Пол Остър
Нюйоркска трилогия (9)

9

Първата среща със Стилман се състоя в Ривърсайд парк. Беше съботен следобед, време за разходки с колела, кучета и деца. Стилман седеше сам на една пейка и гледаше в празното пространство, а малката червена тетрадка лежеше в скута му. Навред струеше обилна светлина, която като че ли се излъчваше от всичко наоколо, а ветрецът разклащаше клоните на дърветата със страстно шумолене и равномерно подухваше на приливи и отливи с монотонността на морски вълни.

Куин бе планирал ходовете си внимателно. Като се престори, че не забелязва Стилман, той седна на пейката до него, скръсти ръце на гърдите си и впери взор в същата посока, в която гледаше и старецът. И двамата мълчаха. По-късно Куин прецени, че това е продължило петнайсет или двайсет минути. После, съвсем ненадейно, той обърна глава към стареца, погледна го в упор и нарочно не свали очите си от покрития му с бръчки профил. Куин концентрира цялата си воля в очите, сякаш искаше да прогори дупка в черепа на Стилман. Това втренчено зяпане продължи цели пет минути.

Най-накрая Стилман се извърна към него. Проговори с неочаквано нежен тенор.

— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас.

— Нищо не съм казал — отвърна му Куин.

— Така е — продължи Стилман. — Но трябва да разберете, че аз нямам навика да говоря с непознати.

— Ала аз нищо не съм ви казал — повтори Куин.

— Да, добре ви чух, но не искате ли да знаете защо?

— Мисля, че не.

— Добре казано. Виждам, че сте разумен мъж.

Куин сви рамене. Страхуваше се да му отговори.

Цялото му същество излъчваше безразличие.

Стилман се усмихна лъчезарно, наведе се към Куин и съзаклятнически му довери:

— Мисля, че ще се спогодим.

— Ще видим — отвърна му Куин след дълга пауза.

Стилман се изсмя — отривисто, гръмогласно „ха-ха“ — и продължи.

— Не че мразя непознатите per se^[1]. Просто предпочитам да не говоря с хора, които нямат навика да се представят. За да започна, трябва да знам името.

— Но щом човек каже името си, той престава да бъде непознат.

— Точно така. Затова никога не говоря с непознати.

Куин очакваше подобна ситуация и си беше подготвил отговор. Нямаше да се остави да го спипат. Тъй като технически погледнато, той беше Пол Остър, това бе името, което трябваше да пази. Всичко друго, дори и самата истина, би било измислица, маска, зад която да се скрие и остане в безопасност.

— В такъв случай — рече той — за мен е удоволствие да ви се представя. Казвам се Куин.

— А! — отвърна Стилман замислено и поклати глава. — Куин.

— Да, Куин. К-у-и-н.

— Да, да, разбрах. Куин. Хм. Да. Колко интересно. Куин. Много благозвучна дума. Римува се със сплин, нали?

— Точно така.

— И с клин, ако не греша.

— Не грешите.

— Завършва с едно „н“, нали?

— Да.

— Х-м. Много интересно. Какви възможности само крие в себе си тази дума, това Куин, тази… квинтесенция… на есенцията. Х-м. Римува се с мим, да не говорим за грим. Х-м. Много интересно. И още с мним, синоним, антоним, скрин, син, пелин, серафим. Виж ти, виж ти. Римува се дори и с желатин. Х-м. Много, много интересно. Мистър Куин, вашето име ужасно ми допада. Веднъж изречено, то може да полети едновременно в толкова много посоки.

— Така е. Забелязал съм.

— Повечето хора не обръщат никакво внимание на тези неща. Гледат на думите като на камъни, като на безжизнени и неподвижни предмети, като на непроменими монади.

— Камъните се променят. Вятърът и водата ги рушат, разяждат ги. Ерозират. Освен това те се чупят. Могат да се превърнат в отломъци, чакъл, прах.

— Точно така. Вижда се, че сте разумен мъж, мистър Куин. Да знаете само колко неразбран съм аз. Работата ми пострада заради това всеобщо неразбиране. Ужасно пострада.

— Вашата работа ли?

— Да, моята работа. Моите проекти, моите изследвания, моите експерименти.

— Така ли?

— Да, но въпреки всички несполуки не съм се отказал. Ето, сега например се занимавам с едно от най-важните неща, с които някога съм се захващал. Ако всичко върви добре, сигурно ще се окаже, че в ръцете си държа ключа към серия от изключителни открития.

— Ключ ли?

— Да, ключ. Това е нещо, което отваря заключени врати.

— А-ха.

— Разбира се, засега само събирам данни, събирам доказателства, така да се каже. После ще трябва да подредя и осмисля събраната информация. Работата е много отговорна и много изтощителна, особено за мъж на моята възраст.

— Вярвам ви.

— Да, така е. Толкова неща трябва да се свършат, а времето не стига. Всяка сутрин ставам призори. Излизам, независимо дали пече или вали, трябва да бъда навън, в движение, винаги на крак, от място на място. Уверявам ви, това ме изхабява.

— Но, изглежда, си струва.

— Всичко си струва, щом е в името на истината. Никоя жертва не е голяма за такова нещо.

— Наистина ли?

— Виждате ли, никой все още не е успял да разбере онова, което съм проумял аз. Аз съм първият. Единственият. Това е голямо бреме, голяма отговорност.

— Все едно сте понесли света върху плещите си.

— Да, може и така да се каже. Светът, или по-скоро каквото е останало от него.

— О, не мислех, че нещата са чак толкова зле.

— Зле са. Дори още по-зле.

— Ами?

— Виждате ли, сър, светът е целият на парчета. И аз трябва отново да го сглобя.

— Това не е шега работа.

— Добре го съзнавам. Засега търся принципа. Това е напълно във възможностите на един човек. Ако успея да положа основите, останалото и други могат да свършат. Основата — това е всичко, теоретичната първа стъпка. За съжаление, в тази работа друг не може да ме замести.

— Напреднали ли сте много?

— Страшно много. Всъщност, убеден съм, че се намирам на прага на голям пробив.

— Радвам се да го чуя.

— Да, утешително е. И всичко това благодарение на моя ум, на кристалната бистрота на моя ум.

— Не се съмнявам.

— Виждате ли, разбрах, че трябва да се самоогранича. Да работя върху малка площ, за да постигна убедителни резултати.

— Условието на условията, така да се каже.

— Точно така. Принципът на принципите, методът на действие. Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но и езика, с който да я изразим. Несъмнено съществуват и духовни неща, но те имат своите съответствия в материалния свят. Моето гениално хрумване се състоеше в това, да се огранича във физическия свят, в непосредственото и осезаемото. Мотивите ми са извисени, но работата ми е в света на всекидневието. И затова толкова често оставам неразбран. Както и да е. Вече се научих да не обръщам внимание на тези неща.

— Това е най-добрият отговор.

— Това е единственият отговор. Единственият за човек с моето положение. Виждате ли, в момента аз създавам нов език. Човек, нагърбил се с подобна мисия, няма време за глупостта на другите. Във всеки случай тя е част от болестта, която се опитвам да излекувам.

— Нов език ли казахте?

— Да. Език, с който най-накрая да кажем онова, което имаме да казваме. Защото думите ни вече не съответстват на света. Когато светът е бил цял, знаели сме, че можем да го изразим с думи. Но полека-лека всичко се е разпаднало, разбило, срутило в хаоса. А думите ни — същите. Не са се приспособили към новата действителност. И затова всеки път, когато се опитваме да кажем какво виждаме, говорим лъжливо и изкривяваме онова, което искаме да назовем. Бъркотията е пълна. Но думите, както сам разбирате, подлежат на промяна. Проблемът е как да покажем това. Затова сега работя с възможно най-простите средства — толкова прости, че и дете би разбрало какво казвам. Вземете една дума, която се отнася до даден предмет — да кажем, „чадър“. Когато кажа „чадър“, вие веднага си представяте предмета. Нали така — нещо като бастун със сгъваеми метални спици, разположени в горната му част, които образуват арматурата за непромокаемия плат и тази арматура се отваря, когато трябва да ви пази от дъжда. Последната подробност е много важна. Чадърът не е само предмет, а предмет с определена функция — с други думи, изразява волята на човека. Като се замислиш, ще видиш, че всеки предмет прилича на чадъра по това, че изпълнява някаква функция. Моливът е за писане, обувката е за носене, колата е за каране. А сега, ето какъв е моят въпрос. Какво става, когато предметът престане да изпълнява функцията, за която е предназначен? Продължава ли да бъде същият предмет, или се превръща в нещо друго? Като скъсате, или, да речем, махнете плата на един чадър, той остава ли чадър? Отваряте спиците, вдигате го над главата си, излизате на дъжда и целият прогизвате. Тогава възможно ли е да продължим да наричаме този предмет „чадър“? Общо взето, хората точно това правят. В най-добрия случай ще кажат, че чадърът е скъсан. Според мен обаче това е голяма грешка, това е източникът на всички наши неприятности, недоразумения и заблуди. Престане ли да служи за това, за което е предназначен, чадърът престава да бъде чадър. Той може само да прилича на чадър, може някога да е бил чадър, но вече се е превърнал в нещо съвсем различно. Думата обаче си остава същата. Следователно, тя вече не може да изразява нещото, не може да го представлява. Тя става неточна, лъжлива, и вместо да изразява предмета, тя го прикрива. А ако ние не можем да назовем един най-обикновен предмет от всекидневието, нещо, което толкова често държим в ръце, как тогава ще говорим за нещата, които наистина ни засягат. Единственият начин е да вложим смисъла за промяна в самите думи, които използваме, в противен случай сме изгубени.

— А вашата работа?

— Моята работа е много проста. Дойдох в Ню Йорк, защото това е най-изоставеното място, най-запуснатото. Съсипията е навред, безпорядъкът е пълен. Стига само да си отвориш очите, за да го видиш. Съсипани хора, съсипани неща, съсипани мисли. Целият град е бунище — точно това, което ми трябва. Улиците се оказват безкраен извор на материал, неизчерпаем склад с отломки. Всеки ден излизам с торбата си и събирам предмети, които си струва да бъдат изследвани. В момента образците ми наброяват стотици — от леко пропукани до смачкани, от назъбени до натрошени, от смазани до изгнили.

— И какво правите с тези неща?

— Давам им имена.

— Имена ли?

— Измислям нови думи, които да отговарят на нещата.

— О! Сега разбирам. А как ги определяте? Искам да кажа, как разбирате, че сте попаднали на правилната дума?

— Аз никога не греша. Това е особеност на моя гений.

— Бихте ли ми дали един пример?

— Да ви кажа някоя от моите думи ли?

— Да.

— Съжалявам, но това е невъзможно. Това е тайна, нали разбирате. След като публикувам книгата си, ще научите вие, както и останалият свят. Но засега не бива да казвам.

— Поверителна информация.

— Точно така. Строго поверителна.

— Съжалявам.

— Не съжалявайте. Много скоро ще сложа ред в откритията си и тогава ще започнат да се случват велики неща. Това ще бъде най-важното събитие в историята на човечеството.

* * *

Втората среща стана малко след девет часа на следващата сутрин. Беше неделя и Стилман излезе от хотела един час по-късно от обичайното време. Извървя две пресечки, стигна до кафенето „Мейфлауър“, където обикновено закусваше, и седна в едно сепаре в задната част на заведението. Куин, който бе станал по-дързък, последва стареца в заведението и се настани в същото сепаре, точно срещу него. В продължение на минута или две Стилман като че ли не забелязваше присъствието му. След това обаче вдигна поглед от менюто и взе разсеяно да разглежда лицето на Куин. Очевидно не разпозна в него човека от предишния ден.

— Познавам ли ви? — попита той.

— Не, не мисля — отвърна му Куин. — Казвам се Хенри Дарк.

— А! — кимна му Стилман. — Ето един човек, който започва с най-важното. Това ми харесва. — Погледна Куин в лицето — този път по-внимателно, но и някак си по-объркано. — Простете — продължи той, — как ви беше името? Спомням си, че ми го казахте преди малко, но като че ли отлетя от акъла ми.

— Хенри Дарк — каза Куин.

— Да. Точно така, сега си го спомних. Хенри Дарк. — Стилман се умълча за миг, после поклати глава. — За съжаление, сър, това не е възможно.

— Защо не?

— Защото Хенри Дарк не съществува.

— Да, но може би аз съм друг Хенри Дарк. Различен от онзи, който не съществува.

— Х-мм. Разбирам. Вярно, че понякога двама души могат да се случат с едно и също име. Тогава, съвсем възможно е да се казвате Хенри Дарк. Но вие не сте онзи Хенри Дарк.

— Някой ваш приятел ли, сър?

Стилман се изсмя като на остроумна шега.

— Не съвсем — отвърна той. — Виждате ли, такъв човек никога не е съществувал. Но аз го измислих. Хенри Дарк е една измислица.

— Така ли? — попита Куин уж недоверчиво.

— Да. Той е герой от една моя стара книга. Писал съм я навремето. Измислица, плод на въображението ми.

— Трудно ми е да повярвам.

— И на другите им беше трудно. До един ги измамих.

— Невероятно. И защо го направихте?

— Как да ви кажа, беше ми необходим. Навремето имах идеи, които бяха доста опасни и противоречиви. Затова исках да ги представя като чужди. Това беше единственият начин да предпазя себе си.

— А как се спряхте на името Хенри Дарк^[2]?

— Името си го бива, нали? Много го харесвам. От една страна, е съвсем прилично, а от друга — доста мистериозно. Точно каквото ми трябваше. Освен това в него има и таен смисъл.

— Алюзия за мрака?

— Не, не това. Прекалено очевидно е. Става въпрос за инициалите ХД. Това бе много важно.

— Защо?

— Опитайте се да отгатнете.

— Едва ли ще успея.

— Опитайте все пак. Давам ви три опита. Ако не успеете, ще ви кажа.

Куин се замисли, искаше добре да се представи.

— ХД — каза той на глас. — Хенри Дейвид? Имам предвид Хенри Дейвид Торо.

— Студено.

— Ако е само ХД, тогава поетесата Хилда Дулитъл.

— Много студено.

— Добре тогава, последен опит. ХД. Х… и Д… Почакайте… Какво ще кажете… Момент… Ами… Да, сетих се. Х — това е плачещият философ Хераклит… а Д — това е смеещият се философ Демокрит. Хераклит и Демокрит… двата полюса на диалектиката.

— Много умно.

— Отгатнах ли?

— Не, разбира се, че не. Но въпреки това отговорът ви е много умен.

— Е, сега поне не можете да кажете, че не съм опитал.

— Не, не мога. Затова ще ви възнаградя с правилния отговор. Именно защото се опитахте. Готов ли сте?

— Готов.

— Инициалите ХД в името Хенри Дарк се отнасят до Хъмпти-Дъмпти.

— Кой?

— Хъмпти-Дъмпти. Сещате ли се? Яйцето.

— Хъмпти-Дъмпти, дето седи на стената, този ли?

— Същият.

— Не ви разбирам.

— Хъмпти-Дъмпти: най-истинското въплъщение на човешкото състояние. Чуйте ме, сър. Какво представлява яйцето? Това е нещо, което все още не се е родило. Парадокс, нали? Защото, как е възможно Хъмпти-Дъмпти да е жив, ако още не се е родил? И все пак той е жив — по този въпрос две мнения няма. Знаем това, защото той умее да говори. И освен всичко друго той е истински философ на езика. „Когато аз употребявам някоя дума — каза презрително Хъмпти-Дъмпти, — тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.“

„Въпросът е — каза Алиса — дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.“ „Въпросът е — отвърна Хъмпти-Дъмпти — да си майстор. Това е всичко.“

— Луис Карол.

— „Алиса в огледалния свят“, глава шеста.

— Интересно.

— Много повече от интересно, сър. Съдбоносно. Слушайте внимателно и може да ви е от полза. В кратката си реч към Алиса Хъмпти-Дъмпти обрисува бъдещето на човешките надежди и подсказва пътя за нашето спасение: да станем майстори на думите, които говорим, да направим така, че езикът да отговаря на нуждите ни. Хъмпти-Дъмпти е пророк, човек на истината, за която светът още не е узрял.

— Човек ли?

— Пардон, грешка на езика. Искам да кажа яйце. Но грешката е поучителна и доказва гледната ми точка. Защото всички хора са яйца, така да се каже. Ние съществуваме, но все още не сме достигнали предопределената ни форма. Ние сме само една възможност, чист потенциал, пример за все още неосъщественото. Защото човек е паднало създание, това го знаем от „Битие“. Хъмпти-Дъмпти също е паднало същество. Той пада от стената и никой не може да го вдигне — нито царят, нито царските хора, нито царските коне. А именно това всички ние трябва да се опитаме да направим. Това е наш дълг като човешки същества: отново да вдигнем яйцето. Защото, сър, всеки един от нас е Хъмпти-Дъмпти. И да помогнем на него, означава да помогнем на себе си.

— Убедителен довод.

— Без пукнатина.

— Без пукнатина в яйцето.

— Точно така.

— И в същото време от него произлиза Хенри Дарк.

— Да, но има и нещо друго. Всъщност още едно яйце.

— Повече от едно?

— За Бога, разбира се. Има милиони, но онова, за което аз говоря, е много известно. То е може би най-прочутото яйце.

— Простете, но аз вече нищо не разбирам.

— Но аз ви говоря за яйцето на Колумб.

— О, да, разбира се.

— Знаете ли историята?

— Че кой не я знае?

— Очарователна е, нали? Когато трябвало да закрепи едно яйце право, той леко го чукнал откъм долния му край, пропукал черупката, колкото да се получи известна плоскост, върху която яйцето да застане право, и махнал ръката си.

— И номерът минал.

— Разбира се. Колумб е бил гений. Търсил е рая, а е открил Новия свят. Още не е късно да го превърнем в рай.

— Така ли мислите?

— Признавам, че досега не всичко е вървяло по мед и масло. Но надежда има. Америка никога не е изгубвала желанието си да открива нови светове. Спомняте ли си какво се случи през 1969?

— Много неща си спомням. Какво имате предвид?

— Хора стъпиха на Луната. Само си помислете за това, любезни сър. Хора стъпиха на Луната!

— Да. Спомням си. Президентът го нарече най-великото събитие след Сътворението.

— И беше прав. Единственото смислено нещо, което някога е казвал. И как мислите, на какво прилича Луната?

— Нямам представа.

— Хайде, хайде, помислете малко.

— О, да, сещам се. Е, приликата не е съвършена, но наистина, в определени фази, особено през ясна нощ, Луната наистина прилича на яйце.

— Да. При това много.

В този миг се появи келнерката и сложи на масата пред Стилман таблата със закуската му. Старецът погледна храната с благодарност. С елегантен жест вдигна ножа с дясната си ръка, чукна черупката на рохкото яйце и рече:

— Както виждате, сър, аз всичко проверявам.

 

 

Третата среща стана по-късно същия ден. Следобедът бе напреднал: светлината бе застлала сградите и дърветата като с лека газена материя, а сенките се бяха източили. Стилман отново се бе оттеглил в Ривърсайд парк, този път в периферията му. Бе седнал да си почине върху една оголена скала на Осемдесет и четвърта улица, известна като връх Том. От същото място през летата на 1843 и 1844 г. Едгар Алан По с часове е съзерцавал река Хъдсън. Куин знаеше тази подробност, защото много се интересуваше от такива неща. Както ще се окаже впоследствие, и той бе прекарвал часове на същото място.

Сега вече малко се опасяваше от това, което му предстоеше. Обиколи скалата два-три пъти, но не успя да привлече вниманието на Стилман. Затова седна до стареца и каза „здравейте“. Невероятно, но Стилман пак не го позна. Куин му се представяше за трети път и всеки път той го гледаше като напълно непознат. Куин не можеше да реши дали това е хубаво или лошо. Ако Стилман се преструва, тогава трябва да е най-добрият актьор в света. Защото всеки път Куин му се появяваше най-неочаквано и въпреки това Стилман дори и не мигваше. От друга страна, ако Стилман наистина не го разпознаваше, тогава какво означава това? Възможно ли е човек да бъде толкова сляп за нещата, които вижда?

Старецът го попита кой е.

— Казвам се Питър Стилман — каза му Куин.

— Но това е моето име — отвърна му Стилман. — Аз съм Питър Стилман.

— Аз съм другият Питър Стилман — каза му Куин.

— Искате да кажете, моят син. Това е напълно възможно. Вие много приличате на него. Разбира се, Питър е светъл, а вие сте тъмен. И чернокос. Но хората се променят, нали? В един миг сме едни, в следващия — други.

— Точно така.

— Често съм си мислил за теб, Питър. Много пъти съм си казвал: „Какво ли прави Питър?“

— Сега съм много по-добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. Веднъж някой ми каза, че си бил умрял. Това ужасно ме натъжи.

— Не, напълно се възстанових.

— О, виждам. Здрав и читав. И толкова добре говориш.

— На „ти“ съм с всички думи, дори с онези, с които повечето хора срещат трудност. Всичките мога да ги произнасям.

— Гордея се с теб, Питър.

— На теб го дължа.

— Децата са голяма утеха. Винаги съм го казвал. С нищо друго не могат да се сравняват.

— Сигурно е така.

— Що се отнася до мен, аз си имам своите добри и лоши дни. Когато дойдат лошите, мисля си за отминалите добри. Паметта е голяма утеха, Питър. Най-доброто нещо след смъртта.

— Безспорно.

— Разбира се, ние трябва да живеем и в настоящето. Ето, в момента аз се намирам в Ню Йорк. Утре мога да бъда другаде. Много пътувам, нали виждаш. Днес съм тук, утре ме няма. Това е част от работата ми.

— Сигурно е много интересна.

— Да. Умът ми е винаги зает с нещо.

— Това е хубаво.

— Годинките обаче ми тежат, няма какво да се лъжем. И все пак има толкова неща, за които да сме благодарни. Времето ни кара да остаряваме, но освен това ни дава деня и нощта. А когато умрем, винаги идва някой друг да ни смени, винаги идва някой на наше място.

— Всички остаряваме.

— Като остарееш, може би и ти ще имаш син да те утешава на старини.

— Дано.

— Дано бъдеш и ти щастливец като мен. Помни, Питър, децата са голяма утеха.

— Няма да забравя.

— Помни още, че не бива да поставяш всичките си яйца в една кошница. И обратното, недей да броиш пиленцата, преди да са се излюпили.

— Няма.

— И още нещо: никога не говори неверни неща.

— Няма.

— Лъжата е лошо нещо. Кара те да съжаляваш, че си се родил. А да не се родиш е проклятие. Осъден си да живееш извън времето. А когато живееш извън времето, няма ден, няма нощ. Тогава и да умреш не можеш.

— Разбирам.

— Една лъжа никога не може да се поправи. Дори истината не стига за това. Аз съм баща и повече ги разбирам тези работи. Спомни си какво се случи с бащата на нашата страна. Отсякъл една череша и казал на баща си: „Не мога да лъжа“. Друг път хвърлил монета в реката. Тези две случки са сред най-важните събития в историята на Америка. Джордж Уошингтън отсякъл дървото, а после хвърлил парите. Разбираш ли? С което ни е казал нещо много съществено. А именно че парите не растат по дърветата. Ето, това е направило нашата страна велика, Питър. И затова сега портретът на Джордж Уошингтън е върху всеки долар. Не е малко.

— Съгласен съм.

— Разбира се, жалко за дървото. Защото това дърво е било Дървото на живота и то щеше да ни направи безсмъртни. А сега посрещаме смъртта с разтворени обятия, особено когато остареем. Но бащата на нашата страна е знаел какво върши. Другояче не е могъл да постъпи. И оттам идва фразата: „Животът е компот от череши“. Ако дървото бе останало, щяхме да се радваме на вечен живот.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— В главата си имам много такива идеи. Умът ми винаги работи, никога не спира. Ти от малък си беше умен, Питър, радвам се, че разбираш.

— Всичко ми е ясно.

— Един баща е длъжен да предаде на сина си уроците, които сам е научил в този свят. Така познанието се предава от поколение на поколение и ние помъдряваме.

— Няма да забравя думите ти.

— Сега вече, Питър, ще мога да умра щастлив.

— Радвам се.

— Но не бива нищо да забравяш.

— Няма татко, обещавам.

На следващата сутрин Куин застана пред хотела в обичайния час. Времето най-сетне се бе променило. След две седмици сияйно небе сега заръмя над Ню Йорк и улиците се изпълниха със звука на мокри, свистящи гуми. Куин остана на пейката в продължение на цял час, скрит под един черен чадър в очакване на Стилман, който трябваше да се появи всеки момент. Бавно изяде кифлата си, изпи кафето си, прочете описанието на загубата, която бе претърпял любимият му бейзболен отбор в събота, но старецът не се появяваше и не се появяваше. Търпение, окуражи се той, и взе да изчита и останалата част от вестника. Изминаха четирийсет минути. Бе стигнал вече до финансовите страници и тъкмо се канеше да прочете анализа на едно уедрено предприятие, когато изведнъж дъждът се усили. Стана неохотно от пейката и се скри в един вход от другата страна на улицата, точно срещу хотела. Стоя там с прогизналите си обувки цял час и половина. Дали пък Стилман не се е разболял, помисли си той. Куин се опита да си го представи в леглото трескав и потен. А може би старецът е умрял през нощта и още не са открили тялото му. Случват се такива неща, каза си.

Днес трябваше да бъде един съдбовен ден и Куин най-добросъвестно си бе направил план за него. А сега целият му труд щеше да отиде напразно. Ядоса се, че сам не бе предвидил тази възможност.

Продължаваше да се колебае. Стоеше под чадъра си и наблюдаваше как малките фини капки дъжд се стичат по различни повърхности. Към единайсет часа в главата му взе да се оформя ново решение. След още половин час прекоси улицата, извървя около четирийсет крачки надолу по пресечката и влезе в хотела на Стилман. Лъхна го смрад на цигари и на препарат против хлебарки. Няколко от обитателите се бяха проснали в оранжевите пластмасови столове във фоайето, вероятно защото навън валеше и нямаше къде да скитосват. Мястото изглеждаше безутешно, преизподня на замрели мисли.

Висок негър седеше на регистрацията с навити ръкави. Беше подпрял главата си в едната ръка, а с другата прелистваше вестник, като почти не се спираше да прочете и дума. Виждаше се, че му е писнало.

— Може ли да оставя бележка за един от гостите на хотела? — попита Куин.

Мъжът лениво го изгледа, сякаш искаше да му каже с поглед да се изпарява.

— Бих искал да оставя бележка за един от вашите гости — повтори му Куин.

— Тук гости няма — отвърна му мъжът. — Ние ги наричаме посетители.

— Добре тогава, за един от вашите посетители. Искам да оставя бележка.

— И за кого по-точно, братче?

— Стилман. Питър Стилман.

Мъжът се престори, че мисли, после поклати глава.

— Не. Такъв тук няма.

— Имате ли книга, в която вписвате имената на вашите посетители?

— Да. Книга имаме, но тя е в сейфа.

— В сейфа ли? Но за какво говорите?

— Говоря за книгата, братче. Шефът винаги я държи под ключ в сейфа.

— И вие знаете ли комбинацията?

— Съжалявам. Само шефът я знае.

Куин въздъхна, бръкна в джоба си и извади една банкнота от пет долара. Плесна я пред негъра, но задържа ръката си отгоре.

— И сигурно нямате втори екземпляр от книгата, нали? — попита той.

— Може и да има — отвърна му мъжът. — Трябва да погледна в канцеларията.

Човекът вдигна вестника, който лежеше пред него. Отдолу беше книгата.

— Голям късмет извадих — каза Куин и вдигна дланта си от банкнотата.

— И аз — отвърна му мъжът, придърпа банкнотата, като я плъзна до ръба на дървения плот и тайно я пъхна в джоба си.

— Как викаш, че се казвал приятелят ти?

— Стилман. Възрастен човек с бяла коса.

— Оня с балтона?

— Същият.

— Ние му викаме „професора“.

— За същия става дума. В коя стая е? Дойде преди две седмици.

Негърът отвори дневника, заобръща страниците и проточи пръст по колоната от имена и числа.

— Стилман — каза той. — Стая 303. Но вече го няма.

— Какво?

— Напуснал е.

— Какво говорите?

— Слушай, братче, казвам ти какво пише тук. Снощи Стилман е напуснал хотела. Тръгнал си е.

— Това е невъзможно.

— Ти си говори квото си щеш, аз ти казвам к’во пише тук черно на бяло.

— Оставил ли е някакъв адрес?

— Майтапиш ли се?

— По кое време си е тръгнал?

— Трябва да питаш Луи, нощния пазач. Той идва към осем.

— Може ли да видя стаята?

— Съжалявам. Дадох я. Човекът е вече горе и спи.

— Как изглежда?

— Много искаш да знаеш за пет долара.

— Добре де — каза му Куин и отчаяно махна с ръка. — Карай!

 

 

Върна се в апартамента си целият прогизнал. Беше станал вир-вода въпреки чадъра. Край на предназначението му, каза си той наум. Край на значението на думите. Ядосано хвърли чадъра на пода в хола. Свали сакото си и го метна срещу стената. Навсякъде се разхвърчаха дъждовни пръски.

Обади се на Вирджиния Стилман. Беше толкова объркан, че не знаеше какво друго да направи. В момента, в който тя вдигна слушалката, му се прииска да затвори.

— Изгубих го — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Снощи е напуснал хотела. Не знам къде е.

— Пол, това ме плаши.

— Обаждал ли се е?

— Не зная. Възможно е, но не съм сигурна.

— Какво означава това?

— Тази сутрин, докато се къпех, телефонът иззвъня и Питър го вдигна. Не иска да ми каже с кого е разговарял. Влезе в стаята си, спусна щорите и отказа да говори.

— Но това го е правил и друг път, нали?

— Да. Затова не съм сигурна. Във всеки случай подобно нещо отдавна не се е случвало.

— Лошо.

— Страх ме е.

— Не се притеснявайте. Имам няколко идеи. Веднага се залавям с тях.

— Как да ви открия?

— Ще ви се обаждам на всеки два часа, независимо къде съм.

— Обещавате ли?

— Да, обещавам.

— Толкова се страхувам, че не мога да си намеря място.

— Аз съм виновен. Направих глупава грешка. Наистина съжалявам.

— Не, не ви обвинявам. Никой не може да следи човек двайсет и четири часа в денонощието. Това е невъзможно. Освен ако влезете под кожата му.

— Точно това смятах, че съм направил.

— Късно ли е да се намери?

— Не. Време има. Не се тревожете.

— Ще се опитам.

— Добре. Аз ще се обаждам.

— На два часа ли?

— На два часа.

Добре се справи с разговора. Бе успял да успокои Вирджиния Стилман. Чак не му се вярваше, но тя като че ли му имаше доверие. Не че това щеше да му помогне. Истината е, че той я бе излъгал. Нямаше никакви идеи. Нито една.