Пол Остър
Нюйоркска трилогия (20)

6

През юни същата година (1978) Софи, Бен и аз отидохме до Ню Джързи, за да се видим с майката на Фаншо. Родителите ми не им бяха вече съседи (живееха във Флорида) и аз не се бях връщал в градчето от дълго време. Като баба на Бен, мисис Фаншо ни се обаждаше от време на време, но отношенията ни не бяха лесни. У нея се долавяше една потисната враждебност към Софи, сякаш тя тайно я обвиняваше за изчезването на Фаншо, и тази неприязън се проявяваше на моменти под формата на безцеремонни и доста груби подмятания. Ние със Софи я канехме на вечеря сравнително често, но тя приемаше много рядко и тогава през цялото време седеше неспокойно и се усмихваше, бърбореше с чуруликащия си гласец, преструваше се, че много харесва бебето, правеше неуместни комплименти на Софи, подхвърляйки й каква голяма късметлийка е, а после най-неочаквано, насред разговора, ставаше, плясваше се по челото, че има друга среща, и винаги си тръгваше рано-рано. Все пак човек не можеше да й се сърди. Животът й не беше лек и на този етап очевидно бе престанала да вярва, че нещата някога ще се оправят. Съпругът й беше мъртъв; дъщеря й бе преминала през серия нервни кризи и сега живееше с успокоителни в санаториум за психично болни и наркомани; синът й бе изчезнал. Все още красива на петдесет години (като момче смятах, че тя е най-очарователната жена, която съм виждал), тя поддържаше духа си с помощта на многобройни и доста заплетени любовни истории (кандидати винаги се намираха), с помощта на пътувания до Ню Йорк, където обичаше да пазарува, и със страстта си към голфа. Литературният успех на Фаншо я бе изненадал, но сега, след като бе привикнала към него, тя с голямо желание се вживя в ролята си на майка, която е родила гений. Когато й се обадих да й кажа за биографията, отвърна ми, че с удоволствие ще ми помогне. Разполагала с писма, снимки и документи, рече тя, и би ми показала каквото пожелая.

Пристигнахме преди обяд и след първоначалното притеснение, последвано от чаша кафе в кухнята и дълъг разговор за времето, тя ни поведе нагоре по стълбата към старата стая на Фаншо. Мисис Фаншо се бе приготвила най-старателно за посещението ми и всички материали лежаха в стройни купчинки върху някогашното писалище на Фаншо. Бях поразен от количеството. Не знаех какво да кажа, освен дето й благодарих за отзивчивостта — но всъщност се чувствах уплашен и смазан от обема на онова, което се намираше там. След няколко минути мисис Фаншо слезе да се поразходи из двора със Софи и Бен (беше топъл слънчев ден) и аз останах горе сам. Спомням си, че погледнах през прозореца и зърнах Бен, който пристъпяше като пате по тревата в издутия си от пеленки гащеризон, пищеше и сочеше една червеношийка, която се носеше над главата му. Почуках по стъклото и когато Софи вдигна глава, аз й помахах. Тя се усмихна, изпрати ми въздушна целувка и продължи да разглежда цветните лехи на мисис Фаншо.

Седнах зад писалището. Чувствах се ужасно в тази стая, а и нямах представа колко време ще ми отнеме работата. Бейзболната ръкавица на Фаншо стоеше върху една лавица с протрита бейзболна топка в нея; лавиците над и под нея бяха пълни с книги, които той бе чел като малък; точно зад гърба ми беше леглото, покрито със същия юрган на сини и бели квадратчета, който си спомнях от преди години. Това бе вещественото доказателство, останките от един мъртъв свят. Бях влязъл в музея на собственото си минало и онова, което открих там, ме съкруши.

В единия куп: актът за раждане на Фаншо, ученическите му бележници, скаутските му значки, дипломата му от гимназията. В друг куп: снимки. Албум на Фаншо като бебе; албум на Фаншо и сестра му; албум на семейството (Фаншо като ухилено двегодишно бебе в ръцете на баща си, Фаншо и Елън, прегърнали майка си в двора на къщата до люлката, Фаншо, наобиколен от братовчедите си). И после останалите снимки — в папки, в пликове, в малки кутии: десетки снимки, на които сме двамата с Фаншо (плуваме, боричкаме се, караме колела, учим в двора; яхаме баща ми; късо подстригани, с увиснали джинси, зад нас — древните коли: пакард, десото, форд комби с дървени лайсни). Снимки на класа, снимки на отбора, снимки от лагерите. Снимки от състезания, от игри. Каране на кану, дърпане на въже. И после, някъде към дъното, няколко снимки от по-късни години — Фаншо такъв, какъвто никога не съм го виждал. Фаншо в двора на Харвард; Фаншо на палубата на петролен танкер „Есо“; Фаншо в Париж пред каменен фонтан. И най-накрая една-единствена снимка на Фаншо и Софи — Фаншо доста състарен и с мрачен вид; а Софи ужасно млада и красива, с разсеян поглед, като човек, неспособен да се съсредоточи. Въздъхнах дълбоко и после най-неочаквано се разплаках, без да съзнавам до последния момент, че отдавна нося в себе си тези сълзи — разридах се, целият се разтресох и закрих лице в дланите си.

Вдясно от снимките стоеше кутия, пълна с писма — най-малко стотина. Започваха още от осемгодишна възраст (с неулегналия почерк на дете, с размазани петна и триеници с гума) и продължаваха до началото на седемдесетте години. Имаше писма от колежа, писма от кораба, писма от Франция. Почти всички бяха до Елън и повечето — страшно дълги. Веднага разбрах, че са ценни, във всеки случай по-ценни от всичко друго в стаята, но не посмях да ги зачета още там. Изчаках още десет-петнайсет минути, след това слязох долу и се присъединих към останалите.

Мисис Фаншо не желаеше оригиналите да излизат от къщата, ала нямаше нищо против да направя фотокопия на писмата. Дори предложи тя да свърши тази работа, но аз й отвърнах, че сам ще се погрижа: ще намина някой ден и ще ги взема за малко.

Обядвахме на двора. Бен, разбира се, беше в центъра на вниманието; помежду всяка хапка от сандвича си се втурваше ту към някое разцъфнало цвете, ту към стръкче трева и така, докато стана време да си вървим. Беше към два часа. Мисис Фаншо ни закара до автобусната спирка, целуна ни и тримата за довиждане и за пръв път като че малко се развълнува. Почти веднага след потеглянето на автобуса Бен заспа в скута ми, а Софи взе ръката ми в своята.

— Какво ще кажеш, това май не беше един от най-хубавите ни дни? — каза тя.

— Един от най-лошите — отвърнах.

— Цели четири часа да се мъчиш да поддържаш разговор! Още щом пристигнахме, запасът ми от теми се изчерпа.

— Сигурно не сме й допаднали.

— Едва ли е само това.

— Това е най-малкото.

— Не ти беше лесно горе сам, нали?

— Никак.

— Мислиш ли, че ще си промениш решението?

— Боя се, че да.

— Разбирам те. Цялата тази работа взе да става вече доста зловеща.

— Ще трябва отново да премисля всичко. Опасявам се, че съм направил голяма грешка.

След четири дни мисис Фаншо се обади да каже, че заминава за Европа за един месец и поради това няма да е зле да си свършим работата още сега (по нейните думи). Аз вече възнамерявах да се откажа от плановете си, но още преди да успея да измисля някакво приемливо обяснение за отказа, чух собствения си глас да казва, че пристигаме идущия понеделник. Софи не пожела да ме придружи, а и аз не настоях да го стори. И за двама ни първото посещение се оказа предостатъчно.

Джейн Фаншо ме посрещна на автогарата. Цялата сияеше от приветливост и усмивки. Щом се качих в колата й, усетих, че този път нещата ще бъдат по-различни. Беше положила специални грижи за външния си вид (бели панталони, червена копринена блуза, от която се виждаше гладката й шия с лек слънчев загар) и мен ме обзе натрапчивата мисъл, че се мъчи да ме съблазни, да ме накара да й призная, че все още я смятам за много красива. Но имаше и нещо друго: смътно прокрадващ се в гласа й намек за това, че сме стари приятели, че сме много близки именно защото се познаваме от отдавна, и колко е хубаво, че съм пристигнал сам, тъй като сега вече ще можем да си поговорим без заобикалки. Това никак не ми се понрави и аз й отвърнах доста сдържано.

— Нямаш голямо семейство, нали, моето момче — каза тя и се обърна с лице към мен, докато изчаквахме червения светофар.

— Така е — рекох. — Семейството ми е малко.

— Детето, разбира се, е чудесно. Истинско сладурче. Но доста палаво, не мислиш ли?

— Той е само на две годинки. На тази възраст всички деца са такива.

— Разбира се. Но според мен Софи го е поразглезила. Като я гледам, тя просто не може да му се нарадва. Не че имам нещо против това, но малко повече строгост няма да му навреди.

— Софи е такава с всички — казах. — Сърдечната жена става и сърдечна майка. Доколкото знам, Бен няма никакви оплаквания от нея.

Последва кратко мълчание, след което потеглихме по широка търговска улица и Джейн Фаншо отново се обади:

— Късметлийка е тази Софи. Късметлийка, че се приземи невредима. Късметлийка, че е попаднала на мъж като теб.

— Аз пък мисля обратното — че късметлията съм аз.

— Недей да скромничиш.

— Не скромнича. Напротив, много добре знам какво говоря. Засега късметът е изцяло на моя страна.

Тя се усмихна загадъчно на думите ми, сякаш искаше да каже, че съм доста наивен, но все пак прекрати темата, очевидно разбирайки, че аз няма да отстъпя. След още няколко минути стигнахме къщата и тогава ми се стори, че тя вече бе сменила първоначалната си тактика. Повече не спомена нито за Софи, нито за Бен. Превърна се в самата учтивост, като взе да ми разправя колко се радва, че ще пиша книга за Фаншо. Държеше се така, сякаш книгата зависеше изцяло от нея, сякаш тя бе човекът, който единствен можеше да одобри не само написаното, но и мен — автора. След това, като ми подаде ключовете на колата си, ми каза как да стигна до най-близкото фотокопирно ателие. Обедът, додаде тя, ще бъде готов, когато се върна.

Фотокопирането на писмата ми отне повече от два часа и когато се върнах в къщата, вече наближаваше един. Обядът наистина беше готов — богат и апетитен: аспержи, сьомга, сирене, бяло вино и какво ли още не. На масата в трапезарията имаше цветя, а сервизът несъмнено беше най-скъпият. На лицето ми сигурно се е изписала почуда.

— Исках да бъде по-празнично — каза мисис Фаншо. — Нямаш представа колко ми е приятно, че си тук. Връщам се назад в спомените си. Сякаш лошите неща никога не са се случвали.

Подозирам, че бе започнала да пие още след излизането ми. Разбира се, не й личеше, движенията й бяха съвършено уравновесени, но в гласа й се долавяше леко одрезгавяла нотка, а в държанието й — известна нерешителност и словоохотливост, които отсъстваха преди. Докато сядахме на масата, си казах, че трябва да внимавам. Виното се лееше в неограничено количество и когато забелязах, че вниманието й е насочено много повече към чашата, отколкото към чинията, от която неохотно бодваше по едно-две залчета, а после съвсем я забрави, аз започнах да се опасявам от най-лошото. Първо поговорихме за родителите ми и за двете ми по-малки сестри, след което разговорът ни постепенно премина в монолог.

— Странно — каза тя, — странно как нещата в живота се преобръщат. Във всеки следващ момент просто не знаеш какво ще се случи, не знаеш какво те очаква. Ето те и теб сега — малкото момченце, което ни беше съсед. Ти си същото същество, което препускаше из тази къща с калните си обувки — сега си пораснал, вече си мъж. Ти си баща на моя внук, съзнаваш ли го? Ти си женен за съпругата на моя син. Ако някой ми беше казал преди десет години, че това ще стане, щях да му се изсмея в лицето. Това е, което в крайна сметка научаваш: колко странен е животът. Човек просто не насмогва на неговата странност. За това и въображението му не стига.

Знаеш ли, ти дори приличаш на него. Винаги си приличал. Двамата бяхте като братя, почти като близнаци. Спомням си, че като малки често ви бърках, особено от разстояние. Не можех да кажа кой е моят.

Знам колко го обичаше и колко му се възхищаваше. Но нека да ти кажа нещо, скъпи. Той не беше и наполовина това, което си ти. Той беше студен отвътре. Беше мъртъв отвътре и мисля, че никога не е обичал никого — нито веднъж, нито веднъж в живота си. Понякога наблюдавах теб и майка ти в двора — как се затичваше към нея с протегнати ръце, как обгръщаше шията й, как я оставяше да те целува — и тогава пред очите ми изникваше онова, което не бях преживявала с моя син. Знаеш ли, той не ми даваше да го докосна. Още на четири-пет годинки се дърпаше от мен, щом понечех да го приближа. Знаеш ли какво коства това на една жена — собственият й син да я презира? Тогава бях толкова млада. Нямах и двайсет години, когато го родих. Представяш ли си какво може да ти причини подобно отношение?

Не твърдя, че той беше лош. Той беше само едно отделно същество, дете без родители. Каквото и да му кажех, за него нямаше никакво значение. По същия начин се държеше и с баща си. Отказваше да научи каквото и да е от нас. Робърт много настоятелно се опитваше, но така и не се сближи с това момче. Но не можеш да накажеш човек за това, че не е чувствителен, нали така? Не можеш да накараш детето да те обича само защото си му родител.

Да не забравяме Елън, разбира се. Клетата, изтерзана Елън. Той беше добър с нея и двамата го знаем. Но някак прекалено добър и в крайна сметка това се оказа пагубно за нея. Той й проми мозъка. Направи я толкова зависима от него, че тя също се отчужди от нас. Той беше човекът, който я разбираше, който я съветваше и който можеше да разреши нейните проблеми. Ние с Робърт бяхме само фигуранти. За тях двамата ние въобще не съществувахме. Елън вярваше до такава степен на брат си, че най-накрая му предаде душата си. Не знам дали той съзнаваше какво върши, но аз останах да живея с последствията от всичко това. Тя е на двайсет и седем години, но се държи като четиринайсетгодишна, и то когато се чувства добре. Съвършено объркана е, обсебена от паника. Един ден смята, че искам да я унищожа, на следващия ми се обажда трийсет пъти по телефона. Трийсет пъти! Ти дори не можеш да си представиш какво е това.

Елън е причината, поради която той не публикува нищо от онова, което беше написал. Тя е причината, поради която напусна Харвард след втората си година там. Още тогава пишеше поезия и на няколко седмици й изпращаше колет с ръкописите си. Ти добре знаеш какво представляват стихотворенията му. Те просто не се разбират. Много страстни, разбира се, пълни с гръмки фрази, проповеди и призиви, но толкова неясни, че човек започва да си мисли, че му липсва шифърът, за да ги разгадае. Елън прекарваше часове над тях, недоумяваше, държеше се, като че животът й зависи от тях, настояваше, че стихотворенията представляват тайни послания, пророчества, написани специално за нея. Според мен той нямаше никаква представа какво върши. Нали разбираш, брат й го нямаше, а тези поеми бяха единственото нещо, което й бе останало от него. Бедната сестричка. Тогава беше само на петнайсет години и вече изживяваше душевна криза. Само четеше и препрочиташе тези ръкописи, докато целите се измачкваха и омазняваха, носеше ги със себе си навсякъде. Когато състоянието й сериозно се влоши, започна да спира непознати хора по улицата и в рейсовете и да им тика листовете в ръцете. „Прочетете тези поеми — така им викала. — Те ще спасят живота ви.“

И така се стигна до първата й криза. Един ден в супермаркета тя се отдалечи от мен и преди да разбера какво става, вече бе награбила от рафта онези големи бутилки с ябълков сок и ги чупеше в пода. Една след друга, като изпаднал в транс човек. Стоеше сред купчината строшени стъкла, глезените й кървяха, сокът се лееше по пода. Беше ужасно. Изпадна в такъв бяс, че трябваха трима мъже, за да я удържат. Изведоха я от магазина.

Не казвам, че за всичко това е отговорен брат й. Но без съмнение онези проклети поеми влошиха състоянието й. Не знам доколко е бил прав или крив, но той реши, че вината е изцяло негова. И оттогава не е направил нито един опит да публикува нищо. Посети Елън в болницата и не издържа на гледката — да види сестра си в това състояние, съвършено не на себе си, съвършено луда, да му крещи, да го обвинява, че я мрази. Типична шизоидна криза, нали разбираш, и това го довърши. Тогава се закле никога нищо да не издаде. Това беше някакъв вид самоволно наказание, така поне мисля аз, и той остана верен на думата си. До края остана верен на онова негово неумолимо безсърдечно отношение към света.

След два месеца получих писмо от него, с което ме уведомяваше, че напуска колежа. Обърни внимание, не ме питаше какво мисля по въпроса, а просто ме информираше какво възнамерява да прави. Скъпа мамо, и така нататък, и така нататък — много мило и внимателно писмо. Напускам учението, за да те облекча от финансовото бреме да ме издържаш. Сега, при големите медицински разноски по Елън, и второ, и трето, и така нататък, и така нататък.

Побеснях. Момче като него да се откаже от образованието си ей така. Това беше саботаж, но аз бях безсилна. Нищо не можех да сторя. Той бе вече напуснал. Бащата на един негов приятел от Харвард имал връзки в корабоплаването — представител на Съюза на мореплавателите или нещо подобно — и въпросният човек му уредил документите. Когато писмото му пристигна, той вече е бил някъде в Тексас и това е всичко. Не го видях повече от пет години.

Всеки месец пристигаше писмо или картичка за Елън, но без адрес на подателя. От Париж, Южна Франция и къде ли не още, но така или иначе никой от нас не можеше да се свърже с него. Това поведение ми се струваше нечестно и подло. Поведение на страхливец. Не ме питай защо съм запазила писмата. Съжалявам, че не ги изгорих. Именно това трябваше да направя. Всичките да ги изгоря.

Тя продължи да говори повече от час, думите й постепенно прерастваха в огорчение, в един момент стигнаха пределна яснота, после обаче последва още една чаша вино и след нея те полека-лека загубиха смислеността си. Гласът й ми действаше хипнотизиращо. Докато говореше, усещах, че нищо вече не може да ме засегне. Чувствах се като човек с имунитет, защитен от словата, излизащи от нейната уста. Почти не я слушах. Бях се оставил на течението на нейния глас, на потока от срички, който ме плискаше, а натрапчивият му ромон ме разведряваше; носех се ту нагоре, ту надолу, плавах по вълните на нейната реч. Следобедната светлина струеше през прозорците и се отразяваше в чиниите, в омекналото масло, в зеленото стъкло на винените бутилки и отведнъж всичко в стаята така засия и притихна, че ми се стори невероятно, дето все още седя тук в бренната обвивка на собственото си тяло. Топя се, казах си аз, загледан в купичката с омекнало масло, и веднъж-дваж дори си помислих, че не бива да оставям положението да се изплъзне от контрола ми, но нищо не направих, обзет от необяснима немощ.

Не търся извинение за това, което се случи. Пиянството винаги е само симптом, не абсолютната причина, и аз добре разбирам, че е неправилно да се оправдавам. Независимо от това, остава ми възможността поне да обясня. Вече съм почти сигурен, че нещата, които последваха, имаха толкова общо с миналото, колкото и с настоящето, и ми се струва странно сега, когато ги гледам от дистанцията на времето, че през онзи следобед аз сам паднах в капана на старите си чувства. Докато стоях заслушан в разказа на мисис Фаншо, не можех да не си спомня как изглеждаше тя в моите момчешки представи и щом това се случи, пред очите ми един след друг се занизаха образи, които отдавна бях забравил. Един от тях бе особено ярък: бях на тринайсет-четиринайсет години, когато през един августовски следобед съвсем нехайно погледнах през прозореца на спалнята и видях мисис Фаншо да излиза на двора в червен бански костюм от две части. Небрежно разкопча горната част и се излетна на шезлонга с гръб към слънцето. Всичко това бе случайност. Стоях си до прозореца, унесен в мечти, и не щеш ли, съвсем ненадейно красива полугола жена с бавна, поклащаща се походка влиза в полезрението ми, без дори да подозира моето присъствие, сякаш аз, като някакъв магьосник, я бях извикал да ми се яви. Този образ не избледня дълго време и през юношеските ми години често ме спохождаше, подклаждайки нощните фантазии и лъстта у мен още като малко момче. Сега, когато тази жена очевидно се мъчеше да ме прелъсти, аз вече не знаех какво да мисля. От една страна, намирах, че сценката е гротескна. От друга, в нея имаше нещо съвсем естествено, дори логично, и усещах, че ако не успея да мобилизирам съпротивителните си сили докрай, много лесно ще позволя това да се случи.

Че ме накара да я съжалявам, в това няма никакво съмнение. Нейното описание на Фаншо бе пълно с толкова мъка и огорчение, с толкова покруса, че това ме сломи, и аз се поддадох. Но това, което и до ден-днешен не мога да разбера, е дали тя съзнаваше какво върши и до каква степен. Дали го бе подготвила предварително, или се случи неволно? Дали несвързаната й реч бе замислена като маневра, за да приспи моята бдителност, или беше спонтанен изблик на истински чувства? Мисля, че онова, което ми разказа, беше самата истина за Фаншо, във всеки случай нейната собствена истина за него, но тя не ми стигаше, за да ме убеди — защото дори едно дете знае, че истината може да се използва за нечисти цели. И още нещо: въпросът за мотива. Близо шест години след случилото се аз продължавам да нямам отговор. Да се каже, че за нея съм се явил като изкушение, на което не е успяла да устои, ще бъде доста преувеличено и аз нямам никакво желание да се самозалъгвам. Всичко беше много по-дълбоко, много по-зловещо. Неотдавна ми хрумна, че може би тя бе подушила у мен същата неприязън към Фаншо, каквато сама е таила. Вероятно бе усетила такава безмълвна връзка помежду ни, а подобна връзка може да се докаже само чрез някакъв перверзен, ексцентричен акт. Да преспи с мен би било все едно да преспи с Фаншо — да се люби със собствения си син — и в мрака на греха той щеше отново да бъде неин; неин, за да го унищожи. Зловещо отмъщение. Ако това е така, тогава не бих могъл да се нарека нейна жертва. Можех да бъда единствено неин съучастник.

Всичко започна малко след като тя се разплака — когато най-накрая се изтощи, когато думите й станаха съвсем несвързани и заизлизаха от устата й, овъргаляни в сълзи. Пиян и разчувстван, аз станах, отидох до мястото й и я прегърнах в желанието си да я утеша. И с този жест прекрачихме границата. Самото ни докосване беше достатъчно, за да ни възбуди сексуално — слепият спомен за други тела, за други прегръдки и само след миг вече се целувахме, а после, немного дълго след това, лежахме голи в спалнята.

Въпреки изпития алкохол, не бях чак толкова пиян, че да не знам какво върша. Никакво чувство за вина обаче не беше в състояние да ме спре. Всичко ще свърши, казах си аз, и от това никой няма да пострада. То няма нищо общо с моя живот, няма нищо общо със Софи. Но по-късно, дори по време на самия акт, открих, че в това има нещо повече. Защото истината бе, че на мен много ми хареса да се любя с майката на Фаншо — хареса ми, но това някак си нямаше нищо общо с удоволствието. Целият горях, но за пръв път в живота си не изпитвах никаква нежност. Правех го с омраза и целият акт се превърна в насилие. Задъхано работех върху нея, помпах я, сякаш исках да я пулверизирам. И така навлязох в зоната на собствения си здрач и именно там научих онова нещо, което е по-ужасно от всичко останало: че зад сексуалното желание може да се крие желанието да убиеш, че идва един момент, в който мъжът може да избере смъртта пред живота. Тази жена искаше насилието и аз й го дадох, открих обаче, че мога да тържествувам в жестокостта си. Но дори още тогава знаех, че не съм стигнал докрай, че тя е само една сянка, която използвам, за да нападна самия Фаншо. Когато за втори път влязох в нея — двамата плувнали в пот, стенещи като същества от някакъв кошмар, — най-накрая разбрах. Исках да убия Фаншо. Исках Фаншо да е мъртъв и щях да го направя. Щях да го намеря и да го убия.

Оставих я, докато спеше, измъкнах се тихомълком от стаята и си поръчах такси по телефона на долния етаж. След половин час бях вече в автобуса за Ню Йорк. Щом пристигнах, влязох в мъжката тоалетна на автогарата, измих си ръцете и лицето и взех метрото за центъра. Прибрах се точно когато Софи слагаше масата за вечеря.