Пол Остър
Нюйоркска трилогия (8)

8

На другата сутрин, както и през много още сутрини, които тепърва щяха да последват, Куин се настани на една пейка по средата на пешеходното островче сред трафика на Бродуей и Деветдесет и девета улица. Винаги пристигаше рано, винаги преди седем, сядаше с чаша кафе и кифла с масло, разстилаше вестника върху скута си и забождаше очи в стъклената врата на хотела. Стилман се показваше към осем, загърнат в дългото си кафяво палто, с голяма старомодна платнена торба. В продължение на цели две седмици маршрутът му не се промени. Старецът обикаляше улиците на квартала, вървеше бавно, едва-едва, спираше, пак тръгваше, пак спираше, сякаш всяка крачка трябваше да се претегли и отмери, преди да заеме мястото си сред общия сбор на останалите крачки. Това ужасно затрудняваше Куин. Той обичаше да ходи бързо и цялото това спиране, тръгване и туткане взе да го изнервя. Чувстваше се напълно разцентрован. Като заек, подгонил костенурка. Непрекъснато си повтаряше да не бърза.

А това, което Стилман вършеше по време на разходките си, остана пълна загадка за Куин. Той, разбира се, добре виждаше какво става и най-съвестно го отбелязваше в червената си тетрадка, но смисълът на тези действия продължаваше да му убягва. Стилман като че никога не знаеше къде отива, нито къде се намира. Все пак, като по предварително начертан план, той неизменно се въртеше в един и същ периметър, ограничен на север от Сто и десета улица, на юг — от Седемдесет и втора улица, на запад — от Ривърсайд парк и на изток — от Амстердам авеню. Колкото и да криволичеше, а пътят му всеки ден минаваше през различни места, Стилман нито веднъж не излезе от границите на въпросния периметър. Куин беше направо смаян от тази прецизност, защото във всяко друго отношение действията му изглеждаха безцелни.

Докато вървеше, Стилман никога не вдигаше поглед. Очите му бяха забодени в тротоара, като че ли търсеше изгубен предмет. От време на време се навеждаше, вдигаше нещо от земята, оглеждаше го внимателно и дълго го прехвърляше от ръка в ръка. Приличаше на археолог, попаднал на глинени съдове от праисторическата епоха. Понякога, след като огледаше предмета, Стилман го хвърляше обратно на земята. Но по-често отваряше торбата и внимателно го поставяше вътре. След това изваждаше от джоба на палтото си една червена тетрадка — като тази на Куин, но по-малка — и около минута-две усърдно записваше нещо в нея. Щом приключеше тази операция, пъхваше тетрадката в джоба си, грабваше торбата и продължаваше.

Според Куин предметите, които събираше Стилман, бяха без стойност. Направо боклуци — счупени, изхвърлени, ненужни вещи. Сред тях Куин бе забелязал един сгъваем чадър без плат, откъснатата глава на гумена кукла, една черна ръкавица, долната част на изгоряла електрическа крушка, прогизнали списания, смачкани вестници, скъсана снимка, части от механични играчки и всякакви джунджурии с неизвестен произход. Самият факт, че Стилман подхождаше така сериозно към събирането на тези отпадъци, силно възбуди любопитството на Куин, но за съжаление той не можеше да направи нищо друго, освен да зяпа глупашки и старателно да записва всичко в червената си тетрадка. Беше му приятно, че и Стилман има същата червена тетрадка. Тя като че ли представляваше някаква тайна връзка помежду им. Куин подозираше, че тетрадката на Стилман съдържа отговори на въпросите, които се трупаха в ума му и го измъчваха, затова взе да крои план как да я открадне. Но за такава драстична стъпка беше още рано.

По време на разходките си Стилман не правеше нищо друго, освен да събира отпадъци от земята. Понякога се отбиваше в заведение да хапне. Понякога се блъсваше в непознат и набързо измънкваше сконфузеното си „простете“. Веднъж, докато пресичаше улицата, за малко да го блъсне кола. Стилман не разговаряше с никого, не влизаше в магазини, не се усмихваше. Не беше нито щастлив, нито нещастен. На два пъти, когато отпадъчният му улов бе натежал твърде много, се прибра в хотела си още по пладне, но отново излезе след няколко минути с празна торба. Почти всеки ден прекарваше по няколко часа в Ривърсайд парк, като методично преброждаше всички асфалтови пътеки или претърсваше всички храсти. Зеленината на парка не успяваше да укроти колекционерската му страст. Камъни, листа и клончета бързо изпълваха торбата му. Един път дори взе в ръцете си и сухо кучешко изпражнение, подуши го внимателно и го прибра. Стилман често си почиваше в парка. Следобед сядаше на някоя пейка и дълго съзерцаваше Хъдсън. Веднъж, когато беше много топло, Куин го видя, че се е проснал на тревата и спи. Привечер отиваше да хапне в закусвалнята „Аполо“, на ъгъла на Деветдесет и седма улица и Бродуей, след което се прибираше в хотела си. Не направи нито един опит да се свърже със сина си. Това бе потвърдено и от Вирджиния Стилман, на която Куин се обаждаше всяка вечер.

Започна да го обзема апатия. Полека-лека Куин изгуби първоначалния си ентусиазъм и все по-често взе да се пита дали не си прахосва времето с тази безсмислица. Разбира се, съществуваше и възможността Стилман да изчаква най-благоприятния момент, като междувременно се опитва да приспи вниманието на света, преди да нанесе своя удар. Но тогава той би трябвало да знае, че го следят, а според Куин това не изглеждаше много вероятно. Засега той добре се справяше с работата си, спазваше прилична дистанция, използваше уличните тълпи за прикритие, гледаше да не привлича вниманието върху себе си, но и в криеницата не се престараваше. От друга страна, нищо чудно Стилман поначало да е очаквал, че ще бъде следен — дори може да го е знаел предварително, — и затова да не се интересува кой точно го следи. Защото, ако със сигурност е решил, че ще го следят, има ли значение кой ще го прави? Всеки разкрит наблюдател може да бъде сменен с друг.

Тази версия успокои Куин и той реши да повярва в нея, въпреки че нямаше никакви основания за това. Стилман или е наясно какво върши той, или не е. Ако не е, значи Куин си губи времето. А колко по-хубаво е да вярваш, че действията ти водят към дадена цел. Значи по-добре е Стилман да знае и Куин реши да приеме, че това е така, поне за момента.

Оставаше обаче един проблем: с какво да занимава мисълта си, докато следи стареца? Куин обичаше да скита. Разходките му из града го бяха научили да разбира връзката между вътрешния и външния свят. Използваше безцелното движение като средство за връщане назад, а в най-добрите си дни успяваше да покори всичко външно и по този начин да узурпира върховната власт над вътрешния мир. Като се потапяше във външния свят, като сам удавяше себе си в него, той успяваше да овладее, макар и в минимална степен, пристъпите си на отчаяние. За него скитането бе нещо като забрава. Но следенето на Стилман не беше скитане. Стилман можеше да се скита, да се тътри от място на място като слепец, но на тази привилегия Куин нямаше право да се радва. Защото трябваше да внимава какво върши, дори и то да не беше кой знае какво. Често мислите му се зарейваха нанякъде и стъпките му бързо влизаха в техния ритъм. Това пък означаваше, че така залисан, можеше неволно да ускори крачка и да се блъсне в Стилман. За да се предпази от подобно неблагополучие, беше измислил няколко начина за намаляване на скоростта си. Първият бе да си повтаря, че вече не е Даниъл Куин, а Пол Остър и с всяка измината крачка да се опитва да се намести по-удобно в ограниченията на тази трансформация. За него Остър беше само едно име, обвивка без съдържание. Да бъдеш Остър означаваше да си човек без интериор, човек без мисли. А щом липсват мисли, щом не бива да черпи от собствения си вътрешен живот, тогава значи няма къде да се оттегли. Бидейки Остър, той не можеше да извика в съзнанието си никакви спомени, страхове, мечти или радости, защото всички те щяха да кънтят глухо и празно, щом главният им герой е някакъв си Остър. Следователно, трябваше да си остане на собствена територия и да търси опора във външния свят. Да не сваля очи от Стилман — това не бе само начин да се откъсне от собствените си мисли, а единствената мисъл, която можеше да си позволи.

В продължение на ден-два тактиката му се радваше на умерен успех, но в крайна сметка и Остър се скапа от тази монотонност. Куин разбра, че трябва да измисли нещо друго, което да го занимава, някаква задачка, която да му прави компания, докато си гледа работата. Най-накрая спасението дойде от червената тетрадка. Вместо да вписва по една-две случайно хрумнали му бележки, както бе правил през първите няколко дни, той реши да си води най-подробни записки. С помощта на писалката, закупена от глухонемия, той най-усърдно се зае с новата си задача. Описваше не само жестовете на Стилман, но и всеки предмет, който прибираше или изхвърляше от торбата си, заедно с точния час. Освен това взе най-педантично да си отбелязва маршрута на всички лъкатушеници по пътя на Стилман: всяка улица, по която минава, всеки ъгъл, зад който завива, и всяко място, на което спира да почине. По този начин не само си намери занимание, но и забави хода си. Сега вече не съществуваше опасност неволно да настигне Стилман. По-скоро трябваше да внимава да не го изгуби от погледа си, защото ходенето и писането се оказаха трудно съвместими дейности. Куин бе прекарал последните пет години от живота си ту в едното, ту в другото и сега съчетаването им го поизпоти. В началото допускаше доста грешки. Оказа се, че е много трудно да пишеш, без да гледаш листа, и той често откриваше, че е изписал два или три реда един върху друг, от което се е получило напълно неразбираем палимпсест. Но за да погледне страницата, би трябвало да спре, а спре ли, можеше да изгуби Стилман. След време реши, че всичко е въпрос на позиция. Първо опита да държи тетрадката пред себе си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но видя, че лявата му китка се уморява много бързо. После опита да държи тетрадката съвсем пред лицето си, като току надничаше над горния й край, за да не изпусне Стилман, но и тази позиция се оказа непрактична. Най-сетне опита да подпре тетрадката на дясната си ръка под лакътя, а с лявата да пише, но така не само че изкривяваше буквите, но и не можеше да пише в дъното на листа. Накрая реши да подпира тетрадката си върху лявото бедро, подобно на художник, който държи палитра. Така беше по-добре. Носенето не му причиняваше напрежение на мускулите, а и дясната му ръка беше свободна да държи писалката. Въпреки че и този метод си имаше своите недостатъци, все пак представляваше най-удобното разрешение на въпроса. Така Куин можеше да отделя еднакво внимание на Стилман и на писането, да поглежда ту нагоре, ту надолу, като едновременно съзерцаваше обекта и го описваше. В тази поза — стиснал писалката на глухонемия в дясната си ръка, подпрял червената тетрадка на лявото си бедро, Куин продължи да следи Стилман още цели девет дни.

 

 

Нощните му разговори с Вирджиния Стилман бяха кратки. Въпреки че споменът за целувката все още го пареше, други романтични намеци не последваха. Отначало Куин очакваше, че нещо ще се случи. След толкова обещаващо начало той беше почти сигурен, че рано или късно мисис Стилман ще се озове в обятията му. Но неговата работодателка се скри зад маската на заетостта и нито веднъж не намекна за онзи момент на открита страст. Вероятно Куин се бе объркал в надеждите си, вземайки се по погрешка за Макс Уърк, човек, който никога не пропуска да се възползва от подобни ситуации. Или просто Куин започваше да чувства по-остро самотата си. Отдавна до него не бе лежало топло тяло. А истината бе, че от мига, в който я зърна, Куин бе пожелал Вирджиния Стилман — много преди да се стигне до целувката. И въпреки настоящото й безразличие той продължаваше да си я представя гола. Похотливи картини се нижеха пред празния му взор всяка нощ и макар че вероятността да се превърнат в действителност избледняваше с всеки изминал ден, все пак те бяха едно приятно развлечение. След време, когато бе вече твърде късно, той разбра, че дълбоко в себе си е хранел рицарската надежда да разреши случая така блестящо и светкавично, премахвайки безвъзвратно надвисналата над Питър Стилман опасност, че да спечели благоволението на мисис Стилман задълго. Това, разбира се, се оказа грешка от негова страна. Но не по-лоша от останалите, които направи от началото до края на тази афера.

На тринайсетия ден от началото на случая Куин се прибра вкъщи съвсем оклюмал. Беше отпаднал духом и готов да напусне кораба. Въпреки игричките и историйките, с които се залъгваше, по всичко личеше, че в този случай няма хляб. Стилман беше само един луд старец, напълно забравил сина си. Разбира се, можеше да продължи да го следи, но от това нищо нямаше да излезе. Куин взе телефона и се обади в апартамента на Стилман.

— Зарязвам работата — каза той на Вирджиния Стилман. — От всичко, което видях, смятам, че никаква опасност не грози Питър.

— Той точно това иска да ни накара да мислим — отвърна му тя. — Вие и не подозирате колко е хитър. И колко търпелив.

— Той може и да е търпелив, но аз не съм. Мисля, че само си пилеете парите. А аз времето.

— Сигурен ли сте, че не ви е забелязал? Това би променило изцяло нещата.

— Не бих гарантирал с живота си, но да, сигурен съм.

— Тогава, какво искате да кажете?

— Че няма от какво да се боите. Поне засега. Ако нещо се случи по-нататък, обадете ми се. Ще дотичам при най-малката заплаха.

Последва пауза, после Вирджиния Стилман каза:

— Може и да сте прав.

Втора пауза.

— Бихте ли направили все пак един компромис, за да бъда по-спокойна?

— Зависи какво имате предвид.

— Нищо особено, само да продължите още няколко дни. За да сме абсолютно сигурни.

— При едно условие — отвърна й Куин. — Ако ми разрешите да го следя, както аз си знам. Без ограничения. Искам да говоря с него, да го поразпитам, веднъж завинаги да стигна до дъното на тази история.

— Не е ли рисковано?

— Вие не се грижете за това. Няма да се издам. И през ум няма да му мине кой съм и какво целя.

— И как по-точно ще стане това?

— То си е моя работа. Знам различни начини. Вие трябва само да ми се доверите.

— Добре тогава, действайте. От опит не боли, нали така?

— Ще се позанимавам още няколко дни, а после пак ще обсъдим положението.

— Мистър Остър?

— Да?

— Много съм ви благодарна. През тези две седмици Питър се чувства много по-добре и причината сте вие. Той непрекъснато говори за вас. Вие сте нещо като… как да кажа… герой в неговите очи.

— А какво съм в очите на мисис Стилман?

— Същото.

— Приятно ми е да го чуя. Може би някой ден тя ще ми разреши да й се отблагодаря.

— Всичко е възможно, мистър Остър. Запомнете това.

— Трябва да съм кръгъл глупак, за да го забравя.

 

 

Куин си направи лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб, изпи една бутилка бира, седна на бюрото си и извади червената тетрадка. Беше изписал много страници с неравния си, крив почерк, но все още не бе събрал кураж да ги изчете. Сега обаче, когато краят му се виждаше, реши да хвърли един поглед.

Трудно се разчиташе, особено в началото. А когато успееше да дешифрира думите, разбираше, че не си е струвало труда. „Насред пресечката вдига от земята молив. Гледа го, колебае се, мушва го в торбата… Купува си сандвич от… Сяда на пейка в парка и чете червената си тетрадка.“ Тези изречения му се струваха съвършено безполезни.

Но всичко бе въпрос на метод. Ако целта беше да разбере Стилман, да го опознае до такава степен, че да предвижда действията му, можеше да се каже, че напълно се е провалил. Беше започнал с ограничено количество факти: средата и професията на Стилман, затварянето на сина му, арестуването и влизането му в болница, един странен научен труд, написан, както се предполага, докато е бил все още с ума си, и преди всичко убедеността на Вирджиния Стилман, че сега ще се опита да навреди на сина си. Но фактите от миналото, изглежда, имаха малко общо с фактите от настоящето. Куин бе силно обезверен. Винаги бе смятал, че ключът към резултатната детективска работа е прецизното наблюдение на детайлите. Колкото по-прецизно, толкова по-добри резултати. Смисълът на тази постановка е, че човешкото поведение подлежи на тълкуване, че зад фасадата от необясними на пръв поглед жестове, тикове или безмълвие съществува последователност, порядък, мотивация. Куин се помъчи да осмисли тези повърхностни особености, но това не му помогна. Стилман продължаваше да бъде толкова непонятен за него, колкото и в първия ден на следенето. Известно време Куин бе живял живота на Стилман, бе крачил заедно с него, съзерцавал заедно с него и въпреки това единственото нещо, което усещаше, бе неговата непроницаемост. Вместо дистанцията помежду им да се скъси, старецът все повече му се изплъзваше, дори и когато стоеше пред очите му.

Без сам да разбира защо, Куин разлисти червената си тетрадка на нова страница и начерта малка карта на района, в който се подвизаваше Стилман.

После внимателно изчете записките си и с върха на писалката взе да очертава движението на Стилман през първия ден, в който бе започнал да си води дневник. Резултатът бе следният:

Куин остана удивен от точността, с която Стилман бе следвал периферията на района, като нито веднъж не бе влязъл навътре. Чертежът приличаше на карта на въображаем щат от Средния запад. С изключение на единайсетте пресечки по Бродуей в самото начало и серията завъртулки, които представляваха лъкатушениците на Стилман из Ривърсайд парк, картината напомняше правоъгълник. От друга страна, като се има предвид леко извиващата посока на нюйоркските улици, картината можеше да се възприеме и като нула или буквата „О“.

Куин премина на следващия ден, за да види какво ще се получи. Резултатът беше твърде различен.

Новата рисунка приличаше на птица, може би граблива, с разтворени криле, която спокойно кръжи във въздуха. В миг това тълкуване му се стори малко преувеличено. Тогава птицата изчезна и на нейно място останаха само две абстрактни форми, свързани с миниатюрен мост, който Стилман бе очертал, пресичайки Осемдесет и трета улица. Куин спря и се замисли какво всъщност върши. Занимава се с драскулки, безделничи или се опитва да открие нещо? Никакъв отговор не би го задоволил. Ако чисто и просто се опитваше да убие времето, защо бе избрал толкова мъчителен начин? Или объркването е парализирало мисълта му? От друга страна, ако не ставаше въпрос за чисто забавление, тогава за какво? Като че ли търсеше да открие някакъв знак. Следваше хаотичните движения на Стилман с надеждата да му подскажат обединителния аргумент на тяхната състоятелност. А това означаваше само едно нещо: той продължаваше да не вярва, че действията на Стилман са произволни. Искаше да види смисъла в тях, колкото и да е смътен. Но това, само по себе си, бе неприемливо, защото на свой ред означаваше, че Куин отрича фактите, което, и той добре го знаеше, беше най-лошото нещо за един детектив.

Въпреки всичко продължи с експеримента. Не беше късно, нямаше още единайсет, пък и какво друго да прави? Третата карта, която се получи, имаше доста прилики с другите две.

Вече нямаше никакво съмнение какво излиза. Ако пренебрегнеше заврънкулките вътре в парка, бе съвсем ясно, че се получава буквата „Е“. Ако приемем, че първата рисунка е представлявала буквата „О“, тогава съвсем естествено бе да оприличим разперените птичи крила от втората рисунка на буквата „W“. Разбира се, буквите O-W-E образуваха една дума, но Куин не искаше да избързва със заключенията. Беше започнал дневника си чак на петия ден от разходките на Стилман и първите четири букви му се губеха. Изведнъж съжали, че не бе започнал по-рано, още повече че сега мистерията на тези първи четири дни щеше да остане докрай неразгадана. Реши да компенсира загубата, като се втурне напред. Може би като стигне до края, интуитивно ще налучка началото.

Контурите на рисунката от следващия ден образуваха буквата „R“. Подобно на предишните, и тази карта бе претрупана с криволици и украшения вътре в парка. Мъчейки се да бъде обективен, докато чертае, Куин се опита да не мисли за букви и азбуки. Сам признаваше, че още нищо не е сигурно. Всичко това можеше съвсем лесно да се окаже пълна безсмислица. Все едно да гледаш на какво приличат облаците, както бе правил като малко момче. И все пак съвпадението с буквите бе поразяващо. Ако само една от рисунките, или, да речем, две, бяха приличали на букви, той щеше да махне с ръка и да каже, че е случайно, но четири поредни — това бе вече твърде много.

Рисунката от следващия ден приличаше на килнато на една страна „О“, на геврек, който е отхапан от едната страна, а от другата му стърчат три-четири драскулки. След това идваше едно добре оформено „F“ с обичайните завъртулки в стил рококо от едната страна. Следваше „В“, което наподобяваше два кашона, небрежно стоварени един върху друг, със смачкани ъгли. После едно разлюляно „А“, което приличаше на бояджийска стълба. И накрая още едно „В“, едва запазило равновесие, подпряно на една-единствена точка, което изглеждаше като обърната наопаки пирамида.

Тогава Куин изписа буквите една след друга: OWEROFBAB. След като си игра с тях четвърт час, като ги преместваше, разместваше и пренареждаше, той отново се върна на първоначалната им подредба, но този път ги раздалечи:

OWER OF BAB. Разкритието бе толкова неочаквано, че за малко не припадна. Като си даде сметка, че е изпуснал първите четири дни и че Стилман все още не е приключил с разходките си, отговорът беше от ясен по-ясен: THE TOWER OF BABEL.^[1]

Куин веднага се сети за последните страници на „А. Гордън Пим“^[2] и откриването на странните йероглифи по вътрешната стена на пропастта — буквите, изписани в самата земя, като че ли се опитват да кажат нещо, което повече никой не може да разбере. Но като се замисли още малко, сравнението му се стори неудачно. Защото всъщност Стилман не бе оставил своето послание никъде. Наистина, той бе създал буквите чрез хода на собствените си стъпки, но те не бяха изписани никъде. Това по-скоро бе като да изрисуваш картина във въздуха с пръста си. Образът изчезва още докато го рисуваш. Няма резултат, няма следа от това, което си направил.

И все пак рисунките съществуваха — не по улиците, където бяха създадени, а в червената тетрадка на Куин. Почуди се дали Стилман не бе стоял всяка вечер в стаята да чертае маршрута си за следващия ден, или пък е импровизирал на място. Никога нямаше да разбере. Почуди се още каква цел може да преследва Стилман. Дали просто си пишеше бележки, предназначени за самия него, или изпращаше послания до други? Най-малкото, каза си Куин, това означава, че Стилман не е забравил Хенри Дарк.

Не искаше да се паникьосва. В желанието си да се стегне, реши да си представи развитието на нещата във възможно най-неблагоприятната светлина. Като си даде сметка за най-лошото, може би то няма да му се стори чак толкова лошо. Затова разчлени нещата по следния начин: Първо: Стилман наистина крои нещо срещу Питър. Отговор: ако не кроеше, нещата нямаше да имат смисъл. Второ: Стилман е знаел, че ще бъде държан под наблюдение, знаел е, че движенията му ще се следят и записват, знаел е, че посланието му ще бъде разчетено. Отговор: това не променя същността на въпроса, а именно че Питър има нужда от закрила. Трето: Стилман е далеч по-опасен, отколкото бе смятан доскоро. Отговор: това обаче не означава, че ще успее да се изплъзне.

Това му помогна до известна степен, но буквите продължаваха да го ужасяват. Всичко беше толкова неясно, така дяволски прикрито в увъртания и заобикалки, че той отказваше да го приеме. После, като че ли по заповед, дойдоха съмненията и изпълниха ума му с напевни подигравателни гласове, които го уверяваха, че само си въобразява; че буквите съвсем не са букви, че ги е видял само защото е искал да ги види, че рисунките са просто едно налудничаво и смешно хрумване, че Стилман няма нищо общо с тази работа, че тя е чиста случайност, клопка, която е приготвил за самия себе си.

Легна си, спа известно време на пресекулки, стана, седна на бюрото си и писа нещо около половин час в червената тетрадка, после пак си легна. Последната му мисъл на заспиване бе, че има още два дни, преди Стилман да довърши своето послание. Оставаха последните две букви — „Е“ и „L“. Умът му се зарея из селенията на частиците — едно място от безименни предмети и безпредметни имена. После, докато продължаваше да се бори с обзелото го вцепенение, той си каза, че EL е староеврейската дума за Бог.

В съня си, който по-късно забрави, изведнъж се намери на градското бунище, което познаваше от своето детство. Ровеше се в планина от боклуци.