Пол Остър
Нюйоркска трилогия (3)

3

Речта свърши. Куин не можеше да каже колко беше продължила. Защото чак сега, след като потокът от думи спря, той осъзна, че двамата бяха седели на тъмно. Сигурно бе изминал цял ден. В един миг, докато траеше монологът на Стилман, слънцето проникна в стаята, но Куин не го и забеляза. Сега обаче усети мрака и тишината и главата му забръмча от тях. Минаха няколко минути. Куин реши, че е негов ред да каже нещо, но не беше съвсем сигурен. Чуваше тежкото дишане на Питър Стилман. Освен него обаче други звуци нямаше. Куин не можеше да реши какво да прави. Сети се за няколко възможности, но една по една ги отхвърли мислено. Седеше и чакаше да види какво още има да се случи.

Най-накрая тишината бе нарушена от чифт дамски крака, които прекосиха стаята. Чу се металното щракване на електрически ключ и в стаята просветля. Очите на Куин автоматично се обърнаха към светлината и там, изправена до една нощна лампа, вляво от стола на Питър, видя Вирджиния Стилман. Младият мъж гледаше право пред себе си, като че бе задрямал с отворени очи. Мисис Стилман се наведе напред, прегърна рамената на Питър и тихо прошепна в ухото му.

— Питър, време е — каза му тя. — Мисис Сааведра те чака.

Питър вдигна очи към нея и се усмихна.

— Изпълнен съм с надежда.

Вирджиния Стилман целуна нежно съпруга си по бузата.

— Кажи „довиждане“ на мистър Остър — подкани го тя.

Питър се изправи. Или по-скоро започна бавно и мъчително да измъква тялото си от креслото, да търси опора за краката си. Всяка фаза от изправянето се съпровождаше с падания, сгърчвания, залитания назад, с внезапни пристъпи на пълна парализа, ръмжене и думи, чието значение Куин не можеше да дешифрира.

Най-сетне Питър успя да се изправи. Застана победоносно до креслото си и погледна Куин право в очите. Усмихна се широко, без никакво стеснение.

— Довиждане — каза той.

— Довиждане, Питър — отвърна му Куин.

Питър му махна с един спазъм на ръката, бавно се обърна и прекоси стаята. Клатушкаше се, докато вървеше — първо наляво, после надясно, коленете му се подгъваха и изправяха. В дъното на стаята, застанала в осветения портал на вратата, се виждаше жена на средна възраст, облечена в белите дрехи на болногледачка. Куин реши, че това е мисис Сааведра. Проследи с поглед Питър Стилман, докато младият мъж се скри зад вратата.

Вирджиния Стилман седна срещу него, в креслото на мъжа си.

— Можех да ви спестя всичко това — каза тя, — но реших, че е по-добре да се уверите със собствените си очи.

— Разбирам — отвърна Куин.

— Не, не мисля, че разбирате — продължи жената с пропит от огорчение глас. — Никой не може да разбере.

Куин се усмихна многозначително и реши да рискува.

— Дали разбирам или не — каза той, — не е важно. Вие сте ме наели за определена работа и колкото по-скоро се заема с нея, толкова по-добре. Доколкото схващам, случаят е спешен. Не претендирам, че разбирам Питър, нито вашите страдания. Важното е, че желая да помогна. Ни повече, ни по-малко.

Той взе да се самонавива. Нещо му подсказа, че е налучкал верния тон, и изведнъж се изпълни със задоволство, сякаш току-що бе успял да прекоси някаква граница вътре в себе си.

— Прав сте — каза Вирджиния Стилман. — Разбира се, че сте прав.

Жената се умълча, после въздъхна дълбоко, пак спря, като че репетираше наум какво да каже. Куин забеляза, че ръцете й здраво стискат страничните облегалки на креслото.

— Аз разбирам — започна тя, — че повечето от това, което казва Питър, е непонятно за вас, особено когато го чуете за първи път. Бях в съседната стая и слушах какво ви говори. Не бива да приемате, че той винаги говори истината. От друга страна, би било погрешно да смятате, че лъже.

— Искате да кажете, че на някои от нещата трябва да вярвам, а на други — не.

— Точно така.

— Вашите сексуални привички или липсата на такива, мисис Стилман, не ме засягат — каза й Куин. — Дори и това, което казва Питър, да е истина, то няма никакво значение за мен. В моя занаят човек вижда какво ли не и ако не се научи да се въздържа от прибързани преценки, никога няма да успее. Свикнал съм да изслушвам тайните на хората, но освен това съм свикнал и да си държа езика зад зъбите. Ако даден факт няма директно отношение към случая, никога не прибягвам до него.

Мисис Стилман се изчерви.

— Просто исках да знаете, че онова, което каза Питър, не е вярно.

Куин сви рамене, извади цигара и я запали.

— Така или иначе — каза той, — това не е важно. Повече ме интересуват другите неща, които каза Питър. Приемам, че те са верни и ако са, бих искал да знам какво мислите вие за тях.

— Да, верни са. — Вирджиния Стилман пусна облегалките на креслото и подпря брадичка с дясната си ръка. Утихна. Сякаш обмисляше своята позиция на непоклатима честност. — Питър се изразява детински. Но това, което казва, е истина.

— Разкажете ми нещо повече за бащата. Нещо, което има връзка със случая.

— Бащата на Питър е от бостънските стилмановци. Сигурна съм, че сте чували за този род. Сред тях има няколко губернатори, живели още през деветнайсети век, много епископи, посланици и един президент на Харвард. В същото време семейството е натрупало голямо богатство в текстилната индустрия, корабоплаването и какво ли още не. Подробностите не са важни. Казвам ви го, за да имате, макар и бегла представа за тях.

— Бащата на Питър следвал в Харвард — такава била традицията в семейството. Учил философия и теология и според единодушното мнение на всички, бил блестящ студент. Дисертацията му била на тема теологическите тълкувания на Новия свят през шестнайсети и седемнайсети век, след което започнал работа в теологическия факултет на Колумбийския университет. Не след дълго се оженил за майката на Питър. За нея не знам почти нищо. От снимките, които съм виждала, си личи, че е много красива, но с крехко здраве — също като Питър, с неговите бледосини очи и бяла кожа. Когато Питър се родил след няколко години, семейството живеело в голям апартамент на улица „Ривърсайд“. Академичната кариера на Стилман процъфтявала. Преработил дисертацията си и я издал като книга, която била приета много добре. Станал професор на трийсет и четири или трийсет и пет години. Тогава майката на Питър умряла. Всичко, свързано с тази смърт, е неясно. Стилман твърдял, че умряла в съня си, но фактите свидетелстват по-скоро за самоубийство. Голяма доза хапчета или нещо подобно, нямало обаче конкретни доказателства. Дори се носели слухове, че той я е убил. Ала това били само предположения, от които нищо не излязло. Случаят приключил доста набързо и доста безшумно.

Тогава Питър бил на две годинки — едно съвсем нормално дете. След смъртта на съпругата си Стилман очевидно престанал да се занимава и с детето. За целта била наета жена и през следващите шест месеца Питър бил изцяло оставен на нейните грижи. Не щеш ли обаче, съвсем неочаквано, един ден Стилман уволнил бавачката. Забравила съм името й — май че беше някаква си мис Барбър, но тя е свидетелствала по делото. Според нея един ден Стилман се прибрал вкъщи и й заявил, че отсега нататък сам ще се грижи за Питър. Подал си оставката в университета, като заявил, че напуска, за да се отдаде изцяло на своя син. Парите, разбира се, никога не са били проблем и никой не можел с нищо да му попречи.

След което може да се каже, че изчезнал. Останал да живее в същия апартамент, но почти не излизал. Всъщност никой не знае какво се е случило. Мисля си, че вероятно се е запалил по някоя от онези отвлечени религиозни идеи, за които е писал в книгата си. От това полудял, истински полудял. Какво друго обяснение може да има. Заключил Питър в една от стаите на апартамента, покрил прозорците с дъски и го държал там цели девет години. Представете си само, мистър Остър. Девет години. Едно цяло детство, прекарано в мрак, далеч от света, без никакъв човешки контакт, освен някое и друго набиване. Аз живея с резултата от този експеримент и мога да ви кажа, че пораженията са чудовищни. Това, което видяхте днес, бе Питър в най-добрата му форма. А за да стигне до нея, са му били нужни тринайсет години, така че проклета да бъда, ако позволя още някой да го нарани.

Мисис Стилман спря, за да си поеме дъх. Куин усети, че тя е на ръба на истерията и още една дума би означавала припадък. Трябваше да каже нещо, защото иначе разговорът сигурно щеше да му се изплъзне.

— Как всъщност е бил открит Питър? — попита той.

Жената като че ли се поосвободи от напрежението. Въздъхна шумно и погледна Куин в очите.

— Станал пожар — каза тя.

— Случайно ли е станал или нарочно?

— Това никой не знае.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че Стилман си е седял в кабинета. Там пазел дневниците с данните от своя експеримент, освен това мисля, че най-накрая е разбрал пълния провал на делото си. Нито за миг не е съжалил, нито се е разкаял за каквото и да било, но дори и от негова гледна точка провалът бил безусловен. Предполагам, че през онази нощ окончателно се е отвратил от себе си и е решил да изгори писанията си. Огънят обаче се развихрил и обхванал голяма част от апартамента. За щастие стаята на Питър се намирала в дъното на дълго антре и пожарникарите успели да стигнат до него навреме.

— А после?

— Изминали няколко месеца, преди нещата да се изяснят. Документацията на Стилман била напълно унищожена, което означава, че са липсвали конкретни доказателства. От друга страна, налице било състоянието на Питър, стаята, в която бил затворен, ужасните дъски, кръстосани върху прозорците, и така малко по малко полицията успяла да сглоби случая. Най-накрая Стилман бил изправен пред съда.

— И как се развили събитията там?

— Лудостта му била потвърдена, след което го затворили.

— А Питър?

— Влязъл в болница. Излезе преди две години.

— Там ли се запознахте с него?

— Да. В болницата.

— Как?

— Аз бях негов логотерапевт. Всеки ден в продължение на пет години съм работила с него.

— Не бих искал да проявявам излишно любопитство, но как така се случи, че се оженихте?

— Много е сложно.

— Имате ли нещо против да ми разкажете?

— Не, разбира се, но едва ли ще разберете.

— За да видите дали ще разбера, трябва да ми разкажете. Как иначе ще проверите?

— Така е. Накратко казано, това бе единственият начин за Питър да напусне болницата и да се опита да започне един що-годе нормален живот.

— Не можехте ли да станете просто негов законен попечител?

— Процедурата е много сложна. Освен това Питър бе вече пълнолетен.

— Тази саможертва не се ли оказа твърде голяма за вас?

— Не съвсем. Зад гърба си имах вече един брак — пълно недоразумение. Повече на тази въдица не бих се хванала. А с Питър животът ми поне придоби цел и смисъл.

— Вярно ли е, че Стилман ще бъде освободен?

— Утре вечер ще пристигне на Централната гара.

— И вие смятате, че ще иска да си отмъсти на Питър, така ли? Това само някакво предчувствие ли е, или разполагате с доказателства?

— По малко и от двете. Преди две години пак щяха да пускат Стилман. Тогава той написа едно писмо до Питър и аз го показах на съответните власти, след което те решиха, че в края на краищата още не е за пускане.

— Що за писмо беше това?

— Писмо на луд човек. Наричаше Питър дяволско изчадие и му се заканваше, че щял да дойде денят на разплатата.

— Пазите ли го?

— Не, предадох го в полицията преди две години.

— И дори нямате копие от него?

— Не, съжалявам. Мислите ли, че е много важно?

— Може и така да се окаже.

— Ако желаете, ще се опитам да изнамеря един екземпляр.

— Предполагам, че други писма не са последвали.

— Не. А сега вече смятат, че Стилман е добре и може да бъде изписан. Във всеки случай това е официалното становище и аз съм безсилна да го променя. Но ако питате мен, Стилман просто си е научил урока. Разбрал е, че писмата и заканите няма да му помогнат да излезе.

— Това ви тревожи.

— Много.

— Но вие нямате представа какво точно крои Стилман.

— Не.

— И какво всъщност искате от мен?

— Искам да го следите най-внимателно. Искам да разберете какви са намеренията му. Искам да го държите настрана от Питър.

— С една дума, да вървя по петите му.

— Нещо такова.

— Надявам се, разбирате, че аз не мога спра Стилман, ако той реши да влезе в тази сграда. Единственото, което съм в състояние да направя, е да ви предупредя, че идва. Или да измисля нещо, за да се вмъкна заедно с него.

— Разбирам. И това е нещо.

— Добре. Колко често желаете да ви давам сведения?

— Всеки ден. Да речем, всяка вечер между десет и единайсет по телефона.

— Съгласен съм.

— Нещо друго?

— Още един-два въпроса. Любопитен съм например да разбера откъде знаете, че Стилман ще пристигне на Централната гара утре вечер.

— Направих си труда, мистър Остър. Всичко това твърде много ме засяга, за да го оставя на случайността. И ако Стилман не бъде проследен още от мига на пристигането му, той много лесно би могъл да изчезне, и то безследно. Точно това се мъча да предотвратя.

— С кой влак пристига?

— С влака от Пофкипси в шест и четирийсет и една.

— Предполагам, че имате снимка на Стилман.

— Да, разбира се.

— И още нещо, свързано с Питър. Защо сте му казали всичко това? Нямаше ли да е по-добре, ако го запазите в тайна?

— Исках да го запазя, но така се случи, че когато ми съобщиха вестта за освобождаването на баща му, той беше на другия телефон. Нищо не можех да направя. Понякога Питър е много упорит и затова предпочитам да не го лъжа.

— И още един последен въпрос. Кой ви препоръча да се обърнете към мен?

— Съпругът на мисис Сааведра, Майкъл. Той е бивш полицай и си направи труда да разпита тук-там. Откри, че в целия град няма по-подходящ за случая от вас.

— Поласкан съм.

— По онова, което видях до момента, мистър Остър, аз също смятам, че вие сте човекът.

Куин възприе думите й като знак за тръгване. С облекчение успя най-сетне да протегне изтръпналите си крака. Засега нещата вървяха добре, много по-добре, отколкото бе очаквал, но главата, както и цялото тяло го боляха от изтощение, каквото не бе чувствал от години. Още малко и щеше да рухне.

— Моята такса е сто долара на ден плюс разноските — каза той. Ако ми дадете някакъв аванс, това ще ви осигури известно предимство в отношенията ни като клиент и следовател. А това означава, че всичко, което става между нас, ще си остане само между нас.

Вирджиния Стилман се усмихна, като че на някаква си нейна тайна шегичка. Или просто реагираше на двусмисленото съдържание на това последно изречение. Както и при повечето други неща, които щяха да му се случат през следващите дни и седмици, и в този случай Куин остана в пълно неведение.

— Колко ще искате? — попита тя.

— Това оставям да решите вие.

— Петстотин?

— Предостатъчно.

— Добре. Ще ида да си взема чековата книжка. — Вирджиния Стилман се изправи и отново му се усмихна. — Ще ви донеса и снимка на бащата на Питър. Мисля, че знам къде да я намеря.

Куин и благодари и каза, че ще изчака. Загледа се след нея, докато тя излизаше от стаята, и още веднъж се улови, че си я представя без дрехи. Дали наистина му даваше аванси, почуди се той, или собственият му интелект отново се опитва да го провали? Реши да отложи разсъжденията си по въпроса за по-късно.

Вирджиния Стилман се върна в стаята и каза:

— Ето чека. Надявам се, че съм го попълнила правилно.

Да, да, помисли си Куин, докато разглеждаше чека, всичко е тип-топ. Беше доволен от собствената си находчивост. Чекът, разбира се, бе на името на Пол Остър, значи Куин не можеше да бъде обвинен, че се представя за частен детектив, без да има разрешително. Всичко е наред. Това, че той никога няма да може да осребри чека, не го разтревожи. Още тогава разбра, че в случая не работи за пари. Прибра чека във вътрешния джоб на сакото си.

— Съжалявам, че не успях да намеря по-нова снимка — каза Вирджиния Стилман. — Тази е отпреди повече от двайсет години. Но друга нямам.

Куин погледна лицето на Стилман, надявайки се на внезапно хрумване, на внезапно осенение свише, което да му помогне да разгадае човека. Ала снимката не му говореше нищо. Просто снимка на мъж и толкоз. Взря се в нея още веднъж, колкото да се увери, че наистина не му говори нищо.

— Ще я разгледам по-внимателно у дома — каза той и я прибра при чека. — Като взема предвид изминалите години, сигурен съм, че ще успея да го разпозная утре на гарата.

— Надявам се — каза Вирджиния Стилман. — Страшно важно е и аз много разчитам на вас.

— Не се безпокойте — отвърна й Куин. — Досега никого не съм разочаровал.

Тя го изпрати до вратата. Останаха смълчани за миг, сякаш се колебаеха дали има да си кажат още нещо, или просто трябва да се сбогуват. В този мимолетен интервал Вирджиния Стилман най-неочаквано се хвърли към Куин, прегърна го, потърси устните му и го целуна страстно, като пъхна езика си дълбоко в устата му. Куин бе толкова изненадан, че дори не успя да се наслади на целувката.

Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, мисис Стилман вече го държеше на една ръка разстояние:

— Исках да ви докажа, че Питър не говори истината. Много е важно да ми вярвате.

— Вярвам ви — отвърна Куин. — Но и да не ви вярвах, това не би имало никакво значение.

— Исках да знаете на какво съм способна.

— Мисля, че вече имам представа.

Тя пое дясната му ръка в двете си длани и я целуна.

— Благодаря ви, мистър Остър. Наистина смятам, че във вас ни е спасението.

Той й обеща да се обади на следващата вечер, прекрачи прага, взе асансьора и напусна сградата. Минаваше полунощ, когато пое по улицата.