П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (9)

I

— Остави вратата отворена, Бийч — каза лейди Констанс.

— Много добре, Ваша светлост.

— Толкова е освежаващ този аромат на цветя и мокра пръст, нали?

Икономът не бе на това мнение. Той не спадаше към горещите почитатели на чистия въздух. Правилно предполагайки обаче, че въпросът е адресиран не към него, а към момичето в бежов костюм, изкачило току-що стъпалата редом с господарката на дома, той се въздържа от отговор. Вместо това наклони глава като определен вид домашни птици, хвърли оценяващ поглед на девойката и реши, че тя среща цялостното му одобрение. Макар и малко по-дребна и крехка от предпочитания от него тип жени, привлекателността й бе забележителна дори според неговите сурови естетически стандарти. Той харесваше лицето й, харесваше и начина, по който бе облечена. Полата й бе точно каквато трябва, обувките й бяха точно каквито трябва, а също чорапите и шапката. Що се отнасяше до Бийч, тя минаваше изпита с отличен.

Държането й му допадаше не по-малко. Съдейки по поруменелите страни и блестящите очи, тя приемаше първото си посещение в Бландингс в надлежния дух на благоговеен трепет. Влизането в замъка явно значеше нещо за нея, то бе събитие в живота й и Бийч, който след дългогодишното обитаване между неговите стени бе започнал да го възприема като своя лична собственост, се чувстваше признателен и поласкан.

— Мисля, че дъждът скоро ще престане — рече лейди Констанс.

— Да — отвърна Сю с лъчезарна усмивка.

— А вие сигурно няма да откажете малко чай след пътя.

— Не — отвърна Сю с лъчезарна усмивка.

Тя имаше чувството, че се усмихва лъчезарно от векове. От мига, в който бе слязла от влака, за да съзре своята внушителна домакиня и странно зловещия господин Бакстър, които я очакваха на перона, бе започнала да се усмихва лъчезарно и оттогава не бе спирала нито за миг.

— Обикновено пием чай на моравата. Там е толкова приятно.

— О, без съмнение.

— Когато спре дъждът, господин Бакстър, трябва непременно да покажете на госпожица Шунмейкър розовата ни градина.

— За мен ще е удоволствие — каза Незаменимия Бакстър.

Той проблесна с очилата си по посока на Сю и тя почувства как я обзема мигновена паника. Боеше се, че този мъж вече е разгадал тайната й. Струваше й се, че в погледа му прозира стаено подозрение.

Което впрочем съвсем не беше така. Просто съчетанието от гъстите му надвиснали вежди и големите стъкла на очилата пораждаше тази илюзия. Въпреки че Рупърт Бакстър бе мъж, който принципно подозираше всекиго, в случая той бе приел Сю без сянка от съмнение. Погледът, който толкова я тревожеше, бе поглед на възхита, почти на захлас. Щеше да е пресилено да се каже, че Бакстър вече бе станал жертва на нейния чар, но прелестта, която съзираше пред себе си, и богатството, за което бе подразбрал, започваха неотвратимо да раздухват тлеещата жар.

— Брат ми е голям специалист по отглеждането на рози.

— Да, наистина. Искам да кажа, розите са тъй красиви. — Очилата вече оказваха своя ефект върху самообладанието на Сю. Те сякаш проникваха в самата й душа като разяждаща киселина. — Колко прелестни стари неща има тук — продължи припряно тя. — Какво е онова странно чудовище ей там?

Думите й се отнасяха за една японска маска, която висеше от стената, но за нещастие Достопочтеният Галахад избра тъкмо този момент да излезе от пушалнята, вследствие на което въпросът прозвуча някак лично.

— Моят брат Галахад — рече лейди Констанс. Гласът й изгуби част от меката топлота, с която една домакиня кара гостите си да се чувстват като у дома си и придоби нотка на хладно неодобрение, което авторът на „Спомените“ неизменно предизвикваше у нея. — Галахад, това е госпожица Шунмейкър.

— Наистина? — Достопочтеният Галахад се приближи с подрипващи стъпки. — Значи това е тя? За Бога! Виж ти, виж ти!

— Много ми е приятно — рече Сю с лъчезарна усмивка.

— И на мен, скъпа, и на мен. Двамата с баща ти сме стари приятели.

Лъчезарната усмивка се стопи. Сю бе обмислила плана на своето начинание грижливо, мъчейки се да предвиди всички възможни спънки, но и през ум не й бе минало, че ще завари тук стари приятели на господин Шунмейкър.

— Е, разбира се, напоследък не се виждаме толкова често. Чакай да видим… Може вече да има двайсет и пет години от последната ни среща. Да, да, като нищо има двайсет и пет години.

Писано бе за в бъдеще между Сю и Достопочтения Галахад Трипуд да възникне трайна и сърдечна дружба, но девойката никога повече не изпита по-неудържим изблик на неподправена обич към него, както при тези думи.

— Тогава още не съм била родена — каза тя.

Достопочтеният продължаваше да бъбри щастливо.

— Чудесно момче беше старият Джони. Ще намериш някои истории за него в книгата със спомени, която тъкмо сега пиша. Спортсмен и половина. Помня колко тежко го преживя, когато си счупи крака и трябваше да влезе в болница посред състезателния сезон. Но и там не падна по гръб, къде ти. Накара сестрите да се запалят по надбягванията и започна да им събира залози във вид на плодове, цигари и други полезни благини. Няма да забравя как веднъж отидох да го посетя и го заварих доста оклюмал. Той бе изключително съвестен мъж и държеше на всяка цена да се разплати при загуба, а се оказа, едно от момичетата заложило баничка с месо на победителя от гонката в три часа при съотношение петнайсет към осем и той не можеше да изчисли какво точно има да й дава.

Сю, смеейки се облекчено, долови нечие унило присъствие откъм лявата си страна.

— Племенницата ми Милисънт — рече лейди Констанс. — Милисънт, скъпа, запознай се с госпожица Шунмейкър.

— Много ми е приятно — каза Сю с лъчезарна усмивка.

— Много ми е приятно — каза Милисънт с глас на проговорила гробница.

Сю я огледа с интерес. Значи това бе прословутата възлюбена на Хюго. Видът й я накара да се зачуди на пламенната привързаност на младия мъж. Милисънт бе хубава, но от същество с живия темперамент на Хюго можеше да се очаква да избере нещо малко по-раздвижено.

В следващия миг Сю със сепване забеляза изненадания поглед на момичето. В деликатното положение, в което се намираше, тя нямаше желание да предизвиква изненада у когото и да било.

— Приятелката на Рони? — попита Милисънт. — Онази госпожица Шунмейкър, която е срещнал в Биариц?

— Същата — отвърна немощно Сю.

— Но аз бях останала с впечатлението, че сте доста висока. Рони ми го каза.

— На това момче всеки му се вижда висок — каза Достопочтеният Галахад.

Сю отново си пое дъх. За миг бе изпитала същото неприятно чувство, че костите й омекват, както когато Галахад бе споменал за близкото си приятелство с господин Шунмейкър. Но макар с дъха всичко да беше наред, краката й продължаваха леко да се огъват. Явно предстоящото й пребиваване в замъка Бландингс се очертаваше като серия от сътресения. Тя седна замаяна на канапето, стараейки се да не гледа към Бакстър, чиито очила сякаш проблясваха към нея по-подозрително от всякога.

— Да си виждала някъде Роналд, Милисънт? — попита лейди Констанс.

— От обяд насам не ми се е мяркал. Предполагам, че се разхожда някъде навън.

— Мярнах го преди половин час — рече Галахад. — Мина под прозореца ми като муха без глава, докато доизглаждах един откъс, написан този следобед. Викнах след него, но той само изсумтя и се отдалечи Бог знае накъде.

— Рони ще се изненада, като ви открие тук — каза лейди Констанс, обръщайки се към Сю. — Телеграмата ви пристигна едва преди няколко часа и той няма представа, че пристигате днес. Освен ако ти не си му казал, Галахад.

— Не съм му казвал нищо. Изобщо не ми е минало през ума, че познава госпожица Шунмейкър. Бях забравил, че сте се запознали в Биариц. Как се държеше той там? Нормално в общи линии?

— Да, тъй ми се струва.

— Не се е чумерил, не е подскачал, пъшкал или треперил при опити за контакт?

— Не.

— Значи нещо трябва да му се е случило, докато е бил в Лондон. Защото помня, че точно след като се върна, забелязах тревожни признаци в поведението му. А, дъждът най-сетне спря.

Лейди Констанс погледна през рамо.

— Небето все още е доста навъсено, но може и да се поизлезе за няколко минути. Господин Бакстър — поясни тя — ще разведе гостенката из розовата ни градина.

— Нищо подобно — възрази Достопочтеният Галахад, който оглеждаше Сю през монокъла си с нарастващо одобрение. — Аз лично ще я разведа. Момиченцето на стария Джони Шунмейкър… Господи, имам да я разпитвам за хиляди неща.

Последното желание на Сю бе да остане насаме с ужасяващия Бакстър.

— За мен ще е удоволствие — каза бързо тя.

Перспективата да обсъжда личните дела на семейство Шунмейкър не бе от най-благоприятните, но всичко друго бе за предпочитане пред компанията на очилата.

— Може би — рече оживено Галахад, докато я водеше към вратата — ще успееш да ме просветлиш по въпроса за стария Джони и тайнствената дама от новогодишното празненство. Доколкото съм наясно с историята, Джони внезапно открил тази жена — напълно непозната, не забравяй — да виси на врата му и да му казва с приглушен поверителен глас, че вече е взела окончателно решение да се върне право в Де Мойн, щата Айова, и да забие нож в гърдите на Фред. Какво е направил той, за да спечели доверието й, кой е Фред и дали тя наистина е забила нож в гърдите му, баща ти все още не бе узнал по времето, когато аз отпътувах за вкъщи.

Гласът му отмря в далечината и миг по-късно Незаменимия Бакстър, примигвайки от изненадващата мисъл, озарила могъщия му мозък, се изправи рязко и бързо се упъти към стълбите за горния етаж.