странно дистанцирано изражение.

— Магнус, защо просто не отворихме портал, за да отидем във фермата? Нали прехвърли половината Идрис в долината Брослинд по този начин.

— Исках да ти дам достатъчно време да размислиш — отвърна Магнус, без да сваля очи от гаджето си.

— Но можем да отворим портал тук. Искам да кажа, ти можеш да го направиш.

— Аха — отговори Магнус. — Но Алек е прав — нямаме представа срещу колко многочислен противник ще се изправим. Аз съм доста могъщ магьосник, но Джонатан Моргенстърн не е обикновен ловец на сенки… нито пък Джейс, като стана дума. А ако успеят да призоват Лилит… е, тя ще бъде много по-слаба от преди, но все пак ще е Лилит.

— Но тя е мъртва — обади се Изабел. — Саймън я уби.

— Великите демони не умират — обясни Магнус. — Саймън… я разпръсна между световете. Ще й отнеме дълго време, докато си възвърне физическото въплъщение и в продължение на години ще бъде слаба. Освен ако Себастиан не я призове. — Той прокара пръсти през влажната си щръкнала коса.

— Нали разполагаме с меча — каза Изабел. — Можем да обезвредим Себастиан. Освен това имаме Магнус и Саймън…

— Дори не сме сигурни, че мечът ще подейства — прекъсна я Алек. — Пък и каква полза от него, ако не можем да се доберем до Себастиан. А на всичкото отгоре Саймън вече не е Господин Несъкрушим — сега може да бъде убит също като нас.

Те всички погледнаха към Саймън.

— Трябва да опитаме — заяви той. — Вижте… вярно, че не знаем колко противници ще заварим там, но все още разполагаме с време — малко, но достатъчно (ако отворим портал), за да повикаме подкрепления.

— Откъде по-точно? — поиска да узнае Изабел.

— Ще отида при Мая и Джордан в апартамента. — Саймън трескаво прехвърляше възможностите през ума си. — Да видя дали Джордан няма да успее да получи помощ от Претор Лупус. Магнус, ти иди в участъка и виж кои членове на глутницата ще съумееш да привлечеш. Изабел и Алек?

— Искаш да се разделим? — повиши глас Изабел. — Ами огнени съобщения или…

— Никой няма да повярва на огнено съобщение за нещо такова — прекъсна я Магнус. — И освен това те са за ловците на сенки. Наистина ли искаш да предадеш тази информация на Клейва чрез огнено съобщение, вместо да отидеш в Института?

— Добре. — Изабел отвори вратата на колата, но не влезе, а извади меча на Ангела. В привечерния сумрак той проблесна като тъмна мълния и фаровете осветиха думите, написани на острието: Quis ut Deus?^[2]

Дъждът бе започнал да прилепва черната коса на Изабел за тила й. Изглеждаше наистина впечатляващо, докато се връщаше при тях.

— Значи оставяме колата тук. Ще се разделим, но ще се срещнем след час в Института. Тогава тръгваме, заедно с онези, които сме убедили да дойдат с нас. — Изгледа ги един по един, сякаш ги предизвикваше да й възразят. — Саймън, ти вземи това.

И тя му протегна меча с дръжката напред.

— Аз? — слиса се Саймън. — Но аз не… никога досега не съм използвал меч.

— Ти го получи — заяви тя. — Ангелът го даде на теб, Саймън, и ти ще го носиш.

 

 

Клеъри се втурна по коридора и изтрополя по стълбите, тичайки към мястото в стената, където според Джейс се намираше единственият изход и вход на апартамента.

Не си правеше илюзии, че ще успее да избяга. Трябваха й само няколко секунди, за да направи онова, което трябваше да бъде направено. Чу как ботушите на Себастиан издрънчаха по стълбището зад нея и това й даде допълнителен тласък, така че едва не се удари в стената. Заби острието на стилито и трескаво зарисува руна — простичка като кръст и едновременно нова като току-що родено бебе…

Себастиан я сграбчи за якето и я дръпна назад, при което стилито изхвърча от ръката й. Клеъри ахна, когато той я вдигна във въздуха и я блъсна в стената с такава сила, че й изкара въздуха. След това погледна знака, който бе нарисувала, и устните му се извиха в ехидна усмивка.

— Руна за отваряне? — изсъска в ухото й. — И дори не си я довършила. Не че има значение. Наистина ли вярваш, че можеш да отидеш някъде, където да не те открия?

Клеъри му отговори с епитет, за който в „Св. Ксавиер“ без съмнение биха я изгонили от час. Когато Себастиан отвори уста, за да се разсмее, тя вдигна ръка и го зашлеви толкова яростно, че пръстите я заболяха. Хванат неподготвен, той поохлаби хватката си и Клеъри се отскубна, след което се преметна през масата и се втурна към спалнята на долния етаж, която поне се заключваше…

Себастиан изникна сякаш от нищото и й препречи пътя, сграбчи я за реверите на якето и я завъртя. Краката й се подкосиха и Клеъри щеше да падне, ако той не я бе приковал към стената с тялото си.

Ръцете му бяха от двете й страни, заключвайки я като в клетка, по устните му играеше сатанинска усмивка. Нямаше и помен от елегантното момче, с което се бе разхождала покрай Сена, бе пила топъл шоколад и го бе слушала да говори за принадлежност. Очите му бяха напълно черни, без зеници, като непрогледни тунели.

— Какво има, сестричке? Изглеждаш разстроена.

Клеъри с мъка си поемаше дъх.

— Надрасках си… лака… докато зашлевях… гадната ти физиономия. Виждаш ли? — И тя му показа пръстите си… и по-точно — един от тях.

— Страшно смешно — изпръхтя Себастиан. — Знаеш ли откъде бях сигурен, че ще ни предадеш? Че то ще се окаже по-силно от теб? Защото твърде много си приличаме.

Той я притисна още по-силно към стената. Клеъри усещаше как гърдите му се надигат и спускат върху нейните. Очите й бяха на нивото на правата, изчистена линия на ключицата му. Тялото му бе като затвор около нейното и не й позволяваше да помръдне.

— Изобщо не си приличаме. Пусни ме…

— Приличаме си като две капки вода — изръмжа той в ухото й. — Ти проникна тук под фалшив претекст, за да ни шпионираш. Симулираше приятелство, преструваше се, че те е грижа…

— Никога не съм се преструвала, че ме е грижа за Джейс.

При тези думи в очите му припламна нещо, черна ревност, и Клеъри не бе сигурна кого всъщност ревнува. Себастиан доближи устни до бузата й, толкова, че тя усети движението им, когато заговори:

— Ти ни използва. — Ръката му стисна нейната като менгеме и бавно я натисна надолу. — Дори не ми се мисли какво си направила, за да „убедиш“ Джейс…

Клеъри потръпна против волята си и Себастиан рязко си пое дъх.

— Направила си го. Спала си с него. — Звучеше почти предадено.

— Не ти влиза в работата.

Той обърна лицето й към себе си с такава сила, че пръстите му се впиха в брадичката й.

— Не можеш да направиш някой добър, като го вкараш в леглото си. Но пък какъв безсърдечен ход само! — Прекрасната му уста се изви в ледена усмивка. — Нали знаеш, че той не си спомня нищо? Поне хубаво ли беше? Защото с мен определено би било.

Клеъри усети, че в гърлото й се надига жлъчка.

— Ти си ми брат.

— Тези думи не означават нищо, когато става въпрос за нас. Ние не сме хора. Техните закони не се отнасят до нас. Глупави правила за това кое ДНК може да се смеси с кое. Адски двулично, като се замислиш. Защото ние така или иначе сме един експеримент. Знаеш ли, че владетелите в Древен Египет се женели за сестрите и братята си. Клеопатра се омъжила за брат си. Така се запазва чистотата на рода.

Клеъри го гледаше с ненавист.

— Знаех, че не си с всичкия си. Но не си давах сметка колко абсолютна и грандиозна е лудостта ти.

— Не виждам нищо лудо в това. С кого ни е мястото, ако не заедно?

— С Джейс — отвърна тя. — Мястото ми е с Джейс.

От устните на Себастиан се откъсна пренебрежителен звук.

— Можеш да го имаш.

— Мислех, че се нуждаеш от него.

— Така е. Но не за онова, за което ти се нуждаеш от него. — Внезапно ръцете му се озоваха на кръста й. — Можем да си го поделим. Не ме е грижа какво правите. Стига да не забравяш, че ми принадлежиш.

Клеъри вдигна ръце, за да го отблъсне.

— Не ти принадлежа. Принадлежа на себе си.

Онова, което видя в очите му, я накара да замръзне на място.

— Отлично знаеш, че не е така. — И той впи устни в нейните.

За миг Клеъри имаше чувството, че се е върнала в Идрис — стоеше пред имението на Феърчайлд, Себастиан я целуваше и тя сякаш пропадаше в мрак, в тунел, който нямаше край. Тогава си бе помислила, че нещо не е наред с нея. Че не може да целува друг, освен Джейс. Че е повредена.

Ала сега знаеше, че не е така. Устата на Себастиан се движеше върху нейната, корава и студена като бръснач, порязал я в тъмното; повдигна се на пръсти и с всичка сила го ухапа по долната устна.

Той изкрещя и се отдръпна от нея, сложил ръка върху устата си, а Клеъри усети вкуса на кръвта му, като горчива мед; тя се стичаше по брадичката му, докато той я гледаше невярващо.

— Ти…

Клеъри с все сила го изрита в стомаха, надявайки се, че все още го боли там, където го бе ударила по-рано. Той се преви надве и тя се втурна покрай него и нагоре по стълбите. Почти беше стигнала, когато той я сграбчи изотзад за якето, завъртя я така, сякаш държеше бейзболна бухалка и я блъсна в стената. Ударът бе силен и Клеъри се свлече на колене, останала без въздух.

Себастиан тръгна към нея, мускулите на ръцете му бяха напрегнати, а черните му очи проблясваха като очите на акула. Всяваше ужас и Клеъри знаеше, че би трябвало да се бои, но вместо това изпитваше единствено хладна откъснатост от всичко. Времето сякаш започна да тече по-бавно. Тя си припомни битката в антикварния магазин в Прага, как се бе потопила в един свой свят, където всяко движение бе прецизно като часовникова стрелка. Себастиан посегна към нея и тя се оттласна от земята, изритвайки краката му.

Той политна напред, а тя се претърколи настрани, за да го избегне, и скочи. Този път не си губи времето в напразни опити да бяга — вместо това сграбчи една порцеланова ваза от масата и докато Себастиан се изправяше на крака, я стовари върху главата му. Вазата се счупи, пръскайки вода и листа, а Себастиан се олюля и отстъпи назад с внезапно почервеняла от кръв сребристобяла коса.

Той изръмжа и се нахвърли отгоре й. Усещането бе като да я блъсне топуз. Клеъри политна върху масата и я строши, озовавайки се на пода сред взрив от стъклени парчета и агония. Изпищя, когато Себастиан се приземи върху нея, притискайки тялото й към натрошените стъкла, изкривил устни в зла гримаса. Вдигна ръка и я зашлеви през лицето с опакото. Потеклата кръв я заслепи, вкусът й я задави, а солта опари очите й. Тя сви коляно и с все сила го заби в стомаха му, но резултатът бе като да изрита стена. Себастиан стисна ръцете й и ги долепи от двете страни на тялото й.

— Клеъри, Клеъри, Клеъри. — Говореше накъсано — значи поне бе успяла да му изкара въздуха. Тънка струйка кръв се стичаше от раната на главата му и обагряше косата му в алено. — Не беше никак зле. В Идрис не те биваше особено в битките.

— Махни се от мен…

Брат й доближи лице до нейното. Езикът му се показа между устните. Клеъри опита да се отдръпне, ала не бе достатъчно бърза и той близна кръвта по лицето й, ухилвайки се широко. От усмивката устната му се разцепи и по брадичката му покапа кръв.

— Попита ме на кого принадлежа — прошепна той. — Принадлежа на теб. Кръвта ти е и моя кръв, костите ти — и мои кости. Първият път, когато ме видя, ти се сторих познат, нали? Точно както и ти на мен.

Клеъри го зяпна.

— Ти си се побъркал.

— Пише го и в Библията. Песен на песните. „Пленила си сърцето ми, сестро моя, невесто моя; пленила си сърцето ми с един поглед от очите си, с една огърлица на шията си.“ — Пръстите му докоснаха шията й, пъхнаха се под верижката около нея, същата, на която някога висеше пръстенът на Моргенстърн, и Клеъри се запита дали не иска да я удуши. — „Аз спях, но сърцето ми беше будно; И ето, гласът на възлюбения ми, той хлопна и казва: Отвори ми сестро моя, възлюбена моя.“ — Кръвта му капеше по лицето й. С огромно усилие Клеъри наложи на тялото си да не мърда, когато той свали ръка от гърлото й и я плъзна надолу към кръста й, пъхвайки пръсти под колана на дънките й. Кожата му бе топла, изгаряща; Клеъри чувстваше, че я желае.

— Ти не ме обичаш — каза с изтънял глас, тъй като от тежестта му й бе трудно да диша. Спомни си думите на майка си, че всяко чувство, показано от Себастиан, е само преструвка. Мислите й бяха кристално ясни и тя безмълвно благодари на еуфорията от битката, задето й помагаше да се съсредоточи, макар от докосването на Себастиан да й се повдигаше.

— А теб не те е грижа, че съм ти брат. Знам какво изпитваше към Джейс, дори когато вярваше, че си му сестра. Не можеш да ме излъжеш.

— Джейс е по-добър от теб.

— Никой не е по-добър от мен. — Той се ухили — бели зъби и алена кръв. — „Градина затворена е сестра ми… извор затворен, източник запечатан.“^[3] Но вече не, нали? Джейс се погрижи за това. — Той се заигра с копчето на дънките й и Клеъри се възползва от разсейването му, за да си избере добро по размер триъгълно парче стъкло и да забие назъбения ръб в рамото му.

Стъклото се плъзна по пръстите й и ги сряза. Себастиан изкрещя и се дръпна назад, по-скоро от изненада, отколкото от болка — бойното облекло го предпазваше. Клеъри отново заби стъклото, още по-силно, този път — в бедрото му и когато той се надигна, за да се дръпне, го удари с лакът в гърлото. Брат й политна настрани, като се давеше, а Клеъри се претърколи и го притисна под себе си, издърпвайки окървавения стъклен отломък от крака му. Замахна към пулсиращата вена на врата му… и спря.

Себастиан се смееше. Лежеше под нея и се смееше така, че тялото й вибрираше от смеха му. Кожата му бе изцапана с кръв — нейната кръв, която капеше отгоре му и неговата кръв там, където Клеъри го бе порязала; сребристобялата му коса също лепнеше от кръв. Той отпусна ръце на пода, разперени като криле — прекършен ангел, паднал от небето.

— Убий ме, сестричке. Убий ме и Джейс също ще умре.

Ръката на Клеъри, стиснала парчето стъкло, се спусна надолу.