Пол Остър
Нюйоркска трилогия (23)

9

Вече съм към края си. Има само още едно нещо, но то се случи доста по-късно, след цели три години. Междувременно минах през много изпитания и драми, но те нямат връзка с историята, която се опитвам да разкажа. След завръщането ми в Ню Йорк двамата със Софи живяхме разделени в продължение на почти една година. Тя беше вдигнала ръце от мен и трябваше да изминат много месеци на пълно объркване, преди да успея отново да я спечеля. От гледната точка на онзи момент (май 1984), това бе единственото нещо, което имаше значение. Както и това, че фактите от моя живот са чиста случайност.

На 23 февруари 1981 година се роди братчето на Бен. Нарекохме го Пол в памет на дядото на Софи. Няколко месеца по-късно (през юли) се преместихме от другата страна на реката и взехме под наем последните два етажа на облицована с фугирани тухли къща в Бруклин. През септември Бен тръгна на детска градина. За Коледа всички заминахме в Минесота, а когато се върнахме. Пол беше проходил. Бен, който постепенно го бе взел под собствена закрила, реши, че заслугата за това бързо развитие е изцяло негова.

Що се отнася до Фаншо, ние със Софи окончателно престанахме да говорим за него. Това бе нашето мълчаливо споразумение и колкото повече мълчахме, толкова по-силно доказвахме верността си един към друг. След като върнах аванса на Стюарт Грийн и официално обявих, че няма да напиша биографията, само веднъж споменахме името му. Това се случи в деня, в който решихме да се съберем отново и беше подсказано от чисто практически съображения. Книгите и пиесите на Фаншо продължаваха да носят добър доход. Ако ще бъдем женени, каза Софи, използването на парите от нас двамата е немислимо. Съгласих се с нея. Намерихме друг начин да припечелваме необходимите ни средства и прехвърлихме парите от авторските права на името на Бен, а по-късно и на Пол. Най-накрая наехме и литературен агент, който да се занимава с бизнеса около творчеството на Фаншо: молби за постановки, преиздания, договори и всичко останало. Доколкото имаше нужда от нас, намесвахме се и ние. Ако Фаншо все още притежаваше силата да ни унищожи, то това би могло да стане само в случай че му позволим, само в случай че сами пожелаем да бъдем унищожени. Затова и не казах истината на Софи — не защото тя ме плашеше, а защото истината вече нямаше значение. Нашата сила беше в мълчанието и аз нямах никакво намерение да го нарушавам.

И все пак знаех, че това не е краят на историята. Последният месец в Париж ме бе научил на това и малко по малко привикнах с мисълта. Нужно е само време, за да се случи следващото нещо, което има да се случва. Това ми се струваше неизбежно и вместо да го отричам, вместо да се залъгвам с мисълта, че мога да се отърва от Фаншо, опитах да се подготвя за срещата, да се подготвя за всичко. Именно силата на това всичко, мисля си, направи разказа ми толкова труден за пресъздаване. Защото, когато всичко може да се случи — това е моментът, в който думите започват да ти изневеряват. Степента, в която Фаншо стана неизбежен, бе степента, в която той престана да съществува. И с това привикнах. Научих се да живея с него по същия начин, по който живеех с мисълта за собствената си смърт. Самият Фаншо не беше смъртта — но приличаше на смъртта и за мен представляваше смъртта в преносен смисъл. Ако не беше емоционалният ми срив в Париж, никога нямаше да разбера това. Аз не умрях там, но бях близо до смъртта, а имаше и един миг, може би няколко мига, в които вкусих смъртта, в които се видях мъртъв. За подобна среща лек няма. Случи ли се веднъж, тя продължава да се случва; до края на живота я носиш у себе си.

Писмото пристигна рано през пролетта на 1982 година. Този път носеше пощенско клеймо от Бостън и съобщението беше кратко и по-неспокойно отпреди. „Вече не издържам — гласеше то. — Трябва да говоря с теб. Площад «Колумб» 9, Бостън. Първи април. Това ще бъде краят. Обещавам.“

Имах на разположение по-малко от седмица, за да измисля някакво оправдание за пътуването си до Бостън. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Въпреки че държах Софи да не знае нищо (това бе най-малкото нещо, което можех да направя за нея), все пак не исках да се впускам в нови лъжи, макар и необходими. Така минаха два-три дни, докато най-накрая успях да скалъпя една неубедителна история, че трябва да изчета някакви материали в Харвардската библиотека. Дори не си спомням вече точно какви, но нещо, свързано със статия, която се канех да пиша. Важното е, че Софи не възрази. Добре, каза тя, върви, щом трябва, или нещо от този род. Имах усещането, че таи някакви подозрения, но това бе само едно усещане, върху което няма смисъл да разсъждавам тук и сега. Щом става дума за Софи, все си мисля, че между нас не съществува нищо скрито-покрито.

Купих си билет за най-ранния влак на първи април. Сутринта, преди да тръгна, Пол се събуди малко преди пет и се мушна в леглото при нас. Станах след час, измъкнах се на пръсти от стаята, като за миг се спрях на вратата да погледам Софи и бебето на светлината на сутрешния сумрак — отпуснати, потънали в дълбока дрямка, — телата, към които принадлежах. Бен беше в кухнята на горния етаж, вече облечен, ядеше банан и си рисуваше. Изпържих няколко яйца за нас двамата и му казах, че заминавам с влак за Бостън. Той попита къде е Бостън.

— На около двеста мили оттук — отвърнах.

— Това колко далеч е? Колкото до космоса ли?

— Ако вървиш по права линия, не е много далеч.

— Аз мисля, че ти трябва да отидеш на Луната. Космическият кораб е за предпочитане пред влака.

— Ще го взема на връщане. Доколкото знам, полетите от Бостън до Луната са всеки петък. Ще си запазя място, щом пристигна.

— Добре. И после ще ми разкажеш.

— Ако намеря лунен камък, ще ти донеса.

— А на Пол?

— И на него ще донеса.

— Не, благодаря.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам камък от Луната. Пол ще си го сложи в устата и ще се задави.

— Тогава какво искаш?

— Слон.

— В космоса няма слонове.

— Знам. Но ти не отиваш в космоса.

— Така е.

— А че в Бостън има слонове, съм готов да се обзаложа.

— Сигурно си прав. Какъв слон искаш — розов или бял?

— Сив. Голям, дебел, с много гънки по кожата.

— Дадено. Тези най-лесно се намират. В кутия ли да ти го опаковам, или да ти го доведа на каишка?

— Най-добре да го яздиш до вкъщи. Ще седнеш отгоре му и ще си сложиш една корона на главата. Като император.

— Император на какво?

— Император на малките момчета.

— Трябва ли да имам и императрица?

— Разбира се. Мама е императрицата. На нея това ще й хареса. Хайде да я събудим и да й кажем.

— Не, недей. Предпочитам да я изненадам със слона, като се прибера.

— Идеята ти не е лоша. Тя и без това няма да ти повярва, докато не го види.

— Точно така. А ние не искаме да я разочароваме. Искам да кажа, в случай че не намеря слон.

— О, татко, ще намериш. Сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото си император. Императорите получават всичко, което искат.

 

 

Цял ден не спря да вали. Някъде към Провидънс за малко да го обърне на сняг. В Бостън си купих чадър и тръгнах пеш към Саут енд. Улиците бяха пусти и мрачни, въздухът сивееше. Не се виждаше жив човек с изключение на един пияница, група младежи, телефонен техник и две-три бездомни кучета. Площад „Колумб“ се състоеше от десет-дванайсет подредени в редица къщи, чиито фасади гледаха към покрито с калдъръмена настилка островче, малко встрани от главната артерия. Номер девет беше най-порутената от всички сгради — четириетажна, като останалите, но олющена и хлътнала, с вход, който очевидно се нуждаеше от ремонт, — изкъртените му тухли бяха подпрени с дъски, за да не паднат. Но въпреки това къщата излъчваше внушителна масивност, старовремско изящество и стил, които продължаваха да си личат въпреки пукнатините. Представих си огромни стаи с високи тавани, удобни кресла край еркерни прозорци и гипсови орнаменти. Но не успях да ги разгледам. Така и не прекрачих по-далеч от входното антре.

На външната врата висеше ръждясала метална хлопка — полусфера с дръжка в средата. Когато я ударих във вратата, издаде звук като човешко оригване — глух, дълбок и трудно доловим. Почаках, но нищо не последва. Натиснах и звънеца, но никой не се показа. Понапънах вратата и видях, че не е заключена — отворих я, поспрях се, после влязох. Входното антре беше празно. Вдясно започваше стълбището с махагонов парапет и голи дървени стъпала. Вляво се виждаше затворен портал, зад който сигурно се намираше банкетна зала. Направо също имаше врата, също затворена, която вероятно отвеждаше към кухнята. Поколебах се за миг, след което поех по стълбите с намерение да ги изкача догоре, когато откъм портала се чу звук — тихи стъпки, последвани от неразбираем глас. Отказах се от стълбите и погледнах към портала. Напрегнах слух, в случай че гласът отново се обади. Напразно.

Абсолютна тишина. След известно време гласът прошепна:

— Насам — рече той.

Приближих се до портала и залепих ухо до ключалката.

— Фаншо, ти ли си?

— Не използвай това име — каза гласът, този път по-отчетливо. — Не ти разрешавам да използваш това име. — Устата на човека отвътре беше долепена на височината на ухото ми. Разделяше ни само вратата. Всъщност бяхме толкова близо един до друг, че думите му сякаш се вливаха направо в главата ми. Имах чувството, че слушам туптенето на човешко сърце, опрял ухо върху гърдите, че търся пулса на човешко тяло. Той се умълча и аз усетих дъха му през процепа на двойната врата.

— Пусни ме да вляза — казах. — Отвори вратата и ме пусни да вляза.

— Не мога — отвърна гласът. — Ще трябва да говорим така.

Сграбчих топчестата брадва и безпомощно разтърсих вратата.

— Отвори! — извиках. — Отвори или ще счупя вратата.

— Не — каза гласът. — Вратата ще остане затворена. — Вече се бях убедил, че човекът вътре е Фаншо. Бих предпочел да е някой натрапник, но твърде добре познавах този глас, за да се преструвам, че е на някой друг. — Въоръжен съм — каза той, — пистолетът ми е насочен право в теб. Ако нахълташ, ще стрелям.

— Не ти вярвам.

— Чуй това — каза той и по стъпките му разбрах, че се отдалечава от вратата. След миг се чу изстрел, а след него звукът на падаща по пода мазилка. Междувременно се опитах да погледна през процепа, надявайки се да зърна поне стаята, но пролуката беше прекалено тясна. Успях да видя само лъч светлина — една-единствена сивееща нишка. После устата се върна и затули дори това.

— Добре — казах — разбрах, че си въоръжен. Но щом не мога да те видя, как да ти повярвам, че си този, за когото се представяш?

— Аз не съм ти казвал кой съм.

— Добре. Ще го кажа другояче. Откъде да знам, че ти си човекът, с когото трябва да говоря?

— Приеми го на доверие.

— След толкова години доверието е последното нещо, което можеш да очакваш от мен.

— Казвам ти, че аз съм човекът. Това не ти ли стига? Дошъл си, където трябва, и аз съм човекът, който ти трябва.

— Мислех, че искаш да ме видиш. Така поне твърдиш в писмото.

— Писах ти, че искам да говоря с теб. Това не е едно и също.

— Хайде да не издребняваме.

— Просто ти напомням какво съм писал.

— Фаншо, не ме предизвиквай. Ще си тръгна и нищо не може да ме спре.

Чух дълбоко поемане на дъх, след което една ръка удари силно по вратата.

— Без Фаншо! — изкрещя той. — Повече да не съм чул това име!

Оставих да минат няколко мига, защото не исках да предизвиквам нов изблик на гняв. Устата се отдръпна от процепа и ми се стори, че чувам стенание някъде откъм средата на стаята — дали стенание или хълцане, не можех да кажа със сигурност. Останах да чакам, защото просто не знаех какво да предприема. В крайна сметка устата се върна и след още една дълга пауза Фаншо каза:

— Там ли си?

— Да.

— Прощавай. Не исках да започвам по този начин.

— Не забравяй — припомних му аз, — че ти ме помоли да дойда.

— Знам. И съм ти благодарен.

— Мога да ти помогна само ако ми обясниш защо ме повика.

— Това после. Все още не искам да говоря за това.

— А за какво?

— За други неща. Неща, които са се случили.

— Слушам.

— Защото не искам да ме мразиш. Разбираш ли?

— Аз не те мразя. Имаше един момент, в който те мразех, но вече ми мина.

— Днес е последният ми ден. И аз трябва да съм сигурен.

— Тук ли се криеше през цялото това време?

— Доколкото си спомням, пристигнах тук преди около две години.

— А преди това?

— Тук-там. Онзи беше по петите ми и аз трябваше да бъда непрекъснато в движение. Пътуването взе да ми харесва, придобих вкус към него. Оказа се доста по-различно от това, което очаквах. Първоначалният ми план беше да стоя на едно място и да оставя времето да тече покрай мен.

— За Куин ли говориш?

— Да. За частния детектив.

— Той намери ли те?

— На два пъти. Веднъж в Ню Йорк. Втория път някъде из Юга.

— Тогава той защо излъга?

— Защото го заплаших, че ще го убия. Знаеше какво го очаква, ако някой разбере.

— Нали знаеш, че той изчезна. Не можах никъде да го открия. Нито следа от него.

— Скрил се е някъде. Това не е важно.

— Как успя да се отървеш от него?

— Обърнах всичко наопаки. Той смяташе, че ме следи, а всъщност аз следях него. Откри ме в Ню Йорк, разбира се, но аз му се изплъзнах — измъкнах се направо от ръцете му. След това всичко беше като на игра. Подмамих го, като навсякъде оставях следи специално за него, така че беше невъзможно да не ме намери. Но през цялото време го наблюдавах и когато моментът настъпи, съвсем малко му помогнах, за да влезе право в капана ми.

— Много умно.

— Не. Беше глупаво. Но нямах избор. Трябваше да постъпя така, иначе щяха да ме върнат обратно, което означаваше да ме третират като луд. Намразих се заради това. В края на краищата той си вършеше работата и дори ми дожаля за него. Съжалението ме отвращава, особено когато е в мен самия.

— И после?

— Не можех да бъда сигурен дали номерът ми е минал. Мислех, че Куин може отново да се окаже в положението на мой преследвач. Затова не спирах, продължавах да се движа от място на място, дори и тогава, когато това съвсем не беше необходимо. Изгубих цяла година по този начин.

— Къде беше?

— На юг, после на югозапад. Предпочитах топлите места. Много пътувах пеш, нали разбираш, спях на открито, гледах да избягвам местата с много хора. Страната е огромна, нали знаеш. Човек се обърква. По едно време, така се случи, че останах цели два месеца насред пустинята. После пък живях в една барака край резервата Хопи в Аризона. Индианците свикаха племенен съвет, преди да ми разрешат да остана там.

— Измисляш си.

— Не те карам да ми вярваш. Разказвам ти какво се е случило, това е всичко. А ти си мисли каквото искаш.

— И после?

— После се озовах в Ню Мексико. Един ден влязох в някакво крайпътно заведение да хапна. На бара имаше забравен вестник. Зачетох го. И тогава научих, че моя книга е била публикувана.

— Беше ли изненадан?

— Това не е думата, която бих използвал.

— Коя тогава?

— Не знам. По-скоро сърдит. Разстроен.

— Не разбирам.

— Разсърдих се, защото книгата е боклук.

— Писателите не умеят сами да преценяват творчеството си.

— Не, книгата си е боклук, повярвай ми. Всичко, което съм написал, е боклук.

— Тогава защо не го унищожи?

— Бях твърде привързан към книгите си. Но това съвсем не значи, че те са добри. И бебето е привързано към своето аки, но на това никой не обръща внимание. Това си е лично негова работа.

— Тогава защо си накарал Софи да обещае, че ще ми покаже творчеството ти?

— За да я успокоя. Но ти вече знаеш всичко това. Отдавна си го разбрал. Това бе моето оправдание. А истинският ми аргумент бе да й намеря нов съпруг.

— Номерът ти мина.

— Трябваше да мине. Не се спрях на кой да е, нали знаеш.

— А ръкописите?

— Смятах, че ще ги изхвърлиш. Никога не ми е минавало през ум, че някой може да ги вземе насериозно.

— И какво направи, след като разбра, че книгата ти е излязла?

— Върнах се в Ню Йорк. Разбира се, това беше глупост, но аз не бях на себе си, не разсъждавах много трезво. Книгата ме бе вкарала в капана на собственото ми минало, нали разбираш, и аз трябваше наново да започна борбата си с него. Веднъж публикувана, книгата отрязваше пътя ми назад.

— Мислех, че си мъртъв.

— Така и трябваше да мислиш. Ако не друго, това поне ми послужи за доказателство, че Куин вече не представлява никакъв проблем. Но новият проблем се оказа много по-лош. И точно тогава седнах да ти напиша писмото.

— Много гадно от твоя страна.

— Бях ти се ядосал. Исках да страдаш, да живееш с нещата, с които трябваше да живея и аз. В мига, в който го пуснах в пощенската кутия, вече съжалих.

— Твърде късно.

— Да. Твърде късно.

— Колко време остана в Ню Йорк?

— Не си спомням точно. Шест или осем месеца.

— Как преживяваше? Как изкарваше пари, за да живееш?

— Крадях.

— Защо не казваш истината?

— Правя каквото мога. Казвам ти всичко, което мога да ти кажа.

— С какво друго се занимаваше в Ню Йорк?

— Следях те. Следях теб и Софи, и бебето. Дори известно време живях на открито пред блока ви. Цели три седмици, че не беше ли и месец. Преследвах те на всяка крачка. Веднъж или два пъти се блъснах в теб на улицата и те погледнах право в очите. Но ти не ме забеляза. Беше фантастично — това, че не ме забеляза.

— Измисляш си.

— Сигурно много съм се променил.

— Никой не може да се промени чак толкова.

— Мисля, че все нещо е останало от предишния ми външен вид, колкото за да ме разпознае човек. Но ти извади късмет. Ако нещо се беше случило, сигурно щях да те убия. През цялото време в Ню Йорк бях изпълнен с убийствени мисли. Лоша работа. Бях обзет от някакъв ужас.

— Какво всъщност те спря?

— Намерих сили да се махна.

— Колко благородно от твоя страна.

— Не се защитавам. Просто ти казвам, какво се случи.

— И после?

— Качих се на един кораб и изчезнах. Все още пазех моряшката си карта и тръгнах с гръцки товарен кораб. Беше отвратително, истински отвратително от началото до края. Но аз си го заслужавах, пък и точно това исках. Корабът пътува къде ли не — Индия, Япония, по целия свят. Не слязох от него нито веднъж. Всеки път, когато акостирахме в някое пристанище, аз се заключвах в каютата си. Така прекарах две години — без да виждам нищо, без да правя нищо, живеех като мъртвец.

— Докато аз се опитвах да пиша биографията ти.

— С това ли се занимаваше?

— Май че с това.

— Голяма грешка.

— Не е нужно да ми казваш. Открих го и сам.

— Един ден корабът спря в Бостън и аз реших да сляза на брега. Бях спестил огромна сума пари, повече отколкото ми трябваха, за да купя тази къща. Оттогава живея тук.

— Какво име използва?

— Хенри Дарк. Ала никой не знае кой съм. Никога не излизам. Една жена идва два пъти в седмицата и ми носи всичко, от което имам нужда, но аз не я виждам. Оставям й бележка пред стълбата, заедно с парите, които й дължа. Просто и ефикасно споразумение. От две години насам ти си първият човек, с когото говоря.

— Мислиш ли, че може да не си с всичкия си?

— Знам, че така ти изглежда — но аз съм с всичкия си, повярвай ми. Дори не ми се говори за това. Онова, което ми е нужно, е много различно от онова, което е нужно на други хора.

— Тази къща не е ли малко голяма за един човек?

— Твърде голяма. Откакто съм се пренесъл, не съм мръдвал от партера.

— Тогава защо я купи?

— Не струваше почти нищо. Пък и името на улицата ми харесва. Просто ми импонира.

— Говориш за площад „Колумб“, така ли?

— Да.

— Не разбирам.

— Струваше ми се като добра поличба. Връщам се в Америка и намирам къща на улица, която носи името на Колумб. В това има логика.

— И тук е мястото, където възнамеряваш да умреш.

— Точно така.

— В първото ти писмо пишеше седем години. Остава ти още една година.

— Но аз вече доказах пред себе си това, което трябваше да докажа. Няма смисъл да продължавам. Уморен съм. Стига ми толкова.

— Да не би да си ме помолил да дойда, защото си очаквал, че ще те спра.

— Не. Съвсем не. Нищо не очаквам от теб.

— Тогава какво искаш?

— Трябва да ти дам нещо. В един момент разбрах, че ти дължа обяснение за това, което направих. Длъжен бях поне да опитам. През последните шест месеца се мъча да го опиша на хартия.

— Мислех, че завинаги си се отказал от писането.

— Това е друго. Няма връзка с предишното писане.

— И къде е сега?

— Зад теб. На пода в дрешника под стълбата. Една червена тетрадка.

Обърнах се, отворих вратата на дрешника и взех тетрадката. Обикновена тетрадка от двеста листа с прави редове и спирала. Погледнах набързо съдържанието и видях, че всички страници са изписани: същия познат почерк, същото черно мастило, същите дребни букви. Изправих се и се върнах при процепа на вратата.

— Сега какво? — попитах.

— Вземи я със себе си у дома. Изчети я.

— А ако не мога?

— Тогава я запази за момчето. Може да пожелае да я види, след като порасне.

— Мисля, че нямаш право да искаш това от мен.

— Той е мой син.

— Не, не е. Той е мой син.

— Няма да настоявам. Тогава прочети я сам. Тя и без това е написана за теб.

— А Софи?

— Не. Не бива да й казваш.

— Това е нещо, което никога няма да разбера.

— Софи ли?

— Как можа да я напуснеш по този начин? Какво толкова ти е направила?

— Нищо. Вината не е нейна. Това поне би трябвало да си го разбрал. Работата е, че аз просто не съм устроен да живея като другите хора.

— А как си устроен да живееш?

— Всичко това ще намериш в тетрадката. Каквото и да кажа сега, то само ще изкриви истината.

— Има ли да ми казваш нещо друго?

— Не, мисля, че не. Май че това е краят.

— Според мен, не ти стиска да ме застреляш. Ако сега разбия вратата, нищо няма да направиш.

— Само не опитвай. Ще си отидеш за едното нищо.

— Ще ти изтръгна пистолета от ръцете и ще те просна в безсъзнание на пода.

— Какво ти безсъзнание, та аз съм вече мъртъв. Преди няколко часа глътнах отрова.

— Не ти вярвам.

— Ти въобще не можеш да знаеш кое е истина и кое не. И никога няма да можеш.

— Ще се обадя в полицията. Те ще изкъртят вратата и насила ще те откарат в болницата.

— Само едно шукване и си пускам куршума в главата. Няма да ти дам ти да спечелиш.

— Толкова силно ли те изкушава смъртта?

— Вече толкова дълго живея с нея, че тя е единственото нещо, което ми е останало.

Повече не знаех какво да кажа. Фаншо ме бе използвал и като слушах дишането му от другата страна на вратата, чувствах се сякаш някой изсмуква живота от тялото ми.

— Ти си глупак — обадих се, като не успях да измисля нищо друго. — Ти си глупак и си заслужаваш смъртта. — След това, обзет от собствената си слабост и глупост, започнах да удрям по вратата като разплакано дете, което се тресе от сълзи.

— По-добре си върви — рече Фаншо. — Стига сме протакали.

— Не искам да си вървя — отвърнах. — Имаме още много неща, за които трябва да си поговорим.

— Не, нямаме. Всичко свърши. Вземи тетрадката и се връщай в Ню Йорк. Само това искам от теб.

Бях толкова изтощен, че в един миг помислих, че припадам. Пред очите ми причерня, сграбчих дръжката на вратата, за да се подпра, и напрегнах сили, за да запазя съзнание. След това обаче не си спомням какво се е случило. Намерих се отвън, пред къщата, в едната ми ръка чадъра, в другата — червената тетрадка. Дъждът беше спрял, но въздухът бе все още влажен. Усещах влагата в дробовете си. Огромен камион прогърмя край мен, загледах се в червените му стопове, докато се скриха от очите ми. Беше се свечерило. Тръгнах да се отдалечавам от къщата, като механично поставях единия си крак пред другия, неспособен да се концентрирам дори в посоката. Мисля, че паднах един или два пъти. После си спомням, че застанах на един ъгъл и се опитах да взема такси, но нито една кола не спря. Малко по-късно чадърът се изплъзна от ръката ми и тупна в близката локва. Не си направих труда да го вдигна.

Току-що бе ударил седем часът, когато пристигнах на Южната гара. Влакът за Ню Йорк бе отпътувал преди петнайсет минути, а следващият бе чак в осем и половина. Седнах на една от дървените пейки и сложих червената тетрадка в скута си. Влязоха още закъснели пътници; един мъж бършеше мраморния под с мокър парцал; заслушах се в разговора на двама мъже зад мен — говореха за „Ред сокс“. След като в продължение на десет минути се борех с желанието си, най-накрая не издържах и отворих тетрадката. Четох без прекъсване цял час, като обръщах страниците ту напред, ту назад, опитвайки се да разбера смисъла на написаното от Фаншо. И сега, ако не казвам нищо за прочетеното, то е, защото не успях да разбера почти нищо. Всичките думи ми бяха познати, но бяха съчетани странно, сякаш крайната им цел е била взаимно да се унищожат. Не мога да го изразя по друг начин. Всяко изречение обезсмисляше предишното, всеки абзац правеше следващия невъзможен. Колко странно тогава, че при прочита на тази тетрадка те обзема някакво просветление, сякаш всичко вече ти е ясно. Сякаш Фаншо е знаел, че последната му творба е трябвало да разруши всяка предварителна представа, която съм могъл да имам за нея. Това не бяха думи на човек, който съжалява за нещо. Беше отговорил на въпросите с нови въпроси, при което всичко си оставаше отворено, недовършено, нещо, което може да се подхване отначало. Изгубих се още при първата дума и оттам нататък можех да се придвижвам само пипнешком, спъвайки се в тъмнината, заслепен от написаната за мен книга. И въпреки това под объркването усещах, че има нещо преднамерено и изпипано до съвършенство, като че в края единственото нещо, което истински е желаел, е било да се провали, дори с цената да измени на себе си. Разбира се, може и да греша. Почти не бях в състояние да чета и е твърде възможно да бъркам в преценката си. Но бях там, изчетох онези думи със собствените си очи и все пак ми е трудно да повярвам в това, което казвам.

Излязох на перона няколко минути по-рано. Отново бе заваляло и виждах как дъхът излиза от устата ми на малки мъгливи облачета. Една по една започнах да откъсвам страниците от тетрадката — смачквах ги в ръката си и след това ги хвърлях в една боклукчийска кофа. Когато стигнах до последния лист, влакът вече пристигаше.