Пол Остър
Нюйоркска трилогия (19)

5

Потънах в настоящето. Минаха няколко месеца и полека-лека оцеляването взе да ми изглежда все по-възможно. Наистина живеехме като в някакво скривалище, но в него заедно с мен бяха Софи и Бен, а аз друго не исках. Непрекъснато си повтарях, че не бива да ровя и да търся, и докато това траеше, щяхме да бъдем в безопасност.

През февруари се преместихме в апартамент на улица „Ривърсайд“. Докато го подредим, дойде пролетта и улисан в настаняването, през това време аз почти забравих за Фаншо. Не мога да кажа, че бях заличил писмото от паметта си, но то все по-малко ме плашеше. В присъствието на Софи изпитвах сигурност и смятах, че нищо на света не може да ни раздели — нито дори Фаншо, нито дори един Фаншо от плът и кръв. Или поне така ми се струваше, когато се случеше да се замисля по въпроса. Сега разбирам колко много съм се лъгал, но открих това много по-късно. По дефиниция мисълта е нещо, което добре съзнаваш. Фактът, че аз нито за миг не съм спрял да мисля за Фаншо, че в продължение на всички тези месеци денонощно съм го носел вътре в себе си, тогава ми бе неизвестен. А ако човек не съзнава мисълта си, тогава може ли да се каже, че е мислил? Може би въпреки всичко мисълта ме е преследвала, дори обсебвала — без външни белези, без признаци, които да ми подскажат какво става.

Всекидневието ме залисваше. Не забелязвах дори това, че работя много по-малко отпреди. Нямах работа, към която да потегля сутрин, и тъй като Софи и Бен бяха с мен в апартамента, винаги имаше по нещо, което да ме държи далеч от писалището. Работната ми програма се превърна в доста разтегливо понятие. Вместо всеки ден точно в девет часа да започвам работата си, често не смогвах да се добера до тесния си кабинет и в единайсет, дори единайсет и половина. На всичкото отгоре присъствието на Софи в къщата беше едно непрестанно изкушение. Бен продължаваше да спи по един или два пъти през деня и в тези тихи часове, докато той придремваше, не можех да не мисля за тялото й. Започнахме да се любим все по-често. Софи очакваше тези моменти със същото нетърпение, както и аз, и постепенно къщата се еротизира, превърна се в царство на сексуалния шанс. Долната земя изплува на повърхността. Всяка стая се насити със свои собствени спомени, всеки ъгъл в апартамента — със свой собствен незабравим момент, така че дори в спокойното, изпълнено с практически задължения всекидневие, всеки отделен квадрат от килима или прагът на всяка отделна врата вече не бяха просто неща, а усещания, ехо от нашия еротичен живот. Бяхме навлезли в парадокса на страстта. Нуждата ни един от друг беше изтощителна и колкото повече я задоволявахме, тя толкова повече нарастваше.

От време на време Софи подмяташе, че трябва да си потърсим работа, но за нито един от двама ни това не беше належащо. Парите ни стигаха, дори успявахме да спестим малка част от тях. Следващата книга на Фаншо, „Чудеса“, вече се печаташе и авансът от договора се оказа доста по-тлъст от аванса за „Небивала земя“. Според плана, който бяхме изработили заедно със Стюарт, шест месеца след „Чудеса“ трябваше да излязат поемите, след това — най-ранният роман на Фаншо „Затъмнения“ и най-накрая — пиесите. Сумите от авторските права върху „Небивала земя“ започнаха да идват през март и заедно с чековете, които най-неочаквано запристигаха за това или онова, всички проблеми, свързани с пари, се изпариха. Както всичко останало, което се случваше, така и това бе нещо съвсем ново за мен. През последните осем-девет години животът ми бе минал в непрекъснато блъскане и борба, неистово треперене за всяка незначителна статия и дори смятах, че съм голям късметлия, когато успявах да си осигуря скромен доход за месец-два напред. Тази тревога беше дълбоко вкоренена в мен; тя беше част от кръвообращението ми, от кръвните ми телца и аз не можех дори да дишам, без да се безпокоя дали ще имам с какво да си платя сметката за газта. Сега за първи път, откакто живеех сам, можех да се успокоя. Една сутрин, докато седях на бюрото, мъчейки се да сътворя финалното изречение на една статия, търсейки някаква, изглежда, несъществуваща фраза, постепенно осъзнах, че на мен всъщност ми е дадена втора възможност. Можех да се откажа от всичко и да започна отначало. Повече не се налагаше да пиша статии. Можех да се захвана с нещо различно — с онова творчество, за което винаги съм мечтал. Това беше моят шанс да се спася и аз реших, че трябва да съм кръгъл глупак, ако не го използвам.

Минаха още няколко седмици. Всяка сутрин най-прилежно влизах в стаята си, но напразно. Теоретически не ми липсваше вдъхновение и когато не работех, главата ми гъмжеше от идеи. Но щом сядах, за да ги претворя на хартия, мислите ми сякаш се изпаряваха. Думите умираха в мига, в който взимах писалката. Започнах няколко неща едновременно, но нито едно от тях „не хвана корени“ и така постепенно отмряха. Залових се да търся извинения за собственото си безсилие. Това, разбира се, не беше проблем и не след дълго разполагах с цяла литания: приспособяване към брачния живот, отговорността на бащинството, новата ми работна обстановка (която ми се струваше прекалено претрупана и тясна), стария навик да пиша със срок, тялото на Софи, неочакваното благоденствие — всичко. В продължение на няколко дни дори обмислях идеята за детективски роман, но сюжетът ми се опря, защото не успях да свържа отделните линии на интригата. Оставих ума си да се рее на воля и без цел, като същевременно се мъчех да убедя себе си, че самата ми леност е доказателство, че събирам сили, признак, че нещо ще се случи. Повече от месец не направих нищо друго, освен да преписвам откъси от книги. Един от тях, от Спиноза, закачих на стената: „Когато си мисли, че не му се пише, няма сили да мисли за писане; а когато си мисли, че му се пише, няма сили да мисли за друго, освен за писане.“

Може би щях да намеря изход от тази криза. Дали това бе постоянно състояние или преходен период, е все още неясно за мен. Вътрешното ми усещане е, че за момента бях наистина объркан, отчаяно се лутах вътре в себе си, но това едва ли означаваше, че случаят ми е безнадежден. Случваха ми се странни неща. Преживявах съществена промяна, но все още беше твърде рано да отсъдя накъде ще ме отведе тя. И тогава, съвсем ненадейно, решението дойде от само себе си. Всъщност „решение“ е доста мека дума, по-скоро бих го нарекъл компромис. Но каквото и да бе, аз почти не му се противопоставих. То дойде в момент, когато се чувствах болезнено уязвим и поради това преценката ми за нещата куцаше. Това бе втората ми голяма грешка и тя бе пряка последица от първата.

Един ден обядвах със Стюарт, недалеч от неговата редакция в северната част на Ист Сайд. В един момент той пак отвори дума за свързаните с Фаншо слухове и тогава за пръв път ми хрумна, че всъщност самият той вече се е усъмнил. Темата му се струваше толкова интригуваща, че просто не можеше да говори за нищо друго. Подходът му беше закачлив и подигравателно съзаклятнически, но зад тази поза прозираше желанието му да ме хване натясно и да изтръгне от мен признание. Позабавлявах се известно време, после се изморих от тази игра на криеница и му казах, че единственият начин да разбере истината е да възложи на някого написването на биография. Подхвърлих му го съвсем невинно (по-скоро по силата на логиката, отколкото като внушение) но Стюарт реши, че това е блестяща идея. Започна сам да се навива: разбира се, разбира се, митът Фаншо разкрит, всичко е съвършено ясно, разбира се, най-накрая истинската история! Само след няколко минути той вече бе измислил как да стане всичко. Аз ще напиша книгата. Тя ще се появи след излизането на цялото творчество на Фаншо и аз, разбира се, ще разполагам с колкото време пожелая — две години, три години, колкото искам. Това трябва да бъде една изключителна книга, добави Стюарт, книга, която по нищо да не отстъпва на творбите на самия Фаншо, но тъй като има огромно доверие в мен, бил сигурен, че именно аз съм човекът за тази работа. Предложението ме свари неподготвен и аз го приех по-скоро като шега. Но Стюарт беше съвсем сериозен; не ме остави да му откажа. Помисли си, рече той, и после пак ще говорим. Продължавах да бъда скептично настроен към идеята, но за да не бъда груб, му казах, че ще си помисля. Споразумяхме се да му дам окончателния си отговор в края на месеца.

Същата нощ обсъдих въпроса със Софи, но тъй като не бях докрай откровен, разговорът не ми помогна много.

— Сам си реши — каза тя. — Ако имаш желание, приеми.

— Това не те ли притеснява?

— Не. Защо? Винаги съм си мислила, че рано или късно ще се появи книга за него. А тогава по-добре е да я напишеш ти, отколкото някой случаен човек.

— Тогава ще трябва да пиша за теб и Фаншо. Не е ли странно?

— Няколко абзаца ще бъдат достатъчни. Щом ти си човекът, който ще ги пише, няма от какво да се притеснявам.

— Може и да си права — отвърнах, без да знам как да продължа. — Въпросът е, поне според мен, дали искам да посветя толкова много усилия, мислейки само за Фаншо. Не е ли време да се помъча да го забравя?

— Както решиш. Но истината е, че ти най-добре можеш да напишеш тази книга. Дори не е нужно да бъде чиста биография, нали така? Можеш да направиш нещо по-интересно.

— Какво например?

— Не знам, нещо по-лично, по-вълнуващо. Историята на вашето приятелство например. Тогава биографията ще бъде толкова негова, колкото и твоя.

— Да, това е възможно. Идеята не е лоша. Онова, което ме озадачава обаче, е как можеш да си толкова спокойна и равнодушна.

— Мога, защото съм омъжена за теб и те обичам, затова! Ако тази книга е нещо, което ти искаш да напишеш, тогава я искам и аз. В края на краищата аз не съм сляпа. Виждам, че имаш проблеми със собственото си творчество, и понякога се чувствам виновна за това. Може би тази книга ще ти помогне отново да заработиш пълноценно.

Тайно се бях надявал, че Софи ще вземе това решение вместо мен, като си мислех, че тя ще се възпротиви, че ще поговорим и ще приключим въпроса набързо. Но се случи точно обратното. Сам се бях притиснал до стената и смелостта ми се стопи. Оставих да минат още ден-два, след което се обадих на Стюарт и му съобщих, че приемам да напиша книгата. С това си издействах още един безплатен обяд, след което трябваше сам да се справям.

Никога не е ставало въпрос да кажа истината. Фаншо трябваше да е мъртъв, иначе книгата би била безсмислена. Налагаше се не само да премълча писмото, но и да се преструвам, че то никога не е съществувало. Не се извинявам предварително за това, което се канех да напиша. За мен то беше ясно от самото начало и аз се хвърлих в работата с измама в сърцето си. Книгата щеше да бъде художествена. Опирайки се на факти обаче, тя нямаше да казва нищо друго, освен лъжи. Подписах договора и се почувствах като човек, продал душата си.

В продължение на няколко седмици се чудех как да започна. Всеки живот е необясним, повтарях си аз. Независимо колко факти са цитирани, колко подробности са описани, основното не се поддава на пресъздаване. Да кажеш, че еди-кой си е роден тук и отишъл там, че е вършел това или онова, че се е оженил за еди-коя си жена и имал не знам какви си деца, че е живял, че е умрял и оставил след себе си тези книги, спомена за тази битка или онзи мост — всичко това е крайно недостатъчно. Ние всички обичаме да ни разправят истории и ги слушаме по същия начин, както децата слушат приказки. Представяме си чуждия живот с помощта на думите и за да ни е по-лесно, се поставяме на мястото на героя от разказа, преструвайки се, че можем да го разберем, защото разбираме себе си. Това е измама. Ние съществуваме в самите нас, може би понякога дори добиваме смътна представа кои сме, но в края на краищата никога не можем да бъдем сигурни и докато животът ни тече, ставаме все по-неясни и смътни на самите себе си, все по-ясно съзнаваме собствената си несвързаност, собствената си непоследователност.

Припомних си нещо, което ми се беше случило преди осем години — през юни 1970. Нямах пари и никакви планове за лятото, затова се хванах на временна работа в едно статистическо бюро като преброител. Възложеният ми обект беше Харлем. Представлявахме група от двайсет души, десантен отряд от работници, наети да издирят хората, които не бяха отговорили на изпратените им по пощата въпросници. Няколко дни ни тренираха в прашния горен етаж на един склад, който се намираше срещу театър „Аполон“, и след като усвоихме тънкостите в попълването на формулярите и основните правила в етикета на преброителите, се пръснахме из квартала с червени, бели и сини чанти през рамо и взехме да чукаме по вратите и да задаваме въпроси, след което се връщахме в бюрото със събраните факти. Първото място, на което почуках, се оказа кантора на някаква компания. Вратата едва се открехна и през тесния процеп надникна глава (зад нея зърнах десетина мъже в съвършено гола стая да седят и да пишат на дълги като за пикник маси). Учтиво отклониха молбата ми. И с това като че дадоха тон на останалите. В един апартамент говорих с полусляпа жена, чиито родители били роби. След двайсет минути разговор тя изведнъж се сети, че аз не съм негър, и избухна в неудържим кикот. Каза, че през цялото време ме е подозирала, тъй като гласът ми звучал странно, но все пак й било трудно да повярва. Аз съм бил първият бял човек, прекрачил прага на къщата й. В друг апартамент попаднах на домакинство от единайсет души, всичките под двайсет и две години. Но почти през цялото време нямаше никой. А когато се случеше да заваря някого, той или отказваше да разговаря с мен, или да ме пусне вътре. Лятото бе дошло и улиците ставаха все по-горещи, влажни и непоносими, така както само улиците на Ню Йорк могат да бъдат непоносими. Започвах обиколките си рано сутрин, като глупашки се лутах от врата на врата, и все повече се чувствах като марсианец. Най-накрая се оплаках на надзирателя (негър, който носеше копринен шал на врата, пръстен със сапфир и говореше много бързо), като му обясних моя проблем. И чак тогава разбрах какво всъщност се очаква от мен. На този човек му плащали определена сума за всеки формуляр, предаден от член на екипа. Колкото повече формуляри попълним, толкова повече пари ще влязат в джоба му.

— Не ти давам акъл какво да правиш — рече той, — но ми се струва, че се престараваш. После да не ти е криво.

— Да се откажа ли? — попитах.

— От друга страна — продължи философски той, — правителството иска формулярите да бъдат попълнени. Колкото повече попълнени формуляри получат, толкова по-доволни ще останат. Виждам, че си интелигентно момче, и знам, че ако те попитам колко е две и две, няма да кажеш пет. Но това, че не ти отварят, когато почукаш на някоя врата, още не значи, че вътре няма никой. Приятел, трябва да използваш въображението си. В края на краищата не искаме да разочароваме правителството, нали така?

След този разговор работата ми значително се улесни, но тя вече не беше същата работа. Вместо да обикалям харлемските къщи като луд, седнах зад едно писалище и от преброител се превърнах в съчинител. През ден се отбивах в канцеларията, за да предам попълнените формуляри и да взема нови — за друго не ми се налагаше да излизам от апартамента. Не си спомням колко души съм измислил — сигурно са били стотици, може би хиляди. Седях си в стаята с вентилатор, обърнат към лицето ми, и влажен пешкир около врата, и попълвах въпросниците толкова бързо, колкото можех да пиша. Падах си по големите домакинства — с шест, осем, десет деца — и особено се гордеех с това, че измислях странни и сложни плетеници от взаимоотношения, в които разигравах всевъзможни комбинации: родители, деца, братовчеди, вуйчовци, лели, баби и дядовци, втори съпруги и съпрузи, доведени деца, природени братя и сестри, приятели. А най-голямо удоволствие ми доставяше измислянето на имена. На моменти направо се изхвърлях и тогава трябваше сам да се озаптявам — в името обичах играта на думи, мръснишкия подтекст, смешката, — но в повечето случаи предпочитах да остана в границите на разумното. Когато въображението ми изневеряваше, прибягвах до няколко чисто механически прийома: цветовете (Браун, Уайт, Блак, Грийн, Грей, Блу), президентите (Уошингтън, Адамс, Джеферсън, Филмор, Пиърс), литературни герои (Фин, Старбък, Димсдейл, Бъд). Обичах също така и имена, свързани с небето (Орвил Райт, Амилия Ърхарт), с нямото кино (Китън, Лангдън, Лойд) с успешни удари в бейзбола (Килбру, Мантъл, Мейс), с музиката (Шуберт, Ив, Армстронг). От време на време прибягвах до имената на далечни роднини или стари съученици, а веднъж дори използвах и анаграма на собственото си име.

Това, разбира се, бяха детинщини, но аз не страдах от угризения, пък и да страдах, за тях винаги можеше да се намери оправдание. Началникът нямаше да има нищо против; хората, действително обитаващи въпросните адреси, вписани във формулярите, също не биха имали нищо против (те биха предпочели да не ги тормозят и със сигурност не желаеха някаква бяла мутра да се навира в личните им работи); правителството също не би имало нищо против, защото онова, което не знаеше, не можеше да му причини главоболия, или поне не повече от онези, които вече си имаше. Дори отидох по-далеч — защитих предпочитанията си към многодетни семейства от чисто политическа гледна точка: колкото по-многочислено е бедното население, толкова по-голяма е отговорността на правителството за тези хора. Това бе пяната от мъртви души в американски вариант и затова съвестта ми беше чиста.

Това, от една страна. От друга, бе простият факт, че въпросната работа ми доставяше удоволствие. Удоволствието да измислям имена, да съчинявам биографии на хора, които никога не са съществували и няма да съществуват. Не беше като да измисляш литературни герои, а нещо много по-грандиозно, много по-вълнуващо. Защото всички знаят, че в литературата героите и историите са измислени. Както и да ни въздействат, ние знаем, че те са плод на нечие въображение, дори когато ни казват истини, по-съществени от онези, които бихме открили сами. За разлика от литературния разказвач аз предлагах моите творения директно на истинския свят и затова ми се струваше, че е възможно истински да повлияят на този истински свят и че в крайна сметка могат да станат част от действителността. Никой писател не може и да мечтае за подобно нещо.

Спомних си всичко това, когато седнах да пиша за Фаншо. Някога бях дал живот на хиляди въображаеми души. Сега, осем години по-късно, трябваше да взема жив човек и да го заровя в гроба. Трябваше да бъда главният оплаквач и официалното духовно лице на това псевдопогребение. Трябваше да изрека верните думи, да кажа онова, което всички искаха да чуят. Двете действия бяха противоположни и идентични, взаимно отразяващи се огледални образи. Но това не представляваше никаква утеха. Докато първата измама беше само една шега, нещо като младежка лудория, втората бе вече сериозна — нещо тъмно и опасно. В края на краищата копаех гроб и на моменти започвах да се замислям дали не копая собствения си.

Животът няма смисъл, повтарях си аз. Човек живее, после умира, а онова, което се случва междувременно, няма смисъл. Сетих се за историята на Ла Шер, войник, който взел участие в една от най-ранните френски експедиции до Америка. През 1562 година Жан Рибо настанил голяма част от хората си в Порт Ройъл (недалеч от Хилтън Хед, Южна Каролина) под командването на Албер дьо Пиера — един луд човек, който управлявал чрез терор и насилие. „Със собствените си ръце обесил барабанчика само защото се случил пред взора му, когато бил разгневен, пише Франсис Паркман, също така изпратил редник Ла Шер в изгнаничество на пустинен остров, на три левги от форта и там го оставил да умре от глад.“ В крайна сметка самият Албер бил убит в едно въстание от собствените си войници и полумъртвият Ла Шер бил спасен от пустинния остров. Човек ще рече, че Ла Шер бил вече в безопасност и че след като е преживял ужасното си наказание, би трябвало да не му се случват повече нещастия. Но нищо не е така просто. Не можеш току-тъй да се опълчиш срещу халите на съдбата, не съществуват правила, ограничаващи лошия късмет и във всеки отделен момент ние започваме отначало, толкова готови за удар под пояса, колкото сме били и преди миг. Разрухата започнала още във форта. Хората не умеели да се справят сами в пустошта и много скоро станали плячка на глада и носталгията. Използвайки няколко импровизирани инструмента, те със сетни сили успели да построят кораб — „достоен за Робинзон Крузо“, с който се надявали да се върнат във Франция. В Атлантическия океан обаче ги дебнела друга беда: пълно безветрие, после храната и водата свършили. Мъжете започнали да ядат обувките и кожените си елеци, някои, в отчаянието си, взели да пият морска вода и неколцина умрели. След което дошъл редът и на неизбежния в такива случаи канибализъм. „Жребият бил хвърлен — отбелязва Паркман — и паднал върху Ла Шер, същия нещастник, когото Албер изпратил на пустинния остров, осъждайки го на гладна смърт. Убили го и лакомо разпределили месото му на порции. Зловещата вечеря ги държала сити, докато на хоризонта се появила земя, и тогава, така поне се твърди, в делириума на своята радост те зарязали управлението на кораба и го оставили свободно да се носи по вълните. Малък английски барк се приближил и ги взел на абордаж. Когато пуснали котва, най-изнемощелите оставили на брега, а останалите пленници завели при кралица Елизабет.“

Използвам Ла Шер само като пример. От гледна точка на съдбата неговият случай е несъмнено странен, бих казал дори успокоителен в сравнение с много други. Най-малкото животът му е вървял по права линия, а това само по себе си се случва рядко, то е почти като благословия. Общо взето, човешката съдба обича резките завои, обича да се блъска, да подскача и неспокойно да се гърчи. Човек тръгва в една посока, по средата на пътя рязко завива, засяда, оставя се да го носи течението, после пак поема сам. Нищо никога не се знае и неизбежно стигаме до място, което се оказва съвършено различно от онова, към което сме си мислели, че вървим. Като първокурсник в университета Кълъмбия, всеки ден, отивайки на лекции, минавах край бюста на Лоренцо Да Понте. Смътно си спомнях, че това е либретистът на Моцарт, но после научих, че освен това бил и първият италиански преподавател в Кълъмбия. Едното ми се струваше несъвместимо с другото и това ме накара да се заинтересувам от неговия случай. Бях любопитен да узная как е възможно един и същ човек да живее два толкова различни живота. Впоследствие се оказа, че той е живял не два, а пет-шест различни живота. Родил се е през 1749 година и бил кръстен Емануел Конеляно. Бил син на евреин, който търгувал с кожи. След смъртта на майка му баща му се оженил повторно. Тъй като съпругата му била католичка, решил, че той и децата му трябва да приемат майчината вяра. Малкият Емануел показвал заложби на учен и когато навършил четиринайсет години, епископът на Сенада (монсеньор Да Понте) взел момчето под свое покровителство и платил за богословското му образование. Според тогавашния обичай ученикът трябвало да приеме името на своя благодетел. Да Понте бил ръкоположен през 1773 година и станал преподавател в семинарията. Проявявал подчертан интерес към латинската, италианската и френската литература. Бил типичен представител на епохата на Просвещението, но освен това се забъркал в многобройни любовни истории. Една венецианска благородничка тайно родила дете от него. През 1776 година финансирал публична дискусия в семинарията в Тревисто, на която бил разискван въпросът, дали цивилизацията е успяла да направи човечеството по-щастливо. Заради това предизвикателство срещу основните църковни постулати му се наложило да се укрие. Избягал първо във Венеция, после в Гориция и най-накрая в Дрезден, където всъщност започнал новата си кариера на либретист. През 1782 година отишъл във Виена с препоръчително писмо до Салиери и скоро след това бил нает като „поет на императорския театър“ — пост, на който се задържал почти десет години. Именно през този период се срещнал с Моцарт и написал либретата за трите негови опери, които увековечили името му. През 1790 година обаче, когато Леополд II сложил под свой контрол музикалния живот на Виена поради турските нашествия, Да Понте останал без работа. Заминал за Триест и се влюбил в една англичанка на име Нанси Грал или Крал (по въпроса още се спори). Оттам двамата отпътували за Париж, после за Лондон, където останали тринайсет години. Музикалната дейност на Да Понте се ограничила до няколко либрета, които написал за неизявени композитори. През 1805 година двамата с Нанси емигрирали в Америка, където изживял останалите трийсет и три години от живота си, като известно време работел като магазинер в Ню Джързи и Пенсилвания. Починал на осемдесет и девет годишна възраст — един от първите италианци, погребан в Новия свят. Полека-лека всичко се променило в живота му. От конте и мазен ухажор в младежките си години, опортюнист, кален в политическите интриги на църквата и кралския двор, той се превърнал в един най-обикновен жител на Ню Йорк, който през 1805 година сигурно му е изглеждал като края на света. И от всичко това после се превръща в: усърден университетски преподавател, грижовен съпруг и баща на четири деца. Твърди се, че когато едно от децата му умряло, той бил така съсипан от скръб, че останал затворен в къщата си почти цяла година. В крайна сметка поуката е една: всеки личен живот е несъизмерим с друго, освен със себе си. Което означава: животът няма смисъл.

Нека не продължавам на тази тема. Но обстоятелствата, при които отделният живот сменя посоката си, са толкова различни, че е съвършено невъзможно да се правят каквито и да било заключения и сравнения, преди човек да умре. Смъртта, разбира се, е единственият истински арбитър на щастието (по думите на Соломон), но освен това тя е и единствената мярка, с помощта на която животът може да бъде преценен. Навремето познавах един скитник, който говореше като Шекспиров актьор. Дрипав алкохолик на средна възраст със струпеи по лицето и парцали вместо дрехи, той спеше по тротоарите и непрекъснато ме врънкаше за пари. Някога този човек е бил собственик на художествена галерия на Мадисън авеню. Познавах и друг, който някога е бил смятан за най-обещаващия млад писател на Америка. Когато ми го представиха, той току-що бе наследил петнайсет хиляди долара от баща си и бе застанал на ъгъла на една нюйоркска улица и раздаваше банкноти от по сто долара на минувачите. И това бе част от неговия план да разруши икономическата система на Съединените щати, така поне ми обясни. Помислете си само какво се случва. Помислете си само как човешките съдби избухват. Гофе и Уоли например — двама от съдиите, произнесли смъртната присъда над Чарлс I, пристигнали в Кънетикът след Реставрацията и прекарали остатъка от живота си в пещера. Или пък мисис Уинчестър, вдовицата на производителя на въпросните пушки, която се страхувала, че духовете на хората, убити с оръжията на мъжа й, ще дойдат да вземат душата й, и затова непрекъснато пристроявала нови стаи в къщата си, в резултат на което я превърнала в лабиринт от коридори и скривалища, така че всяка нощ да може да спи в различна стая и по този начин да избяга от духовете. По някаква ирония на съдбата обаче по време на земетресението в Сан Франциско през 1906 година тя била затрупана в една от онези стаи и едва не умряла от глад, тъй като прислугата не успяла да я открие дни наред. Също и М. М. Бахтин, руския критик и философ на литературата. По време на Втората световна война, когато германците нахлули в Русия, той изгорил единствения екземпляр на един от своите ръкописи — дебела колкото книга студия върху германската художествена проза, която бил писал в продължение на много години. Откъсвал страниците една по една и свивал в тях цигарите си и така ден след ден, докато изпушил цялата си творба. Това са истински истории. Освен това може би съществуват и притчи, но те означават това, което означават, само защото са истински.

В творчеството си Фаншо показва силно пристрастие към подобни истории. Особено в бележките си — непрекъснато се повтарят малки анекдоти и тъй като броят им нараства към края, човек започва да подозира, че Фаншо ги е колекционирал с надеждата да разбере по-добре себе си. Един от най-последните (от февруари 1976 година, тоест два месеца преди да изчезне) е особено показателен.

„В една книга на Петер Фройхен, която някога съм чел — пише Фаншо, — известният арктически изследовател описва как веднъж в Северна Гренландия бил застигнат от снежна виелица. Сам-самичък, със силно намалели припаси, той решил да си построи иглу и да изчака бурята да отмине. Така преживял дни наред. Най-много се страхувал от вълци, защото непрекъснато чувал гладния им вой и стъпките им, които обикаляли по покрива на иглуто му. Излизал от време на време и започвал да пее колкото му глас държи, за да ги прогони. Но вятърът продължавал да стене свирепо и колкото и гръмогласно да пеел, единственото нещо, което чувал, бил вятърът. Това, разбира се, било сериозен проблем, но далеч по-сериозен бил проблемът със самото иглу. Защото Фройхен забелязал, че стените на миниатюрното му убежище постепенно стесняват пространството около него. А поради особените метеорологически условия, дъхът му буквално замръзвал по стените и при всяко издишване ги удебелявал все повече и повече. Иглуто непрекъснато се смалявало, докато накрая останало място колкото едва да се смести тялото му. Сигурно е ужасно да знаеш, че дишайки, градиш ледения си ковчег, и според мен това е далеч по-страшно от «Кладенецът и махалото» на Едгар Алан По. Защото в този случай човекът сам се явява оръдие на собственото си унищожение и нещо повече — инструментът за това унищожение е точно онова нещо, което поддържа живота му. Защото човек не може да живее, без да диша. Но в същото време той е обречен да не живее, ако диша. Странно, но не си спомням как Фройхен бе успял да се измъкне от този капан. Както се подразбира обаче, успял е. Заглавието на книгата му е «Арктическо приключение». Отдавна не е излизала.“