Пол Остър
Нюйоркска трилогия (16)

2

Истината е далеч по-проста, отколкото бих искал. Че обичах Фаншо, че той беше най-близкият ми приятел, че го познавах по-добре от всеки друг — това са факти и каквото и да кажа, не мога да ги променя. Но това е само началото и в усилията да си възстановя нещата такива, каквито бяха всъщност, сега виждам, че аз съм странял от Фаншо, че една част от мен винаги му се е противопоставяла. Особено когато пораснахме, мисля, че никога не съм се отпускал докрай в негово присъствие. Завист е доста силна дума за онова, което се опитвам да опиша, и затова предпочитам да го нарека подозрение, потайно усещане, че Фаншо някак си винаги ме е превъзхождал. Навремето това ми убягваше, пък и ми липсваше конкретен повод, за който да се хвана. И все пак у мен остана чувството, че в него има повече вродена доброта, отколкото у другите хора, че някакъв неутолим огън поддържа живота му, че той е по-верен на себе си, отколкото аз съм способен да бъда.

Още в началото неговото влияние беше неоспоримо. То се усещаше дори в най-дребните неща. Ако Фаншо преместеше катарамата на колана си отстрани, аз веднага поставях собствената си в същото положение. Ако Фаншо излезеше да играе с черни гуменки, още на следващия път, когато излизах с мама на пазар, аз започвах да мрънкам за черни гуменки. Ако видех, че Фаншо носи в училище „Робинзон Крузо“, още същата вечер се прибирах вкъщи и започвах да чета „Робинзон Крузо“. И не бях единственият, който постъпваше така, но може би бях най-преданият, онзи, който най-всеотдайно се бе поддал на влиянието, което той имаше над всички нас. Самият Фаншо обаче не съзнаваше това свое влияние и несъмнено именно затова продължаваше да ни държи във властта си. Беше съвършено безразличен към вниманието, с което го обграждахме, спокойно си гледаше заниманията и никога не използваше надмощието си, за да манипулира другите. Никога не участваше в нашите лудории; не правеше пакости; не спореше с учителите. Но на него никой не му се сърдеше за това. Фаншо странеше от нас, но в същото време той ни сближаваше; към него се обръщахме, когато трябваше да разрешим споровете си, защото изцяло разчитахме на справедливостта му при изглаждане на дребнавите си противоречия. У Фаншо имаше нещо толкова привлекателно, че на човек му се искаше винаги да бъде край него, да живее в неговия свят и да му подражава. Той, разбира се, беше винаги на разположение и винаги недостижим. Усещаше се, че у него има една съкровена сърцевина, в която никой не можеше да проникне; един загадъчен център на потайността. Да му подражаваш, бе все едно да станеш участник в тази мистерия, но и да проумееш, че никога няма да го опознаеш.

Говоря за нашето най-ранно детство — когато бяхме пет, шест, седемгодишни. Голяма част от всичко това е вече дълбоко заровена и аз зная, че дори споменът за нея може да е неверен. Но няма да сгреша, ако кажа, че все още пазя сиянието на онези дни в себе си и още тая старото усещане за тях. Едва ли тези чувства са лъжливи. В крайна сметка каквото и да се бе случило с Фаншо, мисля, че неговото начало трябва да се търси именно в онези времена. Той доста бързо се формира като личност и когато започнахме училище, вече правеше впечатление с присъствието си. Фаншо представляваше ярка индивидуалност, докато ние, останалите, бяхме още неоформени същества, измъчвани от вечно безпокойство, които слепешката прегазваха от миг в миг. Не искам да кажа, че ни бе изпреварил в растежа си — никога не е изглеждал по-голям от нас — а че още преди да възмъжее, бе намерил своята идентичност. Поради една или друга причина той никога не стана жертва на катаклизмите, които раздрусаха останалите. Неговите драми бяха от различен порядък — по-вътрешни и без съмнение по-бурни, — но без онези резки промени, които сякаш бележеха живота на другите.

Особено добре си спомням един случай. Става въпрос за рожден ден, на който бяхме поканени и двамата с Фаншо. Беше още в първи или втори клас, тоест в самото начало на периода, за който мога да твърдя, че си спомням конкретни неща. Беше един съботен следобед през пролетта. Тръгнахме за рождения ден с наш приятел на име Денис Уолдън. Животът на Денис беше доста тежък. Имаше безброй братя и сестри, майка му беше алкохоличка, а баща му се съсипваше от работа. Бях им гостувал два или три пъти — голям, мрачен, неугледен дом — и си спомням, че много се уплаших от майка му, която ми заприлича на вещица от страшна приказка. Прекарваше деня зад заключената врата на собствената си стая, винаги по пеньоар, а бледото й лице — кошмар от бръчки — току се подаваше иззад вратата, за да изкрещи нещо към свитата малчугани. В деня на празненството двамата с Фаншо се бяхме натоварили с подаръци за рожденика, всичките опаковани в разноцветни хартии и вързани с панделки. Денис обаче не носеше нищо и, естествено, чувстваше се неловко. Спомням си, че се опитах да го утеша с няколко любезни фрази от рода на: това няма значение, никой не обръща внимание на тези работи, в бъркотията никой няма да забележи. Но те не помогнаха на Денис и Фаншо веднага го разбра. Без обяснение той се обърна към Денис и му връчи собствения си подарък. Ето, каза му той, вземи. Аз ще се извиня, че съм забравил моя у дома. Първата ми мисъл беше, че Денис ще откаже да приеме този жест, че ще се обиди от постъпката на Фаншо. Но не излязох прав. Той се поколеба за миг, стъписан от този неочакван обрат на съдбата, после кимна, сякаш вникнал в мъдростта на приятеля си. Това не беше акт на подаяние, а на справедливост и именно затова Денис можа да го приеме, без да се почувства унижен. Бе съумял да превърне снизхождението в безпристрастна правота. И го бе направил като с магическа пръчка — съчетание от безцеремонна и безкомпромисна убеденост, нещо, в което друг, освен Фаншо, не би успял.

След рождения ден отидох на гости у Фаншо. Майка му беше там — седеше в кухнята, попита ни как сме прекарали и дали рожденикът е харесал подаръка, който му е избрала. Още преди Фаншо да си отвори устата, аз на един дъх й разказах за неговата щедрост. Нямах намерение да го наклеветя, просто не успях да се сдържа. Жестът на Фаншо бе открил пред очите ми нов, неподозиран свят: а именно че човек може да попие, да усети чувствата на другите така издълбоко, че собствените му да изгубят значение. Това бе първият високо морален акт, на който бях станал жив свидетел, и затова не ми се говореше за нищо друго. Майката на Фаншо обаче не беше толкова въодушевена от постъпката му. Да, каза тя, това бил похвален и щедър жест, но неправилен. Подаръкът бил платен от нейните пари и давайки го на друг, Фаншо се е показал нелюбезен към домакина си, като се е появил без подарък, а това засягало и нея, тъй като тя все още носела отговорност за неговите постъпки. Фаншо я изслуша внимателно, ала не отвърна. Тя спря да говори, изчаквайки го, но той продължи да мълчи. Тогава го попита дали я е разбрал. Той каза „да“. И може би всичко щеше да свърши дотук, ако след кратка пауза Фаншо не бе добавил, че все пак смята, че е прав. За него нямало значение какво мисли тя: при друг подобен случай пак би постъпил така. След тази размяна на реплики последва малка сценка. Мисис Фаншо се ядоса на твърдоглавието му, но Фаншо си остана на своето и не отстъпи нито педя под огъня на нейните упреци. Най-накрая тя му заповяда да се качи в стаята си, а мен помоли да си вървя. Бях ужасен от нейната несправедливост, но когато се опитах да го защитя, Фаншо ми даде знак да се оттегля. Вместо да продължи да протестира, той предпочете да приеме мълчаливо наказанието си и да изчезне в своята стая.

Тази случка разкрива Фаншо в най-чистия му вид: спонтанна доброта, непоколебимост в правотата на онова, което върши, и мълчаливо, почти пасивно приемане на последствията. Независимо от всеотдайността на постъпките му, той винаги се държеше резервирано. И именно това качество често ме изумяваше и отчуждаваше от него. Бях се сближил толкова много с него, така силно се възхищавах от него, така отчаяно се мъчех да бъда като него, а ето че идваше момент, в който най-неочаквано осъзнавах, че той не ми е близък, че затворен в себе си, той никога не може да откликне на нуждата ми от взаимност. Аз винаги исках повече от всичко, имах твърде много желания, бях прекалено обзет от непосредственото настояще, за да ми е безразлично какво става наоколо. За мен имаше значение да се представям блестящо, да правя добро впечатление на хората, показвайки безсмислените символи на моята амбиция: отлични бележки, предложения за стипендии, награди за… за каквото там ги присъждат. Фаншо стоеше настрана от всичко това, скътан в своя си ъгъл, той не обръщаше внимание на нищо. Когато се представяше добре, то беше неволно, без да иска, без да полага усилия, без да се натяга. Това негово отношение действаше изнервящо и ми трябваше много време, преди да осъзная, че всъщност онова, което Фаншо смяташе за добро, не съвпадаше непременно и с моите представи за добро.

Не искам обаче да преувеличавам. Въпреки че в крайна сметка ние с Фаншо се оказахме на различни позиции, онова, което си спомням най-живо от детството, е голямото ни приятелство. Живеехме един до друг и незаградените задни дворове на двете къщи, слети в обширна равна площ, покрита с чакъл и прах, ни създаваше илюзията, че принадлежим към един и същ дом. Майките ни бяха близки приятелки, бащите ни играеха заедно тенис, и двамата нямахме братя, с други думи — идеални условия, нищо не ни разделяше. Бяхме родени на седмица разстояние един от друг и като бебета заедно пълзяхме в тревата на четири крака и късахме цветчета. В един и същ ден се изправихме и проходихме. (Съществуват снимки в потвърждение на това.) После заедно се учехме да играем бейзбол и американски футбол в задния двор. Строяхме фортове, сражавахме се, измисляхме си нови светове в този заден двор, а още по-късно заедно вилнеехме из града, карахме колела или прекарвахме дълги следобеди в безкрайни разговори. Невъзможно е, мислех си, да се опознае човек по-добре. Майка ми си спомня, че сме били толкова привързани, та веднъж, още шестгодишни, сме отишли при нея да я питаме дали мъже могат да се женят един за друг. Искахме да живеем заедно и когато пораснем, а тогава си мислехме, че така правят само женените. Фаншо копнееше да стане астроном, а аз — ветеринарен лекар. Смятахме да си наемем голяма къща в провинцията — някъде, където небето ще бъде толкова тъмно нощем, че ще се виждат всички звезди, и където ще има много животни, за които да се грижа.

Сега, когато се връщам мислено назад, писателското поприще ми се струва съвсем естествено за Фаншо. Интензивният му вътрешен живот е търсел изява. Още в училище обичаше да съчинява къси разказчета, и, предполагам, на десет-единайсет години вече е гледал на себе си като на писател. В началото, разбира се, не е отдавал голямо значение на заниманието си. Едгар Алан По и Робърт Луис Стивънсън бяха неговите кумири и образци за подражание, а резултатът, естествено, се свеждаше до чисто момчешки измислици. „Една нощ през лето Господне хилядо седемстотин петдесет и първо, понесен от развилнялата се фъртуна, вървях към къщата на моите деди, когато пред мен изникна призрачна, мержелееща се в снега фигура.“ Този род писане — претрупано и претенциозно, с неочаквани обрати в сюжета. Спомням си, че в шести клас Фаншо написа кратък детективски роман от около петдесет страници и учителят го накара да го прочете пред целия клас на части — всеки ден по десет минути след часовете. Ние всички се гордеехме с Фаншо. Бяхме удивени и от артистичния начин, по който ни четеше откъсите, като променяше гласа си за репликите на всеки отделен герой. Вече съм забравил историята, но си спомням, че беше много заплетена, а развръзката зависеше от разпознаването на две двойки близнаци.

Фаншо обаче не беше от онези деца, които четат много. Повече го биваше в игрите, пък и бе всеобщ любимец, затова нямаше време да се уединява и затваря в себе си. През тези ранни години всички бяхме останали с впечатлението, че не съществува нещо, което да не умее да върши добре, или най-малкото по-добре от останалите. Той беше най-добрият бейзболист, най-добрият ученик и най-очарователният от всички нас. Само едно от тези неща би го превърнало в нещо по-специално — а трите в комбинация го правеха направо идол, дете, докоснато от Бога. Но макар и изключителен, той си остана един от нас. Фаншо не беше гениално дете, нито дете-чудо; нямаше някаква необикновена дарба, която да го отличава от връстниците. Беше съвършено нормално дете — но по-нормално, ако може така да се каже, повече в хармония със себе си, и по-идеално в своята неповторимост от нас, останалите.

Фаншо, когото аз познавах, не беше смелчага по рождение. Въпреки това понякога се шокирах от готовността, с която се хвърляше в опасни ситуации. Зад външното му спокойствие сякаш се криеше мрачна неизвестност, нещо, което непрекъснато го подтикваше да се изпробва, да рискува, да стига до крайности. Като момче обичаше да играе по строителни площадки, катереше се по стълби и скелета, минаваше по мостове от една-единствена дъска над пропасти, пълни с машини, торби с пясък и кал. Докато Фаншо бе зает с тези изпълнения, аз се мотаех наоколо, тихомълком го умолявах да престане, но не смеех да му извикам на глас от страх да не го сепна и той да падне отвисоко. С течение на времето тези негови подтици ставаха все по-неудържими. Фаншо взе да ми говори колко е важно „да вкусиш от живота“. Трябва да поставяш препятствия пред себе си, казваше той, да се стремиш към непознатото. Това искаше той, все повече и повече от това. Веднъж, бяхме почти петнайсетгодишни, когато ме склони да заминем двамата за Ню Йорк в края на седмицата — да се мотаем из улиците, да прекараме една нощ върху пейките на старата гара Пен Стейшън, да си поговорим със скитниците и да видим колко дълго можем да издържим без храна. Спомням си как в неделя сутринта в седем часа усетих, че съм пиян, и дълго повръщах върху тревата на Сентръл парк. За Фаншо това беше нещо важно — още една стъпка към самоопознаването, — но за мен се оказа само едно гадно, злополучно прегрешение, което не ми беше по вкуса. Въпреки всичко продължих да се мъкна по петите му, пиян и объркан свидетел, но не и участник в неговата авантюра, един малолетен Санчо, яхнал магарето, за да гледа как приятелят му непрекъснато влиза в бой със самия себе си.

Месец или два след въпросния уикенд Фаншо ме заведе в публичен дом в Ню Йорк (един негов приятел бе уредил посещението), където двамата загубихме девствеността си. Спомням си, че това се случи в малък апартамент някъде в северната част на Уест сайд, недалеч от реката — малка кухничка и плътно запердена спалня, разделени с прозрачна завеса. Там живееха две негърки — едната дебела и стара, другата млада и хубава. Тъй като никой от нас не пожела старата, трябваше да решим кой да бъде пръв при младата. Ако не се лъжа, усамотихме се в антрето и хвърлихме ези-тура. Разбира се, Фаншо спечели, след което аз се настаних в тясната кухничка в компанията на дебелата мадам. Наричаше ме „сладурче“ и току ми напомняше, че ако си променя решението, тя е изцяло на мое разположение. Бях толкова нервен, че само й кимах като механична играчка и седях като истукан, заслушан в шумното отривисто дишане на Фаншо от другата страна на завесата. Една-единствена мисъл се въртеше в главата ми: че след малко членът ми ще се озове там, където сега е неговият. Дойде и моят ред. И до днес не знам името на онова момиче. Тя бе първата жена, която виждах съвсем гола. Държеше се непринудено и свойски, въобще не се притесняваше от голотата си и сигурно всичко щеше да мине по мед и масло, ако не бяха обувките на Фаншо, които ме разсейваха. Зърнах ги в пролуката между завесата и пода, блестяха на кухненската светлина и стояха така, сякаш не са част от тялото му. Момичето беше много мило и направи всичко възможно, за да ми помогне, но мъчението се проточи и накрая дори не успях да изпитам удоволствие. После, вече се смрачаваше, когато двамата с Фаншо излязохме навън, аз почти нямаше с какво да се похваля. Фаншо обаче изглеждаше доста доволен, сякаш преживяното бе послужило като потвърждение на теорията му за „вкусването от живота“. Тогава разбрах, че в сравнение с мен Фаншо бе човек с далеч по-изострен апетит.

В покрайнините живеехме много спокойно. Ню Йорк беше само на двайсет мили, но в сравнение с малкия ни свят от ливади и дървени къщи, все едно че беше по-далеч и от Китай. На тринайсет-четиринайсет години Фаншо вече се бе превърнал в душевен изгнаник, който автоматично следваше правилата на благоприличието, но се чувстваше откъснат от средата си и презираше живота, който водеше по принуда. Не се разбунтува, на никого не досади, ала се затвори в себе си. След като се радваше на такова внимание като дете, винаги в центъра на събитията, сега, когато постъпвахме в гимназията, Фаншо почти изчезна от полезрението ни, доброволно се оттегли в периферията и упорито отказваше да помръдне оттам. По това време той вече сериозно се занимаваше с писане (въпреки че още на шестнайсет години бе престанал да показва съчиненията си), но за мен това бе по-скоро симптом, отколкото следствие. През втората година на гимназиалния курс например Фаншо бе единственият ученик в нашия клас, който успя да влезе в бейзболния отбор на колежа. В продължение на няколко седмици се проявяваше като изключителен играч, след което, неизвестно защо, напусна отбора. На следващия ден ми разказа как е станало: след тренировка влязъл в стаята на треньора, за да си предаде екипа. Треньорът, който току-що си бил взел душ, стоял съвършено гол до бюрото си, с пура в уста и бейзболна шапка върху главата. Фаншо ми го описа с голямо удоволствие, подчертавайки абсурдността на сценката, която поукраси с подробности относно квадратното, затлъстяло тяло на треньора, светлината в стаята и локвата вода, отцеждащата се върху сивия циментов под — но това си беше само едно описание, броеница от думи, която никак не засягаше самия Фаншо. Аз бях разочарован от решението му да напусне отбора, а Фаншо така и не обясни защо точно го е направил, освен дето подхвърли, че бейзболът бил скучна игра.

Както и с много други талантливи хора, идва момент, в който те вече не се задоволяват с онова, което лесно им се удава. След като още в най-ранна възраст бе усвоил и усъвършенствал всичко, което се искаше от него, съвсем естествено бе да започне да търси други предизвикателства. Като се имат предвид еснафските ограничения на живота му като гимназист в малък провинциален град, фактът, че той откри тези „други предизвикателства“ вътре в себе си, не е нито учудващ, нито неочакван. Но аз мисля, че имаше и нещо друго. По онова време в семейството на Фаншо се случиха неща, които несъмнено му повлияха, и няма да е честно, ако ги премълча. Дали са му повлияли съществено, е друг въпрос, но според мен абсолютно всичко има значение. В края на краищата животът на всеки от нас е сбор от непредвидени факти, хроника на случайността, неочакван късмет и произволни събития, които не разкриват нищо друго, освен собственото си безсмислие.

Когато Фаншо беше на шестнайсет години, откриха, че баща му има рак. В продължение на година и половина той наблюдаваше умиращия си баща и в този период семейството полека-лека взе да се разпада. Може би най-тежко понесе този удар майка му. Тя трябваше да издържа стоически на напрежението, да се занимава с лекарските консултации, да урежда семейните финанси и да поддържа домакинството, докато вътрешно непрекъснато се люшкаше от състояние на голям оптимизъм, породен от шансовете за излекуване, до почти парализиращо отчаяние. Фаншо твърдеше, че тя така и не успяла да приеме очевидния факт, който всекидневно се натрапвал пред очите й. Знаела, разбира се, какво ще се случи, но й липсвала сила да го признае дори пред себе си. Времето минавало, а тя продължавала да живее, сякаш със затаен дъх. Поведението й ставало все по-ексцентрично: по цяла нощ домакинствала като същинска маниачка, страхувала се да остане сама в къщата (но същевременно ненадейно и без обяснения изчезвала за неопределено време), непрекъснато си въобразявала, че страда от какво ли не (алергии, високо кръвно, световъртеж). После взела да се увлича по щуротии от рода на разни психически феномени, спиритуализъм, астрология, нови представи за душата, докато в един момент станало почти невъзможно да се разговаря с нея, защото всеки опит свършвал с изтощително мълчание пред напористите й лекции за разрухата на човешкото тяло.

Отношенията между Фаншо и майка му се обтегнаха. Беше се вкопчила в него, разчитайки на подкрепата му, но същевременно се държеше, сякаш в цялото семейство тя е единствената мъченица, която страда истински. Фаншо трябваше да играе ролята на непоклатим стълб в къщата; трябваше да се грижи не само за себе си, но и за дванайсетгодишната си сестра. Това положение обаче породи допълнителни проблеми, защото Елън беше неспокойно и неуравновесено дете и в създадения от болестта родителски вакуум стана изцяло зависима от Фаншо. Той се превърна в неин баща, нейна майка, неин бастион на мъдростта и спокойствието. Фаншо добре разбираше колко нездрава може да се окаже тази й привързаност към него, но не смееше да предприеме нищо от страх да не я нарани непоправимо. Спомням си как собствената ми майка говореше за „бедната Джейн“ (мисис Фаншо) и колко зле се отразявало всичко това върху „Беба“. Аз обаче знаех, че всъщност Фаншо е онзи, който страда най-много. Но истината е, че от жените край него дори това не се разбра.

Що се отнася до бащата на Фаншо, не мога да кажа почти нищо със сигурност. За мен той беше жива загадка, вечно разсеян, добродушен човек, когото познавах съвсем слабо. Докато моят баща например често се мотаеше у дома, особено в събота и неделя, бащата на Фаншо рядко се мяркаше наоколо. Той беше доста известен адвокат, който навремето е имал големи политически амбиции, но ги изоставил, след като изживял поредица от разочарования. Обикновено работеше до късно вечер. Прибираше се към осем-девет и често прекарваше съботата и дори част от неделята в кантората си. Едва ли се е замислял върху бъдещето на сина си, тъй като имаше вид на човек, който не обича деца, дори на човек без спомени от собственото си детство. Мистър Фаншо беше достолепен, улегнал мъж, толкова дълбоко вглъбен във вечно сериозните въпроси на възрастните, че според мен наистина му е било трудно да ни възприема по друг начин, освен като същества от друг свят.

Нямаше и петдесет, когато умря. През последните шест месеца от живота си, след като докторите казаха, че няма никаква надежда да бъде спасен, той легна в единствената спалня за гости в къщата на Фаншо, съзерцаваше двора през прозореца, от време на време се зачиташе в някоя книга, взимаше си болкоуспокояващите лекарства и дремеше. Именно тогава Фаншо прекарваше цялото си свободно време при него и въпреки че мога само да се досещам какво е станало, предполагам, че отношенията им се бяха променили. Най-малкото знам колко усилия положи за това моят приятел, като често отсъстваше дори от училище, само и само да бъде с баща си, докато най-накрая, грижейки се с непоколебима преданост, той се превърна в насъщност за него. За Фаншо това бе едно мрачно изпитание, което, изглежда, не беше съвсем по силите му, и въпреки че той го издържа мъжки, мобилизирайки онази дързост, която се среща само у младите, аз все пак често се замислям дали наистина успя да превъзмогне докрай това нещастие.

Има само още едно нещо, което искам да спомена тук. В края на този мъчителен период — в самия му край, когато никой не даваше на баща му повече от няколко дни живот — един ден двамата с Фаншо излязохме на разходка с кола след училище. Беше през февруари и едва потеглили, навън заваля сняг. Карахме без определена цел, обикаляхме съседните градчета, въобще не обръщахме внимание къде се намираме. На десет или петнайсет мили от дома пред нас се изпречи гробище; по някаква случайност вратата му беше отворена и ей така, без никаква причина, завихме с колата по главната му алея. Не след дълго спряхме и слязохме, за да походим пеш. Четяхме надписите по надгробните камъни и плочи, размишлявахме на глас какъв ли живот е водил въпросният мъртвец, умълчавахме се, разхождахме се, отново подхващахме разговор и отново се умълчавахме. Междувременно снеговалежът се бе усилил и земята вече побеляваше. Някъде по средата на гробището попаднахме на прясно изкопан гроб. Двамата с Фаншо се спряхме до самия му край и погледнахме надолу. Още си спомням колко тихо беше вътре и колко далеч ми се стори светът. Дълго време никой от нас не проговори, а после Фаншо каза, че иска да види как е вътре. Подадох му ръка. Стисках го здраво, докато слезе до дъното на гроба. Когато стъпи долу, погледна нагоре към мен и лекичко се усмихна, след което легна по гръб и се престори на умрял. Още е пред очите ми: наблюдавах го отгоре, а той гледаше небето и мигаше непрекъснато, защото снежинките падаха в очите му.

Някаква мрачна нишка на мисълта ме върна години назад, когато бяхме съвсем малки — на четири-пет годинки. Родителите на Фаншо доколкото си спомням, бяха купили нов телевизор и в продължение на няколко месеца Фаншо държеше опаковъчния кашон в стаята си. По отношение на играчките си той винаги е бил много щедър към мен, но до този кашон нямах достъп — никога не ме пусна да вляза вътре в него. Това бе неговото тайно скривалище, така ми каза. Настанявал се вътре, затварял капака отгоре и тогава можел да отиде, където си пожелаел, можел да бъде, където поискал. Но ако друг човек влезел в кашона му, тогава магията щяла да изчезне завинаги. Аз повярвах на думите му и повече не настоявах, въпреки че умирах от любопитство. Играехме си в стаята му, строявахме войници или рисувахме картинки, ала в един миг най-неочаквано Фаншо заявяваше, че влиза в кашона си. Аз се опитвах да продължа сам започнатата игра, но нищо не се получаваше. Нищо повече не можеше да ме заинтересува. Изгарях от желание да узная какво става в кашона на Фаншо и трескаво напрягах въображението си, за да си представя приключенията, които изживяваше в момента. Но никога нищо не научих, защото, веднъж излязъл от кашона, Фаншо отказваше да говори за тях.

Нещо подобно ставаше и сега в открития гроб под снега. Там долу, потънал в мислите си, Фаншо изживяваше всичко сам-самичък и въпреки че бях там, за него все едно ме нямаше, сякаш въобще не съществувах. Разбрах, че в момента си представя смъртта на своя баща. И отново — пак чистата случайност: отвореният гроб зейна ненадейно и Фаншо усети, че той го зове. Някой бе казал, че случки се случват само на онези, които умеят да ги разказват. По същия начин може би преживяванията са за онези, които могат да ги изживяват. Това обаче трудно се доказва и аз съвсем не съм сигурен, че е точно така. Стоях и чаках Фаншо да излезе от гроба; опитвах се да разбера какво мисли, да си представя какво вижда. После вдигнах очи към смрачаващото се зимно небе — снежният хаос върлуваше навред.

Когато тръгнахме да се връщаме към колата, слънцето бе вече залязло. Запрепъвахме се из гробището в пълно мълчание. Земята бе покрита с няколко инча сняг и продължаваше да вали все по-силно и по-силно, сякаш никога нямаше да спре. Стигнахме до колата, качихме се и тогава най-неочаквано установихме, че не можем да потеглим. Задните колела бяха хлътнали в немного дълбока канавка, ала нищо не помагаше. Бутахме, блъскахме, но задните гуми продължаваха да се въртят с ужасния звук на празните обороти. Така мина половин час, след което се отказахме. Макар и неохотно, решихме да оставим колата там. Тръгнахме на автостоп във виелицата и след два часа се прибрахме в града. Тогава разбрахме, че бащата на Фаншо бе починал същия следобед.