Пол Остър
Нюйоркска трилогия (15)

1

Сега ми се струва, че Фаншо винаги е бил там. За мен той е мястото, от което всичко започна, и без него едва ли щях да узная кой съм. Срещнахме се още преди да проговорим — бебета, които пълзят по тревата в пеленки, а когато станахме на седем години, убодохме пръстите си с карфица и се заклехме, че цял живот ще останем кръвни братя. Сега, когато мисля за детството си, пред очите ми е Фаншо. Той винаги е бил до мен, споделял е мислите ми, той бе човекът, който винаги виждах, щом вдигнех очи от себе си.

Но това се случи много отдавна. Израснахме, отделихме се един от друг, разпиляхме се. В това, разбира се, няма нищо странно. Животът ни тласка по неведоми пътища и малко от миналото остава с нас. То умира, когато умираме и ние, а смъртта е нещо, което ни се случва всеки ден.

Един ноемврийски ден преди седем години получих писмо от жена, която се наричаше Софи Фаншо. „Вие не ме познавате — започваше писмото — и моля да приемете моите извинения, че изниквам за вас така неочаквано. Но се случиха някои неща и при създалите се обстоятелства аз просто нямам друг избор.“ Оказа се, че тя е съпруга на Фаншо. Знаеше, че съм израсъл заедно с мъжа й, знаеше, че живея в Ню Йорк, тъй като бе изчела повечето от статиите, които бях публикувал в различни списания.

Обяснението дойде още във втория абзац — много рязко, без никакъв увод. Фаншо бил изчезнал, пишеше тя, и вече шест месеца не го е виждала. И през — това време — никаква вест, никакъв намек къде може да е отишъл. Полицията не открила никакви следи, а частният детектив, който наела, за да го издири, също свил безпомощно рамене. Нямало нищо сигурно, но фактите като че говорели сами за себе си: изглежда Фаншо бил мъртъв; абсурдно било да очакваме, че ще се върне. В светлината на казаното по-горе съществувало и нещо важно, което тя искала да обсъди с мен, и затова ме молеше за среща.

Това писмо задейства у мен серия от малки шокове. Информацията беше твърде голяма, за да мога да я осмисля наведнъж, и твърде много сили ме разпъваха в различни посоки. Най-неочаквано Фаншо отново се бе появил в моя живот. Но едва появил се, той пак бе изчезнал. Бил е женен, живял е в Ню Йорк — и това бе всичко, което знаех за него. Колкото и да е егоистично, чувствах се засегнат, че не бе пожелал да се свърже с мен. Телефонно обаждане, картичка или покана за едно питие, с помощта на което да си припомним старите времена — всичко това можеше да се уреди много лесно. Но грешката бе и моя. Знаех къде живее майката на Фаншо и ако исках да го намеря, много лесно можех да й се обадя. Истината е, че се бях откъснал от Фаншо. Неговият живот бе спрял в мига, в който пътищата ни се разделиха, и за мен той принадлежеше към миналото, а не към настоящето. Бе като дух, който носех у себе си, плод на праисторическото ми въображение, нещо, което отдавна вече не съществуваше. Помъчих се да си спомня кога го видях за последен път, но всичко ми беше като в мъгла. Умът ми се зарея, остана да блуждае няколко минути и после отведнъж спря, възкресявайки деня, в който баща му умря. Бяхме в гимназията и едва ли сме имали повече от седемнайсет години.

Обадих се на Софи Фаншо и й казах, че с удоволствие ще се срещна с нея, когато й е удобно. Уговорихме се за следващия ден, след което тя горещо ми благодари, въпреки че й обясних, че отдавна не съм се виждал с Фаншо и нямам никаква представа къде може да бъде.

Тя живееше в Челси, в къща, облицована с фугирани тухли — мрачна многоетажна сграда без асансьор, с олющена боя по стените. Изкачих се до петия етаж под звуците на радиопредавания, семейни скандали и шумни тоалетни, които долитаха откъм различните апартаменти, докато вървях нагоре по стълбите. Спрях, за да си поема дъх, и почуках. През шпионката на вратата надникна око, след което се чу щракането на заключалки и резета и Софи Фаншо застана пред мен, притиснала бебе в лявата си ръка. Тя ми се усмихна, покани ме да вляза, а бебето не спираше да тегли дългата й кестенява коса. Тя леко се отдръпна от скубещите я ръчички, взе детето в двете си ръце и го обърна с лице към мен. „Това е Бен — каза тя, — синът на Фаншо. Роден е точно преди три и половина месеца.“ Престорих се, че много харесвам бебето, което размахваше ръчички и се лигавеше — цялата му брадичка бе покрита в бяла слюнка, — но всъщност интересът ми към майката бе далеч по-голям. Фаншо е бил късметлия. Жената беше красива, с тъмни интелигентни очи и изпитателен поглед. Слаба, средна на ръст и с някаква леност в движенията — нещо, което я правеше да изглежда едновременно чувствена и предпазлива, сякаш съзерцаваше света от сърцевината на дълбока вътрешна бдителност. Никой мъж не би напуснал тази жена доброволно — още по-малко, когато е бременна с неговото дете. В това бях сигурен. Дори преди да пристъпя в апартамента, знаех, че Фаншо трябва да е мъртъв.

Апартаментът се състоеше от четири малки, оскъдно мебелирани стаи с общ коридор. В едната имаше само книги и писалище, друга служеше за всекидневна, а останалите две — за спални. Макар със занемарен и бедняшки вид, жилището беше добре подредено и общо взето комфортно. Най-малкото доказваше това, че Фаншо не е прекарвал времето си в печелене на пари. Но аз съм последният човек, който има право да се присмива на запуснатостта. Собственият ми апартамент бе далеч по-неугледен и мрачен от този, а и много добре знам какво значи всеки божи месец да плащаш наема си навреме.

Софи Фаншо ми подаде стол, направи ми кафе и седна на синьото протрито канапе срещу мен. Дундуркайки детето в скута, тя ми разказа историята за изчезването на Фаншо.

Срещнали се в Ню Йорк преди три години. Месец подир това се преместили да живеят заедно и след по-малко от година се оженили. Не било лесно да се живее с Фаншо, вметна Софи, но тя го обичала, пък и нищо в поведението му не подсказвало, че не споделя чувствата й. Двамата били щастливи; той очаквал с нетърпение раждането на детето; нямало никакви разправии помежду им. Един ден през април й казал, че следобеда ще отиде до Ню Джързи да види майка си, и повече не се върнал. Когато късно същата вечер Софи се обадила на свекърва си, разбрала, че той въобще не се е отбивал при нея. Това се случвало за първи път, но Софи решила да изчака. Не искала да бъде като онези съпруги, които се паникьосват при всяко закъснение на мъжа си, пък и знаела, че Фаншо има нужда от повече свобода в сравнение с други мъже. Дори решила да не го пита нищо, когато се прибере. Но изминала цяла седмица, след нея втора, и тогава тя отишла в полицията. Както и очаквала, там съвсем не взели проблема й присърце. При липсата на криминални улики те не можели да направят почти нищо. В края на краищата съпрузи напускали жените си всеки ден и повечето от тях оставали в неизвестност. Полицията провела няколко рутинни анкети, от които нищо не излязло, и тогава я посъветвали да наеме частен детектив. С помощта на свекърва си, която предложила да поеме разноските, тя наела един човек на име Куин. Куин се заел със случая, работил упорито в продължение на пет-шест седмици, но накрая помолил да бъде освободен и не пожелал да вземе повече пари. Казал на Софи, че по всяка вероятност Фаншо е все още в страната, но дали е жив или мъртъв — това вече не знаел. Куин не бил мошеник. По думите на Софи проявил истинско съчувствие и й направил впечатление на човек, който наистина иска да помогне, и затова, когато се видели за последен път, разбрала, че е безсмислено да оспорва неговото решение. Нямало какво повече да се направи. Но ако желанието на Фаншо било да я напусне, той не би се измъкнал тихомълком. Не било в стила му да отбягва истината, нито неприятните разговори, дори сблъсъци. Неговото изчезване можело да означава само едно: сполетяло го е нещо ужасно.

Софи продължавала да се надява, че нещо отнякъде ще изникне. Била чела за случаи на амнезия и в един момент отчаяно се вкопчила в тази вероятност: мисълта за Фаншо, който безпомощно се лута, без да знае кой е, ограбен от собствения си живот, но все пак жив, я карала да смята, че в един момент, осъзнавайки себе си, той все пак може да се върне. Седмиците минавали и наближавало време да ражда. Очаквала бебето след по-малко от месец, което пък означавало, че можело да се появи на бял свят всеки момент и така, полека-лека още нероденото дете обсебило мислите й, сякаш в нея нямало повече място за Фаншо. Точно с тези думи описа усещането си — нямало повече място в нея, — после добави, че въпреки всичко тя, изглежда, е сърдита на Фаншо, задето я е изоставил, макар и той да нямал вина за това. Това нейно признание ми прозвуча до болка откровено. Не бях чувал друг човек да говори по този начин за личните си чувства — така безпощадно, с пълно пренебрежение към общоприетите норми на благоприличие. И сега, когато пиша тези редове, разбирам, че в онзи първи ден аз бях пропаднал като през дупка в земята, озовавайки се на място, където никога преди не съм бил.

Една сутрин, продължи Софи, тя се събудила след неспокойна нощ и отведнъж разбрала, че Фаншо няма да се върне. Осъзнала го внезапно, като абсолютно безспорен факт. Разплакала се и не спряла да плаче цяла седмица, скърбяла по Фаншо, сякаш бил мъртъв. Когато сълзите й пресъхнали обаче, открила, че вече не съжалява за случилото се. Решила, че Фаншо й е бил даден за броени години, и това е всичко. Сега вече имала детето, за което да мисли, и нищо друго нямало значение. Знаела, че това звучи високомерно, но наистина продължавала да живее с тези мисли и това правело живота й възможен.

Разпитах я за много неща. Тя отговаряше спокойно и уверено, сякаш се стараеше отговорите да останат незасегнати от собствените й чувства. Например как са живели заедно, какво е работел Фаншо и какво се бе случило с него през годините, откакто го бях видял за последен път. Бебето в скута й взе да се върти неспокойно и без да прекъсва разговора, Софи разкопча блузата си и започна да го кърми — първо от едната гърда, после от другата.

Каза, че не може да бъде сигурна в нищо, случило се в живота на Фаншо преди първата им среща. Знаела, че след две години обучение напуснал колежа, успял да отсрочи военната си служба и известно време работел като моряк. Доколкото си спомняше, на танкер или друг товарен кораб. След това в продължение на няколко години живял във Франция — първо в Париж, после като пазач в едно имение в Южна Франция. Но всичко това й било далечно и непознато, тъй като Фаншо рядко говорел за миналото. Когато се запознали, той току-що се бил завърнал в Америка след осем или десетмесечно отсъствие. Сблъскали се — в буквалния смисъл на думата — под навеса на една манхатънска книжарница в дъждовен съботен следобед, докато зяпали през витрината и нетърпеливо очаквали пороят да поспре. Така се срещнали и оттогава до деня, в който Фаншо изчезнал, не се били разделяли нито за миг.

Фаншо бил без постоянна работа, каза тя, всъщност нищо, което да върши сериозно. За него парите нямали значение и той избягвал да мисли за тях. Преди да срещне Софи, се препитавал с какво ли не — моряк в търговската флота, работник в склад, частен учител, долнопробен писател, келнер в кръчми, бояджия, хамалин във фирма за пренасяне на мебели, — но всяка работа била временна; щом припечелел, колкото да изкара няколко месеца, напускал. Когато двамата със Софи заживели заедно, Фаншо престанал да работи. Тя била учителка по музика с постоянна работа в частно училище и със заплатата си издържала и двамата. Разбира се, живеели пестеливо, но на масата винаги имало достатъчно храна и това положение напълно ги задоволявало.

Гледах да не я прекъсвам. Съзнавах, че този каталог е само началото — изброяване на подробности, от които искаше да се отърве, преди да пристъпи към същността. Каквото и да е правел Фаншо с живота си, то е имало много малко общо с въпросния списък от случайни занимания. Веднага схванах това, още преди действителния разказ. В края на краищата не говорехме за непознат човек, а за Фаншо, и миналото не беше чак толкова далеч, че да не си спомням кой е.

Като разбра, че в мислите си съм я изпреварил и знам какво следва, Софи се усмихна. Изглежда, тя очакваше това от мен и то не само потвърди нейното очакване, но и заличи съмненията, които може би са я измъчвали, преди да ми се обади. Без да ги е казвала, аз вече знаех доста неща и това ми даваше правото да съм там и да изслушвам разказа й.

— Но продължи да пише — казах аз. — Стана писател, нали така?

Софи кимна. Точно така. Поне отчасти. Това, което не ми даваше мира, бе защо никога не бях чувал за него. Ако Фаншо е бил писател, тогава би трябвало някак си да попадна на името му. Нали с това се занимавах. Струваше ми се малко вероятно, че именно Фаншо от всички хора ще убегне от вниманието ми. Реших, че може би не е намерил издател за книгите си. Това ми изглеждаше единственото логично обяснение.

Не, отвърна ми Софи, било много по-сложно. Дори не направил опит да публикува написаното. Отначало, като съвсем млад, се стеснявал да изпрати нещо, защото все смятал, че не е достатъчно добро. Но и по-късно, когато добил увереност, открил, че предпочита да остане неразкрит. Щяло да му отнеме много време, ако тръгнел да търси издател, пък и вместо това предпочитал да прекарва дните си зад писалището. Софи се дразнела от безразличието му, но щом вземела да настоява, той й отвръщал с повдигане на раменете: за какво да бърза, рано или късно и това ще стане.

На няколко пъти се замисляла дали да не поеме нещата в свои ръце, тайничко да изнесе един от ръкописите му и да го покаже на издател, но така и не се решила. В брака имало правила, които не бива да се престъпват, и независимо колко погрешно и твърдоглаво било отношението му по въпроса, тя нямала друг избор, освен да се съобрази с него. Додаде, че бил изписал сума ръкописи, и тя се влудявала само при мисълта, че стоят затворени в шкафа, но въпреки това Фаншо заслужавал да има нейната преданост и тя гледала да не повдига този въпрос.

Един ден, три или четири месеца преди да изчезне, Фаншо й съобщил, че е готов на компромис. Обещал й, че до една година ще направи нещо, и за да й покаже, че говори сериозно, добавил, че ако по някаква причина не удържи на думата си, тя може да вземе всичките му ръкописи и да ми ги предаде. Казал, че аз съм пазителят на неговото творчество и именно аз трябва да реша съдбата на въпросните творби. Ако отсъдя, че си струва да се публикуват, щял да ги придвижи. Допълнил обаче, че ако междувременно с него се случи нещо, тя трябва веднага да ми предаде ръкописите и да ме остави да действам по своя преценка срещу двайсет и пет процента от печалбата, в случай че такава има. Ако пък реша, че ръкописите не представляват интерес и не си заслужава да бъдат публикувани, тогава да ги върна обратно на Софи, а тя да ги унищожи до последната страница.

Тези приказки я стреснали, така каза Софи, но тя се изсмяла на тържественото му изказване. Сцената не била в негов стил, та си помислила, че може би — се дължи на току-що започналата й бременност. Нищо чудно бащинството да го е отрезвило, натоварвайки го с това ново чувство за отговорност; нищо чудно, в желанието си да докаже добрите си намерения, да се престарава. Независимо от причината обаче тя се зарадвала, че най-сетне е променил решението си. Докато бременността й напредвала, дори се отдала на тайни мечти за успеха на Фаншо, надявайки се, че тогава ще може да напусне работа и да отгледа детето без финансови затруднения. Но, разбира се, всичко се провалило и много скоро ръкописите на Фаншо били забравени в суматохата след изчезването му. После, когато нещата се поуталожили, тя не посмяла да изпълни заръките му от страх да не предизвика съдбата, в случай че все още има някаква надежда да го види. Но най-накрая се отказала от това загадъчно укриване на ръкописите и решила да уважи волята на Фаншо. Именно затова се бе обърнала към мен. Затова и седях сега с нея.

Самият аз не знаех как да постъпя. Предложението беше съвсем неочаквано и в продължение на минута-две останах безмълвен, борейки се с непосилната и ненадейно натрапена ми задача. Недоумявах защо Фаншо бе избрал именно мен за тази работа. Не бях го виждал от десет години и с голямо удивление научих, че той често си е спомнял за мен. Как можеше да очаква, че ще поема такава отговорност — да отсъдя дали животът на един човек е бил пълноценен. Софи се опита да ми обясни. Макар и откъснати един от друг, рече тя, Фаншо й е говорил за мен и при всяко споменаване на името ми добавял, че съм бил най-добрият му приятел на света — единственият истински приятел, който някога е имал. Освен това внимателно следял творчеството ми, като редовно си купувал списанията, в които помествах статии, и понякога дори ги изчитал на глас пред нея. Възхищавал се от писанията ми, така каза тя; гордеел се с мен и твърдял, че имам заложби и един ден ще се прочуя.

Тези похвали ме притесниха. Гласът на Софи звучеше така настойчиво, сякаш самият Фаншо говореше чрез нея и се мъчеше да ме убеди със собствените си доводи. Признавам, че се почувствах поласкан, и това бе съвсем естествено при дадените обстоятелства. Точно тогава преживявах труден период и съвсем нямах такова високо мнение за себе си. Вярно е, че бях написал много статии, но в моите очи това не бе кой знае какво постижение и въобще не се гордеех с тях. Смятах ги малко или много за халтура. Бях започнал с големи надежди, очаквайки да стана писател, очаквайки, че ще успея да напиша нещо, което не само ще докосне сърцата на хората, но и ще промени живота им. Но времето течеше и полека-лека разбрах, че това едва ли ще стане. Очевидно, не носех в себе си такава книга и често се замислях дали няма да е по-добре да се откажа от мечтите си веднъж завинаги. Но да пишеш статии беше далеч по-просто. Работех много и така, от поръчка на поръчка, успявах да преживявам — и което е по-важно, имах удоволствието постоянно да виждам името си в печата. Знаех, че нещата могат да бъдат и много по-зле. Още нямах трийсет, а вече си бях създал име. Бях започнал с рецензии на стихосбирки и романи, а сега умеех да пиша за почти всичко, и то добре. Филми, театрални постановки, изложби, концерти, книги, дори бейзболни мачове — потърсят ли ме, не отказвах. Светът гледаше на мен като на млад интелигентен човек, изгряваща звезда в областта на критиката, но вътре в себе си аз се чувствах стар и доста изхабен. Това, което бях постигнал до момента, беше минимално, да не кажа нищо — прах, който и най-лекият ветрец може да отвее.

Затова похвалите, изречени от Фаншо, ме оставиха с раздвоени чувства. От една страна, знаех, че не е прав. От друга (и точно тук нещата стават неясни) искаше ми се да вярвам, че е прав. Мислех си така: възможно ли е да съм бил прекалено взискателен към себе си? А започнех ли да разсъждавам по този начин, напълно се обърквах. Но кой не би се хванал като удавник за сламка при възможността за промяна? Кой е толкова силен, че да устои на надеждата? Мисълта, че един ден може да възкръсна в собствените си очи, проряза ума ми като мълния и мигом ме обляха топлите вълни на приятелството, което бях чувствал към Фаншо в продължение на толкова много години — години, потънали в мълчанието на нашата раздяла.

Ето, така започна. Поддадох се на ласкателствата на един отсъстващ човек и в този момент на слабост казах „да“. С удоволствие ще изчета ръкописите, рекох, и ще направя каквото мога, за да помогна. На това Софи се усмихна — дали от щастие или разочарование, така и не разбрах, — после стана от канапето и занесе бебето в другата стая. Отиде до висок дъбов шкаф, отключи го и отваряйки се, вратата се люшна на разклатените си панти. Ето, каза тя. Това бяха кутии, папки, тетрадки, които изпълваха лавиците — много повече, отколкото смятах, че е възможно. Спомням си, че се изсмях нервно и подхвърлих някаква неуместна шега. После, съвсем практически, взехме да обсъждаме как ще стане изнасянето на ръкописите от апартамента, докато накрая решихме да ги пренеса в два големи куфара. Работата ни отне цял час, но най-сетне успяхме да съберем всичко в тях. Вижда се, започнах аз, че ще ми трябва доста време, докато пресея материала. Софи ми каза да не се притеснявам, а после се извини, че ме натоварва с подобна задача. Отвърнах й, че я разбирам: грехота е да не изпълни заръката на Фаншо. Всичко беше доста драматично, но същевременно ужасно, на моменти дори комично. Красивата Софи постави внимателно бебето на пода, прегърна ме от благодарност и ме целуна по бузата. За миг помислих, че ще се разплаче, но мигът отмина, без да се появят сълзи. След това бавно помъкнах двата куфара надолу по стълбите и излязох на улицата. Двата заедно тежаха колкото човек.