Пол Остър
Нюйоркска трилогия (17)

3

Минаха няколко дни, преди да събера кураж да отворя куфарите. Междувременно си свърших статията, над която работех, изгледах няколко филма и дори приех покани за гости, които при друг случай бих отказал. Тази тактика на отлагане обаче не можеше да ме заблуди. Твърде много неща зависеха от моя отговор, а и възможността от разочарование бе нещо, от което направо изтръпвах. В собствените ми представи не съществуваше никаква разлика между това да заповядам творчеството на Фаншо да бъде унищожено и това да го убия със собствените си ръце. Беше ми дадена властта да го залича, да открадна труп от гроба му и да го разкъсам на парчета. Преди всичко истината е, че се озовах в една непоносима ситуация, в която не желаех да играя никаква роля. Докато куфарите стоят затворени, съвестта ми ще е чиста. От друга страна бях дал обещание и не можех повече да отлагам. Точно в този момент (докато все още се навивах, докато се подготвях) ме обзе нов страх. Открих, че точно както не исках творчеството на Фаншо да се окаже лошо, така не исках да се окаже и добро. Трудно ми е да обясня това чувство. Несъмнено част от него се подхранваше от старото ни съперничество, от желанието да не падам по-долу от него, да не се предавам пред забележителната му интелигентност, но освен това имах и друго едно усещане — че съм хванат в капан. Вече бях дал дума. Отворя ли куфарите, ще бъда принуден да стана нещо като говорител на Фаншо и ще продължа да говоря от негово име, независимо дали това ми харесва или не. И двете възможности ме плашеха. Да издам смъртна присъда би било ужасно, но и да работя за един мъртвец не ми се струваше по-малко ужасно. В продължение на няколко дни се люшках между тези страхове и не можех да реша кой е по-лош. В края на краищата, разбира се, отворих куфарите. Но тогава вече нещата като че ли бяха повече свързани със Софи, отколкото с Фаншо. Исках да я видя отново и затова трябваше час по-скоро да започна работа, за да имам повод да й се обадя.

Тук не възнамерявам да изпадам в подробности, защото сега вече всички знаят какво представлява творчеството на Фаншо. То е обществено достояние, четено и дискутирано, със статии и изследвания върху него. Ако въобще има нещо да допълня, то е, че лично на мен ми трябваха само час-два, за да проумея безсмислието на собствените си опасения. Любовта към словото, интересът към написаното, вярата в силата на книгите — това надминава всичко останало и тогава собственият ти живот изглежда много дребен. Не казвам това, за да похваля себе си или за да си придам по-голяма важност. Аз просто бях първият и това е всичко, което ме отличава от останалите. Ако творчеството на Фаншо бе по-незначително, тогава моята роля щеше да бъде много по-голяма, може би дори съществена за изхода на цялата тази история. Но нещата стояха другояче и аз се оказах само един невидим инструмент. Нещо се бе случило и независимо дали го отричаме или не, то щеше да продължи да се случва, помитайки всичко по пътя си, движейки се под напора на собствената си инерция.

За не повече от седмица успях да организирам материала, да отделя завършеното творчество от черновите и да подредя ръкописите в нещо като хронологичен ред. Най-ранната творба бе стихотворение от 1963 година (когато Фаншо е бил на шестнайсет години), а най-късната от 1976 година (само един месец преди да изчезне). Общо имаше стотина стихотворения, три романа (два къси и един дълъг) и пет едноактни пиеси, както и тринайсет тетрадки, съдържащи доста суров материал, скечове, набързо нахвърляни бележки, коментари върху книги, които е чел, и идеи за бъдещи проекти. Нямаше писма, нито дневници, нито бележки относно личния му живот. Но това е нещо, което очаквах от Фаншо. Човек няма да тръгне да се крие от света, без да е сигурен, че добре ще си прикрие следите. Въпреки това си мислех, че все някъде между листовете ще се намерят и два реда за мен — пък макар и писмо с указания или само името ми, посочено като негов литературен палач. Но нямаше нищо. Фаншо ми бе предоставил пълна свобода на действие.

Обадих се по телефона на Софи и се уговорихме да вечеряме заедно на следващия ден. Вероятно по това, че й предложих луксозен френски ресторант (много по-скъп, отколкото можех да си позволя), тя като че отгатна и какъв ще бъде отговорът ми, свързан с творчеството на Фаншо. Но като изключим този едва доловим намек, аз с нищо не й дадох повод да тържествува. Исках всичко да дойде по реда си — без резки ходове, без прибързани жестове. Вече бях наясно с творчеството на Фаншо, но се страхувах от недоразумения със Софи. Много неща зависеха от това, как ще действам аз, и много неща можеха да бъдат провалени и при най-малката грешка в началото. Сега между нас със Софи съществуваше връзка, независимо дали тя го знаеше или не — та дори само и затова че щяхме да бъдем съдружници в представянето на творчеството на Фаншо. Но аз исках и още нещо: самата тя да желае това. Едва преодолявайки собствената си припряност, си наложих две неща: да бъда предпазлив и да мисля бързо.

Тя носеше черна копринена рокля, малки сребърни обеци и опъната назад коса, за да се вижда красивата извивка на шията й. Когато влезе в ресторанта, аз седях на бара. Тя ми се усмихна сърдечно и съучастнически, сякаш искаше да ми каже, че знае колко е красива, но и колко странен е поводът за нашата среща — нещо, на което очевидно се наслаждаваше, съзнавайки необикновената загадъчност на момента. Казах й, че е поразително красива, а тя ми отвърна с лека насмешка в гласа, че откакто се е родил Бен, сега излиза за първи път и се постарала „да изглежда по така“. След това се настроих за разговора по същество, като непрекъснато си повтарях наум, че трябва да внимавам. Келнерът ни заведе до масата: бяла покривка, сребърни прибори, а помежду ни — червено лале в тънка ваза. Отвърнах на втората й усмивка, като започнах разговора за Фаншо.

Тя като че не се изненада от думите ми. Всичко, казано от мен, й беше добре известно и тя отдавна се бе примирила с него. Моята версия само потвърждаваше онова, което винаги е знаела. Странно, но то не я развълнува. В отношението й се усещаше известна предпазливост, която ме смути, и в продължение на няколко минути се чувствах съвсем безпомощен. Постепенно обаче започнах да разбирам, че нейните чувства не се различаваха много от моите. Фаншо бе напуснал живота й и тя имаше основание да недоволства от бремето, с което я бе натоварил. Публикувайки неговото творчество, посвещавайки се на изчезналия човек, тя трябваше по принуда да заживее с миналото и каквото и бъдеще да пожелае за себе си, то винаги щеше да си остане белязано от ролята, която й се налагаше да играе в момента: официалната вдовица, музата на мъртвия писател, красивата героиня в една трагична история. Никой не иска да бъде част от една измислица, още по-малко ако измислицата е действителна. Софи беше точно на двайсет и шест години. Беше твърде млада, за да живее чрез друг човек, и твърде интелигентна, за да не иска животът й да зависи изцяло от нея. Фактът, че бе обичала Фаншо, вече нямаше никакво значение. Той бе мъртъв и беше време да го забрави.

Разбира се, нищо от казаното по-горе не беше изразено с толкова много думи. Но усещането беше точно такова и пренебрегването му би означавало липса на чувствителност. Имайки предвид собствените си резерви по въпроса, стори ми се странно, че именно аз трябваше да поддържам огъня на начинанието, но виждах, че ако не задействам нещата, работата ще остане несвършена.

— Всъщност, ако искаш, можеш и да не се ангажираш — казах. — Ще трябва, разбира се, да се консултирам с теб, но това няма да ти отнеме много време. Мисля, че няма да сбъркаш, ако оставиш на мен взимането на решения.

— С удоволствие — отвърна тя. — Аз и без това нищо не разбирам от тези работи. Дори да се опитам да свърша нещо сама, непременно ще сбъркам.

— За мен е по-важно да знам, че сме от една и съща страна на барикадата — казах. — В крайна сметка всичко опира до това, дали ми имаш доверие или не.

— Имам ти доверие — рече тя.

— Но аз не съм ти дал никакво основание за това — отвърнах. — Или поне, не още.

— Знам. Но въпреки това ти имам доверие.

— Ей така, без причина?

— Да. Ей така.

Тя отново ми се усмихна и до края на вечерта не говорихме повече за творчеството на Фаншо. Имах намерение да обсъдим всичко най-подробно — как е най-добре да започнем, кои от издателите има вероятност да проявят интерес, с какви хора да се свържем и така нататък — но то вече не ми се струваше важно. Софи като че предпочиташе да не мисли по въпроса и сега, след като я уверих, че няма да й се налага, веселата й закачливост полека-лека се върна. След толкова много трудни месеци пред нея най-накрая се бе открила възможността да си позволи, макар и за малко, да забрави за случилото се и тя наистина ми се стори решена да се отдаде на малките удоволствия, които й предлагаше моментът: ресторанта, храната, смеха на хората край нас, това, че е тук, а не някъде другаде. Сякаш искаше да се потопи в тази атмосфера, а кой бях аз, че да й го откажа?

Тази вечер бях в добра форма. Софи просто ме вдъхновяваше, а и на мен малко ми трябваше. Пусках шеги, разправях истории, забавлявах я с фокуси, за които използвах сребърните прибори. Тя беше толкова красива, че нямах сили да откъсна очите си от нея. Беше ми приятно да чувам смеха й, да наблюдавам как лицето й откликва на моите думи, да гледам очите й, да изучавам жестовете й. Бог знае какви глупости съм й наприказвал, но през цялото време се преструвах в стремежа си да прикрия своите истински подбуди зад настървеното си и преднамерено очарование. Не беше лесно. Знаех, че Софи е самотна, че се нуждае от утехата на едно топло тяло до себе си, но бързото сваляне не беше моята цел. Страхувах се, че с припряност може да разваля нещата. В този ранен етап от познанството ни Фаншо все още присъстваше осезателно — той бе връзката, за която избягвахме да говорим, невидимата сила, която ни бе събрала. Щеше да мине време, преди да изчезне, а дотогава аз бях готов да чакам.

Всичко това създаваше едно особено, но не неприятно напрежение между нас двамата. С напредването на вечерта и най-невинно подхвърлените слова натежаваха от еротични обертонове: Думите престанаха да бъдат просто думи, а странен код на безмълвието, омагьосан кръг, в който разговорът ни не спираше да се върти около премълчаното. Докато избягвахме желаната и от двама ни тема на разговор, вълшебството нямаше да изчезне. И двамата някак естествено се плъзнахме по плоскостта на този вид общуване и то ставаше все по-въздействащо, тъй като никой от нас не наруши загадъчността му. Знаехме какво правим, но се преструвахме, че не знаем. Така започнах да ухажвам Софи — бавно, сдържано, постепенно.

След като излязохме от ресторанта, повървяхме около двайсет минути в мрака на късния ноемврийски ден. Приключихме вечерта на чашка в един бар в центъра на града. Аз не спрях да пуша през цялото време, но с изключение на цигарите нищо друго не издаваше вълнението ми. Софи ми разказа за семейството си в Минесота, за трите си по-малки сестри, за пристигането си в Ню Йорк преди осем години, за музиката, за уроците, които преподавала, и как възнамерявала да се върне към същата работа следващата есен. Разговаряхме с шеговит тон и всяка небрежно подхвърлена забележка ни караше да избухваме в смях. Сигурно щяхме да продължим да се забавляваме така още дълго, ако не беше жената, останала да гледа детето. Някъде към полунощ станахме да си вървим. Изпратих я до вратата на апартамента и тогава направих последното си голямо усилие за вечерта.

— Благодаря, докторе — каза Софи. — Операцията излезе сполучлива.

— Моите пациенти винаги оцеляват — отвърнах. — Това е от смехотворния газ. Просто отварям клапана и полека-лека те се възстановяват.

— Само че към този газ се привиква.

— Там е работата. Пациентите ми винаги се връщат при мен и молят за още — някои от тях стигат до две-три операции на седмица. А как иначе ще си плащам наема за апартамента на Парк авеню и лятната вила във Франция?

— А, значи има и скрити подбуди.

— Разбира се. Алчността е моята скрита подбуда.

— Лекарската ти практика сигурно процъфтява.

— Процъфтяваше. Но вече съм доста уморен. От няколко дни съм се ограничил с една-единствена пациентка, а никак не съм сигурен дали тя ще дойде отново.

— Ще дойде — каза Софи с най-хитрата и сияеща усмивка, която съм виждал. — Бъди сигурен.

— Приятно ми е да го чуя — отвърнах. — Ще кажа на секретарката ми да й се обади, за да уреди следващата ни среща.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. При тези продължителни лечения човек не бива да пропилява и миг.

— Отличен съвет. Ще се запася с нови количества смехотворен газ.

— Непременно го направи. Мисля, че ще имам нужда.

Усмихнахме се, аз я прегърнах, целунах я набързо по устните и заслизах по стълбите тичешком.

Прибрах се право вкъщи, видях, че не мога да заспя, и седнах пред телевизора. Изгледах един двучасов филм за Марко Поло. Най-накрая към четири сутринта съм задрямал при повторението на „Зоната на здрача“.

 

 

Първият ми ход беше да се свържа със Стюарт Грийн, редактор в една от големите издателски къщи. Не го познавах много добре, но бяхме съграждани. Двамата с Фаншо учехме заедно с по-малкия му брат, Роджър, от първия до последния клас на училището. Реших, че Стюарт със сигурност ще си спомни Фаншо, а това ми се струваше важно в началото. През изминалите години бях срещал Стюарт три-четири пъти на различни събирания и той винаги се бе държал приятелски с мен, разговаряйки за доброто старо време (както сам се изразяваше). По него изпращах и моите поздрави до Роджър. Нямах представа какво мога да очаквам от Стюарт, но когато му се обадих, той като че се зарадва. Уговорихме си среща в редакцията му един следобед през седмицата.

Не можа веднага да се сети за Фаншо. Името му звучало познато, каза той, но не знаел откъде. Подсетих го, като споменах, че е един от приятелите на Роджър, и тогава той си спомни.

— Да, да, разбира се — рече. — Фаншо. Онова необикновено момче. Роджър твърдеше, че един ден ще стане президент.

— Да, същият — потвърдих аз и тогава му разказах историята.

Стюарт беше доста превзет човек, харвардски възпитаник, винаги с папийонка и сако от туид, и въпреки че едва ли можеше да се похвали с нещо по-задълбочено от добри маниери, в издателския свят минаваше за голям интелектуалец. До този момент можеше да се каже, че е преуспял — старши редактор още в началото на трийсетте си години, надежден и отговорен млад служител, — и нямаше никакво съмнение, че тепърва ще се издига. Казвам всичко това само за да покажа, че той не бе човек, който тутакси ще се заинтересува от странни истории. Беше лишен от всякакъв романтизъм и винаги — по бизнесменски предпазлив. Изглежда, все пак успях да възбудя любопитството му и докато продължавах да му говоря, стори ми се, че дори се разчувства.

Той, разбира се, нямаше какво да губи. Ако книгите на Фаншо не бяха по вкуса му, щеше да ги отхвърли без никакво притеснение. Отказите бяха същността на неговата работа и той ги вършеше, без да се замисли. От друга страна, ако Фаншо се окажеше такъв писател, за какъвто аз го препоръчвах, тогава публикуването му щеше да издигне репутацията на Стюарт. Щеше да обере лаврите от това, че е открил неизвестен американски гений, което значеше, че години по-късно можеше само да си лежи на славата.

Връчих му ръкописа на най-обемистия роман на Фаншо. В края на разговора му казах, че ще трябва да публикува или всичко — поезията, пиесите и другите два романа, — или нищо, но това е голямата му творба и затова му препоръчвам да започне с нея. Говорех, разбира се, за „Небивала земя“. Стюарт подхвърли, че заглавието му харесва, но когато ме помоли да му разкажа за какво става дума в книгата, аз отказах. Отвърнах му, че ще бъде по-добре сам да разбере. В отговор на това той повдигна едната си вежда (номер, който сигурно бе усвоил по време на едногодишното си обучение в Оксфорд), сякаш искаше да каже, че не бива да си играя с него. Аз и не исках. Просто не желаех да му влияя със собственото си мнение. Предпочитах книгата сама да му въздейства и не виждах защо трябва да го лишавам от удоволствието сам да навлезе в нея: без карта, без компас, без водач.

Минаха три седмици, преди Стюарт да ме повика при себе си. Новините не бяха нито добри, нито лоши, но ми се стори, че има надежда. Каза, че повечето от редакторите са склонни да подкрепят романа, но преди да вземат окончателното си решение, държат да хвърлят един поглед и върху останалия материал. Точно това очаквах — известна предпазливост, разтакаване и разиграване, преди да вдигнат ембаргото. Казах на Стюарт, че на следващия ден следобед ще мина да оставя ръкописите.

— Книгата е доста странна — рече той и посочи единствения екземпляр на „Небивала земя“, който лежеше върху бюрото му. — Не е типичен роман. Въобще не е нищо типично. Все още не е ясно дали ще я придвижим, но ако го направим, публикуването й ще бъде голям риск.

— Знам — отвърнах. — Но именно това я прави интересна.

— Жалко обаче, че Фаншо го няма. За мен щеше да бъде истинско удоволствие да работя с него. Според мен в книгата има неща, които трябва да се променят, отделни абзаци, които трябва да се махнат, за да стане още по-силна.

— Това не е нищо друго, освен редакторска суета — казах аз. — Невъзможно е редактор да види ръкопис и да не му посегне с червения молив. Мисля, че онези части, срещу които възразяваш сега, в крайна сметка ще ти се изяснят и един ден ще бъдеш доволен, че не си имал възможност да ги промениш.

— Времето ще си каже думата — рече Стюарт, все още несъгласен с мен. — Но несъмнено — продължи той, — несъмнено човекът има перо. Прочетох книгата преди повече от две седмици и оттогава не мога да я забравя. Не мога да я изхвърля от главата си. Често се улавям, че мисля за нея, и то в най-неочаквани моменти. Като излизам от банята например, или докато вървя по улицата, или когато вечер се свивам на кравай в леглото си — винаги когато мисълта ми не е заета с нещо конкретно. Как да ти кажа, това не се случва често с романите. В тази моя работа човек изчита толкова много книги, че всичките му се сливат в една. Книгата на Фаншо обаче се помни. Силна е. Но най-странното е, че аз дори не знам за какво е.

— Вероятно това е истинското изпитание — казах. — Същото се случи и с мен. Книгата се загнезди някъде в главата ми и не мога да се отърва от нея.

— А какво ще кажеш за останалите ръкописи?

— И те са същите — отвърнах. — Обсебват човека и той непрекъснато мисли за прочетеното.

Стюарт поклати глава и тогава забелязах, че наистина е впечатлен. Това продължи миг, но в този миг изчезнаха и арогантността, и позьорството му, и тогава се улових, че почти го харесвам.

— Мисля, че този път сме попаднали на нещо — замислено рече той. — Ако това, което казваш, се окаже истина, тогава със сигурност сме на прав път.

Бяхме на прав път и както се видя след време, много повече, отколкото предполагаше самият Стюарт. „Небивала земя“ беше одобрена за печат още същия месец, а за останалите му ръкописи бе пуснато предложение. Четвъртината от аванса, която ми се полагаше по договор, бе достатъчна, за да си купя свободно време, което използвах, за да подготвя издаването на поезията на Фаншо. Освен това си направих труда да се срещна с доста режисьори и им предложих пиесите му. В крайна сметка и това даде резултат и един малък театър в центъра се зае с постановката на триактна негова пиеса, чиято премиера трябваше да стане шест седмици след излизането на „Небивала земя“. Междувременно успях да убедя редактора на едно голямо списание, в което публикувах от време на време, да ми възложи статия, в която щях да пиша за Фаншо. Статията излезе доста обстойна и доста загадъчна. Когато я свърших, реших, че това е най-доброто нещо, което съм писал. Трябваше да се появи два месеца преди излизането от печат на „Небивала земя“ — така всичко се уреди, като че с един замах.

Признавам, че тази работа ме увлече. Всяко свършено нещо водеше след себе си друго и преди да осъзная какво става, вече цяла една малка индустрия беше пусната в ход. Бях направо в делириум. Чувствах се като инженер, който само натиска копчета, дърпа лостове, отваря клапи, включва вериги, от време на време регулира някоя част, препоръчва корекция на друга, вслушан внимателно в бръмченето, боботенето и мъркането на работещите механизми, забравил за всичко, обзет единствено от мисълта за по-тракващите чаркове на рожбата на своя ум. Приличах на подлудял учен, изобретил чудна машина и колкото повече тя вдигаше шум и пара, толкова по-щастлив се чувствах аз.

Вероятно това беше неизбежно; може би трябваше да съм леко луд, за да станат нещата. Като имам предвид какви усилия ми костваше това дело, по всяка вероятност аз в един момент съм отъждествил собствения си успех с неговия. Бях попаднал на истинска кауза, нещо, което ме оправдаваше и ме караше да се чувствам полезен, и колкото повече се отдавах на амбициите си за Фаншо, толкова по-остро осъзнавах себе си. Това не е оправдание, а просто описание на онова, което се случи. Сега, когато мислено се връщам назад, ми се струва, че съм си търсил белята, но тогава нищо не подозирах. Нещо повече, дори да бях подозирал, съмнявам се, че щях да променя нещо.

Защото зад всичко това се криеше желанието ми да остана във връзка със Софи. С течение на времето започнах да й се обаждам без никакво притеснение три-четири пъти в седмицата, вечеряхме заедно или я придружавах, докато извеждаше Бен на следобедна разходка. Представих я на Стюарт Грийн, поканих я на срещата си с драматурга, намерих й адвокат, който да се заеме с нейните договори и с други въпроси от правно естество. Софи посрещна всичко това в типично неин стил, тоест, погледна на въпросните срещи по-скоро като на светски контакти, отколкото като на бизнес. Същевременно пред всички тях даде ясно да се разбере, че аз съм упълномощеният от нея човек. Усещах, че не иска да остане длъжна на Фаншо, че каквото и да се беше или не беше случило, тя държи да стои настрана. Парите, разбира се, я зарадваха, но тя сякаш не ги свързваше с работата на Фаншо. За нея те бяха като неочакван дар, като паднал от небето печеливш лотариен билет и толкоз. Извилата се вихрушка не успя да заслепи Софи нито за миг. Тя разбираше абсурда на положението и тъй като у нея нямаше нито алчност, нито желание да се налага, не си загуби ума.

Продължих да я ухажвам упорито. Несъмнено ходовете ми бяха прозрачни, но може би и това помогна. Софи разбра, че съм влюбен в нея, и това, че не й се нахвърлих и не настоявах да науча какви са нейните чувства към мен, вероятно я убеди в сериозността на моите намерения повече от всичко друго. Но и аз не можех да чакам вечно. Сдържаността е добра, но до време. Ако се проточи твърде дълго, може да се окаже фатална. Дойде един момент, в който усетих, че напрежението в нашите отношения изчезна и те някак улегнаха. Сега, когато се сещам за този миг, изкушавам се да употребя най-традиционния език на любовта. Искам да говоря с метафорите на изгарящото желание, на бариерите, които падат пред напора на неутолимата страст. Съзнавам колко преувеличено звучат тези изрази, но в крайна сметка те са съвършено точни. Всичко се промени и думи, които дотогава не разбирах, изведнъж добиха съвсем ясен смисъл за мен. Любовта бе като едно откровение и когато най-сетне намерих време да я осмисля, учудих се как съм живял толкова дълго, без да знам повече за това просто нещо. Не става дума толкова за желанието, колкото за познанието, за откритието, че двама души в любовния си плам могат да създадат нещо много по-силно от онова, на което са способни поотделно. Това познание ме промени, поне така си мисля, и в действителност ме направи по-човечен. Принадлежейки на Софи, аз започнах да се чувствам, сякаш принадлежа и на всички останали хора. Изведнъж се оказа, че истинското ми място в света е някъде извън мен, а дори и да бе вътре в мен, не знаех точно къде. Може би в онази малка кухина между егото и не-егото и тогава за пръв път в живота си видях това никъде като истинския център на света.

Беше трийсетият ми рожден ден. Познавах Софи вече от три месеца и тя настоя да го отпразнуваме. Отначало отказах, защото никога не бях обръщал внимание на рождените си дни, но тя каза, че традициите трябва да се спазват, и аз отстъпих. Подари ми скъпо илюстрирано издание на „Моби Дик“, заведе ме на обяд в луксозен ресторант, след което ме вкара на „Борис Годунов“ в Метрополитън. За първи път се оставих да ме носи течението, без да подлагам щастието си на съмнение, без да се състезавам със самия себе си, без да се опитвам да манипулирам собствените си чувства. Започвах да усещам едно ново самочувствие у Софи; сякаш искаше да ми покаже, че за себе си тя вече е взела решение и че е твърде късно за който и да е от нас двамата да се откаже. Това бе нощта, която промени всичко, в която отпаднаха всички въпросителни относно бъдещето. Върнахме се в апартамента й в единайсет и половина, Софи плати на задрямалата жена, която бе оставила да гледа детето, после влязохме на пръсти в спалнята на Бен и го погледахме известно време, надвесени над креватчето му. Много добре си спомням, че никой от нас не пророни дума и че единственият звук, който чувах, бе шумното дишане на Бен. Наведохме се ниско над него, сякаш изучавайки формите на малкото му телце легнал по корем, със свити крачка и щръкнало нагоре дупенце, пъхнал два-три пръста в устата си. Стори ми се, че това продължи цяла вечност, въпреки че едва ли сме стояли в стаята повече от минута-две. После, като по даден знак, и двамата се изправихме едновременно, обърнахме се един към друг и започнахме да се целуваме. След това ми е трудно да разкажа какво се случи. Тези неща имат много малко общо с думите, толкова малко всъщност, че ми изглежда безсмислено да се опитвам да ги изразя. Ако въобще мога да кажа нещо, то е, че двамата потъвахме един в друг, потъвахме толкова бързо и толкова надълбоко, че нищо вече не можеше да ни спре. Отново метафора. Но това няма значение. Защото дали мога да говоря за това или не, не променя истината за случилото се. А истината е, че никога не е имало такива целувки и в целия ми живот едва ли някога ще има.