Касандра Клеър
Град на изгубени души (13)

12
Небесна материя

Когато Алек се прибра в апартамента на Магнус, всички лампи бяха угасени, ала в дневната мъждукаше синкавобяло сияние. Отне му няколко секунди, докато осъзнае, че идва от пентаграмата.

Свали си обувките до вратата и колкото се може по-тихо влезе в голямата спалня. В стаята беше тъмно, единствената светлина идваше от низ коледни лампички, увити около перваза. Магнус спеше по гръб, завивките бяха вдигнати до кръста му, а едната му ръка почиваше върху корема му без пъп.

Алек бързо се съблече по боксерки и се пъхна в леглото, като се надяваше да не го събуди. За съжаление беше забравил да включи в сметките си Председателя Мяу, който се бе мушнал под одеялото. Лакътят му се стовари точно върху опашката на котарака, който изврещя с цяло гърло и изскочи от леглото. Магнус се изправи, примигвайки.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Алек, проклинайки наум всички котки по света. — Не можах да заспя.

— И реши да излезеш? — Магнус се обърна на една страна и сложи ръка на голото му рамо. — Кожата ти е студена и миришеш на нощ.

— Отидох да се поразходя. — Алек беше благодарен, че в стаята е тъмно и Магнус не може да види лицето му. Знаеше, че изобщо не го бива в лъжите.

— Къде?

„В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек Лайтууд.“

— Тук и там — отвърна той безгрижно. — Нали знаеш. Из разни загадъчни, тъмни места.

— Загадъчни места?

Алек кимна и Магнус се отпусна върху възглавниците.

— Виждам, че си се поразходил из царството на лудите — промърмори той и затвори очи. — Донесе ли ми нещо?

Алек се приведе и го целуна по устните.

— Само това — каза меко и понечи да се отдръпне, ала Магнус, който бе започнал да се усмихва, вече го бе уловил за ръцете.

— Е, след като така и така ме събуди, може поне да се погрижиш да си заслужава. — И той придърпа Алек върху себе си.

 

 

Като се имаше предвид, че вече бяха прекарали една нощ заедно, Саймън не бе очаквал втората му нощ с Изабел да е толкова неловка. От друга страна, този път Изабел беше трезвена и будна… и очевидно очакваше нещо от него. Проблемът бе, че той не бе съвсем сигурен какво.

Беше й дал да облече една негова риза и тактично бе погледнал на другата страна, докато тя се мушваше под одеялото и се отдръпваше до стената, оставяйки му колкото си иска свободно място.

Самият той не си бе направил труда да се преоблече, само си свали обувките и чорапите и пропълзя до нея, както си беше по дънки и тениска. В продължение на миг-два останаха да лежат един до друг, а после Изабел се завъртя и се долепи до него, прегръщайки го малко непохватно. Коленете им се удариха. Един от ноктите на краката й го одраска по глезена. Саймън опита да се премести малко напред и челата им се чукнаха.

— Ау! — възкликна Изабел възмутено. — Не би ли трябвало да си малко по-добър в това?

Саймън бе искрено объркан.

— Защо?

— Всички тези нощи, които си прекарал в леглото на Клеъри, вплетени във вашите платонически прегръдки. — Беше притиснала глава, в рамото му, така че гласът й прозвуча приглушено. — Мислех, че…

— Ние само спахме. — Саймън предпочете да не казва нищо за това колко съвършено си пасваха с Клеъри и как да спи в едно легло с нея бе толкова естествено, колкото и да диша, нито пък за това как уханието на косата й му напомняше за детство, слънчеви лъчи, изящество и простота. Имаше чувството, че това изобщо не би помогнало.

— Знам. Но аз не съм го правила. Просто да спя. — Изабел звучеше раздразнено. — С никого. Обикновено не оставам през цялата нощ. Всъщност — никога не го правя.

— Но нали каза, че искаш…

— О, я млъквай — каза тя и го целуна. Това се получи мъничко по-успешно. И преди беше целувал Изабел. Обожаваше меките й устни и усещането, когато заровеше ръце в дългата й черна коса. Ала докато тя се притискаше в него, преплела голите си крака в неговите, той почувства топлината на тялото й, пулса на кръвта й… и подръпването на кучешките си зъби, които изведнъж се показаха.

Саймън побърза да се отдръпне.

— Сега какво има? Не искаш да ме целунеш?

— Искам — опита се да отговори, ала кучешките зъби му пречеха. Очите на Изабел се разшириха.

— О, гладен си. Кога за последно пи кръв?

— Вчера — успя да каже той с усилие.

Изабел се отпусна на възглавницата. Очите й бяха невероятно големи, черни и блестящи.

— Може би е по-добре да се нахраниш. Нали знаеш какво става, когато не го сториш.

— Не си нося кръв. Ще трябва да се върна в апартамента — отвърна Саймън; зъбите му вече бяха започнали да се прибират.

Изабел го улови за ръката.

— Не е нужно да пиеш студена животинска кръв. Нали аз съм тук.

Шокът от думите й бе като взрив от енергия, пронизал тялото му и възпламенил нервните му окончания.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. — Тя започна да разкопчава ризата си, оголвайки шията и ключицата си; фината плетеница на вените й прозираше под бледата й кожа. Ризата се разтвори. Синият й сутиен покриваше повече, отколкото доста бански костюми, но въпреки всичко Саймън усети, че устата му пресъхва. Рубиненият медальон проблясваше като окото на светофар под ключицата й. Изабел. Сякаш прочела мислите му, тя вдигна ръка и отметна косата си назад, оголвайки шията си.

— Не искаш ли…

Саймън я улови за китката.

— Изабел, недей — настойчиво каза той. — Не съм в състояние да го контролирам. Може да те нараня, или дори да те убия.

Очите й блестяха.

— Няма да го направиш. Знаеш как да спреш. Нали го стори с Джейс.

— Джейс не ме привлича.

— Ама никак ли? — попита тя с надежда в гласа. — Дори съвсем мъничко? Защото това би било секси. Е, какво да се прави. Жалко. Виж сега, привличане или не, ти го ухапа, когато умираше от глад, и въпреки всичко успя да се спреш.

— Но не го сторих с Морийн. Джордан трябваше да ме откъсне от нея.

— Щеше да го направиш. — Изабел сложи пръст върху устните му, а после го прокара по гърлото и гърдите му, спирайки там, където някога туптеше сърцето му. — Имам ти доверие.

— А може би не трябва.

— Аз съм ловец на сенки. Мога да те отблъсна, ако се наложи.

— Джейс не го стори.

— Джейс е очарован от идеята за собствената си смърт — възрази Изабел. — А аз не съм.

Тя обви крака около хълбоците му (беше забележително гъвкава) и се приплъзна напред, докато устните й откриха неговите. Саймън копнееше да я целуне толкова отчаяно, че тялото го болеше. Предпазливо отвори уста, докосна езика й със своя… и почувства остра болка. Езикът му се бе порязал в острия ръб на един от кучешките му зъби. Усетил вкуса на собствената си кръв, той се отдръпна рязко и извърна лице.

— Изабел, не мога. — Той затвори очи. Изабел бе топла и мека в скута му, допирът й — мъчително съблазнителен. Кучешките зъби го боляха, струваше му се, че във вените му има бодлива тел.

— Не искам да ме виждаш такъв.

— Саймън. — Тя нежно обърна главата му към себе си. — Това е истинската ти същност…

Макар и бавно, кучешките му зъби се бяха прибрали, но все още го боляха. Той зарови лице в ръцете си и каза между пръсти:

— Не може наистина да го искаш. Не може да искаш мен. Собствената ми майка ме изхвърли от къщи. Ухапах Морийн… а тя беше още дете. Искам да кажа, виж ме само, виж какво представлявам, къде живея, какво правя. Аз съм нищо.

Изабел го помилва по косата и той я погледна измежду пръстите си. От толкова близо забеляза, че очите й всъщност не бяха черни, а много тъмно кафяви, изпъстрени със златни точици. Сигурен бе, че вижда в тях съжаление. И сам не знаеше какво очаква да каже тя. Изабел използваше момчетата и ги захвърляше. Изабел бе красива, силна, съвършена и не се нуждаеше от нищо. Най-малкото от вампир, когото дори не го биваше особено като вампир.

Чуваше дишането й и усещаше сладката й миризма — на кръв, тленност, гардении.

— Не си нищо — каза тя. — Саймън, моля те. Позволи ми да видя лицето ти.

Макар и неохотно, той свали ръце. Сега я виждаше по-ясно. Изглеждаше нежна и прекрасна на лунната светлина, бледата й кожа бе като сметана, косата й — като черен водопад.

— Погледни. — Тя свали ръце от врата му и посочи белезите от зарасналите знаци, които белееха по сребристата й кожа — върху гърлото и ръцете, по извивките на гърдите. — Грозни са, нали?

— Нищо у теб не е грозно, Изи — изумено възрази той.

— Момичетата не би трябвало да са покрити с белези — най-спокойно каза тя. — Но теб не те притесняват.

— Те са част от теб… Разбира се, че не ме притесняват.

Изабел сложи пръст върху устните му.

— А това, че си вампир, е част от теб. Миналата нощ не те помолих да дойдеш просто защото не можех да се сетя за никой друг. Искам да бъда с теб. Плаши ме до смърт, но е така.

Очите й блестяха и преди да успее да се почуди за повече от миг дали в тях има сълзи, Саймън вече се бе привел към нея и я целуваше. Този път не беше неловко. Този път Изабел се притисна в него и изведнъж той се озова под нея, завъртайки я, така че тя да бъде отгоре му. Дългата й черна коса ги обгърна като завеса. Прокара ръце по гърба й, а тя зашепна нежни думи. Усещаше белезите й под връхчетата на пръстите си и искаше да й каже, че за него те са украшения, доказателство за храбростта й, което я правеше още по-красива. Ала това би означавало да спре да я целува, а той не искаше да го прави. Изабел стенеше и се движеше в прегръдките му; пръстите й бяха в косата му, докато те се преобръщаха, така че сега тя беше под него, ръцете му бяха пълни с мекотата и топлината й, устата му — с вкуса й, с уханието на кожата й, на сол, парфюм и… кръв.

Саймън отново застина. Изабел, която сякаш грееше в мрака, го почувства и го улови за раменете.

— Направи го — прошепна, а Саймън усети учестения ритъм на сърцето й до гърдите си. — Искам да го направиш.

Той затвори очи и като притисна чело о нейното, опита да се успокои. Зъбите му отново се бяха издължили и опираха в долната му устна, настойчиво и болезнено.

— Не.

Дългите й съвършени крака се увиха около него, глезените й сякаш го приковаха към нея.

— Искам да го направиш — повтори тя. Гърдите й се долепиха плътно до неговите, когато изви гръб и се повдигна, оголвайки гърлото си. Мирисът на кръвта й беше навсякъде, обливаше го като вълна, изпълваше стаята.

— Не се ли боиш? — прошепна той.

— Боя се. Но въпреки всичко искам да го направиш.

— Изабел… не мога…

И тогава я ухапа.

Остри като бръснач, зъбите му потънаха във вената на шията й, както нож се забива в кората на ябълка. Кръв нахлу в устата му. Не приличаше на нищо, което бе изживявал досега. С Джейс беше полумъртъв, а с Морийн чувството за вина го бе смазало още докато пиеше от нея. Определено с никого от двамата не бе усетил, че им харесва.

Ала Изабел изохка, очите й се отвориха, а тялото й подскочи. Мъркайки като котка, тя го милваше по косата, по гърба — леки, настойчиви движения, които сякаш казваха „Не спирай. Не спирай.“ Топлина струеше от нея и се изливаше в него, възпламенявайки тялото му; Саймън никога не бе изпитвал — не бе си представял дори, че е възможно да изпита нещо подобно. Усещаше силния, равномерен ритъм на сърцето й, който пулсираше във вените й и преливаше в неговите, и в този миг сякаш отново бе жив, а сърцето му туптеше от екстаз…

Саймън се отдръпна. И сам не бе сигурен как, ала се отдръпна и като се опъна по гръб, заби пръсти в твърдия матрак. По тялото му все още пробягваха тръпки, когато кучешките му зъби се прибраха. Около него сякаш блещукаха безброй светлинки, както винаги в първите мигове след като пиеше жива, човешка кръв.

— Изи… — Боеше се да я погледне, боеше се, че сега, когато зъбите му вече не бяха върху шията й, в очите й ще види отвращение или ужас.

— Какво?

— Ти не ме спря. — В думите му имаше едновременно обвинение и надежда.

— Не исках да те спирам. — Сега вече Саймън я погледна. Тя лежеше по гръб, а гърдите й се повдигаха учестено, сякаш беше тичала. От едната страна на гърлото й имаше две дупчици, от които към ключицата й се стичаха тънки струйки кръв. Тласкан от инстинкт, дошъл от дълбините на съществото му, Саймън се приведе и облиза кръвта от гърлото й, вкусвайки сол и самата нея. Изабел потрепери, пръстите й в косата му се раздвижиха.

— Саймън… — Той се отдръпна. Изабел го гледаше с големите си тъмни очи, сериозна, със зачервени бузи. — Аз…

— Какво? — В продължение на един безумен миг мислеше, че тя ще каже, че го обича, ала вместо това тя поклати глава, прозя се и като провря пръст в една от гайките на дънките му, се заигра с голата кожа на кръста му.

Саймън бе чувал, че прозявката е признак на загуба на кръв. Обзе го ужас.

— Добре ли си? Твърде много ли пих? Уморена ли…

Изабел се примъкна по-близо до него.

— Добре съм. Ти сам си заповяда да спреш. А аз съм ловец на сенки — възстановяваме изгубената кръв три пъти по-бързо, отколкото обикновените хора.

— Ти… — Трудно му бе да го изрече на глас. — Хареса ли ти?

— Да — отвърна тя дрезгаво. — Хареса ми.

— Наистина ли?

Тя се изкикоти.

— Не си ли личеше?

— Мислех, че може да се преструваш.

Изабел се повдигна на лакът и го погледна с лъчистите си тъмни очи… как бе възможно очи да са едновременно тъмни и лъчисти?

— Аз не се преструвам, Саймън. Нито пък лъжа или лицемернича.

— Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд — каза Саймън толкова нехайно, колкото му бе възможно, докато кръвта й все още възпламеняваше тялото му. — Веднъж Джейс каза на Клеъри, че ще ме стъпчеш с високите си токчета.

— Това беше тогава. Сега си различен. — Тя го погледна. — Вече не се боиш от мен.

Саймън докосна лицето й.

— А ти не се боиш от нищо.

— Не съм сигурна. — Косата й падна напред. — Може би ти ще разбиеш моето сърце.

Преди Саймън да успее да каже каквото и да било, тя го целуна и той се зачуди дали може да усети вкуса на собствената си кръв върху устните му.

— А сега млъквай. Искам да спя — заяви Изабел и като се сви на кълбо, плътно притисната в него, затвори очи.

Незнайно как, този път си паснаха съвършено. Нищо не му се стори неловко, нищо не го мушкаше, нито пък се удряше в крака му. Нищо не му напомняше за детство, слънчеви лъчи и нежност. Това бе непознато, горещо, вълнуващо, могъщо и… различно. Саймън лежеше буден, вперил поглед в тавана, и разсеяно милваше копринената коса на Изабел. Имаше чувството, че е бил вдигнат от торнадо и отнесен нейде много далеч, където всичко му бе напълно непознато. Най-сетне обърна глава към нея и я целуна много лекичко по челото; Изи се размърда и промърмори нещо, ала не отвори очи.

 

 

Когато Клеъри се събуди, Джейс все още спеше, свит на една страна, а протегнатата му ръка едва-едва докосваше рамото й. Тя го целуна по бузата и стана от леглото. Канеше се да си вземе душ, ала любопитството й надделя. Много тихичко отиде до вратата и надзърна навън.

Кръвта по стената я нямаше, мазилката бе съвършено бяла и за миг Клеъри се запита дали не бе сънувала — кръвта, разговора й със Себастиан в кухнята, всичко. Пристъпи в коридора и докосна стената там, където по-рано беше видяла кървавия отпечатък…

— Добро утро.

Тя се обърна рязко. Беше брат й. Беше излязъл безшумно от стаята си и сега стоеше насред коридора и я гледаше с крива усмивка. Като че ли току-що си бе взел душ; влажна, светлата му коса имаше цвят на сребро, почти металически оттенък.

— През цялото време ли смяташ да носиш това? — попита той, плъзвайки очи по нощницата й.

— Не, аз просто… — Не й се искаше да му обяснява, че е излязла в коридора само за да провери дали по стената все още има кръв. Той продължаваше да я гледа с развеселено изражение на превъзходство. Клеъри отстъпи назад.

— Отивам да се облека.

Той каза нещо след нея, но тя не спря да чуе какво. Хвърли се в стаята на Джейс и затвори вратата след себе си. Миг по-късно откъм коридора се разнесоха гласове — Себастиан и едно момиче разговаряха напевно на италиански. Момичето от предишната вечер. Онова, което според Себастиан спяло в стаята му. Едва сега Клеъри си даде сметка колко малко му бе повярвала тогава.

Ала той не я бе излъгал. „Аз ти давам шанс“, беше казал. „Не можеш ли и ти да ми дадеш шанс?“

Можеше ли? Та нали ставаше дума за Себастиан. Клеъри усърдно го премисляше, докато си вземаше душ и се обличаше. Дрехите, купувани за Джослин, бяха толкова различни от обикновения й стил, че й беше трудно да си избере нещо. Най-сетне откри чифт дизайнерски дънки и копринена риза на точки и с панделка на врата, чието класическо излъчване й допадна. Отгоре наметна собственото си кадифено яке и се върна в стаята на Джейс, ала него го нямаше и не беше трудно да се досети къде е отишъл. От долния етаж долитаха потракване на съдове, смях и мирис на храна.

Клеъри се спусна по стъкленото стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж, но на последното спря и погледна към кухнята. Себастиан се бе облегнал на плота, а Джейс приготвяше в тиган нещо, което включваше лук и яйца. Босоног, с разчорлена коса и закопчана накриво риза — видът му бе достатъчен, за да накара сърцето й да се преобърне. Никога не го беше виждала такъв, току-що станал от сън, все още обгърнат от златната аура на съня. Усети пронизваща тъга, че всички тези първи моменти й се случват с един Джейс, който всъщност не беше нейният Джейс. Дори и той да изглеждаше щастлив, без сенки под очите и да се смееше, докато обръщаше яйцата в тигана и изсипваше омлета в една чиния. Себастиан му каза нещо и Джейс вдигна поглед към нея и се усмихна.

— Бъркани или пържени?

— Бъркани. Не знаех, че можеш да приготвяш яйца. — Клеъри се приближи до плота. През прозорците струеше слънчева светлина (макар в къщата да нямаше часовници, тя предположи, че трябва да е късно утро) и кухнята проблясваше със стъклото и хрома си.

— Че кой не може да приготвя яйца? — зачуди се Джейс.

Клеъри вдигна ръка… едновременно със Себастиан. Тя не можа да потисне едно мимолетно трепване от изненада и побърза да свали ръка, но не преди Себастиан да го забележи и да се ухили. Той непрекъснато се хилеше и на Клеъри й се прииска да изтрие усмивката от лицето му с един шамар.

Извърна поглед от него и се залови да си приготви чиния с нещата на масата — хляб, прясно масло, сладко и бекон, от кръглите, по-жилави парченца. Освен това имаше сок, както и чай. Добре си похапват тук, помисли си. Макар че, ако съдеше по Саймън, момчетата на тази възраст бяха непрекъснато гладни. Погледна към прозореца… и едва не подскочи. Отвън вече не се виждаше канал, а далечен хълм, върху който се издигаше замък.

— Къде сме?

— Прага — отвърна Себастиан. — С Джейс имаме малко работа тук. — Той също погледна през прозореца. — Всъщност, много скоро ще трябва да излезем.

Клеъри му се усмихна сладко.

— Може ли да дойда с вас?

Себастиан поклати глава.

— Не.

— И защо? — Клеъри скръсти ръце на гърдите си. — Да не е някакво излизане по мъжки, на което не мога да присъствам? Да не сте решили да си направите еднакви прически?

Джейс й подаде чиния с бъркани яйца, ала гледаше към Себастиан.

— Защо пък да не дойде? — попита той. — Искам да кажа, че точно тази задача… не е опасна.

Очите на Себастиан бяха като в стихотворението на Фрост^[1] — тъмни и дълбоки, те не издаваха нищо.

— Всичко би могло да стане опасно.

— Е, ти решаваш — сви рамене Джейс и лапна една ягода, облизвайки сока й от пръстите си.

Това, помисли си Клеъри, беше недвусмислена и категорична разлика между този Джейс и онзи, когото тя познаваше. Нейният Джейс притежаваше необуздано и всепоглъщащо любопитство за всичко. Той никога не би приел нечий чужд план само с едно свиване на рамене. Той бе като океана, непрестанно хвърлящ се към скалист бряг, докато този Джейс беше… спокойна река, проблясваща на слънцето.

„Защото е щастлив?“

Клеъри толкова силно стисна вилицата си, че кокалчетата й побеляха. Ненавиждаше това гласче в главата си. Също като кралицата на феите, то посяваше съмнения там, където не би трябвало да има такива, и задаваше въпроси, които нямаха отговор.

— Отивам да си взема нещата. — След като грабна още един плод от чинията и го пъхна в устата си, Джейс изтича на горния етаж. Клеъри изви глава, за да го проследи с поглед. Стъклените стъпала бяха прозрачни и той сякаш летеше нагоре, а не се изкачваше по тях.

— Не си ядеш яйцата. — Себастиан се беше приближил иззад кухненския плот (все така безшумно, по дяволите) и я гледаше, повдигнал вежди. Имаше едва доловим акцент — смесица от акцента на хората, които живееха в Идрис, и нещо по-британско. Клеъри се зачуди дали преди го беше крил или просто тя не бе забелязала.

— Всъщност не обичам яйца — принудена бе да признае.

— Но не искаше да кажеш на Джейс, понеже изглеждаше толкова доволен, че може да ти приготви закуска.

Тъй като беше напълно прав, Клеъри не каза нищо.

— Забавно, нали? — подхвърли Себастиан. — Лъжите, които добрите хора наговарят. Сега той навярно ще ти приготвя яйца всяка сутрин до края на живота ти, а ти ще се насилваш да ги ядеш, защото не си в състояние да му кажеш, че не ги харесваш.

Клеъри си спомни кралицата на феите.

— Любовта превръща всички ни в лъжци, нали?

— Точно така. Бързо схващаш, а? — Той направи крачка към нея и тревожно вълнение опари нервите й. Беше си сложил същия одеколон, като този на Джейс. Клеъри разпозна смесицата от цитрус и черен пипер, ала върху Себастиан миризмата стоеше различно. Някак погрешно. — По това си приличаме — каза той и започна да си разкопчава ризата.

Клеъри рязко се изправи.

— Какво правиш?

— Спокойно, сестричке. — Той разкопча и последното копче и ризата му се разтвори. По устните му пробяга ленива усмивка. — Нали ти си момичето с магическите руни?

Клеъри кимна бавно.

— Трябва ми руна за сила. И ако ти наистина си най-добрата, значи искам ти да ми я направиш. Нали няма да откажеш една руна на големия си брат? — Тъмните му очи я пронизваха. — Пък и нали искаш да ти дам шанс?

— Както и аз на теб — отвърна тя. — Предлагам ти сделка. Ще ти дам руна за сила, ако ми позволиш да дойда с вас.

Себастиан си свали ризата и я остави върху плота.

— Съгласен.

— Нямам стили.

Не искаше да го гледа, но й беше трудно да не го прави. Той като че ли нарочно навлизаше в личното й пространство. Тялото му доста приличаше на това на Джейс — кораво, без грам излишна плът, където и да било, с мускули, които ясно се очертаваха под кожата. Имаше белези също като Джейс, но понеже бе толкова блед, те не личаха така, както тези върху златистата кожа на Джейс. Върху брат й те бяха като следи, оставени по бяла хартия от сребристо мастило.

Той извади стилито от колана си и й го подаде.

— Можеш да използваш моето.

— Добре. Обърни се.

Той се подчини. И Клеъри едва успя да сдържи ахването си. Голият му гръб беше прорязан от грапави белези, твърде равномерни, за да са плод на случайна злополука.

Камшик.

— Кой ти причини това?

— Ти как мислиш? Баща ни. Използваше камшик, направен от демонски метал, та никое иратце да не може да заличи белезите. Целта им е да ми напомнят.

— За какво?

— За опасностите от подчинението.

Клеъри докосна един от тях. Беше топъл, сякаш бе направен наскоро, и грапав, докато кожата около него беше мека.

— Имаш предвид опасностите от неподчинението, нали?

— Имам предвид точно каквото казах.

— Болят ли?

— Непрекъснато. — Той нетърпеливо погледна през рамо. — Е, какво чакаш?

— Нищо.

Клеъри опря върха на стилито в лопатката на рамото му, като се стараеше ръката й да е сигурна. Част от ума й работеше трескаво и й нашепваше колко лесно би било да го бележи с нещо, което да му навреди, да го разболее, да завърже вътрешностите му на възел… но какво ли щеше да стане с Джейс, ако го направеше? Отмятайки косата от лицето си, тя внимателно нарисува руната за сила там, където свършваше лопатката му… където, ако беше ангел, би имал криле.

Когато свърши, той се обърна и си взе стилито, след което си облече ризата. Клеъри не очакваше да й благодари и той не го стори. Докато закопчаваше ризата си, изпъна рамене и се ухили.

— Наистина си добра — каза, ала това бе всичко.

Миг по-късно стълбите изтрополиха и Джейс се върна, нахлузвайки велурено яке. Беше си сложил колана с оръжията и носеше тъмни ръкавици без пръсти.

Клеъри му се усмихна с топлота, каквато не изпитваше.

— Себастиан каза, че мога да дойда с вас.

Джейс повдигна вежди.

— Еднакви прически за всички ни?

— Надявам се, че не — заяви Себастиан. — Изглеждам отвратително с къдрици.

Клеъри се погледна.

— Трябва ли да си облека бойно облекло?

— Не. Задачата не от онези, в които очакваме да се стигне до битка. Но е добре човек да е подготвен. Ще ти донеса нещо от оръжейната — каза Себастиан и изчезна на горния етаж.

Клеъри се наруга наум, защото не я бе открила, докато претърсваше къщата. Вътре все трябваше да има нещо, което да й подскаже какво кроят…

Джейс я докосна по бузата и тя подскочи. Почти бе забравила за присъствието му.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Напълно. Вече не ме свърта вътре. Освен това нали ти ме научи да се бия. Предполагам, че ще искаш да използвам знанията си.

Устните му се извиха в дяволита усмивка; той отметна косата й назад и прошепна в ухото й нещо за това как трябвало да използва наученото от него. Отдръпна се, когато Себастиан се присъедини към тях, вече с яке. В ръката си държеше колан за оръжия, в който бяха втъкнати кинжал и серафимска кама. Посегна към Клеъри и като я придърпа по-близо до себе си, й сложи колана — опаса го два пъти и го намести ниско около хълбоците й. Клеъри беше твърде изненадана, за да го отблъсне, а и той го направи толкова бързо, че тя нямаше възможност да реагира. Когато свърши, Себастиан се обърна към стената, върху която се бяха появили очертанията на врата и блещукаха като вход, въвеждащ в сън.

Тримата прекрачиха навън.

 

 

Тихо почукване на вратата накара Мерис да вдигне глава. Беше облачен ден, сумрак струеше през прозорците на библиотеката и лампи със зелени абажури хвърляха малки езерца от светлина в кръглата стая. Не знаеше колко отдавна седи зад бюрото, което бе отрупано с празни чаши от кафе.

Тя се изправи.

— Влез.

Вратата се отвори с меко изщракване, ала звук от стъпки не се чу. Миг по-късно в стаята се плъзна фигура, облечена в одежди с цвят на пергамент; вдигната качулка засенчваше лицето й.

Повика ни, Мерис Лайтууд.

Мерис изпъна рамене. Беше схваната и изморена.

— Брат Закарая. Очаквах… Е, няма значение.

Брат Енок? Той е по-старши от мен; но реших, че става дума за изчезването на осиновения ти син. Проявявам особен интерес към неговото благополучие.

Мерис го изгледа заинтригувано. Повечето Мълчаливи братя не даваха обяснения, нито пък говореха за чувствата си, ако изобщо имаха такива. Приглаждайки разрошената си коса, тя пристъпи иззад бюрото.

— Много добре. Искам да ти покажа нещо.

Така и не бе успяла да свикне с братята и безшумния начин, по който се движеха, като че краката им не се докосваха до земята. Закарая сякаш се носеше във въздуха до нея, докато тя го водеше към картата на света, закачена на северната стена. Беше нефилимска карта, затова в средата на Европа се виждаха Идрис и магическата бариера, с която беше обграден, нарисувана в златно.

Върху една полица до картата почиваха два предмета — парче стъкло, покрито със засъхнала кръв, и износена кожена гривна, украсена с руната за ангелска сила.

— Това са…

Гривната на Джейс Херондейл и кръвта на Джонатан Моргенстърн. Разбирам, че опитите да откриете следите им не са се увенчали с успех?

— Не става въпрос за откриване на следи. — Мерис отново изпъна рамене. — Докато принадлежах към Кръга, Валънтайн използваше метод, с чиято помощ научаваше местоположението на всеки от нас. Стига да не се намирахме в някои защитени места, той знаеше къде сме във всеки един момент. Помислих си, че може да е сторил същото с Джейс, когато е бил дете. Никога нямаше проблеми с откриването му.

За какъв метод става дума?

— Знак. Не от Сивата книга. Всички го носехме. Почти го бях забравила; в крайна сметка, няма начин да се отървеш от него.

Но ако Джейс го носи, няма ли да знае за това и да се погрижи да не бъде открит с негова помощ?

Мерис поклати глава.

— Може да е съвсем малък — незабележимо петънце, скрито под косата, като моя. И той няма да знае, че го има — Валънтайн не би му казал.

Брат Закарая се поотдръпна, за да може по-добре да разгледа картата.

И какъв е резултатът от опита ти?

— Има го — отвърна Мерис, ала не звучеше нито тържествуващо, нито дори доволно. — Видях го на картата. Когато се появи някъде, на картата припламва мъничка светлинка; светлина обгръща и гривната му. Така знам, че е той, а не Джонатан Моргенстърн. Джонатан никога не се появява на картата.

И къде е? Къде е Джейс?

— Видях го — всеки път за броени секунди — в Лондон, Рим и Шанхай. Преди съвсем малко проблесна във Венеция, а после отново изчезна.

Как се придвижва толкова бързо между градовете?

— С помощта на портал? — Мерис сви рамене. — Не знам. Ала всеки път щом картата припламне, разбирам, че Джейс е жив… засега. И сякаш отново мога да дишам, поне за малко. — Тя решително стисна устни, сякаш за да спре думите, които напираха да се излеят — как Изабел и Алек й липсват, ала се бои да ги повика обратно в Института, където поне от Алек щеше да се очаква да се включи в преследването на брат му. Как продължаваше да мисли за Макс всеки ден, как й се струваше, че някой е изпразнил дробовете й от последната глътка въздух и как се хващаше за сърцето, боейки се, че умира. Не можеше да изгуби и Джейс.

Разбирам те.

Брат Закарая сплете ръце пред себе си. Това бяха ръцете на млад човек, не изкривени и възлести; с дълги, тънки пръсти. Мерис неведнъж се бе чудила как остаряват братята и колко дълго живеят, но това знаеха единствено членовете на ордена.

Малко неща на този свят са по-могъщи от обичта на семейството. Не ми е ясно обаче защо реши да споделиш всичко това с мен.

Мерис си пое накъсано дъх.

— Знам, че би трябвало да го покажа на Клейва. Ала те научиха за връзката му с Джонатан и сега преследват и двамата. Открият ли Джейс, ще го убият. Но да го запазя в тайна несъмнено би било измяна. — Главата й клюмна. — Помислих си, че да го споделя с вас, Братята, е нещо, което мога да понеса. Решението дали да кажете на Клейва си е ваше. Аз… аз не съм в състояние да го взема.

В продължение на един дълъг миг Закарая не каза нищо. После гласът му изпълни меко главата й:

Картата показва, че синът ти все още е жив. Ако го споделиш с Клейва, не мисля, че това ще им помогне особено — ще разберат единствено, че той се придвижва невероятно бързо и не може да бъде проследен. Нещо, което вече знаят. Задръж картата, а аз засега няма да говоря за нея.

Мерис го погледна изумено.

— Но… ти си слуга на Клейва…

Някога и аз бях ловец на сенки. Живеех като теб. И също като теб имаше хора, които обичах достатъчно, за да поставя добруването им над всичко… над всяка клетва и всеки дълг.

— Имаше ли… — Мерис се поколеба. — Имаше ли деца?

Не. Не и деца.

— Съжалявам.

Няма защо. И се опитай да не позволиш страхът за Джейс да те погълне. Той е Херондейл, а те знаят как да оцеляват…

Нещо в Мерис се прекърши.

— Не е Херондейл, а Лайтууд. Джейс Лайтууд. Той е мой син.

Възцари се дълго мълчание. А после:

Не се опитвах да кажа нещо друго.

Брат Закарая отпусна ръце.

Има нещо, което трябва да знаеш. Ако Джейс се появи на картата за повече от няколко секунди, ще трябва да кажеш на Клейва. Най-добре се подготви за тази възможност.

— Не мисля, че съм в състояние. Те ще изпратят ловци след него. Ще му заложат капан. Той е само момче.

Той никога не е бил само момче.

Брат Закарая се обърна и излезе от стаята по същия плавен начин, сякаш се носеше във въздуха.

Мерис не го проследи с поглед — тя отново се взираше в картата.

Саймън?

Облекчение се разтвори в гърдите му като цвете. Гласът на Клеъри, предпазлив, ала така познат, изпълни главата му.

Погледна настрани. Изабел все още спеше. Изпод ъгълчетата на завесите се процеждаше дневна светлина.

Буден ли си?

Обърна се по гръб и се загледа в тавана.

Естествено, че съм буден.

Е, не бях сигурна. Вие сте, колко… шест, седем часа назад от мен. Тук е привечер.

Италия?

Сега сме в Прага. Красиво е. Има голяма река и страшно много сгради с кулички. Отдалеч малко прилича на Идрис. Но е студено. По-студено, отколкото у дома.

Добре, достатъчно с бюлетина за времето. В безопасност ли си? Къде са Себастиан и Джейс?

С мен са. Но аз се поотдалечих малко. Казах им, че искам да остана сама с гледката от моста.

Значи аз съм гледката от моста?

Клеъри се засмя или поне на Саймън му се стори, че смях изпълни главата му — тих, нервен смях.

Не мога да се бавя много. Макар че те сякаш не подозират нищо. Джейс… за него съм сигурна. Себастиан е по-потаен и труден за разбиране. Не мисля, че ми има доверие. Вчера претърсих стаята му, но не открих нищо… имам предвид, нищо, което да ми подскаже какво планират. Снощи…

Какво?

Нищо.

Странно бе как Клеъри можеше да е в главата му и въпреки това той да е в състояние да усети, че крие нещо от него.

В стаята си Себастиан държи кутията, която някога беше на майка ми. С детските му неща. Не мога да разбера защо.

Не си губи времето, мъчейки се да проумееш Себастиан. Той не го заслужава.

Опитвам се. Клеъри се засмя подразнено. Още ли си у Магнус?

Аха. Преминахме към втория етап от нашия план.

Така ли? А какъв беше първият?

Първият включваше седене около масата, поръчване на пица и спорове.

Какъв тогава е вторият? Седене около масата, пиене на кафе и спорове?

Не съвсем. Саймън си пое дълбоко дъх. Призовахме демона Азазел.

Азазел? Гласът й се извиси в главата му и Саймън едва не си запуши ушите. Значи за това бил онзи тъп въпрос за смърфовете! Кажи ми, че се шегуваш!

Не се шегувам. То е дълга история. И той й разказа по възможно най-краткия начин какво се бе случило, като гледаше как Изабел диша и как светлината зад завесите става все по-силна. Мислехме, че може да ни намери оръжие, което да рани само Себастиан, но не и Джейс.

Разбирам, но… да призовете демон? Клеъри не звучеше никак убедена. А и Азазел не е какъв да е демон. Аз съм при отбора на злото. Вие сте от отбора на доброто. Не го забравяй.

Знаеш, че нищо не е толкова просто, Клеъри.

Стори му се, че буквално почувства въздишката й, сякаш по кожата му полази хладен полъх и накара косъмчетата на тила му да настръхнат.

Знам.

 

 

Градове и реки, помисли си Клеъри, докато сваляше показалец от златния пръстен на дясната си ръка и обръщаше гръб на гледката от Карловия мост, за да се върне при Джейс и Себастиан. Те се намираха от другата страна на стария каменен мост и сочеха нещо, което тя не можеше да види. Вода с металически цвят се носеше безшумно под подпорите; осеяното с черни облаци небе над главата й имаше същия цвят.

Присъедини се към Себастиан и Джейс, с подръпвана от вятъра коса, и тримата продължиха напред. Двете момчета разговаряха тихичко; ако поискаше, Клеъри сигурно би могла да се включи, ала нещо в тихото обаяние на града, с куличките, издигащи се в мъглата далеч напред, събуждаше у нея желание да остане безмълвна, да попива гледките наоколо и да се отдаде на мислите си.

Мостът ги изведе на лъкатушеща калдъръмена уличка от двете страни, на която се издигаха туристически магазинчета, продаващи кървавочервени гранати и големи късове златист полски кехлибар, тежко бохемско стъкло и дървени играчки. Дори по това време пред нощните клубове стояха хора и предлагаха безплатни пропуски, с които посетителят можеше да си поръча питиета на по-ниска цена. Себастиан ги отпъждаше с нетърпеливо махане на ръка, като се сопваше раздразнено на чешки. Натискът на тълпата поотслабна, когато улицата ги отведе до средновековен площад. Въпреки студеното време мястото беше пълно с размотаващи се пешеходци и будки, в които се продаваха наденички и горещ, дъхав сайдер. Тримата спряха, за да хапнат; докато се хранеха, седнали около висока, неустойчива маса, внушителният астрономически часовник в средата на площада започна да отбелязва часовете. Старият механизъм се задвижи с потракване и танцуващи дървени фигурки се показаха от вратички от двете страни на часовника — дванайсетте апостола, както обясни Себастиан, докато фигурките се въртяха ли, въртяха.

— Съществува легенда — каза той, привеждайки се напред, стиснал чашата с топъл сайдер с две ръце, — че след като часовникът бил завършен, кралят наредил да избодат очите на майстора, който го изработил, та никога вече да не сътвори нещо толкова красиво.

Клеъри потрепери и се примъкна малко по-близо до Джейс. Откакто бяха оставили моста зад гърба си, той мълчеше, сякаш потънал в мисли. Минувачи (най-вече момичета) поспираха за миг, за да го погледнат — момчето, чиято коса сякаш грееше насред тъмните цветове на Староместкия площад.

— Колко жестоко! — каза Клеъри.

Себастиан прокара пръст по ръба на чашата си, а после го облиза.

— Миналото е друга страна.

— Чужда страна — поправи го Джейс.

Себастиан го погледна лениво.

— Какво?

— „Миналото е чужда страна: там правят нещата по друг начин.“^[2] — обясни Джейс. — Това е точният цитат.

Себастиан сви рамене и побутна чашата си настрани. Ако я върнеш там, откъдето си си купил сайдера, получаваш едно евро, ала Клеъри подозираше, че Себастиан надали ще си даде труда да симулира гражданско съзнание за някакво си жалко евро.

— Да вървим — каза той.

Клеъри не бе допила своя сайдер, но въпреки това остави чашата си на масата и последва Себастиан, който ги поведе из същински лабиринт от тесни, криволичещи улички. Джейс го беше поправил, мислеше си тя. Вярно, ставаше дума за нещо дребно, но не се ли предполагаше, че заклинанието на Лилит ги е свързало по такъв начин, че Джейс да смята всичко, което Себастиан върши, за правилно? Възможно ли бе това да е знак, макар и съвсем мъничък, че магията, която ги обвързваше, започва да отслабва?

Глупаво бе да се надява, знаеше го. Ала понякога надеждата е всичко, с което разполагаш.

Улиците ставаха все по-тесни и по-тъмни. Облаците над тях напълно бяха закрили клонящото към заник-слънце; тук-таме горяха старовремски газени фенери и осветяваха мъгливия сумрак. Отново вървяха по калдъръмени улици, а тротоарите се бяха стеснили толкова, че те бяха принудени да се движат един зад друг, сякаш прекосяваха въжен мост. Единствено минувачите, които ту се показваха, ту изчезваха в мъглата, вдъхваха на Клеъри увереност, че не е прекрачила някакъв портал във времето и не се е озовала в недействителен град, плод на нейното въображение.

Най-сетне достигнаха каменен свод, извеждащ на неголям площад. Повечето магазини тук вече бяха тъмни, макар че един насреща им все още не бе угасил надписа си, който с големи златни букви казваше „ANTIKVARIAT“. На витрината имаше старовремски бутилчици с най-различни субстанции в тях и полуотлепени етикети, върху които пишеше на латински. За изненада на Клеъри Себастиан се насочи право натам. За какво ли им бяха притрябвали стари шишенца?

В мига, в който прекрачиха прага, тя напълно забрави учудването си. Магазинът беше слабо осветен и миришеше на нафталин, но беше претъпкан до пръсване с невероятно разнообразие от непотребни (а и не само непотребни) вещи. Красиви небесни карти се бореха за място със солници и пиперници във формата на фигурките от астрономическия часовник. Имаше цели камари празни кутии от тютюн и пури, марки в стъклени шкафове, фотоапарати, изработени отдавна в Източна Германия и Русия, прекрасна купа от шлифован изумруденозелен кристал стоеше до купчина стари календари с петна от влага, а над главите им бе провесено старинно чешко знаме.

Проправяйки си път между камарите, Себастиан се запъти към дъното на магазина и Клеъри изведнъж си даде сметка, че онова, което бе взела за манекен, всъщност бе възрастен мъж с лице, набръчкано като стар чаршаф. Кръстосал ръце, той бе облегнал гръб на тезгях, в чиято стъклена витрина бяха изложени купища антични бижута, лъскави мъниста, мънички чантички със закопчалки от скъпоценни камъни и цели редици копчета за ръкавели.

Себастиан каза нещо на чешки и мъжът кимна, като хвърли подозрителен поглед на Джейс и Клеъри и ги посочи с брадичка. Очите му, забеляза Клеъри, имаха тъмночервен цвят. Тя се съсредоточи и започна да маха магическия прах, който го покриваше.

Не беше лесно, защото той полепваше по него като мухоловка. В крайна сметка успя да го свали само толкова, колкото да види, откъслечно и за кратко, истинското същество, застанало пред нея. Високо и с човешка форма, то имаше сива кожа, рубиненочервени очи, уста, пълна с остри зъби, които стърчаха във всички посоки и дълги, змиевидни ръце, които завършваха с подобни на змиорка глави — тесни, зъбати и зли на вид.

— Демон ветис — прошепна Джейс в ухото й. — Те са като дракони. Обичат да трупат лъскави неща. Боклуци, бижута — за тях няма разлика.

Себастиан ги гледаше през рамо.

— Това са брат ми и сестра ми — каза след малко. — Можеш да им имаш пълно доверие, Мирек.

По тялото на Клеъри пробяга лека тръпка. Не й харесваше идеята да се преструва на сестра на Джейс, дори и пред един демон.

— Това не ми се нрави — каза демонът. — Каза, че ще си имаме работа само с теб, Моргенстърн. И макар да знам, че Валънтайн имаше дъщеря — тук той наклони глава към Клеъри, — знам също така, че имаше само един син.

— Осиновен е — нехайно обясни Себастиан и махна към Джейс.

— Осиновен?

— Ще установиш, мисля, че дефиницията на съвременното семейство се променя със забележителни темпове — подхвърли Джейс.

Демонът Мирек не изглеждаше впечатлен.

— Това не ми се нрави — повтори той.

— Но това ще ти се понрави — каза Себастиан и извади от джоба си здраво завързана кесия. След като я развърза, той я обърна и изсипа съдържанието й върху тезгяха — отвътре изпаднаха бронзови монети, които се затъркаляха с дрънчене по стъклото. — Монети от очите на мъртъвци. Сто. Е, имаш ли онова, за което се бяхме разбрали?

Зъбеста ръка изпъпли върху тезгяха и внимателно хвана една монета. Червените очи на демона пробягаха по купчинката.

— Всичко добре, но това не е достатъчно, за да ти купи каквото търсиш. — Той махна с ръката си, гънеща се като змия, и над нея се появи нещо, което на Клеъри й заприлича на парче кварц, само дето беше по-лъскаво и по-сияйно, кристално ясно и красиво. Тя се сепна, осъзнала, че това е материалът, от който се изработваха серафимските ками.

— Чист адамас — заяви Мирек. — Небесната материя. Безценен.

Гняв припламна върху лицето на Себастиан като светкавица и за миг Клеъри видя свирепото момче, което се криеше отдолу… същото, което се бе смяло, докато Ходж издъхваше. После всичко отмина.

— Но нали се споразумяхме за цената.

— Споразумяхме се и да дойдеш сам — напомни Мирек. Очите му се върнаха на Клеъри и Джейс, който не бе помръднал, ала от когото се излъчваше контролираната неподвижност на котка, готова за скок. — Ще ти кажа как можеш да ми доплатиш. С къдрица от красивата коса на сестра ти.

— Готово — съгласи се Клеъри и пристъпи напред. — Ако искаш кичур от косата ми…

— Не! — Джейс й препречи пътя. — Той е черен магьосник, Клеъри. Нямаш представа какво може да направи с косата ти или с малко кръв.

— Мирек… — бавно каза Себастиан, без да поглежда към Клеъри.

И в този миг тя се запита — ако Себастиан бе готов да размени кичур от косата й срещу парчето адамас, кой щеше да му попречи? Джейс се бе възпротивил, ала той бе заставен с магия да прави всичко, което Себастиан поиска от него. Ако се стигнеше дотам, кое щеше да надделее? Магическата принуда или чувствата на Джейс към нея?

— В никакъв случай — отсече Себастиан.

Демонът примигна бавно, като гущер.

— В никакъв случай?

— Няма да докоснеш и косъм от главата на сестра ми — заяви Себастиан. — Нито ще се отметнеш от сключената сделка. Никой не може да мами сина на Валънтайн Моргенстърн. Цената, за която се споразумяхме, или…

— Или какво? — озъби се насреща му Мирек. — Или ще съжалявам? Ти не си Валънтайн, малко момченце. Виж, той беше мъж, който будеше лоялност…

— Не — каза Себастиан, изваждайки серафимска кама от колана си. — Аз не съм Валънтайн. Не възнамерявам да се пазаря с демони, както правеше той. Ако не мога да имам лоялността ти, ще те накарам да трепериш пред мен. Знай, че съм по-могъщ, отколкото баща ми е бил някога и ако се опиташ да ме измамиш, ще те убия и пак ще взема онова, за което съм дошъл. — Той вдигна оръжието в ръката си. — Дума^[3] — прошепна и острието се стрелна напред, проблясвайки като огнен стълб.

Демонът се сви и просъска няколко думи на скверно звучащ език. Джейс, който вече бе извадил камата си, подвикна на Клеъри, ала не беше достатъчно бързо. Нещо я ужили по рамото и я запрати напред. Тя се стовари по лице на пода, преобърна се бързо по гръб, вдигна очи и…

Изпищя. Над нея бе надвиснала огромна змия… или поне нещо, което имаше качулата глава като на кобра, люспесто, насекомоподобно тяло, разчленено на отделни сегменти, и дузина шаващи крака, които завършваха с назъбени нокти. Клеъри трескаво посегна към колана си в същия миг, в който съществото вдигна глава, от чиито остри зъби капеше жълта отрова, и се стрелна напред.

 

 

След като „разговаря“ с Клеъри, Саймън отново заспа. Когато се събуди, в стаята беше светло, а Изабел бе приклекнала на ръба на леглото, облечена в дънки и износена тениска, която трябва да бе взела назаем от Алек. По ръкавите имаше дупки, а шевовете по ръба бяха започнали да се разшиват. Беше дръпнала яката от врата си и с помощта на стилито рисуваше руна под ключицата си.

Саймън се повдигна на лакти.

— Какво правиш?

— Иратце. За това. — При тези думи тя прибра косата зад ухото си, откривайки раничките от ухапване, които той й бе оставил предишната нощ. Когато Изабел завърши руната, те начаса се изгладиха, оставяйки две едва забележими бели точици след себе си.

— Ти… добре ли си? — едва успя да прошепне Саймън. Страхотно, няма що. Опитваше се да преглътне останалите въпроси, които напираха на езика му. Нараних ли те? Мислиш ли, че съм чудовище? Успях ли напълно да те отвратя?

— Добре съм. Спах доста повече, отколкото обикновено, но предполагам, че това е хубаво. — При вида на изражението му, тя мушна стилито в колана си и като пропълзя по леглото с котешка грациозност, се надвеси над Саймън. Косата им ги обгърна, бяха толкова близо, че връхчетата на носовете им се докосваха. Тя го погледна, без да мига.

— Защо си толкова луд?

Саймън усети дъха й върху лицето си, мек като шепот.

Искаше да я притегли към себе си и да я целуне — не да я ухапе, просто да я целуне… но в този миг входният звънец издрънча, а след секунда някой потропа — всъщност, заблъска по вратата им така, че тя се раздруса на пантите си.

— Саймън, Изабел. — Беше Магнус. — Вижте, не ме е грижа дали спите или си правите неописуеми неща един на друг. Обличайте се и идвайте в дневната. Веднага.

Саймън срещна погледа на Изабел, която имаше също толкова озадачен вид, колкото и той.

— Какво става?

— Просто елате — каза Магнус и се отдалечи шумно.

Изабел се смъкна от Саймън (за голямо негово разочарование) и въздъхна.

— За какво беше всичко това според теб?

— Не знам — отвърна Саймън. — Спешно събиране на отбора на добрите, предполагам. — Беше му се сторило забавно, когато Клеъри го каза, ала Изабел само поклати глава и въздъхна.

— Напоследък никак не съм сигурна, че изобщо съществува отбор на добрите — подхвърли тя.