Касандра Клеър
Град на изгубени души (11)

10
Дивият лов

Някогашната стая на Джордан в къщата на Претор Лупус изглеждаше досущ, като която и да е стая, в което и да е студентско общежитие. Имаше две легла с железни рамки, всяко от тях — долепено до различна стена. През прозореца, който ги делеше, се виждаха зелените морави, ширнали се три етажа под тях. Половината на Джордан беше сравнително гола — той като че ли бе взел по-голямата част от снимките и книгите си в Манхатън, макар че на стената все още висяха няколко пейзажа (плажове и океана), а в ъгъла беше подпряна дъска за сърф. Мая усети как по тялото й пробяга тръпка при вида на снимката в златна рамка върху нощното шкафче — тя и Джордан в Оушън Сити, с крайбрежната алея и плажа зад тях.

Джордан премести поглед от снимката към Мая и се изчерви. Пусна раницата си върху леглото и си свали якето с гръб към Мая.

— Кога ще се върне съквартирантът ти? — попита тя в неочаквано неловката тишина. Не беше сигурна защо и двамата са смутени. Не беше така, докато пътуваха насам, ала сега, когато бяха в стаята на Джордан, годините, през които не си бяха говорили, сякаш се бяха настанили между тях и ги разделяха.

— Кой знае? Ник е на мисия, а те са опасни. Може и изобщо да не се върне. — В гласа на Джордан се долавяше примирение. — Защо не полегнеш за малко? — предложи, докато мяташе якето си на един стол. — Аз ще си взема душ.

И той тръгна към банята, която, с облекчение установи Мая, беше свързана със стаята. Последното, от което се нуждаеше в момента, беше обща баня в дъното на коридора.

— Джордан… — започна, ала той вече бе затворил вратата зад гърба си.

До ушите й достигна звук от течаща вода и като въздъхна, тя си събу обувките и се изтегна върху леглото на отсъстващия Ник. Одеялото беше на тъмносиньо каре и миришеше на борови шишарки. Мая вдигна поглед и видя, че таванът е облепен със снимки, от които й се усмихваше все същото русокосо, около седемнайсетгодишно момче. Ник, предположи тя. Изглеждаше щастлив. Дали и Джордан е бил щастлив тук, в дома на Претор Лупус?

Мая се пресегна и обърна към себе си снимката, на която бяха те двамата. Беше направена преди години, когато Джордан все още бе кльощав, с големи лешникови очи, които изпъкваха върху слабото му лице. Загорели от слънцето, те се прегръщаха и изглеждаха щастливи. Летните лъчи не само бяха потъмнили кожата им, но и бяха изсветлили кичури в косата на Мая; Джордан беше полуобърнат към нея, сякаш се канеше да й каже нещо или пък да я целуне. Тя не можеше да си спомни кое от двете. Вече не.

Замисли се за момчето, върху чието легло седеше и което може би никога нямаше да се върне. Замисли се за Люк, който бавно умираше, за Аларик и Гретел, и Жюстин, и Тео, и всички други от глутницата й, които бяха изгубили живота си във войната срещу Валънтайн. Замисли се за Макс и за Джейс — двете момчета на Лайтууд, изгубени завинаги… защото дълбоко в себе си не вярваше, че някога ще успеят да си върнат Джейс. И накрая се замисли за Даниел, брата, за когото никога не бе скърбила, и за своя изненада усети как очите й се изпълниха със сълзи.

Надигна се рязко. Имаше чувството, че светът се накланя все по-застрашително, а тя се е вкопчила безпомощно, мъчейки се да не полети в черната бездна, зейнала под нея.

Струваше й се, че я обгръщат бързо сгъстяващи се сенки. С Джейс и Себастиан там някъде, нещата можеха единствено да се влошат. Чакаха ги нови загуби и още смърт. Трябваше да признае, че от седмици не се бе чувствала по-жива от онези мигове на зазоряване, когато целуваше Джордан в колата му.

Като насън, тя се изправи, прекоси стаята и отвори вратата на банята. Зад матираното стъкло на душ-кабината различи силуета на Джордан. Надали можеше да я чуе над шума на водата, докато тя си сваляше дънките, пуловера и бельото. Пое си дълбоко дъх, отиде до душ-кабината, плъзна вратата настрани и пристъпи вътре.

Джордан рязко се обърна, отмятайки мократа коса от очите си. Водата беше гореща и лицето му се бе зачервило, от което очите му грееха. А може би не само топлата струя караше кръвта да се качва в главата му, докато я изпиваше с поглед… всеки сантиметър от тялото й. Мая отвърна на погледа му без следа от притеснение. Медальонът на Претор Лупус проблясваше във влажната вдлъбнатинка на шията му, по раменете и гърдите му имаше сапунена пяна, докато той се взираше в нея, примигвайки заради водата, която влизаше в очите му. Беше красив, но Мая открай време си го знаеше.

— Мая? — колебливо проговори той. — Ти…

— Шшт. — Мая постави пръст върху устните му, докато с другата си ръка затвори вратата на кабината. След това се приближи и го прегърна, оставяйки водата да отмие мрака от телата им. — Не говори. Просто ме целуни.

И той го стори.

 

 

— Какво, в името на Ангела, искаш да ми кажеш с това, че Клеъри я няма? — попита Джослин с пребледняло лице. — Откъде знаеш, след като току-що си се събудил? Къде е отишла?

Саймън преглътна мъчително. Докато растеше, Джослин му бе почти като втора майка. Свикнал бе със закрилническото й държание към Клеъри, но в това отношение тя винаги го бе смятала за свой съюзник, някой, който също като нея бе готов да застане между Клеъри и опасностите на света. А ето че сега го гледаше като враг.

— Снощи ми изпрати съобщение… — започна той, но спря, когато Магнус му даде знак да се върне на масата.

— Най-добре седни — каза Магнус; от двете му страни Изабел и Алек следяха с разширени очи разиграващата се пред тях сцена, ала магьосникът не изглеждаше особено изненадан. — Разкажи ни какво става. Имам чувството, че ще отнеме известно време.

Така и стана, макар и не толкова, колкото Саймън се бе надявал. Когато приключи с обясненията, свит в стола си и забил очи в надрасканата маса пред себе си, той най-сетне вдигна глава и видя, че Джослин го наблюдава с поглед, студен като Ледовития океан.

— Оставил си дъщеря ми да отиде… с Джейс… на някакво неоткриваемо място, където никой от нас не може да се свърже с нея?

Саймън сведе поглед към ръцете си.

— Аз мога. — Той вдигна десницата си, на която носеше златния пръстен. — Нали ви казах, че тази сутрин се чух с нея. Добре е.

— Изобщо не е трябвало да й позволяваш да отиде!

— Не съм й позволявал. Тя щеше да отиде, независимо от всичко. Реших, че ще е добре да има поне някакво спасително въже, след като така или иначе не можех да я спра.

— Ако трябва да сме справедливи — обади се Магнус, — не мисля, че изобщо някой би могъл да я спре. Клеъри винаги прави каквото си науми. — Той погледна към Джослин. — Няма как да я задържиш в клетка.

— Имах ти доверие — сопна му се тя. — Как е успяла да излезе?

— Отворила е портал.

— Но нали каза, че имало магически защити…

— За да задържат опасността навън, не да попречат на гостите ми да излизат. Джослин, дъщеря ти не е глупачка и върши онова, което смята за правилно. Не можеш да я спреш. Никой не може. Тя страшно прилича на майка си.

Джослин го изгледа в продължение на един дълъг миг с леко отворена уста и Саймън си даде сметка, че разбира се, Магнус трябва да е познавал майката на Клеъри като по-млада, когато бе предала Валънтайн и Кръга и едва не бе загинала във Въстанието.

— Тя е малко момиче — заяви най-сетне Джослин и се обърна към Саймън. — Значи си говорил с нея? С помощта на тези… тези пръстени? След като е отишла?

— Тази сутрин — отвърна Саймън. — Каза, че е добре. Че всичко е наред.

Вместо да я успокои, това като че ли още повече разгневи Джослин.

— Естествено, че това е казала. Саймън, не мога да повярвам, че си допуснал да го направи. Трябваше да й попречиш…

— Как, като я вържа ли? — Саймън не вярваше на ушите си. — Да я окова с белезници за масата в закусвалнята?

— Ако не е имало друг начин. По-силен си от нея. Разочарована съм от…

Изабел се изправи.

— Добре, достатъчно. — Тя изгледа свирепо Джослин. — Абсолютно несправедливо е да се караш на Саймън за нещо, което Клеъри сама е решила да направи. И какво, ако Саймън все пак я беше завързал? До края на живота й ли щеше да я държиш вързана? Рано или късно щеше да ти се наложи да я пуснеш и тогава? Тя би изгубила доверието си в Саймън, така, както вече няма доверие и на теб, задето си откраднала спомените й. Което, ако не си забравила, е било в опит да я предпазиш. Може би ако не я беше пазила толкова много, тя щеше да знае по-добре как да разпознава опасностите и не би била толкова потайна… нито толкова безразсъдна!

Всички зяпнаха Изабел и Саймън изведнъж си припомни какво му бе казала Клеъри веднъж — че Изабел рядко държала речи, но когато го сторела, си струвало да бъдат чути. Лицето на Джослин бе пребледняло около устните.

— Отивам в участъка, за да бъда с Люк — заяви тя. — Саймън, на всеки двайсет и четири часа ще очаквам да ми докладваш, че дъщеря ми е добре. Ако пропуснеш някоя вечер, ще отида при Клейва.

И тя излезе от апартамента, затръшвайки вратата толкова силно, че мазилката край касата се пропука.

Изабел отново седна, този път — до Саймън. Той не каза нищо, но й протегна ръка и тя я улови, преплитайки пръсти в неговите.

— Е — наруши най-сетне мълчанието Магнус. — Кой е готов да призовем Азазел? Защото ще ми трябват цял куп свещи.

 

 

Джейс и Клеъри прекараха целия ден, скитайки по криволичещи улички, които минаваха покрай канали, чиято вода имаше най-различен цвят — от наситенозелено до мътносиньо. Проправиха си път между туристите на площад „Сан Марко“ и по Моста на въздишките и пиха еспресо — силно, налято в малки чашки — в кафене „Флориан“^[1]. Объркващият лабиринт на улиците мъничко напомняше на Клеъри за Аликанте, макар в Аликанте да липсваше усещането за елегантен упадък, което се излъчваше от Венеция. Тук нямаше широки пътища и автомобили, само лъкатушещи тесни улички и мостове, надвиснали над малахитовозелени води. Небето над тях започна да придобива тъмносиния цвят, който имаше вечерният сумрак на късната есен, и в града припламнаха светлинки — в миниатюрни бутици, в барове и ресторанти, които сякаш изникваха от нищото и отново потъваха в него в мига, в който двамата с Джейс ги отминеха, оставяйки смях и светлини зад себе си.

Когато Джейс я попита дали е готова за вечеря, тя кимна решително. Започнала бе да се чувства виновна, задето все още не бе изкопчила никаква информация от него и задето всъщност се забавлява. Докато отиваха към Дорсодуро, една от по-тихите части на града, далеч от тълпите туристи, Клеъри реши, че тази нощ на всяка цена ще научи нещо. Нещо, което да си струва да съобщи на Саймън.

Джейс здраво я държеше за ръка, докато прекосяваха последния мост и вървяха по уличката, която ги изведе на голям площад до канал с размерите на истинска река. От дясната им страна се издигаше базилика с куполовиден покрив. От другата страна на канала градът озаряваше вечерта и хвърляше лъчите си върху водата, която се полюшваше и блещукаше под тях. Ръцете на Клеъри я сърбяха за въглен и моливи, копнееше да нарисува гаснещата светлина в небето, потъмняващата вода, неравните очертания на сградите и бавно избледняващите им отражения в канала. Всичко сякаш бе окъпано в стоманен лазур. Някъде в далечината биеха църковни камбани.

Тя стисна още по-здраво ръката на Джейс. Чувстваше се откъсната от всичко в живота си по начин, който не бе усетила дори в Идрис. Също като Аликанте, Венеция като че бе извън времето, извадена от миналото, сякаш Клеъри се бе озовала в картина или пък в страниците на книга. Но освен това бе и реално място — израснала бе, знаейки за него й мечтаейки някой ден да го посети. Хвърли кос поглед на Джейс, който съзерцаваше канала. Стоманеносинята светлина падаше и върху него, потъмнявайки очите му, сенките под скулите, очертанията на устните му. Усетил погледа й, той се обърна и й се усмихна.

Двамата заобиколиха църквата, слязоха по няколко покрити с мъх стъпала и поеха по уличка покрай канала. Навсякъде миришеше на вода и мокри камъни, влага и старост. Небето над главите им бързо потъмняваше. Изведнъж нещо се раздвижи в канала, само на няколко крачки от Клеъри. Разнесе се плясък и тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една зеленокоса жена се показва от водата и й се усмихва широко; беше красива, ала имаше зъби като на акула и жълти рибешки очи. В косата й бяха сплетени перли. Миг по-късно тя изчезна под водата, без да остави дори вълничка след себе си.

— Русалка — каза Джейс. — Има стари родове, които от векове живеят във Венеция. Малко са странни. За тях е по-добре да плуват в чисти води, далеч в открито море и да се хранят с риба, вместо с отпадъци. — Той вдигна очи към залеза. — Целият град потъва. След стотина години водата ще покрие всичко. Само си представи какво би било да плуваш в океана и да докоснеш върха на базиликата „Сан Марко“. — При тези думи той махна към другата страна на канала.

Клеъри усети как я жегва скръб при мисълта, че цялата тази красота ще изчезне.

— Нищо ли не може да се направи?

— Да се повдигне цял град? Или да се удържи океана? Не може да се направи кой знае какво. — Бяха достигнали стъпала, отвеждащи нагоре. Откъм водата повя вятър и се заигра със златистата коса на Джейс. — Всичко се стреми към ентропия^[2]. Цялата вселена се разширява, звездите се отдръпват една от друга и бог знае какво пада в пролуките между тях. — Той замълча. — Добре де, това прозвуча малко налудничаво.

— Може би е от всичкото вино, което изпи на обяд.

— Да не мислиш, че не мога да нося на пиене? — Те свърнаха зад един ъгъл и сякаш се озоваха в приказна земя от светлини. Клеъри запримигва, докато очите й свикнат. Беше малко ресторантче с маси, разположени и вътре, и навън; между тях, като гора от магически дървета, бяха разпръснати нагряващи лампи, окичени с коледни светлини. Джейс пусна ръката й за малко, само колкото да намери маса, и много скоро двамата седяха до канала, заслушани в плискането на водата в камъните и звука на малките лодки, полюшвани от лекото вълнение.

Умора бе започнала да залива Клеъри на талази, като вълничките, миещи стените на канала. Тя каза на Джейс какво иска и го остави да поръча на италиански, а когато келнерът се отдалечи, с облекчение се приведе напред, облегна ръце на масата и положи глава върху тях.

— Май пътуването между измеренията ми се отразява — подхвърли тя.

— Нали знаеш, че времето също е измерение — отвърна Джейс.

— Педант. — Клеъри го замери с една троха от кошничката с хляб на масата и той се ухили.

— Онзи ден се мъчех да си спомня всички смъртни грехове — каза той. — Алчност, завист, лакомия, ирония, педантизъм…

— Почти съм сигурна, че иронията не е смъртен грях.

— Аз пък съм почти сигурен, че е.

— Похот — заяви Клеъри. — Похотта е смъртен грях.

— И пляскането.

— Смятам, че това се включва в похотта.

— Аз пък смятам, че заслужава отделна категория — възрази Джейс. — Алчност, завист, лакомия, ирония, педантизъм, похот и пляскане. — Белите коледни светлинки се отразяваха в очите му. Изглеждаше по-красив от всякога, помисли си Клеъри, и едновременно с това — по-далечен, по-труден за достигане. Тя си спомни думите му за потъващия град и разстоянието между звездите и в съзнанието й изникнаха стиховете на една от песните на Ленард Коен^[3], която групата на Саймън изпълняваше (не особено добре):

„Всяко нещо си има пролука,

Именно така се промъква светлината.“

И в спокойствието на Джейс трябва да имаше пролука, начин да бъде достигната истинската му същност, която, сигурна бе Клеъри, все още се криеше някъде там.

Кехлибарените очи на Джейс я гледаха изучаващо. Той сложи ръка върху нейната и на Клеъри й трябваха няколко секунди, докато си даде сметка, че докосва златния й пръстен.

— Какво е това? Не помня да си имала елфически пръстен.

Тонът му бе нехаен, ала сърцето на Клеъри прескочи един удар. Да го лъже в лицето не бе нещо, в което имаше кой знае какъв опит.

— На Изабел е — отвърна, като сви рамене. — Изхвърляше всички подаръци, които някога бе получила от бившето си гадже, елфа Мелиорн — този пръстен ми хареса и тя каза, че мога да го задържа.

— А пръстенът на Моргенстърн?

Клеъри реши, че тук е по-добре да каже истината.

— Дадох го на Магнус, за да може да те открие с негова помощ.

— Магнус — Джейс изрече името, сякаш ставаше дума за някой непознат, и изпусна дъха си. — Все още ли смяташ, че постъпи правилно като дойде тук с мен?

— Да. Радвам се, че съм с теб. Пък и… винаги съм искала да видя Италия. Никога не съм пътувала много. Дори не съм излизала от Америка…

— Нали беше в Аликанте — напомни й той.

— Добре де, ако не се броят магическите страни, невидими за обикновените хора, не съм пътувала много. Със Саймън крояхме планове. След като завършехме гимназия, възнамерявахме да обиколим Европа на палатки… — Гласът на Клеъри заглъхна. — Сега звучи толкова глупаво.

— Не, не е. — Джейс се пресегна и прибра кичур коса зад ухото й. — Остани с мен. Можем да обиколим целия свят.

— С теб съм. Няма да си отида.

— Има ли някое място, което особено много искаш да видиш? Париж? Будапеща? Наклонената кула в Пиза?

„Само ако се стовари върху главата на Себастиан“ помисли си Клеъри.

— Ами Идрис? Имам предвид, апартаментът може ли да ни отведе там?

— Не може да проникне през магическите бариери. — Пръстите му прокараха пътечка по бузата й. — Знаеш ли, наистина ми липсваше.

— Искаш да ми кажеш, че не си ходил на романтични срещи със Себастиан, докато си бил далеч от мен?

— Опитах — отвърна Джейс. — Но той е от тези, които отказват да ти пуснат, колкото и да ги наливаш с алкохол.

Клеъри посегна към чашата си с вино. Започваше да свиква с вкуса му. Усети как то опари гърлото й, сгря вените й и придаде на нощта усещане за нещо приказно. Беше в Италия с красивия си приятел, в красива нощ и хапваше вкусна храна, която се топеше в устата й. Беше точно от онези мигове, които помниш цял живот. Ала за Клеъри те само се докосваха до истинското щастие — всеки път, щом погледнеше Джейс, радостта я напускаше. Как можеше едновременно да бъде и да не бъде Джейс? И как можеше да си едновременно съкрушен и щастлив?

 

 

Лежаха върху тясното легло, предвидено само за един човек, притиснати един в друг под памучния чаршаф на Джордан. Мая бе положила глава в сгъвката на ръката му, а лъчите, влизащи през прозореца, топлеха лицето и раменете й. Облегнат на лакът, Джордан се бе привел над нея и прокарваше другата си ръка през косата й, оставяйки къдриците й да се плъзгат между тях.

— Липсваше ми косата ти — каза той и я целуна по челото.

Мая усети как някъде дълбоко в нея се надига бълбукащ смях — смехът, който идва с онова увлечение, което опиянява и те кара да се чувстваш лек като перце.

— Само тя ли?

— Не — усмихна се Джордан; лешниковите му очи грееха със зелена светлина, кестенявата му коса бе разрошена. — Очите ти. — Той ги целуна, първо едното, а после и другото. — Устата ти. — Той целуна и нея, а Мая провря пръсти през верижката на медальона, който висеше на голите му гърди. — Всичко у теб.

Тя уви верижката около пръстите си.

— Джордан… съжалявам за преди. Задето ти се сопнах за парите и Станфорд. Просто ми дойде така изведнъж.

Очите на Джордан потъмняха и той наведе глава.

— Знам колко си независима, наистина. Просто… исках да направя нещо хубаво за теб.

— Знам — прошепна Мая. — Знам, че се безпокоиш дали се нуждая от теб, но ние трябва да сме заедно не защото се нуждая от теб, а защото те обичам.

Очите му грейнаха — невярващи, пълни с надежда.

— Ти… искам да кажа, мислиш ли, че е възможно отново да изпиташ същото към мен?

— Никога не съм преставала да те обичам, Джордан — заяви Мая и той я притегли към себе и я целуна толкова страстно, че почти я заболя. Тя се притисна до него и нещата бяха на път да вземат същия обрат като в банята, когато на вратата рязко се почука.

— Претор Кайл! — извика някой отвън. — Ставайте! Претор Скот иска да ви види в кабинета си.

Джордан изруга тихичко, без да пуска Мая от прегръдките си. Тя се засмя и бавно плъзна ръка по гърба му, заравяйки пръсти в косата му.

— Мислиш ли, че претор Скот може да почака малко?

— Мисля, че има ключ за тази стая и няма да се поколебае да го използва.

— Е, нищо — промълви тя и устните й докоснаха ухото му. — Разполагаме с много време, нали? Цялото време на света.

 

 

Потънал в дълбок сън, Председателят Мяу се бе опънал на масата пред Саймън, вирнал и четирите си лапи във въздуха. Което, помисли си Саймън, си беше постижение. Откакто бе станал вампир, животните не го харесваха — ако можеха, го избягваха, а ако той се приближеше твърде много — съскаха или лаеха. За Саймън, който открай време обичаше животни, това бе тежка загуба. Но ако си домашен любимец на магьосник, предположи той, навярно се научаваш да приемаш разни странни същества в живота си.

Както се оказа, Магнус изобщо не се беше пошегувал за свещите. Саймън си бе взел няколко минути почивка, за да изпие чаша кафе. Тя му се отрази добре, а кофеинът поотслаби наченките на глад, който бе започнал да го мъчи. Цял следобед бяха помагали на Магнус да приготви всичко необходимо за призоваването на Азазел. Бяха обиколили кварталните магазинчета и се бяха запасили с цял куп свещи (както чаени, така и молитвени), които грижливо подредиха в кръг. Сега, по инструкции на Магнус, Алек и Изабел ръсеха дъските около кръга със смес от сол и изсушена беладона, докато четяха на глас от „Забранени ритуали: наръчник на черния магьосник от петнайсети век“.

— Какво си направил с котарака ми? — Магнус се появи в дневната, понесъл кана с кафе, докато няколко чаши се въртяха около главата му, като модел на планетите, обикалящи около слънцето. — Изпил си му кръвта, нали? А уж каза, че не си гладен!

Саймън едва не се задави от възмущение.

— Разбира се, че не съм му изпил кръвта. Нищо му няма! — Той мушна Председателя в корема. Котаракът се прозя. — И после, ти ме попита дали съм гладен, когато поръчваше пица. Казах, че не съм, защото не ям пица. Просто се опитвах да бъда възпитан.

— Това не ти дава правото да се нахраниш с котарака ми.

— Котаракът ти си е съвсем добре! — Саймън посегна да вдигне Председателя, който се изправи възмутено и скочи от масата. — Видя ли?

— Все тая. — Магнус се тръшна върху стола начело на масата; чашите се приземиха с дрънчене пред него и в същия миг Алек и Изабел се изправиха, приключили най-сетне със задачата си. Магнус плесна с ръце. — Хей, съберете се! Време е за среща. Сега ще ви науча как се призовава демон.

 

 

Претор Скот ги очакваше в библиотеката. Все още седеше в същия въртящ се стол, а на бюрото между тях почиваше малка бронзова кутия. Докато двамата с Джордан се настаняваха срещу него, Мая неволно се запита дали върху лицето й е изписано какво са правили допреди малко. Не че пазителят ги гледаше с кой знае какъв интерес.

— Вътре има мехлем — каза той, побутвайки кутията към Джордан. — Намажете ли раната на Гароуей с него, това би трябвало да пречисти кръвта му от отровата и да позволи демонското острие да бъде извадено. До няколко дни ще оздравее.

Сърцето на Мая се разтуптя — най-сетне добра новина. Тя изпревари Джордан и отвори кутията. Вътре наистина имаше тъмен, подобен на восък мехлем, от който се излъчваше силна билкова миризма, като стрити дафинови листа.

— Аз… — започна претор Скот и погледна към Джордан.

— По-добре тя да го занесе — рече Джордан. — Близка е с Гароуей, пък и е част от глутницата. Имат й доверие.

— Да не искаш да кажеш, че нямат доверие на Претор Лупус?

— Половината мислят, че Претор Лупус е просто легенда — обади се Мая, добавяйки едно „сър“, сякаш едва сега се бе сетила.

Претор Скот изглеждаше подразнен, но преди да успее да отговори, телефонът на бюрото иззвъня. Той се поколеба, но после вдигна слушалката до ухото си.

— Скот — каза той и след малко: — Да, така мисля. — Докато връщаше слушалката на мястото й, по устните му плъзна не особено приятна усмивка. — Претор Кайл, радвам се, че реши да се отбиеш точно днес. Остани още малко. Това донякъде те засяга.

Мая се сепна при тези думи, но не толкова, колкото миг по-късно, когато нещо заблещука в един от ъглите на стаята и там изникна фигура. Беше като да гледаш как някой проявява филм — очертанията на фигурата ставаха все поясни и не след дълго пред тях стоеше младеж с къса и права тъмнокестенява коса. Около мургавата кожа на врата му проблясваше златен медальон. Изглеждаше крехък и деликатен, като момче от църковен хор, ала в очите му имаше нещо, което го караше да изглежда по-възрастен.

— Рафаел — позна го тя начаса. Тялото му беше някак прозрачно и Мая си даде сметка, че е проекция. Беше чувала за тях, но никога не ги бе виждала отблизо.

Претор Скот я погледна изненадано.

— Познаваш водача на нюйоркския вампирски клан?

— Срещали сме се веднъж, в гората Брослинд — обясни Рафаел, като й хвърли мимолетен, незаинтересован поглед. — Приятелка е на дневния вампир, Саймън.

— Онзи, за когото ти отговаряш — подхвърли претор Скот на Джордан, сякаш той можеше да е забравил.

Джордан сбърчи чело.

— Да не му се е случило нещо? Добре ли е?

— Не става дума за него — каза Рафаел, — а за Морийн Браун.

— Морийн? — възкликна Мая. — Но тя е само на колко… тринайсет?

— Един отцепил се вампир си остава отцепник — заяви Рафаел. — Освен това Морийн здравата се е развихрила в Манхатън. Цял куп ранени и поне шестима убити. Успяхме да замажем нещата, но…

— Ник отговаря за нея — свъси вежди претор Скот. — Но досега не е намерил и следа от нея. Може да се наложи да изпратим някого с повече опит.

— Силно ви съветвам да го сторите — каза Рафаел. — Ако точно сега ловците на сенки не бяха така погълнати от собствените си… проблеми, отдавна да са се намесили. А последното, от което кланът се нуждае след случилото се с Камила, е неодобрението на ловците на сенки.

— Да разбирам ли, че Камила все още е в неизвестност? — намеси се Джордан. — Саймън ни разказа какво се е случило през нощта, когато Джейс изчезна, и по всичко личи, че Морийн е действала по заповед на Камила.

— Камила не е преобразена наскоро, следователно не е наша отговорност — заяви Скот.

— Знам, но мен ако питате, намерите ли я, ще намерите и Морийн — каза Джордан.

— Ако е с Камила, не би убивала толкова безразсъдно — възрази Рафаел. — Камила би я спряла. Тя е кръвожадна, ала познава Клейва и Законите и би се погрижила Морийн да не им се набива на очи. Не, държанието на Морийн показва всички признаци на подивял вампир.

— Тогава си прав. — Джордан се облегна в стола си. — Ник ще има нужда от подкрепление, иначе…

— Иначе може да му се случи нещо? Може би това ще ти помогне за в бъдеще да изпълняваш задачите си малко по-съвестно — каза претор Скот.

Джордан зяпна.

— Саймън не беше отговорен за превръщането на Морийн във вампир. Нали ви казах…

— Знам, знам — махна с ръка претор Скот. — В противен случай щеше да бъдеш повикан обратно, Кайл. Но повереникът ти все пак я ухапа и то докато беше под твоя надзор. И именно връзката й с него, независимо колко далечна, в крайна сметка доведе до превръщането й във вампир.

— Дневният вампир е опасен. — Очите на Рафаел пламнаха. — Открай време го казвам.

— Не е опасен — яростно възрази Мая. — Има добро сърце.

При тези думи Джордан й хвърли кос поглед, толкова мимолетен, че тя се зачуди дали не си е въобразила.

— Дрън, дрън, дрън — пренебрежително каза Рафаел. — Вие, върколаците, никога не можете да се съсредоточите върху истинския проблем. Доверих се на Претор Лупус, защото новосъздадените долноземци са ваша отговорност. Но да допуснете Морийн да се развилнее така, говори лошо за целия ми клан. Ако не я откриете в най-скоро време, ще се обърна за помощ към всички вампири, с които разполагам. В крайна сметка — усмихна се той и изящните му зъби проблеснаха, — в правото си сме да я убием.

 

 

След като се нахраниха, Клеъри и Джейс поеха обратно към апартамента в обгърнатата от мъгла вечер. Улиците бяха пусти, водата в каналите блестеше като стъкло. Свърнаха зад поредния ъгъл и се озоваха пред тих канал, обграден от къщи със спуснати капаци на прозорците. Лодки във формата на черни полумесеци се полюшваха във водата.

Джейс се засмя лекичко и пристъпи напред, подръпвайки Клеъри след себе си. На светлината от уличните лампи очите му изглеждаха златни и още по-големи. Той коленичи край канала и Клеъри зърна сребрист отблясък — стилито му. След миг една от лодките се откъсна от веригата, с която бе завързана, и се понесе по водата. Джейс мушна стилито обратно в колана си и скочи, приземявайки се леко върху дървената седалка в предната част. След това протегна ръка на Клеъри:

— Ела.

Тя премести поглед от него към лодката и поклати глава. Беше съвсем мъничко по-голяма от кану и боядисана в черно, макар че боята беше влажна и се лющеше. Изглеждаше лека и чуплива като играчка и Клеъри си представи как се преобръща и двамата с Джейс се озовават в леденозелената вода.

— Не мога. Ще я обърна.

Джейс поклати нетърпеливо глава.

— Разбира се, че можеш. Нали аз съм те обучавал.

И за да я убеди, той направи крачка назад и застана на ръба, точно до ключа за греблото. Погледна я и устните му се извиха в полуусмивка. По всички закони на физиката, помисли си Клеъри, лодката би трябвало да се преобърне на една страна. Ала Джейс стоеше там, изпънал гръб, и сякаш бе направен от дим. Зад него се виждаха вода и камъни, канали и мостове и нито една съвременна сграда. Със светлата си коса и стойката си, спокойно можеше да мине за някой ренесансов принц.

Той отново й протегна ръка.

— Забрави ли? Можеш да бъдеш толкова лека, колкото си поискаш.

Не беше забравила. Часове, прекарани в тренировки — как да пада, как да пази равновесие, как да се приземява както Джейс бе направил преди малко — сякаш си късче пепел, реещо се плавно надолу. Задържа дъха си и скочи. Зелената вода прелетя под нея и тя се приземи върху носа на лодката. Олюля се за миг, ала после си възвърна равновесието.

Изпусна дъха си с въздишка на облекчение и чу как Джейс се засмя, докато скачаше обратно на дъното на лодката, което очевидно беше пробито, тъй като дървото бе покрито с тънък слой вода. Беше по-висок от нея с поне двайсет сантиметра, така че сега, когато Клеъри бе стъпила върху мястото за сядане, лицата им бяха на едно ниво. Той сложи ръце около кръста й.

— Е, къде искаш да отидем?

Клеъри се огледа. Бяха се отдалечили доста от брега.

— Да не смяташ да откраднем лодката?

— „Кражба“ е толкова грозна дума — отбеляза той.

— Е как тогава искаш да го нарека?

Той я вдигна и я завъртя във въздуха, преди да я пусне да стъпи.

— Краен случай на вземане назаем.

Притегли я към себе си и Клеъри настръхна. Краката й се хлъзнаха и двамата тупнаха върху дъното на лодката, което беше равно, влажно и миришеше на вода и мокро дърво.

Клеъри се озова върху Джейс, коленете й — от двете страни на бедрата му. Водата се просмукваше в ризата му, ала той като че ли нямаше нищо против. Сложи ръце под главата си, при което ризата му се повдигна.

— Буквално ме повали със силата на страстта си. Готино, Фрей.

— Падна само защото го искаше. Нали те познавам — отвърна тя. Лунните лъчи го осветяваха като прожектор, сякаш на света съществуваха само те двамата. — Ти не губиш равновесие толкова лесно.

Джейс докосна лицето й.

— Равновесие може и да не губя, ала същото едва ли може да се каже и за сърцето ми.

Клеъри усети как пулсът й се ускори и трябваше да преглътне, преди да успее да отговори нехайно, сякаш той се шегуваше:

— Някой хваща ли се на такива захаросани фрази?

— Защо мислиш, че е просто фраза?

Лодката се разклати; Клеъри политна напред и трябваше да сложи ръце върху гърдите му, за да запази равновесие. Бедрата й се притиснаха в неговите и тя видя как очите му се разшириха — дяволито проблясващото злато на ирисите потъмня, погълнато от черните му зеници, в които Клеъри виждаше отразени и себе си, и нощното небе.

Джейс се надигна на лакът и сложи ръка на тила й. Тя усети как тялото му се извива в дъга, за да се долепи до нейното, но когато устните му докоснаха нейните, се отдръпна лекичко, сякаш не бе съвсем сигурна дали да допусне целувката. Желаеше го, желаеше го толкова силно, че се чувстваше празна, сякаш копнежът я бе изгорил отвътре. Независимо какво й казваше умът — че това не е Джейс, не и нейният Джейс — тялото й си го спомняше, помнеше очертанията и допира му, уханието на кожата и косата му… и си го искаше обратно.

Усмихна се с устни, допрени до неговите, сякаш просто го дразнеше, а после се претърколи на една страна и се сви до него върху мокрото дъно. Джейс не се възпротиви и вместо това обви ръка около раменете й; под тях лодката се полюшваше леко и успокояващо. На Клеъри й се искаше да сложи глава на рамото му, но не го стори.

— Носим се по течението — отбеляза тя.

— Знам. Искам да ти покажа нещо. — Джейс съзерцаваше небето. Белият сърп на луната приличаше на издувано от вятъра платно. Гърдите на Джейс се повдигаха и спускаха ритмично, пръстите му си играеха с косата й. Клеъри лежеше неподвижно до него, гледаше как звездите отминават, като астрологически часовник, и се питаше какво ли чакат. Най-сетне го чу — шуртящ звук като от вода, изливаща се от пукнат бент. Небето потъмня и сякаш закипя от безброй препускащи фигури. Клеъри едва успяваше да ги различи през облаците и разстоянието, ала като че ли бяха мъже с дълги коси, като перести облаци, възседнали коне с копита, чиито копита аленееха, като окъпани с кръв. Ек на ловджийски рог прокънтя в мрака, звездите потрепериха и нощта сякаш се сви, когато мъжете изчезнаха зад луната.

Клеъри бавно изпусна дъха си.

— Какво беше това?

— Дивият лов. — Гласът на Джейс звучеше някак далечно и приказно. — Хрътките на Габриел. Дивото войнство. Имат много имена. Това са елфи, които презират земните съдилища. Те яздят нашир и надлъж по небето, впримчени във вечен лов. Веднъж в годината към тях може да се присъедини и някой смъртен… ала включиш ли се в Лова, не можеш никога да го напуснеш.

— Защо тогава някой би го направил?

Джейс се завъртя и изведнъж се озова върху Клеъри, притискайки я към дъното на лодката. Тя почти не забелязваше влагата — усещаше горещината, която струеше на вълни от тялото му, очите му горяха. Джейс притежаваше умението да се подпре над нея така, че да не я притиска с цялата си тежест, ала едновременно с това тя усещаше всеки сантиметър от тялото му — очертанията на бедрата му, копчетата на дънките му, белезите му.

— Има нещо привлекателно в идеята напълно да изгубиш контрол — каза той. — Не мислиш ли?

Клеъри отвори уста, за да отговори, но преди да успее да отговори, той вече я целуваше. Беше го целувала толкова пъти — нежни, ефирни целувки, както и настойчиви, отчаяни целувки; мимолетно докосване на устните им, за да си кажат довиждане и такива, които сякаш продължаваха часове… и тази не беше различна. Точно както споменът за обитателите на една къща може да остане дълго след като те са си отишли, като свръхестествен отпечатък, така и тялото й си спомняше Джейс. Помнеше вкуса му, извивката на устните му върху своите, усещането от белезите му под пръстите си. Захвърли всички съмнения и посегна, за да го привлече към себе си.

Без да я пуска, Джейс се претърколи на една страна. Лодката се разклати и Клеъри чу плисъка на водата, докато ръцете на Джейс се спускаха към кръста й, за да помилват нежната кожа в основата му. Зарови пръсти в косата му и затвори очи, обгърната от мъгла и от звука и мириса на вода. Минаха безброй векове, в които съществуваха единствено устните на Джейс върху нейните, полюшването на лодката и ръцете му върху кожата й. Най-сетне, след часове или пък броени минути, до ушите й долетяха викове — сърдит италиански глас се надигна и проряза нощта.

Джейс се отдръпна, лицето му имаше лениво и извинително изражение.

— Най-добре да се махаме.

Клеъри го погледна замаяно.

— Защо?

— Защото това е мъжът, чиято лодка задигнахме — обясни Джейс и придърпа ризата си надолу. — И той всеки момент ще повика полицията.