Пол Остър
Нюйоркска трилогия (6)

6

Куин прекара следващата сутрин в библиотеката на Колумбийския университет. Искаше да се запознае с книгата на Стилман. Пристигна рано. Беше първи и щом вратите се отвориха, тишината на мраморните зали го успокои, като че ли бе влязъл в някаква крипта на забвението. Показа университетската си карта на дремещия пазач, взе книгата от рафта и се върна на третия етаж. Настани се в кожено кресло в една от стаите за пушачи. Слънчевата майска утрин надничаше през прозореца и го приканваше да поскита безцелно навън, но Куин бързо се пребори с изкушението. Завъртя креслото така, че да бъде с гръб към прозореца, и отвори книгата.

„Градината и Кулата: Ранни представи за Новия свят“. Книгата бе разделена на две приблизително равни по обем части. „Митът за рая“ и „Митът за Вавилон“. Първата част се занимаваше с откритията на пътешествениците от Колумб до сър Рали. Тезата на Стилман гласеше, че първите откриватели, стигнали до бреговете на Америка, са вярвали, че по случайност са открили Рая, една втора Едемска градина. В записките си за своето трето пътуване например Колумб пише: „Вярвам, че Раят на земята се намира тук и никой не би могъл да влезе в него, ако Бог не е решил така.“ А що се отнася до хората на тази земя, още през 1505 г. Питър Мартър пише: „Те като че ли населяват онзи златен свят, за който старите автори пишат толкова много, където хората живеят в простота и непорочност, без насилието на закона, без свади, без съдии, без клевети, доволни да бъдат в хармония с природата.“ Или както ще напише вездесъщият Монтен след още половин век: „По мое мнение онова, което наистина виждаме в тези народи, не само надминава всички обрисувани от поетите картини на Златния век и всички техни хрумвания, олицетворяващи блаженството, очаквано от човечеството, но и идеята, и копнежа на самата философия.“ Според Стилман, откриването на Новия свят дава тласък на учението на мислителите-утописти, както и нова надежда за постижимото съвършенство на човешкия живот — от книгата на Томас Мор, написана през 1516 г., до пророчеството на Херонимо де Мендиета, няколко години по-късно, че Америка ще се превърне в идеалната теократична държава, един истински Божи град.

Съществува обаче и коренно противоположно мнение. Докато едни гледат на индианците като на същества, обитаващи свят на предгреховна невинност, други са категорични в оценката си, че те са чисто и просто диваци, зверове и дяволи в човешки образ. Откриването на канибали по Карибското крайбрежие затвърдява още повече това мнение. Испанците дори са го използвали като оправдание за безмилостната експлоатация на туземците, която, разбира се, те провеждали единствено за собствените си меркантилни цели. Защото, когато не считаш някого за човешко създание, тогава не съществуват и морални задръжки в поведението ти към него. Едва през 1537 г. Павел III издава папска була, в която индианците се признават за истински човешки същества, притежаващи души. Независимо от това споровете по въпроса не стихват още няколко стотици години, като кулминират, от една страна, в идеята за „благородния дивак“ на Лок и Русо, която поставя теоретичните основи на демокрацията в независима Америка, и от друга — в кампанията за изтребване на индианците и в непоклатимото убеждение, че единственият добър индианец е мъртвият индианец.

Втората част на книгата започва с едно ново изследване върху грехопадението. Облягайки се предимно на Милтън и неговото описание в „Изгубеният рай“, изразяващо ортодоксалното становище на пуританите, Стилман твърди, че едва след грехопадението започва човешкият живот такъв, какъвто го познаваме. Защото в Райската градина не съществува злото, но не съществува и доброто. Както самият Милтън казва в „Ареопагитика“: „От кората на една вкусена ябълка в света са се пръкнали и доброто, и злото, като свързани, но раздвоени близнаци.“ Коментарът на Стилман върху това изречение е изключително подробен. С много остро око за възможността от каламбури и игра на думи той посочва как думата „вкусвам“ всъщност се свързва с латинската „sapere“, която означава и „вкусвам“, и „зная“ и следователно съдържа подсъзнателна отпратка към дървото на познанието: ябълковото дърво, което дарява света с познанието, тоест запознава го с доброто и злото. Стилман говори още и за парадокса на думата, която предхожда „близнаци“, защото в оригиналния текст тя е една и означава едновременно „свързвам“ и „раздвоявам“, като по този начин олицетворява две равностойни и противоположни значения, което пък на свой ред въплъщава схващането за езика, присъстващо, според Стилман, в цялото творчество на Милтън. В „Изгубеният рай“ например всяка ключова дума има по две значения — едното ни отпраща във времето преди грехопадението, а другото — след грехопадението. За да илюстрира това свое твърдение, Стилман подбира няколко от въпросните думи — зловещ, змия, вкусен — и показва как употребата им преди грехопадението е освободена от всякакъв морален смисъл, докато употребата им след грехопадението вече е нюансирана, допълнително обременена с познанието за злото. Единствената задача на Адам в Райската градина е била да изобрети езика, да даде на всяко същество и на всяко нещо име. В това състояние на невинност езикът му е отразил самия живец на света. Думите му не са били просто принадени добавки към нещата, които е виждал, а са разкривали същността им, буквално са ги разбудили за живот. Нещото и неговото име са станали взаимозаменяеми. След грехопадението това вече не било така. Имената се откъснали от нещата; думите се превърнали в мъгляви знаци; езикът се откъснал от Бога. Следователно историята в Райската градина не само свидетелства за грехопадението на човека, но и за падението на езика.

По-нататък в книгата „Битие“ се разказва и още една история, свързана с езика. Според Стилман, епизодът с Вавилонската кула повтаря дословно случката в Градината — само дето е по-подробен, обобщен и разширен така, че посланието, което носи, да важи за цялото човечество. Тази история придобива наистина особено значение, като вземем предвид мястото й в книгата: глава единайсета от книгата „Битие“, стихове от първи до девети. Това е последният епизод от библейската праистория. След него Старият завет се превръща предимно в летопис на евреите. С други думи, Вавилонската кула представлява последното изображение преди началото на Новия свят.

Коментарите на Стилман заемат много страници. Започва с исторически преглед на различните тенденции в тълкуването на историята, допълнително усложнени от всевъзможни грешки в прочита, възникнали в определени периоди, и свършва с пространен каталог на всички легенди от Агадах (компендиум на равинските интерпретации). Общоприето е да се смята, пише Стилман, че Кулата е била построена през 1996 година след сътворението, само някакви си триста и четирийсет години след Потопа, „преди да се пръснем по лицето на цялата земя“. Божието наказание е дошло в отговор на това пожелание, което си противоречи със заповедта, явяваща се по-напред в „Битие“: „Плодете се и се множете, и пълнете земята, и я владейте“. Следователно, като разрушава Кулата, Бог осъжда човека да се подчинява на тази повеля. Според друг прочит обаче Кулата се явява предизвикателство срещу Бога. Нимрод, първият владетел на света, се сочи като неин архитект: Вавилонската кула трябвало да се превърне в светилище, което да символизира всеобхватността на неговата власт. Това е Прометеевото тълкуване на историята и то се доказва от фразата: „Да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име.“ Изграждането на Кулата се превърнало в мания, във всеобща страст за човечеството, в крайна сметка по-важна и от самия живот. Тухлите станали по-ценни от хората. Жените не спирали да работят, дори когато трябвало да раждат; завивали на бърза ръка новороденото в престилката си и продължавали. По всичко личи, че в строежа са участвали три различни групи хора: онези, чиято цел е била да отидат в Рая, онези, чиято цел е била да се възправят срещу Бога, и онези, които са предпочитали да тачат идоли. Но в усилията си те били напълно сплотени — „По цялата земя имаше един език и един говор“ — но латентната сила на едно обединено човечество не била по вкуса на Бога. „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“ Тази реч е съзнателно повторение на думите, с които Бог изгонва Адам и Ева от Рая: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина…“ Според друго тълкуване пък целта на историята с Вавилонската кула е просто да разкаже за голямото различие между народи и езици. Защото, ако всички хора са потомци на Ной и неговите синове, тогава как така са се получили огромните различия в културите? Друго, но подобно на това тълкуване поддържа твърдението, че историята с Вавилонската кула всъщност обяснява съществуването на езичеството и идолопоклонничеството, защото преди нея всички хора са били представяни като монотеисти в своите вярвания. Що се отнася до самата Кула, според легендата една трета от нея е потънала в земята, една трета е изгоряла и една трета е останала да стърчи. Бог я е атакувал по два начина, за да е сигурен, че разрушаването й ще се схване от хората именно като Божие наказание, а не като някаква случайност. И все пак останалата да стърчи част била толкова висока, че от върха й едно палмово дърво изглеждало като скакалец. Разправяло се също така, че човек трябвало да върви цели три дни, преди да излезе от сянката на Кулата. И най-накрая — Стилман бе отделил доста място на тази легенда, — говорело се, че който погледнел развалините на Кулата, забравял всичко, което знаел.

Куин не можеше да реши какво общо има всичко това с Новия свят. Но разгръщайки следващата глава на книгата, видя, че Стилман най-неочаквано се е прехвърлил на друга тема — живота на Хенри Дарк, бостънски свещеник, който бил роден в Лондон през 1649 г., в деня на екзекуцията на Чарлс I. Пристигнал в Америка през 1675 г. и умрял по време на пожар в Кеймбридж, Масачусетс, през 1691 г.

Според Стилман, още съвсем млад Хенри Дарк е бил частен секретар на Джон Милтън — от 1669 г. до смъртта на поета, пет години по-късно. Куин много се озадачил, защото бил чел някъде, че слепият Милтън е диктувал произведенията си на една от своите дъщери. Дарк, както ставало известно от книгата, бил фанатичен пуритан, студент по теология и ревностен почитател на творчеството на Милтън. На един вечерен прием случайно срещнал своя идол и получил покана да го посети през следващата седмица. Това довело и до други посещения, докато в крайна сметка Милтън започнал да поверява на Дарк най-различни дребни задачи: да записва диктовките му, да го съпровожда по лондонските улици, да му чете от стари книги. В едно писмо от 1672 г., което Дарк пише до сестра си в Бостън, той споменава за дългите си беседи с Милтън върху някои спорни моменти в тълкуването на Библията. Когато Милтън умира, Дарк бил направо неутешим. След шест месеца решава, че без Милтън Англия е само една пустиня, страна, която не може да му предложи нищо повече, и затова емигрира в Америка. Пристига в Бостън през лятото на 1675 г.

Малко се знае за първите му години в Новия свят. Стилман прави предположение, че може би е заминал на запад към все още незаселените земи, но конкретни доказателства за подобно твърдение липсват. От друга страна, от писанията на Дарк личи, че добре познава индианските обичаи, което е накарало Стилман да предположи, че по всяка вероятност Дарк е живял сред някое от тези племена за известен период. Както и да е, до 1682 г. липсват всякакви данни за Дарк. През същата година обаче името му се появява в бостънския брачен регистър като младоженец, взел за съпруга някоя си Люси Фитс. След две години той вече оглавява малко пуританско паство в покрайнините на града. На съпружеската двойка се раждат няколко деца, ала всички те умират невръстни. Изключение прави един син на име Джон, роден през 1686 г., който оцелява. Но през 1691 г. момчето загива при нещастен случай — пада от един прозорец на втория етаж. Месец по-късно в къщата избухва пожар, в който намират смъртта си както Дарк, така и съпругата му.

Едва ли някой щеше да си спомня нещо за Хенри Дарк, ако не беше един негов памфлет, публикуван през 1690 г. под наслов „Новият Вавилон“. Според Стилман, това произведение от шейсет и четири страници представлява най-вдъхновеното описание на Новия континент от онова време. Ако Дарк не бе умрял толкова скоро след неговото появяване, ефектът би бил далеч по-голям. Но както впоследствие се оказало, повечето от съществуващите екземпляри от въпросния памфлет били унищожени от пожара, в който загинал и самият Дарк. Стилман успял да открие само един, и то съвсем случайно, на тавана в родната си къща в Кеймбридж. След години на упорито издирване стигнал до заключението, че притежава единствения оцелял екземпляр от този памфлет.

„Новият Вавилон“, написан в типичната дръзка милтъновска проза, разказва за изграждането на рая в Америка. За разлика от други писатели, заели се със същата тема, Дарк твърди, че раят не е място, което може да бъде открито. Няма карти, които ще отведат човека до него, няма навигационни уреди, с които да се доплава до неговите брегове. Според Дарк съществуването на това място е иманентно, то е вътре в самия човек: идеята за отвъдното, която всеки сам може един ден да превърне в действителност тук и сега. Защото утопията не съществува никъде — нито дори, както Дарк сам обяснява, в света на самата дума. Човек може да съгради това обетовано място само с помощта на двете си ръце.

Дарк стига до тези заключения, изхождайки от факта, че историята с Вавилонската кула е едно пророчество. Използва тълкуването на Милтън за грехопадението, и верен на своя учител, придава изключителна важност на ролята на езика. Но освен това доразвива идеите на поета. Щом падението на човека води до падение и на езика, значи съвсем естествено е да приемем, че е възможно да се поправи грехопадението и последиците от него, като поправим падението на езика, тоест като се опитаме да пресъздадем езика, който се е говорел в Едем. Ако човек успее да се научи да говори онзи изначален език на невинността, с негова помощ ще успее да възстанови и онова изначално състояние на невинност у себе си. Достатъчно е да се обърнем към примера, който ни е оставил Христос, твърди Дарк, за да се уверим, че това е така. Нима Христос не е бил човек, същество от плът и кръв? Нима Христос не е говорил езика отпреди грехопадението? Във „Възвърнатият рай“ на Милтън Сатаната говори с „двусмислици измамни“, докато „Делата на Христа едно са с неговите думи, думите му/ Едно са с вестта на сърцето му голямо, а сърцето му/ То носи доброта, и велемъдрие, и правда.“ И ако Бог не бе „изпроводил своя жив Оракул/ В Света последната му воля да вестява/ И Духът на Истината вред да всява/ В благочестивите Сърца да бди кат негов часовой Оракул/ Та щях ли Истината аз самият да прозра?“ Та нали именно заради Христос грехопадението в крайна сметка завършва така щастливо, като се превръща във felix culpa, както повелява и самото учение. Следователно, твърди Дарк, съвсем възможно е човек да проговори изначалния език на невинността и да възвърне, цяла и непоклатима, истината в себе си.

Като изхожда от историята за Вавилонската кула, Дарк доразвива първоначалния си замисъл и дава простор на собствените си пророчества. Цитирайки втория стих от единайсета глава на „Битие“ — „Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ — Дарк твърди, че това пътуване доказва, че човешкият живот и цивилизация се придвижват на запад. Ето, и градът Вавилон, който се е намирал в Месопотамия, е много по̀ на изток от юдейските земи. Ако въобще Вавилон се намира на запад от нещо, то това нещо е Едем, началното обиталище на човечеството. Следователно заръката, която човек е получил от Бога, да се пръсне по лицето на цялата земя, да се плоди… и да пълни земята, не би могла да го отведе никъде другаде, освен на запад. А каква по-западна точка в целия християнски свят, пита Дарк, освен Америка? Движението на английските заселници, поели към Новия свят, следователно може да се възприеме като осъществяване на една древна повеля. Америка е последният етап в този процес. Щом континентът се напълни, ще дойде моментът за промяна в съдбата на човечеството. Тогава и последната пречка за изграждането на Вавилон, а именно че човек трябва да напълни земята, ще отпадне. И тогава отново ще бъде възможно по цялата земя да има един език и един говор. А ако това стане, раят няма да закъснее.

И точно както Вавилонската кула е била построена триста и четирийсет години след Потопа, точно триста и четирийсет години след пристигането на „Мейфлауър“ в Плимут, и тази заповед ще бъде изпълнена, предсказва Дарк. Защото няма съмнение, че пуританите, новият избран народ на Господа, държат съдбините на човечеството в свои ръце. За разлика от юдеите, които измениха на Бога, като отказаха да приемат неговия син, тези английски преселници ще напишат последната глава от историята, преди най-накрая небето и земята да се съединят. Подобно на Ной и неговия ковчег, те са преплавали огромния океански потоп, за да изпълнят свещената си мисия.

Триста и четирийсет години, според изчисленията на Дарк, означава, че през 1960 г. първата част от работата на преселниците ще бъде свършена. Тогава основите вече ще бъдат положени за истинската работа, която предстои: изграждането на новия Вавилон. Дарк пише, че вече вижда окуражителни признаци за това в самия град Бостън, защото там, за разлика от много други места в света, главният строителен материал са тухлите — а както е уточнено в трети стих на единайсета глава от „Битие“, те са материалът, от който е издигната Вавилонската кула. През 1960 г., заявява той уверено, ще започне строежът на новия Вавилон и той ще се възправи в небесата — символ на възкресението на човешкия дух. И тогава историята ще бъде написана отзад напред. Падналите ще се изправят, сломените ще се обнадеждят. Веднъж завършена, Кулата ще бъде достатъчно голяма, за да приюти всеки поселник на Новия свят. Ще има стая за всеки човек, а влезе ли в стаята си, той ще забрави всичко, което е знаел. След четирийсет дни и четирийсет нощи ще стане вече нов човек, ще говори езика на Бога и ще бъде готов да обитава втория и вечен рай.

Така завършва резюмето на Стилман върху памфлета на Хенри Дарк, с дата 20 декември 1690 г. — седемдесетата годишнина от акостирането на „Мейфлауър“.

Куин въздъхна и затвори книгата. Читалнята беше празна. Той се наведе напред, подпря глава в ръцете си и затвори очи. „Хиляда деветстотин и шейсета“, каза той на глас. Опита да си представи как е изглеждал Хенри Дарк, но пред очите му не изплува никакъв образ. Виждаше само огън, клада от горящи книги. Изгуби нишката на мисълта си, не се сещаше дори накъде трябваше да го отведе тя, но най-ненадейно си спомни, че 1960 е годината, в която Стилман бе затворил сина си.

Отвори червената тетрадка и я сложи в скута си. Приготви се да пише, но изведнъж реши, че за днес му стига. Затвори тетрадката, стана от креслото и върна книгата на Стилман. Слезе по стълбите, запали си цигара, напусна библиотеката и се гмурна в майския следобед.